Румънците и Румъния в българската книжнина 1878-1889

Благовест Нягулов.

Въпреки че универсалното или това, което обединява хората, е повече от различното или от онова, което ги разделя, възприемането на различията е пуснало по-дълбоки корени в човешкото съзнание. Представата за “другия” - “различния” е задължителна част от личностната или общностната идентичност, която винаги се гради върху отношението между “свое” и “чуждо”. Затова проучването на темата за румънците и Румъния в българската книжнина в ново и най-ново време не само разширява информацията за съдържанието на българските представи за съседните народи и техните държави, но и спомага за по-доброто самопознание. С някои изключения1, тази проблематика става предмет на научни изследвания едва след политическата промяна през 1989 г., когато имагологията постепенно се превръща в актуална интердисциплинарна сфера на научното познание и в България.2

Настоящата публикация проследява обзорно развитието на образа на румънците и на Румъния в българската книжнина през два обособени периода от историческото съжителство на българи и румънци в Югоизточна Европа. След 1878 г. националните идентичности на двете общности вече са формирани в общи линии, а българите познават добре съседите си от север и тяхната държава, където намира убежище значителна част от българската емиграция по време на Възраждането. От гледна точка на политическата история, става дума за времето на нациите-държави, т. е. от възстановяването на българската държавност през 1878 г. до Втората световна война, и за това на партиите-държави, т. е. след края на войната до 1989 г. През първия период и в двете съседни страни доминира идеологията и практиката на етническия национализъм, през втория - определяща е комунистическата идеология и практика. През първия период съществува обществен и идеен плурализъм с тенденция към неговото ограничаване по време на авторитарни и военни режими, а през втория - възможностите за изразяване на неконтролирани от политическия режим становища на практика се ликвидират от императивите на тоталитарните системи. Българо-румънските отношения са предимно конфликтни през първия период, докато през втория се развиват под знака на казионните “приятелски отношения” в рамките на т. нар. “социалистически лагер”. Използваните в изследването източници - пътеписи, спомени, литература, учебници, историография и пр., дават информация както за непосредствените впечатления, така и за стереотипите или опосредствените представи на българите. Образът на румънците в българската книжнина е проекция на лични възприятия или обобщени представи в колективното съзнание, които отразяват обособеността на “другия” и характера на взаимоотношенията с него.

* * *

Отношенията между българи и румънци се формират и развиват в процеса на продължаващото от векове съжителство и съседство на двете общности и техните държави по долното течение на река Дунав. Миграционните движения на север и на юг от голямата река и постоянните контакти са предпоставките за взаимни влияния и сближаване, но и за разграничаване и конфликти. Процесите на създаване на отделни етноси и на модерни нации при двете общности са взаимно свързани и не се извършват на конфронтационна основа. Геополитическата обвързаност на населяваните територии, общата православна религия, интензивните стопански и културни връзки и особено общите политически интереси за национално-държавна еманципация спрямо Османската империя обуславят позитивния дух в двустранните отношения до 1878 г. Затова българският възрожденски печат и учебната книжнина през епохата на Възраждането дават преобладаващо положителна, макар и най-често периферна като цяло характеристика на румънците и Румъния.3

От друга страна, формиращите се при прехода от средновековната към модерната епоха специфични особености в националната идентичност и национално-държавното развитие на българи и румънци създават условия за по-категорично разграничаване и бъдеща конкуренция. Най-характерните сред исторически обусловените различия са: по-ранната държавна еманципация на румънците от Османската империя; по-дългото запазване на феодалните остатъци в техните аграрни отношения; по-силната социална диференциация и дори поляризация на румънското общество; по-ниската степен на образованост на широките маси и по-изразената елитарност на представителната култура в Румъния; по-големия опит на румънския политическия елит и неговите по-широки връзки със Запада. На тази основа се открояват и различията в националния манталитет. Още в писанията на българските възрожденци се срещат критични мнения за показното и подражателско поведението на румънската аристокрация или за някои прояви на румънския шовинизъм спрямо българите.4

От съществено значение за разграничаването между двата съседни народа са различните акценти в националните идеологии и пропаганди особено след възстановяването на държавността. Тезата за “латинските” корени на нацията предопределя и аргументира отношението на превъзходство на румънския елит към съседните народи, включително и към българите. На основата на имперското (римско и византийско) наследство румънският елит извежда “мисията” на румънците като носители на развитата антична цивилизация сред другите съседни на тях “варварски” народи. От своя страна, българската национална идея се гради върху политическата мощ на средновековната българска държава, обхващала и днешните румънски земи по време, когато не е съществувала румънска държавност, както и върху българската културно-просветителска мисия, която се е изпълнявала не само сред част от славяноезичните народи, но и сред румънците. Различно е и отношението към “славянския фактор”. Докато българската национална идея в миналото най-често акцентира върху славянския характер на нацията, за румънската национална идеология този фактор се превръща в често прикриван комплекс, тъй като участието на славяните във формирането на румънския етнос не се вписва в претендирания латински произход. Отрицанието на “славянския фактор” в Румъния се определя от по-ранното и много по-категорично - в сравнение с българите, дистанциране от Русия и от последвалите проблемни отношения с нея, поради имперската й политика, прикривана именно зад славянофилска маска.

Тенденциите към противопоставяне в двустранните българо-румънски отношения са израз преди всичко на възхода на етническия национализъм, както и на намесата на великите сили през последните десетилетия на XIX и началото на ХХ в. Тези тенденции се проявяват още след Руско-турската война от 1877-1878 г., в резултат на която се възстановява българската държавност, а Румъния придобива пълната си независимост. Румънското отношение се променя в резултат на оценяването на Русия като “покровител” на българите, както и поради потенциалното или реално съперничество на българската държава за хегемония в региона. Отношенията между двете страни до края на Втората световна война са белязани предимно от противоречия по териториални и малцинствени въпроси, които пораждат враждебност и конфликти. Централно място в тях заема спорът за принадлежността на Добруджа, а най-неблагоприятно и трайно отражение има противопоставянето по време на Втората балканска и Първата световна война. На тази основа се формират окончателно взаимните негативни стереотипи.

След този общ преглед на развитието на българо-румънските отношения с оглед тяхното влияние върху представите за “другия” нека да видим какви са отличителните черти на румънската идентичност и на образа на Румъния според българската книжнина, издавана от 1878 до 1944 г. На първо място - в сферата на икономическия живот. Според преобладаващите български представи, трудолюбието като нагласа и способност за упорита, градивна и творческа работа не е присъща черта на румънците. Като съзидателен елемент в Румъния се сочат чужденците. Тази констатация преминава в сарказъм у един от екстернираните от Румъния българи по време на българо-румънския конфликт през 1900 г. След като описва как румънците “чистят” земята си от чужденци, за да останело само тяхното “влашко племе”, той продължава: “Но Вай! Туй племе е безродно, ялово - то градини не копае, зеленчук не посажда, злато не ражда, калдъръм не прави, къщи не съзида, то банкерски къщи не основава, фабрики не отваря. Всичко туй е плод на чужденеца, на тогоз, що изпращат.”5 От своя страна, Георги Калинков, пълномощен министър в Букурещ преди и по време на Балканските войни, прави обобщението, че трудът в Румъния е “робски” или “паразитен”, а богатството на страната се дължи на нейните природни ресурси и на чужденците: “Но с какво се занимават румъните? Селяните работят земята и робуват, чокоите експлоатират труда на селяните и събират обилни ренти от земите си и печалби от експорта на храните, аристократите прекарват в странство като ревностни гости и клиенти на Ница, Монте Карло, Абазия, Сан-Себастиян, Остенде и в най-скъпите парижки увеселителни заведения. Гражданите и партизаните управляват и богатеят от държавното и общинските съкровища, умственият румънски пролетарий се ражда стипендиант на държавата, служи и живее като чиновник и умира пенсионер. Богатството и състоянието на страната създават извънредно плодородната почва, модерното земеделие, износната търговия, богатите солници, петролни източници и др. и чужденците със своя производителен труд, енергия, техника, наука, изкуство и експлоатация.”6

Посочените констатации изразяват една действителна разлика между българското и румънското отношение към труда, която се дължи на различните икономически условия в двете страни в края на XIX и началото на ХХ в. Сравненията в полза на българското трудолюбие се потвърждават индиректно от румънска страна. Трудолюбието, почти винаги съчетавано с пестеливостта, е може би най-често срещаното положително качество на българите, според румънски представи.7 Но цитираните български обобщения несъмнено са направени и под въздействието на накърнени български национални чувства в резултат на присъединяването на Северна и Южна Добруджа към Румъния или поради румънската политика спрямо българите. Техният остър изказ не фигурира в учебната литература.

Как българите виждат и оценяват социалната действителност в Румъния? В българската книжнина се обръща внимание преди всичко на социалната поляризация, която е отличителна за начина на живот в съседната държава. Ето описанието, което дава един учебник по география: “Румънските селяни се хранят повече с растителна храна (мамалига) и пият цуйка (ракия). Облеклото на румънския селянин се състои от бели конопени ризи и панталони, препасани с кожен колан и с кожен калпак на главата. Селяните живеят в бедни и ниски къщички с малки прозорчета и покрити със слама (в равнината). Румънските села са бедни и мръсни, докато градовете са добре застроени. В тях се наблюдава голям разкош и лукс във всичко, защото румънските чокои харчат луди пари за удобства и удоволствия. Всички румъни обичат музиката, танците и увеселенията.”8 Ако се прави сравнение, то винаги е в полза на селския бит в България или както пише народопсихологът Тодор Панов, “българинът никога не е изпитвал и не може да си представи ужаса на руския и румънски селяни-крепостници, които работят цяла година, за да видят как техните деца умират без къс хляб.”9

От друга страна, преките впечатления коригират донякъде тези български представи. Описвайки видяното на север от Дунава по време на Първата световна война ген. Тодор Кантарджиев отбелязва: “Населението, което бе останало по местата си след военната окупация на страната - б. а. Б. Н., не е така бедно, както ние в България си представяме, че по причина на чокойствата, то се намира в мизерно състояние.”10 От същото време са и наблюденията на друг български офицер - Сава Стоянович, който не скрива своето удивление: “Голямо богатство имало в тази влашка земя. През колкото села минахме, навред спретнати и чисти къщички, обзаведени повечето с градска покъщнина.”11

Значително по-нюансирани са българските представи за градския живот в Румъния. В тях се преплитат признанието за богатство, бит и отношения, които привличат с някои свои страни, и известно презрение към прекалената разточителност, фалшивата показност и подражателския дух на румънския елит. Така например, дипломатът Г. Калинков прави следната характеристика на румънската столица Букурещ: “Той е огнище на румънската култура, политика, наука и изкуства; в него се кръстосват европейската криворазбрана и кривоприложена цивилизация с мрака, невежеството и непристойностите на Ориента; в него се донасят и прахосват милионите ренти и богатства на страната за разкошен и Лукуловски живот.”12 Към същия период - първите две десетилетия на ХХ в., се отнасят и спомените на друг български дипломат - Петър Нейков, който пише: “Въпреки крещящия лукс на “Каля Викторией” главната улица на румънската столица - б. а. Б. Н., Букурещ беше град, обсебен от човешката мизерия.”13 Като добър познавач на Румъния, Нейков определя по следния начин главните отличителни черти на тогавашното, според него, “леко изродено вече румъно-византийско общество”: “охолство, и разсипничество, социална предразсъдливост и разпуснатост, снизходителност към себе си и към другите, интригантство на едро и удивително отсъствие на дребно-градската клюка. Пороците на строя и на самия живот бяха явни. Но в този сумрак на “феодалното” властелинство се чувстваше мекота и търпимост, която пленяваше чужденеца, незапознат с опакото на картината. Лозунгът беше: “Живей и остави другите да живеят.”14

Все пак, определящ в българските стереотипи за румънците остава образът и начинът на живот на голямото множество на народа, който населява предимно селата, а не на малобройния елит в градовете. Или с други думи, според А. Монеджикова: “Всичко, което румъните от висшите класи са научили и копирали от европейската цивилизация, е само едно елегантно лустро. Страната получава изгледа си от народа, който обработва земята и който е най-ревностния носител на националните традиции.”15 Румънският селянин, изобразен с дълга бяла риза, висок калпак и понякога бос, но наречен с ирония “Домну” (от “domnul” - господин), е събирателния образ на Румъния в политическите карикатури, помествани в българския периодичен печат по време на Втората световна война.16

Според преобладаващите констатации в българската книжнина, румънците са лишени от социалните добродетели и активното гражданско съзнание на населението в България. В един от своите военни разкази, писан през 1916 г., Йордан Йовков представя впечатленията си от група пленени румънски селяни, които са били заселвани от румънската държава в Северна Добруджа: “За някаква любов към държавата, за социални добродетели и съзнание - не може и да става дума. Напротив, у тия първобитни души има анархистични инстинкти, които тъй свирепо и кръвожадно се проявиха в оная необуздана жакерия, която неотколе като опустошителна стихия премина през Румъния става дума за селското въстание от 1907 г. - б. а. Б. Н.. Могат ли да скърбят за гибелта на една държава и един обществен ред, против който те са били с цялото си същество? В тая безпросветна и тъмна раса слепият егоизъм господствува над всички чувства и всяка нова сила, всяко ограничение, отдето и да иде, ги озлобява и гнети.”17 Също от времето на Първата световна война са и следните наблюдения на ген. Т. Кантарджиев: “Румънското население почита държавния си глава и правителството. В това отношение то напомня турското фаталистично население: “каквото е писано, това ще стане.”18 Иван Хаджийски изтъква предимствата на българите, които се коренят в техните демократични традиции и във “вътрешното освободително движение през Възраждането”. Според него, “без това движение нашият българският - б. а. Б.Н. селянин щеше да има политическото съзнание на един румънски селянин”19. Проявите на това съзнание у румънските войници, както и несъответствието между ниските им морални устои и високото самочувствие на техните военачалници, са осмени саркастично и от Алеко Константинов в негов фейлетон, писан през 1895 г.20

Малко са примерите на военен героизъм от румънска страна, които българите наблюдават по време на Първата световна война. Имайки предвид поведението на румънските защитници на с. Калугерени, Сава Стоянович отбелязва, че такива примери трябва да се използват като “патриотични инжекции” за повдигане на духа на “тази, макар и външно тъй горда и надменна, но всъщност страхлива нация”21. Отчуждеността или слепият респект на румънското население към собствената му държава, сочени в българската книжнина, констрастират с признанията на румънски наблюдатели за силно изявеното - особено по време на войните, национално съзнание на българите.

Друга задължителна част от представите за румънците, които присъстват в българската книжнина, се отнася до просветата и културата. На основата на сравнението с образователното ниво на българите се констатира слабата образованост на преобладаващата част от румънското население.22 Изоставането в образователната сфера в Румъния и фактът, че там има повече неграмотни отколкото в съседните й балкански държави се обясняват със слабата просветна политика на държавата, с липсата на училищни сгради, с “недостатъчната любов към учението у възрастните.23 Същевременно се подчертава голямата разлика по отношение на образованост и просветеност между мнозинството на народа и малцинството на интелектуалния елит в Румъния: “Същата пропаст, която съществува между работния народ и богатата класа, срещаме в образованието. От една страна, много образовани, хора, които говорят френски език като матерен, които мислят на френски, а от друга - тънеща в невежество и мрак огромна маса на народа.”24 Дипломатът Петър Нейков оценява критично румънската елитарна култура, която е съсредоточена преди всичко в столичния град: “Всъщност букурещката култура беше доста повърхностна. Всеки четеше последния французки роман, жените по-ревностно отколкото мъжете. Всеки отиваше в народния театър да види последната французка пиеса, играна често от гостуващи големи френски артисти. Но това се повеляваше повече от модата, отколкото от вътрешна нужда. Много повече любознателност имаше в среднобуржоазния строй, дето се вербуваше интелектуалния елит. Там се проявяваше интерес не само към чуждото, но и към своето-родното.”25 Различията между образоваността на българското и румънското общество се потвърждават от наблюденията на румънците, посетили България. Те се впечатляват именно от доброто образователно равнище на българското население и от грижите, които полага държавата в тази насока.

Поради исторически предимства и социално-психологически характеристики румънското общество и румънската държава формират свой политически елит, който превъзхожда в опит и изяви - особено на международното поле “по-младата” политическа “класа” в България. Не случайно в своите спомени (за 1933 г.) политикът Константин Муравиев отбелязва: “В Румъния има политически елит, доста самостоятелен и смел. Така ще си обясним защо държавната политика е по-правилно направлявана у тях и угодничеството - по-малко.”26 Това обстоятелство обяснява в значителна степен и по-големите външнополитически успехи на Румъния, постигнати въпреки военните поражения през второто десетилетие на XX век. От своя страна, П. Нейков характеризира румънската външна политика в навечерието и по време на войните като “двойствена, сложна и безкрайно усукана... политика, достойна за потомци на Византия”27.

През разглеждания период областта Добруджа се превръща в оспорвана и “стикова” българо-румънска територия. Съприкосновението на два държавно-национални модела в нея създава условия за задълбочаване на представите за “другия”, но това става предимно като се подчертават и оцветяват негативно съответните различия. В своята “анкета” за румънското управление в Южна Добруджа местният общественик Петър Габе подчертава, че румънската държава се е почувствала застрашена от придобиването на областта през 1913 г., защото “намерила в новозавладяната земя обществено-стопански форми, съвсем противоположни на ония в Румъния: вместо обширни латифундии - дребно и доста сполучливо разпределено земевладение; вместо рязко класово деление (боляри и роби) - един единствен клас на население с гарантирано средно състояние; вместо непроницаемо невежество, тъй необходимо да се крепи аграрната тирания - почти обща грамотност и любознателност на българите в Добруджа; вместо пълен политически индеферентизъм и гражданска незрялост - едно ясно и живо схващане на задачите на държавата и нейните институции …”28. Силен генератор на негативни настроения спрямо Румъния са бежанските среди в България, формирани от добруджански българи и другите български общности в съседната държава. Докато румънските автори утвърждават цивилизаторската роля на Румъния в Добруджа, българските оценяват румънското управление като пагубно за развитието на областта (преди всичко за Южна Добруджа) и особено за българското население там. И двете страни претендират с различни акценти за свои исторически, етнически или геополитически права върху спорната територия между Дунава и морето. Българо-румънската полемика по добруджанската тема заема много страници в научната книжнина. Нейните измерения се прехвърлят и в учебната литература, периодичния печат и пр.

Българските учебници оценяват румънската военна кампания срещу България и анексията на Южна Добруджа в 1913 г. като “безпрецедентни” и “разбойнически” действия. В един от тях четем следното: “Румъния се намеси (във Втората балканска война - б. а. Б. Н.) уж да възстанови мира на полуострова, а всъщност да ни изнуди и да ни ограби най-плодородния североизточен край на Северна България. Това двулично поведение на официална Румъния и онова хунско нахлуване на нейната войска в беззащитна Северна България, където нямаше нито един войник да им се противопостави, както и лошото държане на нейните войски няма да бъде забравено от никой съвременник и очевидец.”29

Румънските действия през 1913 г. пораждат у българите презрение и сарказъм, но и омраза, чувство за мъст и злорадство от нанесеното на Румъния поражение три години по-късно. Тези настроения и чувства са отразени в политическите карикатури и сатири, в бойните и войнишки песни, във военното литературно творчество. Ако през 1913 г. персонифицираният образ на Румъния е наречен “Домну Килипиреску”, в 1916 г. той става “Домну Магареску” и е изобразяван било като “новата кафешантанска звезда на Съглашението” след присъединяването на страната към този военно-политически блок, било като оскубана “румънска гъска” след претърпяното от нея поражение. Безмилостно е и обръщението към румънските военнопленници: “Потомци на робство, в робство ще умрете.”30 Техният “окаян вид и страх”, както и скромната им храна - “царевица и мамалига” предизвикват българските войнишки “шеги и подигравки за мамалигарите”31. Във войнишките песни румънците са “заклеймявани” като “власи мародери, хиени подли и страхливи”, “пигмеи, зайци малодушни… с крака за бягане послешни” или като “подла влашка сган” с “нечиста душа”, чийто “сетен час” скоро ще удари32. Подобни настроения се откриват във военните стихове на Иван Вазов33. Силните антирумънски чувства са недвусмислено изразени във военните разкази на Кирил Христов.34 Образите на “врага” у българи и румънци по време на войните са най-крайно негативните опосредствени представи за “другия” в двустранните отношения.35

В условията на сложните българо-румънски отношения по малцинствените въпроси наличието на влашко (“румънско” или румъноезично) население в България също създава предпоставки за засилване на негативизма във взаимните представи на българи и румънци. От една страна са румънските действия за стимулиране на румънско национално съзнание сред това население и за защита на неговите малцинствени права (действия, които се използват и за неутрализиране на българските малцинствени претенции в Добруджа), от другата са ограничителните и дискриминационни мерки, прилагани от българските власти и действията на някои националистически организации, които потискат или отричат идентичността на власите.36 През междувоенния период в България се разпространява широко пропагандната теза за българския произход на влашкото население в северозападна част на страната (според нея, власите били българи, които забягнали в румънските земи по време на османското владичество, там усвоили езика и след това се завърнали отново в земите на юг от Дунава)37.

Когато се говори за физическия и етнопсихологическия портрет на румънците според българската книжнина, трябва да се отбележи, че конфронтационните политически фактори все пак не предизвикват създаването на изцяло негативни стереотипи. Така например, в учебната литература след Първата световна война съседите от север се описват със следните физически черти: средни на ръст, предимно с тъмни коси и черни или зеленикави очи, добре сложени и гъвкави, с белезникава кожа, отличаващи се със “спокойна красота”. Подчертава се “грациозната походка и рядката красота” на “стройните селянки и въобще на... младите жени”, които обаче след време погрознявали, “защото си белосват и червят лицата и устните”. Румънският народ се характеризира като “жизнен” заради голямата му раждаемост, но и като неспособен за продължителна и тежка работа и с голям процент на недъгави поради “недостатъчното хранене” и лошите условия на живот.38

Етнопсихологическият портрет на румънците, според българските учебни издания, включва качества като: добродушни и кротки, гостолюбиви, скромни в изискванията си, тъжни и флегматични на вид, но със скрита практичност, лениви и безгрижни, отмъстителни и недоверчиви. Последните негативни качества се обясняват с преживените от румънския народ “войни и борби, мизерия, работа на господаря-чокоин, винаги недостатъчна храна, непрекъснат непосилен труд”39. Неблагоприятна оценка се дава на семейните и политическите нрави на румънците: в тях нямало “оная чистота, каквато има между българите”, а пиянството, кражбата и други пороци в Румъния се срещали често и “в голям размер”40.

Българите обръщат особено внимание на характерната за румънците показност или на “вкорененото им желание да се представят, да блестят с една особена надутост и стремеж към разкош”41. Тази особеност на румънския манталитет е предпоставка за демонстриране от страна на румънския елит на превъзходство спрямо българите. Затова българското светоусещане, което е чуждо на всякаква показност, констатира, а под въздействието на засегнати национални чувства - и осмива видимото противоречие между форма и съдържание в румънския характер и поведение. Това се прави преди всичко в публицистиката. Един от примерите за иронизиране на неподплатената румънска надменност спрямо българите е вече споменатият фейлетон на А. Константинов. Четвърт век по-късно друг български писател - Стилиян Чилингиров, вече и под влиянието на силни български пристрастия по спорния въпрос за принадлежността на Добруджа, е още по-краен и саркастичен в своята преценка: “...аз бих казал, без боязън да преувелича, че изобщо взето, Румъния е най-некултурната страна на Балканския полуостров. Тя прилича на наконтена и напомадена кокотка, която яде в къщи мамалига, а под връхните си труфила няма и риза.”42 В своите военни разкази Й. Йовков също акцентира върху показността като характерна черта в поведението на румънските офицери по време на войните. Но както отбелязва Румяна Станчева, “тази показност не е обрисувана като израз на душевна беднота”, тъй като в описаното от писателя румънско поведение може да се открие “жизненост, желание за успех, възприемане на европейски стил на поведение”43.

Българските представи за историята на румънците и на българо-румънските отношения до 1944 г. се формират предимно в полемичния двустранен дискурс на “научния фронт”. Открояват се следните основни тези: претендираният древен произход на румънците остава спорен, включително защото те са единствени от европейските народи, които “нямат собствена история до края на Средновековието”; румънските учени преувеличават значението на латинския и омаловажават славянския и българския елемент по отношение на румънския произход, език, култура и история; политиката на Румъния спрямо България и българите в ново време няма нищо общо с декларираната “цивилизаторска мисия” на Румъния, а обслужва нейния национално-териториален експанзионизъм.44 Промяната на румънското отношение и политика спрямо българите след възстановяването на българската държавност през 1878 г. по посока от благоразположение към омраза се обяснява с румънските страхове от руско-българско сближение, както и от конкуренцията на България за културна и политическа хегемония в района.45

В противовес на доминиращия конфронтационен дух в българо-румънските отношения през разглеждания период са инцидентните съвпадения на политически интереси, които пораждат идеите за опознаване, сближаване и сътрудничество между българи и румънци. Тези идеи се отстояват без траен успех предимно от представители на интелектуалния елит в двете съседни държави. През 1943 г., т. е. когато и България и Румъния са съюзници на държавите от Тристранния пакт, е подготвен и издаден специален брой на българското списание “Сердика”, който е посветен на румънската култура. В поместеното в него есе на Борис Йоцов се обосновава тезата за взаимната геополитическа зависимост на двата народа и техните държави, които са “поставени от естествените условия на своето битие в една жизнена орбита и под един съдбовен знак”. Според българския учен-славист и тогавашен просветен министър, “идеята за латинството и идеята за славянството не са поставяли двете страни в стълкновение и борба”, като “страхът от славянската идея за Румъния се е подклаждал не от България, а от Русия”. В процеса на своето “политическо осъзнаване” българите са снели “славянофилската маска на руския напор към Балканите”. Подобен процес - “от културен и расов романтизъм към политически и национален реализъм” - са преживели и румънците.46 Именно на основата на добре разбраните национални интереси, според Б. Йоцов, “се отварят широки възможности за разбирателство и сътрудничество между румънския и българския народ”47. Но събитията от август-септември 1944 г. насочват Румъния и България, както и двустранните им отношения в друга орбита, която съвсем не се определя от добре разбраните национални интереси.

* * *

В условията на комунистическите режими между Букурещ и София се установява парадно политико-идеологическо единство, зад което се скриват “замразените” или манипулирани проблеми в двустранните отношения. Позитивният ход в еволюцията на тези отношения през годините след Втората световна война се обуславя на първо място от липсата на сериозни противоречия след радикалното териториално и малцинствено решаване на Добруджанския въпрос по силата на Крайовския договор (1940) и на неговите имуществени последици (до началото на 50-те години). По време, когато малцинствената проблематика “отстъпва” пред правата на човека, а малцинствата се интегрират по-ускорено към мнозинствените общности, останалите на територията на двете държави малцинствени групи престават да бъдат предишния “дразнител”.

Определящо влияние оказва характерът на следвоенните международни отношения, наложили блоковото разделение в Европа и мястото на България и Румъния в Източния блок като държави-сателити на Съветския съюз. Принадлежността на двете страни към общите икономически и военни структури на “социалистически лагер” предопределя продължаването на тенденцията към сближаване. По-късно тя се стимулира от приликите в еволюцията на политическите режими на Тодор Живков в България и на Николае Чаушеску в Румъния: от първоначалната роля, която двамата лидери имат като “реформатори”, през установяването на техни еднолични управления до опитите за гарантиране на пожизнената им власт. В официалните комюникета след честите двустранни срещи на високо равнище съществуващите различия в гледните точки се пренебрегват в полза на въпросите, по които има съгласие, за да се представи един “модел на отношения” между две съседни социалистически държави. Специалният характер на тези отношения се запазва, въпреки различните външнополитически позиции на “автономистка” спрямо Източния блок Румъния и “лоялистка” (поне публично) България, и въпреки ограничените икономически връзки между тях.

Този нов дух в българо-румънските отношения се отразява върху присъствието на румънската тема в българската книжнина. Идеологическата и политическата конюнктура започва да налага идеализирани представи за съседа-съюзник.48 В условията на политически доминирано общество и липса на независимо обществено мнение официалната линия на партията-държава се проектира във всички печатни издания.

Едно от потвържденията за това намираме в съдържанието на не малобройните пътеводители и пътеписи за Румъния, които се публикуват в България през периода на социализма49. Написани в изцяло позитивен дух, те акцентират върху природните забележителности и красоти на страната, нейната история и култура, контраста между минало и настояще с оглед на “възходящото развитие” през годините на “народната власт”, “следите” от българското присъствие в румънските земи преди всичко от времето на Българското възраждане. За разлика от предходния период, в публицистичната книжнина липсват етнопсихологическите анализи с румънски “адрес”. Що се отнася до историята на българо-румънските отношения, те също са представяни с акцент върху сътрудничеството. Конфликтните моменти от тази история присъстват само дотолкова, доколкото се “обясняват” с “реакционната, националистическа и шовинистична” политика на управлявалите в миналото буржоазни класи.

Привилегироването на темата за българо-румънското сближение и сътрудничество през вековете се наблюдава и в българската историография след 1944 г.50 Историческите изследвания на двустранните връзки, влияния и отношения се изпълняват предимно като политическа поръчка - особено през сталинския период, от края на 40-те до средата на 50-те години. Определяни или “избирани” от историците са теми, които подчертават сътрудничеството между българи и румънци през вековете. Съответно - идеологически манипулирани или “забранявани” и избягвани са темите с конфликтен заряд, които биха могли да доведат до остри полемики. Българо-румънското сближение намира своите исторически аргументи в следните периоди и проблематика: Румъния и национално-държавната еманципация на българите спрямо Османската империя до 1878 г.; връзките и единодействието между левите сили в България и Румъния от края на XIX в. до 1944 г.; общите тенденции в политическото развитие на двете държави след 1944 г. Историческите факти и процеси по тези теми, особено за времето след 1878 г., често се преекспонират за да се впишат в конюнктурата на “братското българо-румънско приятелство”.

От друга страна след 60-те години парадното единство на българо-румънските отношения отслабва, за да даде израз на не винаги добре прикриваните стари или нови противоречия. Те се провокират от засилващите се политико-идеологически различия, както и от реставрирането и усвояването на националните акценти от двата режима. Прикриваното напрежение се проявява особено по време на едноличната диктатура на Николае Чаушеску в Румъния поради неговата външна политика на изолационизъм спрямо на Съветския блок. През 70-те и 80-те години зад официалната идилия в българо-румънските отношения се проявяват различия и проблеми в сферата на външната политика, финансите и икономиката, екологията, културата и историографията.

Промяната в отношението към Румъния се демонстрира особено ясно от развитието на българската историография. Завръщането към национални позиции в нея започва след Априлския пленум на Централния комитет на комунистическата партия от 1956 г., сложил края на българския сталинизъм. Краят на преходната фаза настъпва след сигнала за връщане към “националното” на всички равнища на обществения живот, който се дава от Т. Живков през октомври 1967 г. в негова реч, известна като “Комсомолски тези”. При това положение спорните историографски проблеми в отношенията със съседите започват да се отразяват все повече през призмата на националните приоритети в историята. Специално спрямо отношенията с Румъния тези проблеми се концентрират върху следните теми: Средновековието, с оглед териториалния обхват на Първото българско царство на север от Дунава, етническия характер на Второто българско царство и ролята на власите/румънците в неговото създаване и история; Новото време (1878-1944) с оглед съперничеството по териториални и малцинствени въпроси и позициите на двете съседни държави в международните отношения; историческата проблематика на общата контактна зона Добруджа, която остава в центъра на българо-румънската полемика от средните векове до 1940 г.

Особено значение за промяната на тона спрямо румънската тема в България има разработването на научната проблематика, свързана със оспорваната в миналото територия на Добруджа. През периода на социализма първите български монографични трудове по добруджанска история се появяват през 70-те и началото на 80-те години.51 Решителен тласък в тази насока дава одобрената с партийно решение през 1982 г. специална “Програма за разширяване и популяризиране на научните изследвания, посветени на българо-румънските отношения и историята на Добруджа”. Тя се разглежда като продължение на активно развиваната по това време българистична дейност, но очевидно е провокирана и от появата на румънски публикации по добруджанската тема. Подготвена от учени, програмата е обезпечена финансово от държавата, а с нейното разработване са натоварени основните научни институции в страната. Предвидени са комплексни мерки за развитие на хуманитарните изследвания, които до 1989 г. са изпълнени до голяма степен или поне тяхното изпълнение започва. За седем години са подготвени и издадени два тома от многотомната история на Добруджа, кратък исторически очерк за историята на Добруджа, два тома с български и чужди извори за историята на Добруджа от 1878 до 1941 г., сборник с археологически и исторически изследвания за Добруджа с оглед на нейния етнически състав до XIV в., шест книжки от годишния сборник “Добруджа” и т. н. 52

За разлика от румънските си колеги, които отново започват да разглеждат историята на Добруджа изключително като история на тамошните румънци, българските историци пишат за областта като за единна историко-регионална общност до 1940 г., която става органическа част от българската държава след VII в. и чиято история е част от историята на българския народ. По този начин се възстановява полемичния тон в българо-румънските историографски отношения до 1944 г. Българската историопис обръща повече внимание на Южна Добруджа и на периода на новата история до Крайовския договор, особено с оглед на положението и националните борби на българите под румънска власт. При това се изтъкват негативните страни на румънското управление в Добруджа, а политиката на Румъния се определя като антибългарска. Що се отнася до промяната в статута на Южна Добруджа по силата на Крайовския договор, ако румънската страна го представя като част от трагичното разпокъсване на Румъния, за българската - това е триумф на българската дипломация, освобождение на добруджанските българи и част от териториалното обединение на България в годините на войната.

Преодоляването на забраната да се говори и пише за миналото на българския национален въпрос се чувства и в литературата. В своя роман за насилствената колективизация в Добруджа Ивайло Петров засяга накратко и темата за румънското владичество в областта като за първи път в българската литература през социалистическия период представя конфликтните отношения между българите и румънската власт. За един от селските кметове, който е куцовлах (аромън), героят на И. Петров - участник в чета, разказва: “Богат беше и много мръсен човек. Изтезаваше нашите българи, грабеше ги и ги насилваше да станат румънци. Като него ги имаше много из Добруджа…” В случая обаче, образът на кмета не е генерализиран за да се отнася към всички румънци. При това, по време на визирания от автора период жестокост се проявява и от двете страни. Българските чети навлизат в Добруджа “за да наказват за безчинствата над българите”, но под този претекст те се занимават и с грабежи.53 Темата за “румънското” минало на Добруджа все пак остава периферна за тогавашната българска литература.

* * *

“Власите се давят на края на Дунава.” Това е една от най-често срещаните и споменавани от българите фолклорни представи за румънците/власите. Възникнала в далечни времена, тази поговорка променя своята формулировка и губи своята конкретност. Тя започва да се използва обобщено за иронизиране на човек или начинание, които имат неподплатени с реални възможности амбиции за успех и се провалят в последния момент. Този смисъл обаче, произтича от българското отношение към характерната за румънците показност или към желанието им да се представят за нещо повече от това, което са.54 Стремежът към социален престиж и показност се регистрира много ясно и в правения от българите в наши дни колективен портрет на власите в Северозападна България.55 Отношението на българите към тази етнопсихологическа особеност се превръща в основен стереотип и, както вече се посочи, намира своето място и в книжнината.

Развитието на образа на румънците и Румъния в българската книжнина в ново и най-ново време наследява вече формирани представи и отразява промените в тях под силното влияние на различни политически режими и идеологически въздействия. Различията между двете общности и противоречията между двете държави са предпоставка за появата и на негативни стереотипи, които се създават въз основа на реалното или въображаемо поведение на съседа от север особено в конфликтните контактни зони. Този процес набира скорост след 1878 г. и достига своята кулминация по време на войните от 1912 до 1918 г. като резултат на българо-румънските спорове за Добруджа и малцинствата. Българските представи и стереотипи за румънците са взаимно обусловени със съответните румънски представи и стереотипи за българите. Те се използват като средства в национално-политическите пропаганди. Решаването на спорните българо-румънски етно-териториални проблеми и ускорените процеси на асимилация на останалите в двете страни малцинствени населения след Втората световна война ерозират конфронтационната среда, създаваща негативни стереотипи. През периода на социализма представите за румънците в българската книжнина стават казионно позитивни, но и значително по-схематични поради тоталния контрол върху свободата на словото. Този период не успява да промени наложения вече в българското колективно съзнание етнопсихологически образ на съседа от север, тъй като неговата етно-национална основа се оказва по-силна от проповядваното от партийната държава сближение на основата на комунистическата идеология. Постепенното завръщане към националните акценти започва да възстановява някои от компонентите на предишните негативни представи и стереотипи, но не в тяхната крайна форма. Веднъж създадени, те очевидно имат трайно въздействие, което се потвърждава и от възраждането на някои стари, наред със създаването и на нови, негативни образи в условията на демократизацията след 1989 г.

Неутрализирането на негативните стереотипи от миналото може да стане само ако не се допускат конкретните условия, които ги формират и стимулират и като се разширяват възможностите за по-добро взаимно опознаване в дух на съвместимост и толерантност. В българо-румънския случай предпоставка за такова опознаване са сходните процеси на интеграция на България и Румъния към структурите на обединена и многообразна Европа.

Бележки

1 Иванов, Й. Как се отразиха последните войни в българската учебна литература - Училищен преглед, Т. 24, кн. 4, април 1925, 348-368. Изследването е осъществено по повод на проведена анкета на Дотация “Карнеги” за отражението на войните върху учебниците по история.

2 Вж.: Мишкова, Д. “Съюзници-разбойници”: от историята на националните стереотипи на българите за техните съседи. - Bulgarian Quarterly, 1992, №. 3-4, 89-119; B. Njagulov. L'image de "l'autre" chez les Bulgares et les Roumains 1878-1944. - Etudes balkaniques, 1995, № 2, 3-25; Нягулов, Б. Образът на “врага” у българи и румънци по време на войните. В: Тутраканската епопея и освобождението на Добруджа, Тутракан, 1996, 225-238; Станчева, Р. Литературният образ на румънците. В: Представата за “другия” на Балканите. С., 1995, 196-201.

3 Данова, Н. Образът на гърците, сърбите, албанците и румънците в българската книжнина. Във: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България, С. 1994, 95-96, 101.

4 Пак там, 95-96; Селимински, И. Библиотека “Д-р Ив. Селимински”, кн. 2, С., 1904, 42, 100; кн. 5, С. 1907, 13. Отличителните и неприемливи, според българите, качества на румънците се отразяват в пословиците за “власите” - вж. Славейков, П. Р. Български притчи или пословици и характерни думи. С., 1954, 211, 392, 434.

5 Казаков, В. Д. Екстерниран из Влашко. С., 1900, с. 5.

6 Калинков, Г. Румъния и нейната политика спрямо България (през 1911-1912 и 1913 г.). С., 1917, 7.

7 За румънските представи за българите вж. източниците у: Njagulov, B. L’image…

8 Попов, С. География за II клас. 1926, 45. За бедния селски бит в Румъния вж. и Монеджикова, А. Румъния (Библиотека “Нашите съседи”, Географско четиво за юноши № 1). С., 1927, 24, 28.

9Панов, Т. Психология на българския народ. С., 1914, с. 232.

10 Кантарджиев, Т. Българската армия в Румъния и на Серет. С., 1925, с. 29.

11 Стоянович, С. Оръдията през декември. Румънският ни фронт 1916-1917. Спомени. С., 1993, с. 186.

12 Калинков, Г. Пос. съч., с. 6.

13 Нейков, Н. Спомени. С., 1990, с. 138.

14 Пак там, с. 142.

15 Монеджикова, А. Пос. съч., с. 28.

16 Вж. например Нашенец, бр. 2, 1 февр. 1941 г. По този повод един от румънските дипломати в София предлага да се забрани на румънските селяни да ходят боси по гарите между Гюргево и Букурещ за да не бъдат наблюдавани в този си вид и после осмивани от пътуващите българи- ЦДА, ф. 176к, оп. 8, а. е. 1005, л. 79.

17 Йовков, Й. Събрани съчинения. Т. 1, С., 1970, Кръстопът, с. 500.

18 Кантарджиев, Т. Пос. съч., с. 29.

19 Хаджийски, И. Съчинения. Т. 1, С., 1974, Историческите корени на нашите демократични традиции, с. 99.

20 Константинов, А. Съчинения в два тома. Т. 2, С., 1974, Ocupaţiunea Bulgariei de la armata nostra, (sic), 58-61.

21 Стоянович, С. Пос. съч., с. 204.

22 Списаревски, К. Румъния. С., 1907, 6-7.

23 Попов, С. Пос. съч., с. 46; Монеджикова, С. Пос. съч., с. 31.

24 Монеджикова, А. Пос. съч., с. 33.

25 Нейков, Н. Пос. съч., с. 143.

26 Муравиев, К. Събития и личности. Спомени. С., 1992, с. 216.

27 Нейков, П. Пос. съч., 149-150.

28 Габе, П. Румъния в Добруджа 1913-1916. Анкета по уредничеството на … С., 1917, 4-5.

29 Иванов, Й. Пос. съч., с. 356. Вж. и Монеджикова, А. Пос. съч., с. 8.

30 Барабан, бр. 323, 325, 339 от 11 септ., 23 септ. 31 дек. 1916. Вж. и Мишкова, Д. Пос. съч., 117-118.

31 Стоянович, С. Пос. съч., с. 17.

32 Вж.: Бобевски, Л. Под сянката на меча. С., 1917, 86, 88, 91, 94-98, 100; Същият. Песни за Добруджа 1917-1918. С., 1918, с. 15; Русев, Н. По следите на една безсмъртна песен. Т. 1, 1988, с. 590.

33 Вазов, И. Събрани съчинения. Т. 3, С., 1955, 509-512.

34 Христов, К. Огнен път. Военни разкази 1913-1917. С., 1917, 50-54, 93-101, 107-111. Вж. и Конева, Р. Голямата среща на българския народ. Културата и предизвикателствата на войните 1912-1918. С., 1995.

35 Повече вж. у Нягулов, Б. Образът…

36 Вж. Нягулов, Б. Проблемът за власите в България между двете световни войни (политически фактори и аспекти). - Българска етнология, 1995, Извънреден брой, 52-75.

37 Вж. Цухлев, Д. История града Видин и неговата област. С., 418-421. В наши дни се оказва, че сред власите и българите в Северозападна България версията за “двойното преселване през Дунава” е най-разпространената легендарна версия за произхода на власите в региона. Васева, В. От къде са дошли власите (според устната традиция на населението във Видинско и Оряховско). - Българска етнология, 1995, Извънреден брой, 100-102.

38 Попов, С. Пос. съч., 1926, с. 45; Монеджикова, А. Пос. съч,. 20, 22.

39 Иванов, Й. Пос. съч., с. 358; Попов, С. Пос. съч., с. 45; Монеджикова, А. Пос. съч., 18, 26, 27.

40 Иванов, Й. Пос. съч., с. 358; Попов, С. Пос. съч., с. 45; Същият. География за III клас на прогимназиите. Пловдив, 1926, с. 53. Такива констатации се правят и от преки наблюдатели на румънската действителност. Вж. Г. Калинков. Пос. съч., с. 6.

41 Монеджикова, А. Пос. съч., с. 20.

42 Чилингиров, С. Равна Добруджа. Пътни бележки и впечатления. С., 1921, с. 79.

43 Станчева, Р. Пос. съч., с. 198.

44 Вж.: Милетич, Л. Българи и румъни в техните културно-исторически отношения. В: Добруджа. С., 1918, 69-118; Младенов, С. Румънско-българските културни влияния и румънските учени. В: Силистра и Добруджа. С., 1927, 59-100; Mutafciev, P. Bulgares et Roumains dans l’histoire des pays danubiens. Sofia, 1932.

45 Калинков, Г. Пос. съч., 71-72; Нейков, П. Пос съч., с. 152.

46 В тази връзка е интересно да се припомнят следните думи на румънския епископ Мелкиседек: “Както румънците не могат и не трябва да бъдат “източни френци”, също тъй и българите не могат и не трябва да станат “южни руси”. - Една екскурзия в България на епископ Мелкиседек. Букурещ, 1885. В: Българо-румънски научни и културни връзки 1869-1944. Документи. Съст. Т. Ганев, С., 1973, с. 73.

47 Сердика, 1943, Извънреден брой, 5-8.

48 Вж. например, списанието на Българо-румънското дружество в България “Българи и румъни (Мост), издавано в София през 1946, 1948-1949 г.; Народна република Румъния. Специален бюлетин по случай тригодишнината на правителството д-р Петру Гроза 1945-1948. Министерство на външните работи. Дирекция на печата, С., 1948.

49 Петров, С. Румъния. С., 1950; Белев, Г. Картини от Румъния. С., 1958; Дойков, В. От Моста на дружбата до Брашов. С., 1968; Дойков, В. Социалистическа република Румъния. Библиотека “География”. С., 1986; Готева, К, Г. Готев. Румъния отблизо. С., 1986.

50 Вж. Румъния и българо-румънските отношения в българската литература 1806-1981. Библиография, С., 1985, 122-135 и др.

51 Тонев, В. Добруджа през Възраждането. Културен живот, църковно-национални борби, революционни движения, Варна, 1973, 11-27; Тодоров, П. Аграрните отношения в Южна Добруджа 1878-1944, В. Търново, 1982.

52 История на Добруджа. Т. 1, Под редакцията на А. Фол и С. Димитров, С., 1984; Т. 2, Под редакцията на Н. Тодоров и С. Димитров, С., 1988; Кратка история на Добруджа, Съставителство и обща редакция В. Тонев и Й. Зарчев, Варна, 1986; Извори за историята на Добруджа. Т. 1, 1878-1919, Съставители: Ж. Попов, К. Пенчиков, П. Тодоров, С.,1992; Т. 2, 1919-1941, Съставители: П. Тодоров, К. Пенчиков, М. Цуцов, С. Изворска, А. Кузманова, С., 1993; Dobroudža. Etudes ethno-culturelles. Recueil d’articles, Sofia, 1987; Добруджа. Варна, кн. 1/1984, 2/1985, 3/1986, 4/1987, 5/1988, 6/1989.

53 Петров, И. Хайка за вълци. С., 1986, 70-72. За романа вж. и Станчева, Р. Пос. съч., с. 199.

54 Една българска легенда свързва и разделя българи и румънци чрез отношенията между митичните царе Влас и Слав. Двамата били братя, но се разделили след като цар Слав се заселил със славяните-земеделци на юг от Дунава, а цар Влас останал с власите-скотовъдци в земите на север от реката. По-късно цар Влас изпратил своите момци-власи да си търсят невести сред момите-славянки, но поради бурята власите не стигнали със своите лодки другия бряг и се удавили на края на Дунава. Вж. Илиев, Б. Български легенди, С., 2001, 47-49. Този фолклорен сюжет очевидно е свързан с въпросната поговорка. Вероятно тя черпи нови “аргументи” след голямото военно поражение, което румънската армия претърпява в боевете с българите и техните съюзници при Тутракан през 1916 г. Тогава хиляди румънски войници се опитват да се спасят с плуване, но много от тях загиват във водите на Дунава преди да достигнат отсрещния бряг. Вж. Нягулов, Б. Образът…, с. 236; Не е изключено и взаимното влияние между българската поговорка за власите и сходната румънска поговорка за циганите (“Ţiganul la mal se-nneacă” “Циганинът на брега се дави”). Вж. също Станчева, Р. Пос. съч., 196-197.

55 Вж. Ракшиева, С. И. Николов. Власите - портрет и автопортрет. - Българска етнология, 1995, Извънреден брой, 111-112.