Имагологията: История и метод

Склонността да се приписват специфични характеристики или дори качества на различни общества или „нации” е много стара и широко разпространена. Основният подход при срещата на хората с някоя различната култура изглежда е етноцентричен, в такива случаи всичко, което се отклонява от възприетите домашни модели, е определяно като „друго”, като странност, аномалия, чудатост. Това етноцентрично определяне на културните различия води до изграждане на представата, че различните нации, подобно на хората, имат свои специфични особености, свой „характер”, въпреки че от историческа гледна точка този термин е доста по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Неофициалната, анекдотична вяра в съществуването на различни национални характери изгражда неоспорваната когнитивна среда на културна критика и разсъжденията до края на ХVІІІ в. През ХІХ в. тя бива вградена в сравнително-историческата парадигма, която доминира в хуманитарните науки. Двадесети век показва, първо, едно последователно и безкритично компаративистко регистриране и описване на проявленията на националните особености в текстовете, а, по-късно, все по-засилващо се отхвърляне на националния есенциализъм и националния детерминизъм. Това, от своя страна, води до деконструктивистки и критични анализи на реториката на националната специфика – началото на същинската „имагология.

История

Имагологията има своята „археология” и своята „предистория”. Археологията ни отвежда към културната критика от зората на модерната епоха в Европа и традицията на Юлий Цезар Скалигер (1484-1558) да се подреждат европейските културни и социални модели в национални категории, като по този начин се налага по-старата неофициална традиция да се приписват същности характеристики на нациите и етническите групи. Класификаторският стремеж да се приравняват културните различия и етническите стереотипи довежда до систематизациите на ранно модерната етнография и антропология от типа, например на австрийската Völkertafel или „Таблица на националностите” (Stanzel et al. 1999). Тази систематизация на националните характеристики според етническите стереотипи и анекдотичното знание за „нравите и обичаите” доминира интелектуално и през епохата на Просвещението, както показват национално-психологическите наблюдения в „За духа на законите” на Монтескьо, есето на Хюм „За националните характери”, „Есе за нравите” на Волтер и дори „Новата наука” на Вико (Hayman 1971). Все пак, с разсъжденията на Вико и особено на Йохан Готфрид Хердер културата и културното разнообразие започва да се разглеждат не като етнографски явления, а като антропологически категории: като модели на поведение, в които „нациите” артикулират свои собствени, различни едни от други, отговори на различните условия на живот и колективен опит, които от своя страна определят всяка национална идентичност.

Така антипросвещенският културен релативизъм в духа на Хердер създава една етническа таксономия, която разглежда човешкия род като единство от „нации” и „култури” като естествени и фундаментални, независими една от друга културни единици. Това води до възхода на сравнителния метод в хуманитарните науки. Влиянието му може да се открие в антропологията, например в Хумболтовата сравнителна антропология, която измества предишния модел на недиференцирани универсални теми, при който „човекът е правилното изучаване на човечеството” ¹, както и в лингвистиката, къде езиковите различия са тематизирани от братята Хумболт, братята Шлегел и братята Грим, които чувстват, че всеки език носи самият дух на нацията, характерната ѝ идентичност и индивидуалността ѝ. Филологията на Якоб Грим екстраполира това насочване към етнолингвистичнната идентичност в литературната история, която съхранява архива на колективното национално въображение чрез средствата на езика. Филологията на Якоб Грим използва аргументите, свързани с националния характер и националната идентичност, когато разглежда проблемите на Stoffgeschichte[история на мотивите] (например басните за животни от типа на „Райнарт Лисицата”), разпространени сред различни народи и различни езикови области.

Така преминаваме от археологията към предисторията на имагологията. През ХІХ в. филологическите факултети на новите университети, създадени по модела на Хубмболтовия в Берлин, сдвояват езиковите и литературните дисциплини (Sprach- undLiteraturwissenschaft), по същия начин възходът на сравнителното езикознание лансира идеята за сравнително литературознание. В тази схема филологията все още е това, което Джамбатиста Вико първоначално дефинира в „Новата наука” от 1725 г. като изучаване на творческите и поетически отговори на нациите на историческите условия, всеки от които изразява националния характер; нещо повече, философията на Фихте и Хегел, настоява, че индивидуалността на нацията, в по-голяма степен от обикновения „характер” (т.е. от очевидната специфика на нравите и обичаите) фактически е свързана с един трансцедентен духовен принцип, един онтологично автономен Volksgeist[народен дух]. Така новата представа за национален характер е в същото отношение към обществото, както духът към тялото; той е неоспорим фундамент в сама таксономия и в диференциацията на различните литератури, изучавани самостоятелно от „националните филологии”, и с тяхното взаимодействие в „сравнителното” продължение на същите национални филологии. Културата несъмнено е национална, приемана априори за различна от другите култури и подпечатана с фундаменталната индивидуалност на нацията.

В тази парадигма различните стереотипи и допускания по отношение на националните особености никога не стават обект на изследване, а винаги са част от интерпретативния инструментариум; те са обяснения, а не нещо, което се обяснява (explicanda). В средата на века литературните историци, вдъхновени от постиженията на сравнителното езикознание, обясняват литературните традиции чрез етническите темпераменти, които, от своя страна, са представени в неоспорваните априорни форми на всеизвестното, на всеобщия консенсус, ще рече – на актуалните стереотипи и образи. През тези десетилетия възходът на литературната история (Wellek 1941; Spiering 1999) предлага много примери: литературата е разглеждана на първо място и главно като проява, чрез езика ѝ, на нацията; естествената и същинска таксономия на литературата следователно следва националността и езика (два критерия, които са използвани като взаимнозаменяеми), а историческото значение на литературата, от своя страна, се състои в проявите и свидетелствата за националната идентичност и свързания с нея морален и естетически мироглед. Следователно, литературната история е средство за изследване на същинския характер на нацията, така както той е изразен в културната история. Излишно е да се казва, че представите за националната същност и характер са изцяло детерминирани от вкоренените и широко разпространени стереотипи и етнически образи.

Този модел достига кулминацията си в позитивисткия детерминизъм, формулиран от Иполит Тен в теоретичното въведение към неговата „История на английската литература” от 1863 г. Тен представя прочутата си културна геометрия, според която даден културен артефакт (in concreto, литературен текст) може да бъде ситуиран, характеризиран и разбран, когато бъде отнесен към три определящи параметъра: раса, среда и момент. Всеки от тях има своите неоспорими презумпции. Моментът не е просто датата и хронологията, а по-скоро атмосферата на един Zeitgeist в Хегелов дух: текстът диша „духа на епохата”, климата или менталността, за които се смята (с неизяснени основания), че са характерни за периода, към които текстът е закотвен, а те впръскват в него един специфичен, ситуиран в историята мироглед. Средата е обяснена от Тен по същия детерминистки начин – като физическа, географска обстановка, чиито следи всеки текст трябва да носи в себе си. Основната проява на средата е климатологична („студени”, „умерен” и „топли” литератури) и това призовава цялото войнство стереотипи, присъщи на отколешната климатологична теория за културно-темпераментните различия (Zacharasiewicz 1977). И накрая, расата говори сама за себе си: без колебание Тен разглежда литературните особености на текстовете като детерминирани и от етническата принадлежност на автора в биологичен план; характера на това детерминиране очевидно призовава презумпцията, че биологическата етническа принадлежност води след себе си специфични морални и културни особености.

Крайният етнически детерминизъм, формулиран от Тен, провокира собствените си корективи. Ернест Ренан, който като млад е привърженик на позитивистко-детерминистката школа, изоставя този модел на разглеждане на културата и културните различия, главно защото е използван като оправдание за германската анексия на Елзас и Лотарингия след 1871 г.; знаменита е неговата теза от лекцията „Какво е нацията“ (1882), че националната принадлежност не е фиксирана категория, в рамките на която се развиват човешките дела, а мрежа от индивидуални избори. Внушението на този волунтаристки възглед е, че националността става обект по-скоро на исторически, отколкото на антропологически анализи. В литературната критика и литературоведските изследвания се вижда, че поколението след Тен започва да разглежда културното и националното разнообразие в европейските литератури по един не толкова етнически детерминиран начин; поне извън Германия, където етническият детерминизъм продължава да властва в триумфалисткия климат на Вилхемовата империя. Навсякъде другаде отдалечаването от етническия шовинизъм и етническия детерминизъм бележи началото на същинското сравнително литературознание, чиито ранни предвестници са Емил Енекен, Жозеф Текст (първият ръководител на компаративистка университетска катедра), швейцарецът Луи-Пол Бец и елзасецът Фернан Балденсперже. През 1913 г. Балденсперже формулира новия възглед по следния начин: „Une littérature exprime une nation, non parce-que celle-ci l’a produite, mais parce-que celle-ci l’a adoptée et admire” (Литературата обяснява нацията не защото е неин продукт, а защото нацията я е възприела и ѝ се възхищава.) (цит. по Fischer 1981: 53)

Въпреки че представата за нация и национален характер е историзирана (свързвана с исторически променящи се избори и условия, а не с някаква еманация на трансцендентна, трансисторическа категория или детерминиращ принцип), на нея все още продължава да се приписва онтологически автономно съществуване, като нещо „реално”, което предхожда артикулирането му и съществува независимо от него. Това е характерно за първото поколение изследвания, които можем да наречем „протоимагологични”, те очертават изображенията на дадена нация в литературата. Този тип изследвания стават популярни през първата половина на ХХ в., не само във Франция, но и в Германия, в Съединените щати и другаде. Те разглеждат проблеми като „французите у Шекспир” или „германците в руската литература”. Често техният подход е Stoffgeschichte, изброяване и проследяване на даден тип литературен обект от текст в текст във времето. Stoffgeschichte може да се насочи към различни подобни обекти или теми (раздялата на влюбените призори, кръвосмешението, благородния дивак, отмъщението, дендито, Райнарт Лисицата), даден национален тип също може да бъде разглеждан като подобен обект. В най-лошия случай Stoffgeschichte е просто тематично библиографско проследяване, в най-добрия – проследяване на променящите се моди, поетиката, отношението на литературата и културните ценности чрез водещата нишка на една трайна тема през вековете, с всички нейни постоянни и променящи се елементи (Beller 1986; Naupert 2004). Но тематизирането на дадена нация в литературата през тези десетилетия обикновено предполага две неща – националността „реално” съществува, за да бъде представена безпристрастно или не от авторите, според техните нужди и способности; и че подобно представяне е страничен продукт или отражение, а не толкова подразбиращо се условие от международните преноси и контакти между литературите.

Ценността на подобни стари изследвания за днешните читатели се променя. В много случаи техният открит или имплицитен етнически есенциализъм може да бъде смущаващ до степен на отхвърляне. Несъмнено много немски изследвания от 30-те години попадат в тази категория. От друга страна, независимо от предлаганите интерпретации и идеологическата насоченост, те обикновено се основават на прилежни и трудоемки проучвания и много от тях могат все още да имат библиографска стойност, като връзка с първичните литературни източници. По-важното е, че подобни изследвания често са добра илюстрация за крайната променливост на националните стереотипи. „Черната легенда“ - класическият труд на Хулиан Худериас от 1913 е отличен пример. Той е реакция на автора срещу, според него, злонамерените и погрешни интерпретации на нацията му от чужди писатели; така той изпада в грях спрямо съвременните научни стандарти в няколко отношения: партизанска национална мотивация; есенциалистко допускане, че по подразбиране съществуват „неверни” и „правилни” начини за представяне на една нация; безусловно приемане на различието между Испания и Другите; и анахронична склонност да разглежда това различие в състоянието му от 1913 като исторически инвариант. Все пак, когато изследването на Худериас се появява, Испания се радва на романтичен ореол („Кармен“ на Мериме и Бизе), а критикът изненадващо разгласява факта, че страната му е имала напълно различна репутация в предишните векове, което предупреждава читателите и изследователите за движението на махалото, на което са подложени „националните характери” и тяхното външно възприемане и представяне. Така това, че предполагаемо „флегматичната” и сдържана английска нация през ХVІІІ в. е била известна с холеричния си темперамент и склонност към самоубийство, представлява подобна изненада; по подобен начин образът на Германия се колебае между романтичния вариант (нация на поети и философи) и другия – на бруталната технократска нация на безмилостните тирани.

Същинската поява на имагологията като критическо изследване на начините, по които са характеризирани нациите, може да се случи само когато хората изоставят вярата в „реалността” на националните характери като модел за обяснение. Литературоведите достигат до това разбиране в годините след Втората световна война. Сблъсъкът между въобразената „Германия” и историческите колебания на настроенията към нея, особено след най-ниската точка, достигната при Третия райх и Втората световна война, провокира антиесенциалистки, конструктивистки подход към репрезентациите на нацията и националната идентичност. Докато трудът на Жан-Мари Кареот 1947 „Френските писатели и миражът Германия (1800-1940)“ все още е (донякъде разбираемо) подхранван от антигерманските пристрастия, подобни изследвания отварят хоризонта пред една имагология, която по своя метод, ако не по своя обект, ще стане постнационална и транснационална. В есето „Чужденецът, както го виждаме“ (1951) Гияр, ученик на Каре, разглежда този проблем почти като крайъгълен камък на сравнителното литературознание: изследването на националността не perse, а такава, каквато е „виждана”, като литературна тропа. В програмата на Гияр анализът на представянето е откъснат от (политически спорната и методологически обърканата) свързаност с това, което се представя (representandum). Националността може да бъде изследвана като конвенция, като недоразумение, като конструкт; като нещо, което е резултат от артикулирането му, като representamen, който се появява на бял свят, когато бива формулиран; следователно като нещо, което може да бъде изследвано в неговата субективност, вариативност и противоречивост.

През 50-те години на ХХ в., когато програмата на Гияр е представяна като бъдещето на сравнителното литературознание, съществуват благоприятни условия за този подход, поне в Западна Европа. Немските изследвания са преминали през бездната на етническите предразсъдъци, а немските учени в частност (включително и тези, които са емигрирали) изпитват спешна нужда да се обърнат към сдвоения проблем за расисткото мислене и опетнената репутация на своята страна. Философията Франкфуртската школа и Карл Попър в „Отвореното общество и неговите врагове“ тематизират необходимостта изследователите да развенчаят етническите митове. Във френските социални науки първото раздвижване на структурализма в духа на Леви-Строс довежда до разбирането културата да се разглежда като бриколаж, като комуникационна плътност и практически диференциации, а не толкова като пакетна размяна между нациите; оттам социалните психолози започват да изследват старата тема за „националната психология” по-скоро в конструктивистки, отколкото в есенциалистки план; те започват да разглеждат „националните идентичности” като интернализирани колективни образи на своето, очертани в структурния контекст на опозцията Свое – Чуждо (Brossaud 1968; Hollander 1948; Duijker & Frijda 1960). А в политиката цялата Западна Европа възприема транснационалния проект за европейска интеграция.

Но това насочване към постнационална имагология, което обещава изброените неща, попада в затруднена ситуация. Основната причина е методологическото разделение с американските изследвания. По това време американското литературознание е много по-категорично насочено към критиката, към естетическия анализ на отделния текст и неговия исторически и идеологически контекст, а американските социални науки са все още погълнати от изследването на етническото perse. Тази традиция може да бъде проследена при антрополозите от Франц Боаз до Рут Бенедикт и Джефри Горър. Международните отношения по време на Втората световна война и Студената война често са поръчково анализирани от антрополози чрез националните характери на различните страни, които участват в тях (Hertz 1944; Klineberg 1951; Buchanan & Cantril 1953). Расовите конфликти доминират вътрешната политика на САЩ (Sollors 1996), а по целия свят процесът на деколонизация, в който Съединените щати са ангажирани както като световна сила, така и като бивша колония, като че ли допълнително обърква самите понятия за „нация” и „държава”. На този фон водещият литературовед Рене Уелек (1853) хвърля знаменитата си реплика, че имагологията е проява на „литературна социология”, по-близка до заниманията на антрополозите, отколкото на литераторите (чийто същностна задача, според Уелек, е да разработват „теорията на литературата”, типологията на това, което придава спецификата на литературните текстове. Wellek & Warren 1949).

Наложената от Уелек опозиция между „вътрешен” [intrinsic] анализ на текста и „външна” [extrinsic] контекстуализация допринася много за парализирането на сравнителното литературознание по света. През 60-те и 70-те години на ХХ в. компаративистите са склонни да изоставят изследването на образите. Основното изключение е Хуго Дизеринк, който оспорва тезата, че националните образи и стереотипи са „външни” спрямо вътрешната тъкан на текста, и твърди, че те просмукват самата му същност. (Dyserinck 1966, 1982) В своята Аахенска програма Дизеринк прави следващата крача и лансира една концепция за сравнително литературознание, което тематизира мултинационалността на литературата чрез термините не на една обективна национална таксономия, а на променящи се национални субективности (идеи, образи, стереотипи), които пресичат европейския (и световния) литературен пейзаж и които пораждат морално напрежение, към което се обръщат литературните текстове. (Dyserinck 1991) Най-същественото внушение в случая е това, че образите, представящи характери и идентичности, не са ментални репрезентации, изковани от нации за нации, а артикулирани дискурсивни конструкции, циркулиращи в обществата, че са модели, конституиращи националната идентичност. Междувременно в Новата Сорбона Даниел-Анри Пажо продължава френския интерес към имагологията, обвързана с антропологията на Леви-Строс, като въобразяване (imaginaire) на забелязваното разнообразие на характерите, включително и националните. (Pageaux 1981, 1983, 1988, 1989)

През 70-те години в широката сфера на литературните изследвания някои учени, които работят в полето на отделните филологии (специално немските и австрийските англицисти: Stanzel 1974; Boerner 1975; Diller et al. 1986; Blaicher 1987) се връщат към някои от темите, маргинализирани в обхванатото от криза сравнително литературознание. Междувременно извън литуратурознанието, в по-широката сфера на хуманитаристиката, сред историците започва да излиза на преден план идеята, че националните идентичности са конструкции и че задачата на историка е да анализира процеса на тяхното конструиране и характера на това конструиране. Тенденцията да се разглежда историческото съзнание като конструкция, а не като нещо обективно, започва с трудове като „Изобретяването на традицията” (1983) на Хобсбом и Рейнджър и „Места на паметта” (1984-1992) на Пиер Нора. Появата на постструктуралистката мисъл (и специално – на Мишел Фуко) оказва специално влияние (Kristeva 1988). В антропологията поколението след Стокинг (1987) и Улф (1982) се захваща с огромното, продължаващо и днес начинание – критичен анализ на етноцентристките схващания, на които тяхната собствена научна дисциплина дълго се е основавала. Постолониалните теоретици, пробудени от Франц Фанон („Черна кожа, бели маски“, 1952) и Едуард Саид („Ориентализмът“, 1978) се насочват към налагането на репутации и стереотипи като елемент от колониалното властово неравенство между хегемони и потиснати. Феминистите и изследователите на пола тематизират връзката между пол и джендър и започват да разглеждат последния като културна конструкция. И накрая много авторитетното изследване на Ернст Гелнър „Нации и национализъм” (1983) лансира провокативната теза, че нациите са продукт на национализма, а не обратното, че усещането на изконна национална идентичност е конструирана и пренесена назад във времето от идеолози през ХІХ в. като фалшив колективен синдром на паметта. От дебатите около книгата на Гелнър и влиянието, което тя оказва, става очевидно, че различните подходи към конструирания характер на идентичността, са актуални и важни за изследването на националната идентичност и национализма.

Така краят на ХХ в. се изправя пред ситуация, при която, по ирония на съдбата, старата традиция на имагологията е почти изоставена в рамките на сравнителното литературознание (което като цяло е в криза, обградено от нови и стари сродни дисциплини), докато неговите прозрения и интерпретации са изобретявани наново от близките дисциплини. Проблемът за стереотипизирането на нациите и конструирането на идентичност са разглеждане и другаде, но често в еднодисциплинарна изолация и на основата на теоретизиране ад-хок и с противоречива терминология.

През последните двадесет години протича едно фундаментално преподреждане на литературните изследвания. Най-общо казано, наблюдава се разделяне на езиковедските и литературоведските изследвания, а по-старото разбиране, че сравнително-историческите литературоведски изследвания трябва да подкрепят общите теории за литературата, също се пропуква. „Теорията” вече е самодостатъчно начинание, което все по-малко се основава на екстраполиране на компаративистки исторически сведения и все повече – на приложимостта на съвременната философия на културата към текстовия анализ. Историческото изследване на литературата все повече се приближава до обществените и историческите науки, които след „културния поврат” проявяват нарастващ интерес към литературните (и въобще свързаните с културата, например изобразителни) източници. В много сфери интересът към националните различия и образите или стереотипите за националната идентичност е забележим; феминизмът и посклониалният подход са във възход.
Междувременно социални и политически процеси задействат завръщане към „идентичността” като автономна сила в социалните, политическите и културните връзки. Рухването на комунизма и разгръщащата се интеграция на Европа по свой начин също водят до съживяване на националистическо поведение. Мобилността, глобализацията и нарастващия мултикултурен характер на модерните западни общества също съживяват значението, придавано на етническата принадлежност и дори на религията. Осъзнаването на много групи (по-рано маргинализирани) като жените и етническите малцинства подтиква към възход на „политическите идентичности”. Съживяването, защитата или култивирането на собствената култура, традиции и „идентичност” във все по-плуралистичния и доминиран от медиите културен пейзаж означава, че подобни категории отново се превръщат в средство за разбиране на човешките взаимоотношения. През последните тридесет години понятието идентичност получава имплицитно по-скоро конструктивистки, а не традиционния есенциалистки смисъл, но, подобно на понятието култура, то също отново е разглеждано в детерминистки план. Понятия като култура, национална принадлежност и идентичност отново са използвани по-скоро като обяснения, а не като описания, като explicanda (Leerssen 2006).

Тази тенденция се проявява не само в политическия живот и журналистиката, но и в новата научна дисциплина – изследвания на управлението на интеркултурните връзки [intercultural management studies], която в общи линии (Hofstede 1980; Peabody 1985) прилага етническо-антропологическите категории, изковани от Рут Бенедикт и Джефри Горър, като по този начин ги събужда за нов живот.

Този исторически преглед е, разбира се, твърде схематичен. На първо място, очертаните тук периоди частично се припокриват във времето и пространството. По-старият не отстъпва мястото си на по-новия веднага и изцяло, преходът винаги е постепенен. Всъщност, периодите са по-скоро комулативни, отколкото следващи един след друг, новите покриват, а не изместват старите. Етническият есенциализъм в духа на Грим и Тен може да бъде открит и когато други изследователи започват да разглеждат национализма като историческо явление, той остава особено силен във völkisch ориентираните трудове от 1900 – 1945 г. Вярата в обективното съществуване на националния характер също никога не бива напълно изличена от конструктивистките анализи. Съживяването на националистическите действия през 90-те години на ХХ в. (както в политическия живот, така и в изследванията) е не толкова нова проява на нещо, което е било изчезнало, а по-скоро нов подем на нещо, което по-рано е било излязло от мода.

По същия начин традициите на компаративистката имагология може да са били маргинализирани, но никога не са били напълно изоставени. Аахенската програма на Дизеринк (Dyserinck 2002) бива продължена в европейските изследвания, осъществявани в Амстердамския университет, къде се издава поредицата Studiaimagologica, няколко конференции в Бергамо прокламираха продължаващата актуалност на тази изследователска област (Beller 1997), посколониалният подход към сравнителното литературознание във Франция продължава имагологическата традиция (Moura 1997), в Германия и Австрия се появяват трудовете на англицисти като Станцел (1974, 1997, 1999) и Цахарасеич (Zacharasiewicz 1977, 1999), да спомена само тях. Възхождащият национализъм на Балканите провокира млади изследователи в България и бивша Югославия към критически изследвания на националистическите дискурси и националните стереотипи. Литературоведите, които се занимават с имагология, сега поне разполагат с интердисциплинарния контекст на широко разпространения интерес към тази дисциплина. Какво те могат да допринесат към днешния изследователски климат?

Метод

Като начало, имагологията, която се занимава на първо място с литературните репрезентации, предлага многобройни доказателства, че националните стереотипи се формират първоначално и са най-въздействащи именно в сферата на въображението и литературата, там те се налагат и разпространяват. Архивът на европейската литература е огромен и дълготраен и може плодотворно да бъде претърсван (и поставян редом с архива на историческите, социалните и политическите събития) за longue-durée теми като произхода и разпространението на поведенчески и ментални модели.

Нещо повече, този текстов архив представлява дълготрайно и обемно доказателство че образите работят, придобиват своята въздействаща сила в полето на културата и общуването, поради своята интертекстуалност. Те са тропи, общоприети твърдения и биват възприемани поради отпечатъка на повторението и взаимното подобие; това ще рече, че винаги, когато се срещнем с конкретен пример за национално характеризиране, първоначалният източник, към който то отпраща е не емпиричната реалност, а някакъв интертекст, някакъв резонатор на други свързани текстови примери. С други думи, литературният архив недвусмислено показва, че националните характери са въпрос по-скоро на общоприети твърдения и слухове, отколкото на емпирически наблюдения или излагане на обективни факти.

Трето, поради своята каноничност литературните източници има трайна валидност и актуалност. Представи за германския характер присъстват в учебници, журналистически, културологически изследвания и държавни документи, но романи като „Верноподаникът” (1918) на Хайнрих Ман или дори „Трима на бумел” (1900) на Джеръм К. Джеръм надживяват всички подобни ефимерни източници. По същата причина каноничен текст като „Венецианският търговец” с фигурата на Шейлок може не само да свидетелства за отношението към евреите по времето на създаването му, историята на продължителната му рецепция предлага и интересни свидетелства за промените на нагласите през следващите векове.

Четвърто, има основание да се приеме, поне като работна хипотеза, че литературата (а също и някои по-нови медии като киното или комиксите, които също имат поетическа структура и фикционално повествование) е привилегирован жанр за разпространение на стереотипи, тъй като често се възползва от презумпцията за „суспендиране на недоверието” и на известен оценъчен кредит (поне естетически) пред аудиторията.

Подобни фактори продължават да придават основание за съществуване на имагологическата специализация в полето на литературознанието. Същевременно имагологията може да се придържа към методологическите допускания, разработени през последните десетилетия. Някои от тях могат да бъдат изброени тук:

1. Крайната цел на изследването на образите е теорията на културните или националните стереотипи, а не културната или националната идентичност. Имагологията се интересува от representamen, от репрезентациите като текстови стратегии и като дискурс. Този дискурс имплицитно предявява претенция за референциалност по отношение на емпиричната реалност, казвайки ни че нацията Х има набор от характеристики У; но потвърждаването на валидността на тази претенция за референциалност не е задача на имаголога. Неговата отправна система е текстова и интертекстова.

2. При цялото ми уважение към Уелек, имагологията не е форма на социология, нейната цел е да разбере дискурсите на репрезентациите, а не обществото. Очевидно е, че актуалните характеристики на дадена нация са по-скоро текстови тропи, отколкото социологически или антропологически данни; не толкова очевидно е обаче вярното следствие от това твърдение – културният контекст, в който са артикулирани тези образи и от който те произлизат, е дискурсивната практика, а не някакво фундаментално колективно, още по-малко „национално“ общоприето мнение. Въпросът доколко даден текст е представителен за по-широко разпространени модели има по-скоро интертекстуален отколкото социологически характер. Да се разглежда литературната традиция (която при всички случаи никога не е монолитна) като породена от конструиращата я „нация“ би означавало да се въведе есенциализмът през задната врата.

3. Нашите източници са субективни; тяхната субективност не трябва да бъде игнорирана, оправдавана или филтрирана, но за нея трябва да се държи сметка при анализа. Представената нация (spected) е щрихирана от гледната точка на представящият я текст (spectant). По тази причина имагологът ще проявява специален интерес към динамиката на образите, които характеризират Другия (hetero-images) и тези, които характеризират Своето, домашната идентичност (self-imagesили auto-images). Иspected, иspectant обикновено са характеризирани с термини за националност, но и в двата случая ученият трябва да внимава да не види в тях директно отражение на реално съществуващи в емпиричния свят общности. Когато се изследва образът на Испания във френската литература, комплексът „френско“ е не по-малко сложен и проблематичен от категорията „испанско“. Когато се изследва германският образ на своето в творчеството на Томас Ман, винаги трябва да се задава въпросът дали Ман пише, в конкретния случай, като германец или може би (а може би и в същото време) като буржоа-патрици, като европейски интелектуалец, или като гражданин на Любек. Образите не отразяват идентичности, но конституират възможни идентичности.

4. Имагологията се обръща към специфичен набор от характеристики и атрибути - непроверими твърдения и констатации на факти. Тук първите са наричани въобразени. Твърдението „Франция е република“ само по себе си не е въобразено, но твърдението „Французите обичат свободата“ е. Разделителната линия между въобразения дискурс и проверимото твърдение не винаги е очевидна и понякога предполага известна интерпретативна прозорливост у изследователя. По правило въобразените дискурси (а) открояват някоя нация сред останалата част от човечеството като нещо различно или „типично“, и (б) артикулират или внушават морална, колективно-психологическа мотивировка за нейните социални или национални черти. Въобразените дискурси проявяват подчертан интерес към характерологическите обяснения на културните различия. (Leerssen 1992, 1997a, 2000)

5. Първата задача е да се очертае интертекстът на представянето на дадена нация като тропа. Каква е традицията на тази тропа? Какви са традициите на оценяване и подценяване и как те взаимодействат исторически? До каква степен тази фонова традиция, пасивно или активно, е отразена, засилена, променена, отхвърлена, осмяна или игнорирана в разглеждания случай?

6. Тропата трябва да бъде контекстуализирана в рамките на текста, в който се проявява. Какъв текст е това? Кои жанрови конвенции действат – наративни, описателни, хумористични, пропагандистки? Фикционални, наративни, поетически? Какъв е статусът, значението и функцията на националната тропа по отношение на тези параметри? Какви предположения трябва да се направят за поетичното (наративното, ироничното) разгръщане на дадените национални характеристики? В това отношение имагологията е все още здраво закотвена към литературните изследвания. Познаването на поетическите конвенции, наративните техники и променящите се литературни конвенции са необходими за се оцени текстовото разгръщане на даден образ балансирано, а не само библиометрично. Интерпретацията на текста, един от най-старите умения на литературоведа, ще е необходимо тук, както и добро познаване на теорията и методологията на литературните изследвания. Няма съмнение, че през ХХ век националните особености са формулирани по много по-усложнен и проблематичен начин (често иронично) отколкото преди това (например английското у Филип Ларкин или германското у Томас Ман).

7. Необходимо е и историческо контекстуализиране. Литературните текстове не могат да бъдат интерпретирани като някакво царство на мечтите, което е извън времето. Трябва да се държи сметка за историческите фактори, когато се оценява италианската среда, в която се разгръщат някои от романите на Ан Радклиф и Джордж Елиът. Класовата принадлежност и регионалните различия играят роля в образите на Англия у Ивлин Уо и Джон Осбърн или в образите на Италия у Джузепе ди Лампедуза и Пиер Паоло Пазолини.

8. В последно време се лансира и една прагматично-функционалистка гледна точка. Каква е целевата аудитория на текста? Как неговата реторика и разгръщането на национални тропи раздвижват тази целева аудитория? Съществуват ли данни за рецепцията и въздействието на текста?

9. На основата на тези методологически уговорки могат да се стигне до нови гледни точки. В дългосрочната история на националните клишета могат да се срещнат както устойчиви, така и променливи елементи, понякога дори люшкане между крайно положителни и крайно отрицателни оценки. Те биха могли да се разглеждат като двете страни на една монета: и Германия на поетите и философите, и Германия на тираничните технократи е характеризирана чрез склонността към систематична абстрактност (противопоставена на хуманистичния прагматизъм); и Ирландия на безумното насилие, и Ирландия на емоционалната поетичност са в опозиция на нацията на разумния реализъм (Leerssen 2000 идентифицира подобни дълбинни структури, пораждащи диаметрално противоположни атрибути като „имагеми“). Би било полезно и да се сравнят образите на една страна при нейните съседи (образът на Германия в Холандия, Дания и Полша, вж. Süssmuth 1993, 1996). Необходими са допълнителни изследвания за да се разбере природата на тази динамика, при която в рамките на една имагема образите могат да преминават от една контрастна модалност към друга (от поет към технократ) и да получават противоположни оценки.

10. Образите на своето предлагат и една друга, особено важна гледна точка. Моделите не само на различаването на Другия, но и на поддържането на Своето чрез историческия спомен и културната памет са включени в програмите на изследователите (Assman&Hölscher 1988; Ricoeur 1990). Степента, до която образите на Своето имат специфични исторически измерения, не в рамките на динамиката Свое-Чуждо, която противопоставя домашната култура на другите, а процесите на идентифициране, които поддържат представата за Своето във времето, също заслужават бъдещи изследвания. В това отношение устойчивостта (durée при Балденсперже) на литературния канон като исторически резервоар на памет и тематизирането в литературата на приемствените връзки между минало и настояще също заслужават внимание (вж. Assmann 1999).

11. Само по себе си, изследването на националните образи е компаративистко начинание – то е насочено по-скоро към междунационалните взаимоотношение, отколкото към националните идентичности. По същия начин моделите за характеризиране на нациите стават по-ясни, когато се изследват на наднационално равнище, като мултинационално явление. Някои въобразени национално-характерологични опозиции са национално неопределени и могат да бъдат срещнати в различни случаи: северната интелектуалност, противопоставена на южната чувственост; безвремието на периферията срещу модерността на център или западната индивидуалистична активност срещу ориенталската колективна пасивност. Това показва, че националните характеристики често представляват специфични съчетания от родови морални противопоставяния и че нашият начин на мислене чрез понятията на „националните характери“ се свежда до етническо-политическо разпределение на ролеви модели в един въобразен антропологически пейзаж. Точно в този свой компаративистки аспект имагологията представлява предизвикателство и предвещава бъдещи изследвания.

В своята цялост тези методи и гледни точки дефинират спецификата на литературната имагология и със своите находки те могат да помогнат за разширяването на сферата на хуманитарните науки и техния интерес към конструкциите на идентичностите. Те могат да ни насочат и към една типология на общите места и формулните конвенции в литературните текстове – въпроси, които обикновено са пренебрегвани като обикновен насочващ знак за даден креативен и творчески индивидуализъм, които обаче са същностни за нашето разбиране на поетическата, реторическата и прагматичната основа на текста. (Amossy & Rosen, 1982; Amossy & Herschberg Pierrot 1997)
В крайна сметка, имагологията може да спомогне да се получи по-ясна представа за многонационалното многообразие на литературата. През ХІХ и в началото на ХХ в. филологията изработва неподлежащата на съмнение презумпция, че за литературните изследвания език и нация образуват органична таксономична цялост; в наше време тази наивна представа бива драстично усложнена от осъзнването, че „националността“ е до голяма степен не обективно условие, а субективна гледна точка. Нещо повече, лингвистичните и държавните граници рядко съвпадат така пълно, както на нашата номенклатура („френско“, „английско“, „германско“) изглежда показва; литературната карта на Европа и на света е доминирана от културни малцинства и от втори литератури (literaturesseconds,Dyserinck 1991: 94-99); идентичностите и категориите в този случай са произведени от литературата, а не обратното. Обективният факт на езиковите различия съществува, но границите, пресичани от международния литературен трафик, са до голяма степен в главите на хората, въобразени, така че разграничаването между домашно и чуждо литературно пространство и класифицирането и филтрирането на „чуждите“ текстове при тяхното разпространение и рецепция в чужбина, до голяма степен трябва да бъдат предоговорени, както и езиковата и пространствената отдлеченост. По-фино настроените систематични или полисистематични модели за организираността на културата, за комуникацията и разпространението няма да изместят или да заменят обективната първичност на езика и езиковите различия, но несъмнено въвеждат едно имагологично измерение във фундаменталната дискусия за това в какво се изразява „националното“ на даден литературен текст.

Превод Николай Аретов

AMOSSY, RUTH & ELISHEVA ROSEN (1982), Les discours du clich’ (Paris).
AMOSSY, RUTH & ANNE HERSCHBERG PIERROT (1997), Stéréotypes et clichs: Langue, discours, société (Paris).
ASSMANN, ALEIDA (1999), Erinnerungsräume: Formen und Wandlungen deskulturellen Ged.chtnisses (München).
ASSMANN, JAN (1988), “Kollektives Gedächtnis und kulturelle Identität”, in Kultur und Ged.chtnis, ed. J. Assmann & T. Hölscher (Frankfurt/M): 9-19.
BELLER, MANFRED (1986), “Thematologie”, in Vergleichende Literaturwissenschaft. Theorie und Praxis, ed. M. Schmeling (Wiesbaden): 73-97.
ID., ed. (1997), L.immagine dell’altro e l.identit. nazionale: metodi di ricerca letteraria (Fasano), contains “Introduzione: L’ immagine dell’ altro e l’identitä nazionale: Metodi di ricerca”: 5-32; “Bibliography of research methods in literary national characteristics”: 147-213.
BERDING, H., ed. (1996), Mythos und Nation: Studien zur Entwicklung des kollektiven Bewusstseins in der Neuzeit, 3. (Frankfurt/M).
BLAICHER, G., ed. (1987), Erstarrtes Denken: Studien zu Klischee, Stereotyp und Vorurteil in englischsprachiger Literatur (Tübingen).
BOERNER, PETER (1975), “National images and their place in literary research: Germany as seen by eighteenth-century French and English reading audiences”, Monatshefte 67: 359-370.
BROSSAUD, JEAN-FRANЌOIS (1968), “Réflexions méthodologiques sur l’imagologie et l’ethno-psychologie littéraires”, Ethnopsychologie 23: 366-377.
BUCHANAN, W. & H. CANTRIL (1953), How nations see each other (Urbana, IL).
DILLER, H.J. et al., eds. (1986), Images of Germany (sp. issue of Anglistik & Englischunterricht, 29/30; Heidelberg).
DUIJKER, H. C .J. & N.H.FRIJDA (1960), National character and national stereotypes: Atrend report prepared for the International Union of Scientific Psychology (Amsterdam).
DYSERINCK, HUGO (1966), “Zum Problem der ‘images’ und ‘mirages’ und ihrer Untersuchung im Rahmen der Vergleichenden Literaturwissenschaft’, arcadia 1: 107-120.
ID. (1982), “Komparatistische Imagologie jenseits von ‘Werkimmanenz’ und ‘Werktranszendenz’”, Synthesis 9: 27-40.
ID. (1991), Komparatistik: Eine Einführung (3rd ed.; Bonn).
ID. (2002), “Von Ethnopsychologie zu Ethnoimagologie: Über Entwicklung und mögliche Endbestimmung eines Schwerpunkts des ehemaligen Aachener Komparatistikprogramms”, Neohelicon 29: 57-74.
FISCHER, MANFRED S. (1981), Nationale Images als Gegenstand vergleichender Literaturgeschichte: Untersuchungen zur Entstehung der komparatistischen Imagologie (Bonn).
GELLNER, ERNEST (1983), Nations and nationalisms (Oxford).
GIESEN, BERNHARD, ed. (1991), Nationale und kulturelle Identität: Studien zur Entwicklung des kollektiven Bewusstseins in der Neuzeit (Frankfurt/M).
HAYMAN, JOHN G. (1971), “Notions of national characters in the eighteenth century”, Huntington library quarterly 35: 1-17.
GUYARD, MARIUS-FRANÇOIS (1951), La litérature comparée (Paris).
HERTZ, FREDERICK (1944), Nationality in history and politics: A psychology and sociology of national sentiment and nationalism (London).
HOBSBAWM, E.J. & T. RANGER, eds. (1983), The invention of tradition (Cambridge).
HOFSTEDE, GEERT (1980), Culture’s consequences: international differences in work-related values (Beverly Hills, CA).
HOLLANDER, A.N.J. (1948), “As Others See Us: A preliminary enquiry into group images”, Synthèse 6: 214-237.
KLINEBERG, OTTO (1951), “The scientific study of national stereotypes”, International social science bulletin 3: 505-515.
KRISTEVA, JULIA (1988), Étrangers à nous-mêmes (Paris).
LEERSSEN, JOEP (1991), “Mimesis and stereotype”, Yearbook of European Studies 4: 165-176.
ID. (1992), ”Image and reality - and Belgium”, in Europa provincia mundi: Essays in Comparative Literature and European Studies offered to Hugo Dyserinck on the occasion of his sixty-fifth birthday, ed. J. Leerssen & K.U. Syndram (Amsterdam): 281-292.
ID. (1997a), “L’effet de typique”, in Moeurs et images: Etudes d’imagologie européenne, ed. A. Montandon (Clermont-Ferrand): 129-134.
ID. (1997b), National stereotypes and literature: Canonicity, characterization, irony”, in Beller: 49-60.
ID. (2000), “The rhetoric of national character: A programmatic survey”, Poetics Today 21.2: 267-292.
ID. (2006), “The downward pull of cultural essentialism”, in Image into identity: Constructing and assigning identity in a culture of modernity, ed. M. Wintle (Amsterdam): 31-52.
MOURA, JEAN-MARC (1997), “L’image de l’étranger comme miroir de l’identité culturelle: La formation de la notion de ‘tiers monde’ et les littératures britannique et franéaise de l’après-guerre”, in Beller: 101-116.
NAUPERT, C., ed. (2004), Tematologia y comparatismo literario (Madrid).
PAGEAUX, DANIEL-HENRI (1981), “Une perspective d’études en littérature comparée: l’imagerie culturelle”, Synthesis 8: 169-185.
ID. (1983), “L’ imagerie culterelle: De la littérature comparée à l’anthropologie culturelle”, Synthesis 10: 79-88...
ID. (1988), “Image/imaginaire”, in Europa und das nationale Selbstverständnis: Imagologische Probleme in Literatur, Kunst und Kultur des 19. und 20. Jahrhunderts., ed. H. Dyserinck & K.U. Syndram (Bonn): 367-380.
ID. (1989), “De l’imagerie culturelle à l’imaginaire”, in Précis de littérature comparée, ed. P. Brunel & Y. Chevrel (Paris).
PEABODY, DEAN (1985), National characteristics (Cambridge).
RICOEUR, PAUL (1990), Soi-même comme un autre (Paris).
SAID, EDWARD (1978), Orientalism (New York).
SOLLORS, WERNER, ed. (1996), Theories of ethnicity: A classical reader (New York).
SPIERING, MENNO, ed. (1999), Nation building and writing literary history (Amsterdam).
STANZEL, FRANZ K. (1974), “Der literarische Aspekt unserer Vorstellungen vom Charakter fremder Völker”, Anzeiger der phil. hist. Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften 111: 63-82.
ID. (1997), Europäer. Ein imagologischer Essay (Heidelberg).
ID. (1999), “Zur literarischen Imagologie: Eine Einführung”, in Stanzel et al.: 9-39.
STANZEL, F.K. et al., eds. (1999), Europäischer Völkerspiegel: Imagologisch-ethnographische Studien zu den Völkertafeln des frühen 18. Jahrhunderts (Heidelberg).
STOCKING, GEORGE W. (1987), Victorian anthropology (New York).
S. SSMUTH, H., ed. (1993), Deutschlandbilder in Polen und Russland, in der Tschechoslowakei und in Ungarn (Baden-Baden).
ID., ed. (1996), Deutschlandbilder in Dänemark und England, in Frankreich und den Niederlanden (Baden-Baden).
WELLEK, RENÉ. (1941), The rise of English literary history (Chapel Hill, NC).
ID. (1953), “The concept of Comparative Literature”, Yearbook of comparative and general literature”2: 1-5.
WELLEK, RENÉ. & AUSTIN WARREN (1949), Theory of literature (New York).
WOLF, ERIC R. (1982), Europe and the people without history (Berkeley, CA).
ZACHARASIEWICZ, WALDEMAR (1977), Die Klimatheorie in der englischen Literatur und Literaturkritik von der Mitte des 16. bis zum fr.hen 18. Jahrhundert (Wien).
ID. (1997), “The theory of climate in North American texts in the century after 1776”, in Beller: 85-100.