Български образи във Франция: Граници, алтернативи (ХХ в.)

Рая Заимова.

“Тук се протестира много срещу репарациите по принцип и дори в частност срещу французите. Икономическа стагнация, политически несгоди, нищо не върви на добре в най-добрата от Българиите.”1 Така френският литератор и общественик Жорж Ато определя накратко обстановката в България през 20-те години на ХХ век, когато стъпва на българска земя, за да оглави новосъздадения Френски институт в София. Това са трудните години след Първата световна война и Ньойския договор (1919), когато България излиза победена и с огромни задължения към победителите си. Изплащането на репарациите спрямо Франция продължава до 1932 г. В същото време Македония е поделена между България, Гърция и новоформирана Югославия, поддържана изцяло от Франция.

В България се усещат реваншистки настроения и дори, макар и за кратко време, софийският Алианс прекратява дейността си. От друга страна, Франция продължава, макар и по-слабо от централно-европейските страни, да приема редица българи, които завършват образованието си там. Други пък като представителят на т.нар. “парижка школа” Жул Паскин и сюрреалистът Жорж Папазов дооформят своя професионализъм, за да станат едни от изявените представители от модерните течения в изобразително изкуство. Френският съвременен критик Гастон Дил пише за последния: “присъждаме му на драго сърце най-високото звание за откривател на сюрреалното...”2 Окачествяването по този начин на българския художник, който между другото е и писател3, се вписва като новатор в общоевропейските естетически търсения на времето, което не се определя от политически и други съвременни конюнктури между двете войни.

Извън параметрите на визуалното и универсално изкуство, което задоволява всяко по-напреднало мислене и където регионалните или национални специфика се губят, във Франция се зараждат съвсем други образи, свързани конкретно с българското.

Създаденият през 1925 г. в Лайпциг “Съюз на македонските дружества в чужбина” има за цел да изнесе извън балканска среда истината за антибългарската пропаганда и обезлюдяването на сръбска и гръцка Македония. Успешно създаденият имидж на македонските дейци като “комитаджии, разбойници и бандити” е широко разпространен в западната преса успоредно и независимо от изявленията на някои сръбски военни, ратуващи за помирение и славянска федерация.4 Специално във Франция дружеството на македонските студенти е регистрирано трудно от властите. Дори от устава му – съвсем в тон с тогавашната външна политика - е заличен текста за сръбските антибългарски настроения. Основната му задача се състои във всестранна културно-просветна дейност за възраждане на симпатиите и приятелството на френската общественост към стремежите на македонските българи за свободно културно и национално развитие.

Бягството от “лошото” чуждо око и създаването на реален образ на сънародниците във френска, официална среда опира до връзки с изявени публицисти, учени и общественици като Жустен Годар (депутат във френския парламент), Анри Герньо (писател, председател на френската лига за правата на човека), Жак Кайзер (адвокат и общественик), Леон Ламуш (висш офицер и общественик, автор на книги за България и Балканите).5 Наред с книгите и брошурите по българска история, литература и фолклор, печатани във Виена на няколко езика, се организират вечеринки, чествания на годишнини, лекции. Използват се мнения на чужди учени за аргументирано доказване чрез историята на идентичността на всички българи от Мизия, Тракия и Македония. Статиите на Герньо, Леже и Ламуш са насочени към правата на човека и съдържат апел към Обществото на народите да се спазват правата на всеки народ, със съответното уважение на характера и на традициите му. Освен това се публикуват и стари етнографски карти – като се започне от тези на авторитетния геолог и географ Ами Буе (1847) и се стигне до Г. Рутие (1904).6

Връщането към миналото и свидетелствата от миналите времена са основна отправна точка в търсене на по-добро бъдеще. Постановката е в духа на традиционното възрожденско мислене. Чуждата френска среда подтиква и към извличане и изясняване на запаметени факти и събития на Балканите, за да бъде оправдана и подплатена информацията в търсене на идентичността извън родната среда. Връзката свое - чуждо добива характер на едно цяло, носител на положително заредени стереотипи, респективно на родно и чуждо, но цивилизовано, равносилно на достоен и достоверен извор на информация, който се противопоставя неволно на новоформирания “медиен” стереотип на “комитата”, на непросветения варварин, останал извън националните граници на Балканите.

Търсенето на националните идеали и стремежът за промяна на френските стереотипи минава и през дейността на филолози и историци, през перото на учени и публицисти. Ще припомня, че отварянето на лекторат и по-късно на катедра по български език и култура във Висшата школа за живи източни езици и култури след Първата световна война е продиктувано от политико-икономически причини и западния интерес към “цивилизациите” на “славянските общности”. “В този смисъл Франция първа даде пример” – установява Йордан Иванов в кореспонденцията си с френски учени.7 Като лектор в Париж той е във връзка с много интелектуалци, някои от които според него имат предвзети идеи по отношение на България. В същото време българската кауза имала и свои “адвокати”. И добавя: “Първите адвокати на българския народ са славистите. Френските слависти са честни, те не са нито българофили, нито българофоби; те не са нито сърбофили, нито сърбофоби. Те просто изучават славянския народ. Тяхното свидетелство е единодушно благосклонно към България и българите, въпреки увлеченията на българската политика, за които трябва вечно да съжаляваме.”

Славистът Андре Ваян, първият автор на сравнителна граматика на славянските езици и на учебник по старобългарски,8 предпочита да си служи с общия термин “славянски” визирайки населението от независима България и Македония, с което го отличава от “гръцки”, за да лансира позицията си на изследовател.

Измежду “адвокатите” е отново Луи Леже (1843-1923), за когото “Македония е почти цялостно населена с българи”, той ратува за разбирателство между българи и сърби в името на “славянската” идея и “Илирийска конфедерация” от словенци, хървати и сърби без България, която смята за страна с твърде индивидуална физиономия.9 Позициите му – често цензурирани от френската преса – са продиктувани и от прекия допир и впечатления на Балканите. Търсейки оправдание за злините по време на балканската война Луи Леже смята, че до голяма степен вината за общите несъгласия и за събитията от 1912 г. се носи от Австрия. Умереният му, дори академичен тон контрастира с подетата просръбска насоченост в някои среди. В този смисъл лекциите на Йован Цвиич в Сорбоната (1918 г.) дават своя отглас, лансирайки балканския стереотип за “българите - най-лоши врагове” и ”българските зверства”.10 Основата на тия стереотипи почива на т. нар. картезианската география, едно предизвикателство от началото на ХХ век, подето от изследователи на политическата география като Жак Ансел през 30-те години и актуализирано в края на века, след разпадането на Югославия.11

Ученик по български език на Й. Иванов, Жак Ансел е автор на много статии и книги с популяризаторски характер за редица европейски страни, включително и за Балканите12. Мобилизиран на Източния фронт (1916 г.) той се сблъсква с нелепата реалност на “нерационално” мислещи балканци, водещи война помежду си в търсене на своята идентичност и национални граници. По просвещенски подхожда в търсене на “граници” между етническите групи на Балканите, “които се разделят и се срещат, и все пак не могат да съжителстват”.13 Сърбите били “хигиенизирали”, т. е. прочистили населението в Македония, а гръцките колонизатори пък допринесли за развитие на земеделието във Вардарската област.

Полуполуляризаторските му търсения стигат до “българската и македонската криза”, до отделяне на македонците и българите около 1899 г. и до тълкуване на “българското население” като “славянско” (“La population bulgare (traduisons slave)”.14 Старанието е да се потърсят не политически, а естествени граници, които в неиздържания откъм факти анализ на Ансел водят до двусмислени стереотипи, неприети както от френска, така и от българска страна през 30-те години.15 Въпреки това, политическата география, твърде актуална днес, неволно подхвана и продължи дори търсените от Монтескьо граници на Европа16, за да очертае/потвърди и новите национални граници в тясното балканско пространство на “другата” Европа.

Защитата на правата на човека без оглед на неговата национална принадлежност оформя по-общия, общочовешкия стереотип на политика и общественика във Франция. Паралелно с това, националната идентичност на българите се вписва отново и постепенно в просвещенската западна теза за славянската общност, където регионалните и национални различия се претопяват и добиват обобщителен, общоприемлив характер. Голямата общност, подчинена на вече старовремската, но актуална идея за езика, който определя народността (ХVIII в.) се оказва една от водещите, формиращи стереотипа за българина.17 Последният става обект на изследване за пръв път във Франция чрез творчеството на писателя и общественика отец Ален Сергерерт.18

Едва ли има друга западна страна, където да са направени толкова много наблюдения, изследвания за образа на българина, както е случаят с Франция, нейната литература и българското присъствие в нея.19 Връщането назад във времето и вписването на българина в общоевропейския и в частност във френския контекст, търсенето на паралели между Запада и Изтока – като “Симеон Велики, френският Карл Велики”, “Иван Вазов - Виктор Юго в българската литература” - са все опити за доближаване на отдалечения по място читател към българската история и култура. Това се подсилва и от пропагандната културна дейност, която Сергерерт развива в Париж през 60-те с ръководството на “Асоциация за исторически проучвания и изследвания”, обединяваща тамошна интелигенция.

Образите са все положителни, сътворени с много дух и енергия, изпълнени дори с възрожденски патос, несвойствен за представители на “голямата цивилизация”, но присъщи на католическите образователни среди, възпитаващи в дух на толерантност към “другия”.20 Прочее, тълкуваното на последната е повод, изходна точка в разсъжденията на Сергерерт. Отхвърлянето на френския и утвърждаването на “човешкия език” като език на разума и комуникацията води до по-общи и универсални идеи, които обвързват българските образи в европейско духовно единство. Така просвещенската цивилизация и славянска общност, в която се списва и българина от по-стари и модерни времена, очертават параметрите на стереотипа. Публицистичният, силно емоционален характер включва в себе си и някои неточности, неиздържани или пресилени черти,21 които обаче се затвърждават и приемат от поколения наред като “чиста монета”, за да останат донякъде неопетнени и в българската научна книжнина.22 Като цяло, положително заредените стереотипи на българина като носител на значима цивилизация, страдащ и изтърпяващ нечия чужда власт през вековете, но храбър и достоен в своя път през времето, остават достъпна класика за френска публика. От друга страна, те завладяват съвременното българско съзнание, което приема винаги с готовност “чуждото” виждане за себе си и своята идентичност. Отличията на Сергерерт от страна на Френската и на Българската академия (1961 и 1973 г.) за “българския Карл Велики” и цялостното му творчество красноречиво говорят за универсалния му характер, не останал в сянка и не познаващ граници, смяна на режими и всички превратности на времето.

Общочовешките ценности, накърнени от международни конфликти, са често срещани и дискутирани в споменатата “Асоциация” в Париж. В публикуваните романи на един от посмъртните й сътрудници Роже Версел (30-те години) се връщаме към 1914-1918 г.23 Може би най-известният от тях - “Капитан Конан” - е удостоен с престижната награда “Гонкур” през 1936 г., а филмовата адаптация със същото заглавие (1997), дело на Бертран Таверние, получава наградата “Мелиес” и е обявена за “най-хубавия френски филм на годината”.24

Навлезлите като победителки в България френски войски след Солунското примирие (29 септември 1918) установяват ужасния вид на София и покрайнините й. “Упоритите” в битка се сменят със “смешните”, дори “забавни” по вид българи от ежедневния живот. За капитан Конан те са накратко “Buls” и “победени, които се държаха добре”, чиято смелост и национално чувство впечатлява.25

Сам участник на източния фронт, Версел има свои прототипи в романите си. И тъй, стереотипите са от една страна подчинени на създадените нови граници или на връзката победители – победени и между търсено авторово балансиране в поведението на българския войник. “Добре дошли, братя освободители” на румънска земя се противопоставя на “враждебно настроената София” (“Нашият баща Траян”, “Капитан Конан” и “Лена”). Боецът от македонския фронт, който не желае да се разоръжи в името на мира, съжителства като враждебно настроен герой едновременно с принципно “голямата храброст” на българския воин. Версел признава в кореспонденцията си до български вестник, че представя и единия, и другия образ, без да се солидаризира с ексцесиите на отрицателния си герой и без да ги отнася към цялата българска нация. По този начин се е опитал да се предпази от очаквана реакция в България, смятайки че настроенията във Франция след 1919 г. са били “изключение” и съвсем не е нужно да бъдат подновявани.26 Явно е, че за писателя Версел образът на победената България е вече избледнял във френското пространство: защото “приятелството е повод както за днешния, така и за утрешния мир”.27

От друга страна, на фона на екзотичните пейзажи и ужасите на войната, в “Лена” се развива една любовна история между ранèн френски военен и лекарка, преживяла като дете ужасите от Илинденското въстание. За офицера Дьо Кеслен, Лена е онзи “идеал за жена, който всеки носи в себе си, докато не я срещне...” и който е несравним с “млада французойка, интелигентна, образована и хубава, която по принцип (ме) отвращава”. Героят не може да приеме един щастлив край в борбата за живот, след като войната го е покварила и превърнала в жесток човек. Трагичният завършек напомня донякъде любовната връзка между френския офицер и румънска аристократка в романа “Нашият баща Траян”. Прочее, това е класическа драма, която съвсем естествено възниква не само в белетристиката в Европа. Тя се формира като следствие от катаклизми и военни сблъсъци. Общочовешкият й характер, произтичащ от нелепата връзка война - мир се вписва в търсенето на помирение след Първата световна война. Конкретният български образ се размива в морето от проблеми, които всяко общество поставя и за съжаление продължава да поставя след всеки по-голям, чудовищен конфликт. Така е след Първата, а и след Втората световни войни. В тая връзка ще припомня, че имагологията като интердисциплинарна област възниква още след Първата война и се развива след Втората. Това са и периодите, през които здравомислещи писатели, поети, кинопродуценти (най-вече във Франция и Германия) в името на разбирателството между народите пресъздават образи, понякога подчертано сълзливо-сантиментални с цел заличаване на отрицателните стереотипи спрямо “другия”, наложени от войни.28

В същото време балканските конфликти във френската белетристика остават малко засегнати. Вероятно големият конфликт Франция - Германия, успешно туширан в последствие особено чрез учебната литература и образование, остава най-болезнен и привличащ вниманието. Наскоро френският литературен критик Ален Виймен констатира, че по принцип през ХХ век твърде малко творби отразяват европейския изток и югоизток. Това се отнася специално за френската белетристика и не би могло да се отнесе за английската например.29 Бих добавила, че периферията на Европа става привлекателна само в определени моменти. Акцентите падат най-напред на световните войни, а в последствие на отделни събития с политическа значимост, която се вплита в криминален сюжет. Това е предизвикано особено след Втората война, когато “желязната завеса” създава повод. Липсата на информация или рядко срещаната осведоменост чрез медиите и затвореното пространство на социализма формират стереотипа на чуждия и смачкан човек, останал извън “цивилизацията”. Малко прокрадналите се новини за съществуващи реалности в Съветската империя – липсата на комуникации, физическа и душевна беднота на населението – изгражда стереотипа на тъпия и ненужен човек, чието общество застрашава с военната си сила западния капитализъм. Образът на социалистическия човек се изгражда в масовото съзнание като единно цяло – стереотипът е един и същ както за България, така и за Румъния, Полша, Унгария, Чехословакия и т. н. Единствено Румъния - наричаната от французите “малката латинска посестрима” – успешно измества тежестта на стереотипа. Поради тази причина нейният образ – оформен като идентичен с романските общности - изпъква в западното и специално във френското пространство, за да бъде идентифициран и българина като румънец, живеещ не в София, а в Букурещ. Поради звуковата прилика между Букурещ и Будапеща идентификацията добива понякога още по-широк размер. Тоя стереотип напомня Алековия пътепис “До Чикаго и назад”, където американският чиновник се досеща най-напред за Русия, после за Унгария и най-сетне виждайки географската карта оприличава Алеко и българските му спътници на турци!30 Безспорно е, че отдалеченият в пространството западен човек реагира според времето и размерите на големите държави и блокове, за да демонстрира масовото невежество спрямо “малкия” българин, от когото не зависят границите на “големите” в модерна Европа.

През 80-те години на ХХ век ерудирани учени от Унгария, тогавашна Чехословакия и Полша с цел дистанциране от Съветския съюз и приближаване към Запада се обосновават с примери от историята и формулират термина “централно европейски”, станал популярен и в последствие много използван и в наши дни.31 Тогава “големият приятел на Съюза” в лицето на България започва да битува не само на Запад, но и в централна Европа, за да се превърне в дълготраен стереотип, който върви паралелно с “българската връзка и “българския чадър”, идентичен със задкулисните дейности на КГБ на Запад. Специално френските медии, а и някои криминални романи успешно пресъздават българската атмосфера в София и по Черноморието като фон, на който се разиграват нечисти дела. Или това е нов декор, различен от ориенталските привлекателни пейзажи на Роже Версел. Конкретният, но неясен образ на българина остава по-скоро в сянка, за да се идентифицира със стереотипа на опасния криминален тип, зад когото стои застрашителната и могъща съветска власт. Падането на “желязната завеса” донякъде създаде предпоставки за притъпяването на страха и избледни набъбналия с годините стереотип, без да го лишава от “чуждата” окраска на социалистическите ограничения.32 Оскъдицата от информация за България на фона на тази за “балканските войни” отнася тежестта към съседните държави “дисидентки” – Югославия и Албания, а понякога и към падането на Чаушесковия режим. Разбира се, към това трябва да се прибави и традиционното и ширещо се френско невежество по физическа и политическа география, както и масовата идентификация на българина със славянската общност, току-речи постоянен синоним на православието, а в отделни случаи и на “йогурта” (с или без “български вкус”), на утвърдени имена в оперното изкуство и фолклор или във футбола.33

Малцина са авторите на белетристични творби, написани като спомени от престой в България. По една или друга причина, перото се отнася към България, към реалността от “реалния социализъм”. Едва през 1997 г. Жана Лафон издава “Бялата покривка”, за да се изповяда пред френска масова публика.34 Авторката сама признава, че й е трудно да изложи как наученото в читанките по марксизъм във Франция не се е покрило с “видяното и чутото” на българска почва в края на 60-70 години. Българските образи на учителката комунистка градира от обичайните приказки на чашка, минава през страха на изреченото срещу режима, любовните връзки с добре сложения “социалист” Цветан и приветливите български ученици в униформа. Донякъде предварително създадения още във Франция идеал за обществото с равни човешки права и “светло бъдеще” се покрива с веществената реалност: паметника на Ленин, парка на “Свободата” и т. н. Безкрайното чакане в ресторантите в полите на Витоша и еднообразната храна привидно не смущават французойката от еврейско потекло. Келнерите не са експлоатирани, хората са усмихнати, а разговорите между ресторантските маси носят белега на “приятелство между народите”. “Мрачните” български къщи, старите княжески дворци и Семинария, превърната в “дворец на пионерите”, книгите, културата и изобщо “изкуството за всички” символизират т. нар. нов живот. Зле облечената българка, тайно завеща на “чуждата”, но по френска мода жена, както и смачкания български персонал от посолството най-сетне събуждат и поразбутват утвърдения стереотип на “идеалното общество”. Разочарованията се подсилват и от тези на българската й приятелка Лиза, доскорошна защитничка на социалистическия идеал.

И не без значение остава “човекът със сините очи” (любовникът Цветан), когото след години Жана ще впише в кръга на “приятелите” и в “Историята” (изписана с главна буква). Както френският, така и българският любовник се отнасят до групата на “приятелите”, на естествените и универсални човешки общувания. Сриването на “желязната завеса” е повод за връщане назад във времето в търсене на “свое” и “чуждо” място в “Историята”. Романизираният вид на неподредените спомени е явно умишлен подход. Прекараното детство в долнопробен парижки квартал, където след Първата световна война се били заселили емигранти от източна Европа (вероятно руснаци) се комбинира с фамилните снимки от албумите и родителските разкази за съветска Русия, за евреите, които търсели по-справедлив свят и т. н. Разсъждавайки за своето битие като за частица от голямата “История”, за която няма претенции за изчерпателност, Жана очертава абсурда на социализма в България: “...виждах задната част на декора, натруфени манифестанти..., лъжливи думи по всички етажи...” Голямата категория, наречена “История”, включва и майчините обвинения, съвети след разочарованията на Жана: “Значи, ти ставаш буржоазка... Ти, може би, няма да доживееш социализма, но твоите деца или внуци...”35

Неосъществената мечта за прекрасно, идеално общество, намерило своя израз на българска почва маркира загубената посока и равновесие. Българската атмосфера като равнозначна на социализма остава в миналото и в “Историята”. Но менталната страница не се затваря пред реалността и перспективата за нови хоризонти, за “малко проблясване, дори слабо и мигащо в този затворен свят”... Като че ли за масовата френска публика последният действително се отваря за пръв път нашироко и българският образ от ХХI век навлиза с пълна сила и завладява пространството, идентифициран с дългоочаквания “принц”, излязъл от 50 годишно изгнание, способен да изведе своя обичан народ от сянката на забвението.

В началото на ХХ век, когато България е вече независима държава, старият френски (а и не само френски) стереотип от ХIХ в. за българина се вписва изцяло в просвещенската връзка цивилизация - варварство.36 Моралният напредък на българите, доказано способни да имат своя държава, оформя в представите на чужденеца степента на напредък и цивилизация, отговаряща на европейското модерно ниво, препотвърдена и в края на века.37 Настъпилите забележими и значими промени на Балканите и в Европа вследствие на войните неволно водят до общочовешката взаимовръзка война - мир. Поставянето на българите в обсега на новите дадености през ХХ в. в контекста на прегрупирваните сили създава и нови стереотипи. Защитата на българската национална кауза и търсенето на идентичност чрез чуждата, западна менталност води отново до връщане назад във времето, било за доказване на “себе си”, било за потвърждаване на голямата славянска общност като приемлива чужда алтернатива, независеща от национални граници и конфликти. Този стереотип опира или понякога се прелива в универсалната позиция за естествените човешки общувания, до любовните връзки, разделени от политически граници, до “откриване” на другия от другия свят, до емоционалните настроения, водещи до трагичен край или оставащи като памет в “Историята”.

Политическата граница от по-стари и по-нови времена остава като постоянна величина, която разделя “малки” и “големи”, Европа и “другата Европа”. Ако на универсалното, общочовешко ниво тя е преодоляна и понякога оставя съществени ментални следи, то на едно друго ниво определя стереотипа на “малкия” българин – на фона на по-“големия” политически съсед – идентифициран като опасен тип, потенциално способен на ново прекрояване на политическите граници. Смекчаването или замяната на малкия с големия човек, със силния на деня, почитания в общоевропейското пространство монарх измества тежестта на стереотипа, очаквайки нови хоризонти и предизвикателства в началото на ХХI век.

Бележки

1 Archives Nationales, 62 AJ 13 Ecole des langues orientales vivantes, Professeurs, chaires et cours, 1828-1933.

2 Diehl, G. Georges Papazov. Album, 1995, p. 7 sq.

3 Станчева, Р. Жорж Папазов - писател. – В: Модерността вчера и днес, С., 2003, 231-247.

4 Général A. Tchérep-Spiridovitch, L’Europe sans Turquie. La sécurité de la France l’exige. Préf. par général Baron Rebillot. Paris, 1913; Вж. и вестникарската статия: “Un inédit de Roger Vercel”, публикувана в: Sergheraert, G. De Lamartine et Victor Hugo à Roger Vercel. Paris, 1971, 126-129.

5 Ламуш е учил български език при Й. Иванов в Школата за живи източни езици в Париж. След военни мисии в Цариград, Сяр и Солун (до 1913 г.) публикува през 1928 г. “La Bulgarie” и “Quinze ans d’histoire balkanique, 1904-1918”.

6 Гоцев, Д. Младежките националноосвободителни организации македонските българи (1919-1941). С., БАН, 1988, 95-123.

7 БАН, Архив на Йордан Иванов, арх. ед. 137.

8 Вж: “Grammaire comparée des langues slaves”. Paris, 1950; “Manuel du vieux-slave”. Paris, 1948, 2 éd. 1963.

9 Преподавател във Висшата школа за живи източни езици и култури и в Соllège de France по сръбски, руски, старобългарски и съвременен български. Вж.: статията му в “La Grande Encyclopédie” (1888), книгата “Le pаnslavisme et l’intérêt français” (1917); вж. за него: Langues’O (1795-1995). Deux siècles d’histoire de l’Ecole des langues orientales. Textes réunis par Pierre Labrousse. Paris, Hervas, 1995, pр. 129-130, 164.

10 S. Dimitrova. La propagande et ses images dans un cas concret. La Serbie et les autres à la Conférence de Paris (1919-1920).- In: Nuova rivista storica, anno LXXXII, fasc. II, 1998, p. 342, р. 15.

11 ”Peuples et nations des Balkans. Géographie politique”. Paris, 1930; Nouvelle edition, 1992.

12 Преподавател в колежа Шантал и във висшия Институт за международни връзки (Париж), автор и на: L’unité de la politique bulgare, 1870-1919. Paris 1919; L’unité de la civilisation balkanique. Paris 1928; La Macédoine: étude de colonisation contemporaine. Paris 1930; Manuel historique de la question d’Orient (1792-1930). Paris 1931; Manuel géographique de politique européenne. Paris 1940.

13 Вж. предговора на Pierre Georges (membre de l’Institut), L’unité de la civilisation balkanique. – In: Peuples et nations des Balkans. Géographie politique. Paris, 1992, p. 1.

14 Ancel, J. L’empire ottoman et les nations balkaniques (1792-1914), p. 508, 534, 536.

15 Тъпкова, В. “Кръгът” на учени около Йордан Иванов и политическата атмосфера в България в междувоенния период. – Сб. В чест на проф. Веселин Трайков, С., 2002 (под печат).

16 L’Europe de Montesquieu. Textes réunis par A. Postigliola et M.-Gr. Bottaro Palumbo. Napoli, 1995.

17 Заимова, Р. Шарл-Клод Пейсонел по въпроса за Византия и варварите. – В: История на българите. Изкривявания и фалшификации. Част 1. С., 2002, 82-93.

18 Често подписван под псевдоним Кристиан Жерар (1886-1984), преподавател във френския колеж на Асомпсионистите в Пловдив. Вж. за него: Tapkova-Zaimova, V. L. Guénova, Les écoles catholiques françaises en Bulgarie. – In: Interférences historiques, culturelles et littéraires entre la France et les pays d’Europe centrale et orientale (XIXe et XXe siècle), Sofia, 2000, 150-156.

19 Les Bulgares de la Volga et les Slaves du Danube. Le problème des races et des barbares. Paris, 1939; Syméon le Grand (893-927), Le Charmagne de Bulgarie. Paris, 1960; поредицата в 3 тома: La présence de la Bulgarie dans les lettres françaises expliquée par l’histoire, 1961-1971.

20 В католическите колежи в България до затварянето им през 1948 г. се обучават деца от различни вероизповедания и народности. Липсата на прокатолическа пропаганда е за сметка на уважението към “друговереца”.

21 Имам пред вид, че в творчеството на Монтен не се застъпва българска тема и че произходът на Ронсар е съмнителен, вж.: Заимова, Р. Българската тема в западноевропейската книжнина (XV-XVII в.). С., 1992, 113-150.

22 Генчев, Н. Франция в българското духовно Възраждане. С., 1979, 15-19.

23 Роже Версел (1894-1957), автор на “Нашият баща Траян”, “Капитан Конан” и “Лена”, публикувани съответно през 1930, 1934 и 1936 г. от изд. Албен Мишел.

24 Vuillemin, Al. Reflets des pays de l’Europe centrale et orientale à travers la trilogie de Roger Vercel: Notre père Trajan (1930), Capitaine Conan (1934) et Léna (1936). – In: Interférences historiques, culturelles et littéraires entre la France et les pays d’Europe centrale et orientale (XIXe et XXe siècle), Sofia, 2000, 192-202.

25 Sergheraert, G. De Lamartine et Victor Hugo à Roger Vercel. Paris, 1971, pр. 112-115.

26 Sergheraert, G. Op. cit., 119-200.

27 Вж. бел. 4.

28 За някои балкански стереотипи, вледствие на войните вж.: The Image of the “Other”/Neighbour in the School Textbooks of the Balkan Countries. Ed. By Xochellis, P. and F. Toloudi. University of Thessaloniki, 2001; Велкова, С. “Славянският съсед” и гръцкият национален “образ аз”. С., 2002.

29 Vuillemin, Al. Op. cit., p. 192; Българската или балканската “другост” се третира нашироко в английската литература, където образите са много популярни, ярки и запомнящи се. Вж.: Аретов, Н. Образи в авторитетно огледало. Стереотипи за Балканите в английската литература. – Литературна мисъл, 2000, 2, 88-107; Иванов, П. “Винаги можем да ги наречем българи”: метафори на нетърпимост в масмедийното пространство. – Летература, 2001, 27/28, 6-15..

30 Константинов, Ал. До Чикаго и назад. В. Търново, 1998, с. 30.

31 Тодорова, М. Балкани, Балканизъм. С., 1999, с. 379 сл.; Шенк, Фр. Б. Ментальные карты. – Новое литературное обозрение, 2001, 6, № 52, 42-61.

32 Изхождам от собствени наблюдения, статии във френската преса и телевизонни предавания от 80-те години нататък.

33 Ragaru, N. Images croisées des Francais et des Bulgares: une etude sur les stereotypes nationaux. – Balkanologie (Paris), 1997, N 2, 8-10.

34 Lafon, J. La nappe blanche. Récit. Paris, éd. “Les bruits des autres”, 1997.

35 Ibidem, p. 43.

36 Заимова, Р. “Цивилизация-варварство” и образът на българина (XIX-началото на XX в.). – В: Модерността вчера и днес, С., 2003, 104-116.

37 Цитираната анкета (Ragaru, N. Op. cit., p. 17) действително потвържадава, че по-голям процент от французите причисляват българите към образованите. Изключенията се усещат и след 1997 г., когато е правена анкетата. Може би отношението е най-ярко резюмирано в едно най-гледаните телевизионни предавания (декември 2002), където в разговор между известни политически лица се изгражда образа на непозна и нецивилизована България: “Къде? В София ли? Сърце не ми дава да ги пусна да се върнат (нелегални емигратни) там!”