Завладяването на Константинопол като митичен сюжет

Николай Аретов.

Падането на Константинопол, картина от 1499 година

Завладяването на някакъв важен, дори свещен град е познато историческо събитие, което поражда множество интерпретации в различни текстове. В тях се влагат различни смисли, но като цяло корпусът от текстове не само се съхранява, но и се разраства и определя мисленето на различни общности - държавни, локални, религиозни, етнически. В този смисъл завладяването на Града може да се разглежда като важен елемент от различни митични структури. Много от тях са широко известни и са представени в не само в исторически хроники, но и в различни свещени или класически текстове. Всъщност разделителната линия между историческо повествование и митичен текст понякога е доста размита, не само в древността, но и в модерните времена.

Такива важни завладявания на градове са падането на Вавилон (Исая, гл. 13; сходни летописен разказ на завоевателите - асирийския цар Саргон ІІ1), Троя, Йерихон (Исус Навин, гл. 3-8), Рим, много по-късно Москва (Л. Толстой) и т.н. Митът за завладяването на свещения град е типичен пример за травматичен (дори за апокалиптичен), а не за героичен или "месиански" сюжет и не би следвало да се съди за него единствено по отсъствието на героични или месиански елементи. Липсата на сведения, която прави картината на едно събитие "смътна" и "неясна", не е пречка за неговата митична интерпретация, дори напротив.

Съществуват няколко типа битки за град, като разделението става по поне два показателя: какъв е градът - свой или чужд; каква е обсадата - успешна или не. Разполагането по оста свое - чуждо може да варира, особено в по-късни интерпретации, какъвто е случаят с Троя. Епохалното събитие пък може да не се вмества в стандартната опозиция победа - поражение, както е със завладяването на Москва във "Война и мир" на Л. Толстой. Константинопол е "чужд", когато пред портите му от северозапад "пристига" Симеон, и донякъде "свой", когато от югоизток се появяват османците. Примерът за битката за Плевен (1877), например, по друг начин показва относителността на представата за "свое" и "чуждо" - българската национална митология и историография категорично определят като "свои" обсадителите, които, така или иначе са агресори, а като "чужди" - защитниците на града, които са редовна армия на нападнатата държава, към която, за добро или за зло, по това време принадлежат "своите".

Константинопол несъмнено е специален, свещен град за православните, а и за цяла средновековна Европа.2 Завладяването му от османците очевидно е ключово събитие в историята на Балканите, което поражда редица текстове, които могат да се разглеждат като вторична митология, частично споделяна от различните наследници на Византия. При това събитието е повторение не само на основен митичен модел, но и на по-ранни аналогични събития, разиграли се на същото място и породили текстове - завладяването на Константинопол от кръстоносците (1204).

Хронологията на завладяването на Балканите от османците е позната:

  • Първи османски военен поход в Европа - 1345
  • Битката при Чирмен - 1371
  • Първа битката при Косово поле - 1389 (втора - 1448)
  • Падането на София - 1385
  • Първа обсада на Константинопол - 1391-1398
  • Падането на Търново - 1393
  • Падането на Видин - 1396 (1397)
  • Падането на Константинопол - 1453
  • Окончателно завладяване на Сърбия - 1459
  • Завладяване на Атинското и Пелопонеското (Морейското) деспотство (херцогство) - 1456 и 1460
  • Покоряване на Трапезундската империя - 1461
  • Завладяване на Босна - 1463
  • Покоряване на албанците - 1468
  • Завладяване на Черна гора - 1499.

Въпреки че битките продължават и след 1453 г., може да се приеме, че със завладяването на Константинопол османците налагат господството си на Балканите. От друга страна това последно събитие е и най-коментираното, така че може да се допусне, че то задава модела за представяне на завладяването на другите важни християнски градове от османците. Може да се очаква, че представянето на падането на Търново в някаква степен ще следва същия модел; не е изключено завладяването на Константинопол само по себе си да се възприема от (част от) българите като важното и тях събитие.

Българската аналогия на завладяването на Константинопол несъмнено е падането на Търново. Наистина то не е съпроводено с епични разкази на съвременници, всъщност покоряването на България става постепенно (впрочем както и на Византия а и на Сърбия), като липсва ясно изведена централна битка.

Завладяването на Търново присъства в агиографски текстове като "Похвално слово за Евтимий" от Григорий Цамблак.3 Според Е. Иванова може да се твърди със сигурност, че голямото Шишманово юначество се ражда през 1825 - в Рилската преправка на Паисиевата история.4 Много по-късно П. Р. Славейков публикува предания за падането на Търново, при това слушани от турчин десетилетия преди публикацията.5 Косвено присъствие на завладяването на Балканите от османците може да се потърси и в народните песни.6 Не особено многобройните са литературни текстове, преди Освобождението те почти се изчерпват с историческата трилогия на Л. Каравелов "Отмъщение", "После отмъщението" и "Тука му е краят" (1873-1874); налага се да се потърсят обяснение за по-периферното място на тази творба в литературните истории. През ХХ в. краят на второто българско царство ще попадне в историческите драми, повести и романи - повестта "Иван Александър" (1907) на Иван Вазов и нейната драматизация "Към пропаст" (1910), по-късно "Иван Шишман" (1962) на Камен Зидаров, "Последните Шишмановци" (1969) на Вера Мутафчиева и др. Според Д. Лилова падането на Търново (а също на София и Видин) и въобще на България под османска власт поражда много малко текстове, в които доминира резигнация и антигероизъм и този феномен се нуждае от по-задълбочено осмисляне.7 За сравнение, според Е. Иванова и "в гръцката национална митология... сюжетът за падането на Константинопол... [също] по-скоро отсъства", като причината е, че той "някак не се вписва в градивата на националната идентификация".8 Все пак, както показват посочените примери, подобни текстове съществуват, въпреки че повечето от тях наистина не се радват на очакваната популярност. Или, отново по думите на Лилова, която има предвид преди всичко предосвобожденските учебници по история, "българската страна не произвежда нормативна версия, която би могла да се цитира като валиден контрапункт на европейската визия за поведението и съдбата на Шишмановия род."

И нещо друго, което тук може само да бъде маркирано чрез един нериторичен въпрос. Не може ли във вглеждането в завладяването на България от Византия (1018) да се потърси някакво косвено представяне на завладяването от османците, а във въстанието на Асен и Петър (1187) - някаква форма на пожелаващо предсказание за бъдещото освобождение от Османската империя?

Един друг парадокс - Освобождението на България несъмнено е победа (на руското оръжие), завладяване на чужди владения. Но може би най-емблематичната творба, посветена на това събитие - "Опълченците на Шипка" - повествува за отбрана, а и търси аналогии с една друга отбрана - битката при Термопилите.

Или, с други думи казано, разказите за обсади и завладявания на различни градове могат да се разглеждат като своеобразна мрежа от текстове, в която всеки от възлите може да има връзка с останалите, а всички, макар и в различна степен - към някакъв общ архетип. В такъв случай като елемент на мрежата от разкази за завладявания на важни градове на Балканите би трябвало да попаднат легендите за късното завладяване на Ловеч и Плевен от османците9, а дори и битките за Плевен, Стара Загора и София (Ст. Дичев, "Пътят към София") през Освободителната война (1877-1878). Тази мрежа влиза в някакъв тип взаимоотношение с близката до нея мрежа от текстове за големи битки (например Косовската).

Без всякакви претенции за изчерпателност по-долу са предложени първоначални наблюдения върху два съществуващи на български език текста, посветени на завладяването на Константинопол от османците. Целта е преди всичко да се потърсят общите елементи, които да хвърлят известна светлина върху общата митологична структура. Несъмнено анализът трябва да бъде продължен, като се задълбочат наблюденията върху разглежданите тук текстове и като се привлекат нови. Амбицията на предлаганото тук е да послужи като подтик към подобни изследвания.

Една предмодерна интерпретация
("История за превземането на славния Цариград, наречен град на Константин и Нов Рим, който бе завладян от Мохамед Втори, осми турски султан, в лято 1453 от Христа")

Завладяването на Константинопол е добре документирано събитие, което присъства в гръцки - Дука, Георги Сфанцес (Францес, Франзес), Лаоник Халкокондил, Критовул, Леонард Хиоски, османски и други хроники.10. То присъства и в множество по-късни високо ценени истории (Кантемир, Волтер, Едуард Гибън, Й. Хамер, Ламартин). Интересно е, че в литературата Мехмед ІІ, завоевателят на Константинопол, присъства не толкова с това паметно историческо събитие, колкото с легендарната му любов към християнката Ирина, братоубийствата, връзките му с италианския художник Белини и пр.11

От друга страна падането на Константинопол като че ли не е толкова важно събитие за новогръцата национална митология, колкото би могло да се предположи. Рънсиман предлага едно, може би малко пресилено, но не и напълно невярно обяснение, което държи сметка както за разпространените в Западна Европа митологеми, така и за свързаните с тях представи на Гръцкото просвещение:

Западна Европа с наследените подозрения към византийската цивилизация, с духовните си съветници, порицаващи православните като грешници и схизматици, и с гузната съвест, че в решителните дни не помогна на града, предпочете да забрави Византия. Все пак тя не можеше да забрави онова, което дължеше на византийците, но сметна, че този дълг се отнася единствено към епохата на класиците. Елинофилите, които отпосле взеха участие във войната за независимост, говореха за Темистокъл и Перикъл, но никога за Константин. Повечето гръцки учени последваха примера им, подведени от злия гений на Кораис, ученика на Волтер и Гибън, за когото Византия представляваше тъмен, междинен период на суеверия, с основание пренебрегнат. [...] Обикновените хора от народа знаеха повече. Те помнеха процесите, самото падане на града, наказан от бога заради безпътен живот, възгордяването и отстъпничеството от вярата, но сражаващ се докрай в героичната борба.12

Очевидно предложеното от Рънсиман обяснение не може да се отнесе към българските представи за края на Търновското царство. Но някаква косвена връзка все пак е възможна - ако падането на Константинопол заема сравнително по-малко място в гръцката национална митология, то, доколкото тя донякъде служи като образец, това може някак си да индуцира и по-слабо присъствие на аналогичните събития в българската национална митология. Разбира се, значението на подобно обяснение не е решаващо, при всички случаи това е само един от факторите, които влияят върху българската национална митология.

Най-разпространеният на български предмодерен преводен текст за важното събитие е "История за превземането на славния Цариград, наречен град на Константин и Нов Рим, който бе завладян от Мохамед Втори, осми турски султан, в лято 1453 от Христа".13 Затова ми се струва смислено да се потърси в него някакъв общ митичен модел. Той несъмнено би носил някакви универсални белези, допълнени с по-конкретни. Въздействието на тази повест би трябвало да се изразява във възприемане както на универсалните, така и на по-конкретните особености. Разбира се, не всяка аналогия в български текстове непременно е предизвикана от пряко въздействие на този конкретен текст, или дори на някакъв друг, бил той свързан с него или не. Общите особености могат да се дължат на византийските хроники, на общия модел или на други текстове, несвързани с Константинопол, исторически, библейски, апокрифни, например апокрифната "Повест за Йеремия и за превземането на Йерусалим", появила се на български през Х в.14 Неуспешна обсада на Константинопол се споменава и в анонимната "Българска хроника", запазена в препис от ХVІ в.15

Авторството и времето на написването на повестта за падането на Цариград не са напълно ясни. Някои от по-ранните изследователи на текста смятат, че той е написан през ХV в. от потурчен русин, който е бил в османската армия при завладяването на Константинопол (арх. Леонид, М. О. Скрипил) или от грък и е преведена на руски (И. Срезневски, И. Пипин, Л. Милетич). Тексът има и румънски превод.

В България повестта се открива в дамаскини от ХVІІІ в., където тя е допълвана от два други текста за Цариград. За българските варианти е използвано руско печатно издание от 1713 г. (П. Атанасов). Но те се отличават значително от руските (Л. Милетич).

Повестта всъщност следва доста точно картината, обрисувана от византийските хронисти. Някои сюжетни елементи - веригата, която пресича Златния рог и пречи на чужди кораби, прехвърлянето на османската флота по суша - изглеждат невероятни, но са реални и документирани. Същевременно в текста се откриват някои елементи, които са общи за различни повествования за падане на велики градове и определят митоса на подобен род текстове.

- Търсене на причините за падането на града - "християнските разпри, завистта и неуредиците", "беззаконието и сребролюбието" на гражданите му, волята на Бог (с. 235). "И това стана пак по божията воля заради греховете на гърците и тяхното беззаконие, и още - за да се сбъдне каквото бе казано вече по-рано за този град: при Константин, великия цар, каквото е по закон показано (това ще стане)." (с. 245) Пророчествата винаги са различни, Дука представя друго, според което турците ще преследват византийците до колоната на Константин на площада пред "Св. София", но тогава от небето ще слезе ангел, който ще даде меч в ръката на един бедняк, който ще прогони нашествениците.16

Познатата и от по-нови текстове митологема за "несговорните братя" присъства пряко и в молбите на цар Константин до братята му "в Амория", т. е. Морея (с. 236). Според бележките на Д. Петканова към последното издание става дума за Тома Палеолог, морейски деспот (1430-146) и Димитър Палеолог (1449-1460). Всички исторически извори представят подобна картина на отношенията между братята, а и останалите полунезависими византийски владетели.

Сам султанът в края дава свое обяснение за победата си. То, струва ми се, е повторено и в други текстове. Когато вижда "огромното имане" на града, за което не е предполагал, той възкликва:

"О, безумни народе! Къде е вашия напредничав разум? Че вие с такова съкровище и с такова богатство можехте който искате в света не само да спрете, но и да победите. Ето защо не ви прилича и подобава повече да живеете на този свят. С това сребролюбие вие погубихте прародителското си царство." (с. 259-260)

Тези думи отпращат към хрониките, където, независимо от вариантите, те са насочени по-скоро към Лука Нотарас, отколкото към "народа" или константинополските първенци. Същият епизод е направил впечатление и на йеросхимонах Спиридон, който го включва в своята "История во кратце о болгарском народе славенском".

Сблъсък на истинската вяра срещу лъжливата е очакван мотив в подобен контекст. Повестта е посветена на нещо повече от обичайните войни между две царства (империи, държави, етноси...) Противникът е неверник, неговите молитви са "скверни" (с. 238). В решителния момент царят се обръща към воините си: "О, братя и приятели мои, сега дойде време да намерим вечна слава. Който се потруди за християнската православна църква, ще приеме мъченически венец." Малко по-долу войниците повтарят почти същото: "Да отидем, братя, да умрем за църквата божия." (с. 251)17

Все пак, в български контекст, особено по-късно, през ХІХ и ХХ в., този акцент не е особено подчертан. Според Лилова възрожденските учебници по история, а и публицистиката от епохата също не поставят акцент върху сблъсъка на двете религии. Структура на персонажите и характерните им черти.
Защитниците на града - цар, набожен и юначен, посредник във връзката с бога. ("там благочестивият цар Константин намери смъртта си и прие преславния мъченически венец... с. 256) Юначен външен помощник ("генуезкият управник на име Зустиней" (с. 240 и сл.) - Джовани Джустиниани, пристигнал с отряд от 700 генуезци). Друг помощник - "стратегът Рагавей" (с. 246). Патриархът. Предатели.
Възможни външни помагачи, които не идват на помощ и така помагат на врага - латинците.
Нападателите: - султан ("звероподобен", с. 239), но в края всъщност се оказва мъдър, а и в някакъв смисъл и морален - осъжда сребролюбието на гражданите, довело до падането на града и пр.

Характерни сюжетни елементи:

Пратеници, преговори, надхитряване.
Крепостната стена, пробиви в нея, нейното разрушаване и частично възстановяване. Подземни "прокопи".
Стенобойните приспособления на обсадителите. Големият топ. Всичко това в някаква степен е познато от хрониките.
Труповете - оставят се /не се оставят на противниците да бъдат погребани (изгорени). Използват се в боя. Дали оттук не тръгва Вазовата фраза "Грабвайте телата" ("Опълченците на Шипка"), отпечатана с съзнанието на поколения българи?
В повестта труповете се използват и от противниците: "Мохамед не пожела да прибере обратно мъртвите трупове на избитите, а искаше да ги сложи в топовете и ги изстреля в града, та да изгният там и да умиришат града." (с. 243)
Раняването на основния юнак (Зустуней - Джустиниани, с. 252)
Царят се прощава с патриарха, свещениците, жена си... (с. 256) Смъртта на царя съвпада (означава) падането на града - с. 256. Главата на благочестивия цар е донесена на султан Мохамед от "един сърбин" (с. 258). И тази историята е известна от хрониките, където тя има различни варианти, свързани с различни лица, не само визирания тук сърбин. Съдбата на жената на царя и на другите първенци.

Предателство:

"Историците Кромер и Стриковски пишат, че на турците помагал някой си известен грък на име Гертук. При превземането на града той побягнал от него и по такъв начин показал на турците слабото място на крепостта, където било удобно за нападение и пристъп. Но като разбрал сетне Мохамед, че този Герук се ползвал с добрината и почитта на цар Константин, погнусил се от него и за доброто, що му сторил, като му предал града, му отвърнал със зло - Мохамед заповядал да го убият с жестока смърт. Така нечестивецът получил според дарбата си подобно на това, което сам направил." (с. 259)

Според бележките на Д. Петканова споменатите лица тук са полските историци Мартин Кромер (ХVІ в.) и М. О. Стриковски, автор на хроника за поляците, литовците и русите от 1582 г. Предполага се, че името на предателя в резултат на неразбиране е объркано и става дума за Кир Лука, т. е. Дукс Кир Лука Нотара, "заподозрян в двойна измяна", "убит от Мохамед ІІ заедно с децата му. Събитието е документирано от съвременните хронисти Франци и Дука, но обяснението е противоречиво." Всъщност хронистите представят по различен начин Лука Нотарас, като причината вероятно е лични отношения, но той участва в съпротивата, после за кратко е приближен до султана, който обаче заповядва да го екзекутират, може би поради заговор срещу османците.18 На Нотарас вероятно принадлежи и прочутата фраза, позната от други източници - "Бих предпочел да видя турски тюрбан сред града, отколкото латинска митра."19

Въпросът с предателството е сложен. Вероятно решаващо предателство не е имало, но то е необходимо на мита. Рънсиман и други историци предлагат следното обяснение.20 Според османския закон град, който се предаде доброволно, е запазван, включително и храмовете, а жителите са облагани с данък; град, който се съпротивлява и е превзет с щурм, бива разграбван, немюсюлманските храмове -унищожени, а жителите - избивани и заробвани. След завладяването на Константинопол с щурм много черкви са съхранени. Това поражда предположението, че отделни относително самостоятелни квартали са се предали доброволно и така са се възползвали от милосърдието на завоевателя. Подобно поведение стои близко до предателството и по-късно лесно може да бъде представено като предателство, да се посочат предатели и т. н.

Много често предателят е етнически чужд. В Косовския цикъл и в аналогичния му Софийски цикъл присъства предателството на една баба българка.21 В преданието, публикувано от П. Р. Славейков, турците влезли в Търново с помощта на един евреин.

Следвайки хрониките повестта представя различни чудеса и поличби, които предхождат падането на града.

"През нощта над целия град блясна силна светлина […] от горните прозорци на голямата църква "Света София" излезе голям огнен пламък, обхвана цялата църква и дълго време стоя така. След това се събра, пламъкът се промени и се превърна в неизказана светлина. Тогава тя се вдигна на високо, а тези, които я гледаха, се уплашиха и започнаха жално да викат: "Господи, помилуй нас!" Светлината отиде още по-нагоре, достигна до небето, то се отвори и прие светлината навътре в себе си. Така видението изчезна.
[…] патриархът му каза: "Ето, сега стана това страшно чудо. Тази светлина е благодатта на пресветия дух, който беше голямата света църква с най-видните свети архиереи и с благословения си цар. А ангелът божи, който бе поставен от бога да пази голямата света църква още при великия цар Юстиниан, тази нощ отиде на небето. Това, царю, е знак, че милостта божия си е отишла от нас и заради греховете ни господ-бог ще предаде този град на душманите ни." (с. 249)

Друго чудо - мъгла над града (с. 253)

- Отпратки към други исторически събития: "Мохамед [...] надви тези, които бяха някога надвили гордия Артаксеркс [...] погуби тези, които бяха някога погубили чудната Троя [...] и победи онези, които бяха победили с царя си Александър Велики целия свят. (с. 260, последно изречение в текста) Тук може да се потърсят и следи от една трайна митологема, популярна и в Западна Европа. Ст. Рънсиман я представя по следния начин:

Хората от Запад […] живееха още със съзнанието за гневния дух на Вергилий, който за западния свят беше един почитан християнин и месиански пророк. той разказва за ужасите на гръцката обсада на Троя. Сега плячкосването на Константинопол идваше като справедливо възмездие. Книжно мислещите автори, със слабост към класическата фразеология, такива като самия кардинал Исидор, бяха склонни да наричат турците тойкри. [По името на първия цар на Троя. - Б. пр.] Не бяха ли те следователно наследници на древните троянци, ако не самите троянци. Едно писмо, за което се предполагаше, че било писано от Мехмед ІІ до папа Николай обикаляше Франция няколко десетилетия по-късно. В него султанът изразява изненадата си, че италианците го считат за свой враг, когато те имат едно и също троянско потекло с турците. Лаоник Халкокондилас разправя с огорчение как в Рим всички вярвали, че гърците били наказани за своите жестокости в Троя. Папа Пий ІІ, чието истинско име Еней би трябвало да ву придаде особен авторитет, се зае да обяснява, че тойкри и турки не са идентични понякия, защото тази легенда пречеше на усилията му за кръстоносен поход.22

Един опит за българска интерпретация

Падането на Константинопол присъства в български историографски текстове. Наистина Паисий не го споменава, тъй като явно не го смята за част от "славянобългарската" история. Спиридон обаче му отделя не малко място в своята "История во кратце о болгарском народе славенском" (1792). По-късно събитието е представено в учебниците по история.

Съществува една българска творба, посветена на падането на Константинопол, която не се радва на особена популярност. Това е драмата в стихове на Светослав Миларов "Паданието на Цариград". Тя е писана през 1871-1872 в затвора, откъс от нея е публикуван във в. "Напредък" (1874), а целият текст достига до читателите десетина години по-късно, през 1883, като приложение на "Периодическо списание".23 Въпреки че не е оценена високо от съвременниците и литературните историци, това е вероятно най-амбициозната публикувана творба на този амбициозен автор. Написването й е сравнително добре документирано. Тя е спомената в "Спомени от цариградските затвори"24, има и сравнително пространен послеслов. От него се разбира както претенцията за достоверно представяне на събитията, така и конкретният източник - Ламартиновата Histoire de la Turquie. След като завършил работата над текста, авторът попаднал на друг източник "едно руско популярно издание ("О разорении и взятии Царь-града". Москва, 1882)"25, който потвърдил представата му за историческите събития.

Всъщност трудът на Ламартин, публикуван в осем тома през 1854-1855 г., представлява по-скоро компилация, писана донякъде с комерсиални мотиви от поета в края на живота му, когато той е напълно разорен. По това време, само за няколко години той публикува още няколко исторически труда (Histoire de la Restauration, 1852; Histoire des Constituants, 1853; Histoire de la Russie, 1855). След това всеки месец до читателите достигат поредните части от Cours familiers de litterature (1856-1869).

Интересно е признанието на Миларов: "Аз исках да възвелича, да издялам спомена - за най-прекрасния предел на света, за своя роден град, за Цариград. Аз обичам този град, както някой би обичал една девойка."26 И наистина, в рамките на текста града е "свой", авторът заема гледната точка на неговите жители и противно на основната линия в литературата от епохата, всъщност героизира византийците. Което обаче не означава антиосманска насоченост. Съществуват твърдения, които тръгват от автора и от издателя на "Напредък", че вестникът е спрян заради фразата "Името й на таз ламя сура, / Мохаммеда..." (1, 1) В нея става дума за султан Мехмед и тя е произнесена от римския кардинал Исидор (бивш митрополит на Москва), представен по-скоро негативно.

В общи линии драмата повтаря събитията и оценките, познати от византийските хроники и "История за превземането на славния Цариград" - персонажи, събития и пр., като, естествено, чудото има много по-малко място. Причините за падането на града тук като че ли не стоят във фокуса на вниманието на автора. Завоевателите са по-многобройни и по-силни, съюзниците са малко, а и, тъй като са католици, не се радват на особено доверие, защитниците на града не са особено единни... Всичко това присъства в текста, но сякаш е останало на по-заден план.

Не липсват обаче отпратки към минали събития, които, се откриват в разговорите между персонажите. Естествено, основната аналогия е предишната, неуспешна обсада на Константинопол. Един от гражданите ще я припомни:

Да, кога преди трийсет години
Мурад Втори пред Цариград стигна,
И с безбройни чети устраши ни,
Бог за нази тогава се дигна
И майка му внезапно яви се
На небето, - а онез войскари
В бяг трътиха, като плахи птици пред орела... (1, 1)

Важна отпратка към минали събития се съдържа във въвеждането на "Сянката на Византийското царство" и "Сянката на Леонида". Те се явяват на император Константин, като има известно колебание в това дали са видения на яве или на сън. Леонид като че ли не е ясно идентифициран, името му е въведено като известно на всички; може да се предполага, че става пума за спартанския цар Леонид, противопоставил се срещу персите и загинал героично в битката при Термопилите (480 пр. н. е.), познат от текстове на Херодот (История, ХІІ, 225), Симонид ("Странниче, обади на спартанците, че тук лежим, послушни на техните заповеди." прев. Ал. Балабанов) и т. н. Подобно идентифициране на Леонид разкрива поне две особености на историческите представи, залегнали в основата на драмата. Първата е, че Византия е разглеждана като пряк наследник на антична (и езическа) Елада - тезата на т. н. "филелинизъм", чийто изтъкнат късен представител е Халкокондил.27 Към същата аналогия прибягва и Вазов в "Опълченците на Шипка" ("едно име ново, голямо, антично / като Термопили славно, безгранично...", "като шъпа спартанци под гнева на Ксеркса..."). Втората аналогия е между турци и перси, тя е позната и в други български текстове, най-често преработки на Александрията.

Св. Миларов, който има известна литературна подготовка от Френския колеж в Бебек и Загребската гимназия, явно си дава сметка, че битките и въобще военните действия, свързани с обсадата, трудно могат да бъдат показани на сцената. Затова те са представени в разкази на персонажите, а основната интрига е по същество любовна: красива и добродетелна девойка (Евдокия, дъщеря на Нотарас - "главен големец и адмирал византийски"), влюбена отдалеч в Константин ("последний цар византийский), и нейните неуспели кандидати - "лъжовни калугер" Генадий, италианския рицар Джустиниани (името се изписва по няколко начина в текста) и самия султан Мохамед. Персонажите с името Генадий са двама - "лъжовни калугер" и "патриарх цариградски". но така е и в някои източници (Leo Allatius), което според Гибън се дължи на рязката смяна на отношението му към унията.28

В европейската книжнина, както бе дума, съществуват различни истории за любовта на Мехмед с християнка, някои от които завършват със смърт, но те не са аналогични на варианта, предложен от Миларов. Известна е и една друга предполагаема любов на Мехмед към християнка - Мария Гатилуси, вдовица на Александър, брат на владетеля на Трапезундското царство. Тя е смятана за една от най-красивите жени от това време, султанът я взима в харема си заедно с невръстния й син, който става "един от най-любимите му пажове".29

Тази сантиментална интрига, вероятно (до)съчинена от него и натоварена с ясен идеологически смисъл, е основната отлика на творбата на Миларов. Подобно на България в други текстове от епохата, Византия е представена чрез хубава девойка, за която спорят различни чужденци. Противостоящите идеологически полюси в драмата са повече от два - освен православните византийци и неверниците турци присъстват още и католиците, олицетворени както от рицари като Джустиниани, така и от римския кардинал Исидор, искрено мразен от голяма част от населението. Но, за разлика например от българката Райна княгиня от драмата на Войников и други исторически текстове, Евдокия се оказва не толкова беззащитна и сама, без помощта на някой мъж, успява да изтръгне клетва от султана, а след това да се самоубие.

В драмата на Миларов Джустиниани в края на краищата се оказва не герой, а предател. Или поне е обявен за такъв, въпреки подвизите му в защитата на Византия, заради това че в крайна сметка изоставя отбраната на града. С това обаче предателствата не се изчерпват. Генадий също предава сведения за своя град на окупаторите срещу заплащане, но след това се разкайва. По същество ако не предател, то поне отстъпник се оказва и Нотарас, който е готов да даде дъщеря си на султана, като по този начин иска не само да спаси и да издигне семейството си, но и да осигури по-добро положение на християните в империята, а и да погребе по християнски тялото на загиналия Константин.

Последната сцена (5, 1) от пиесата представлява вариант на мотива, станал популярен от поемата на П. Р. Славейков "Изворът на Белоногата", публикувана през 1873, т. е., ако се вярва на Миларов, след написването (но преди публикуването) на "Паданието на Цариград". (По това време Миларов е сътрудник на Славейков и съвсем не е изключено двамата да са обсъждали замислите си.) Всъщност мотивът се среща и по-рано, в пиесата "Стоян войвода" (1866), дело вероятно на Д. Войников. Същността му е в разговор между високопоставен турчин и красива българка, която отхвърля чувствата му. А обещанията на султан Мохамед в пиесата на Миларов са повече от съблазнителни и далеч не се изчерпват с градините и сараите от поемата на Славейков, с които Евдокия, така или иначе, е свикнала.

Да, да, вярвай, либя те отдавна.
Ела с мене, ти ще бъдеш радост
и наслада на моята младост.
ти ще бъдеш владетелка силна,
ще те слушат народи безбройни, -
из ръката ти милост изобилна
ще ги прави щастливи, спокойни.

Отговорът на девойката, също не се насочва към малкия свят на цветята и градинките:

Наистина, ти си благороден!
Казвам ти го със начин свободен.
И чуй, царю ето - закълни се
пред мен тука с дума твърда и здрава,
че в твойта пространна държава
Христос равна свобода ще има
с Мохамеда, и тогаз - земи ме:
Това тяло нек се падне тебе.

Клетвата е получена и султанът получава "тялото" на девойката, която веднага щом постига целта си "извади ножче и се пробожда". Освен всичко друго, тази развръзка обяснява и съдбата на историческия Нотарас, който първо е приет от султана, но скоро след това е екзекутиран по негова заповед.

Хрониките и историите представят съдбата на Нотарас и неговото семейство по друг начин. Евдокия вероятно е фикционална фигура, но султанът проявил сексуални аспирации към друг член на фамилията. (Напълно възможно е този епизод също да е "въобразен", той изненадващо добре отговаря на един от вариантите на европейския образ на турчина. Впрочем нещо подобно се случва със сина на историка Сфанцес.30) Нека отново се вслушаме в думите на Рънсиман, който говори за отношението на султана към "мегадукса":

И така, той решил да постави лоялността му на изпитание. Пет дни след падането на града султанът даде банкет и когато се напи, един от приближените му прошепна, че четиринадесетгодишния син на Нотарас е момче с изключителна красота. Султанът изпрати един евнух до къщата на мегадукса да поиска детето. Нотарас, чиито двама по-възрастни синове бяха убити в боя, отказа да пожертва детето си за подобна участ. тогава Мехмед изпрати полиция да докара Нотарас заедно със сина му и зет му, син на великия доместик Андроник Кантакузин. Нотарас отказа да се подчини и султанът нареди и тримата да бъдат обезглавени на място.[...] Той [султанът] беше твърдо решил да премахне по-главните ръководни служители на старата империя.
Техните жени и семейства бяха отново взети в плен и образуваха част от дълга процесия пленници, която придружи двора при завръщането му в Адрианопол. Вдовицата на Нотарас умря по пътя в село Месене. Тя имаше императорско потекло и бе една от най-уважаваните жени във Византия след смъртта на императрицата-майка. Една от дъщерите й, Ана бе успяла да избяга преди това в Италия с част от семейните скъпоценности.31

* * *

Разгледаните български текстове, посветени на завладяването на Константинопол от османците, стъпват на някаква обща основа - византийските хроники, а и на общ архетип; връзката между анонимната повест и драмата на Миларов по-скоро е косвена, а интерпретациите са различни. И двата текста не се радват на особена популярност по времето, когато се изграждат основите на националната митология. И все пак те представят едно важно събитие в историята на Балканите и оформят модела, по който са представяни аналогични събития. Може да се допусне, че те, особено повестта, пренасят модела за представяне на архетипното събитие - завладяването на свещения Град.

Библиография

Ангелов, Д. История на Византия. Част трета. С.: Наука и изкуство, 1976.
Атанасов, П. Повест за падането на Цариград под турците през 1453. // Атанасов, П. Българо-руски литературни връзки през ХVІІ и ХVІІІ в. С.: 1986.
Арх. Леонид. Повесть о Царьграде (его основание и взятие туркам в 1453) Нестора Искандера ХV в. По рукописи Троицке-Сергиевой лавры нач. ХVІ в., № 773. // Памятники древней письменности, СПб., 1886.
Библейски речник. С.: Нов човек, 1994
Заимова, Р. Пътят към "другата" Европа. Из френско-османските културни общувания. С.: Кралица Маб, 2004.
Иванов. П. Една българска ръкописна книга. // Искра, ІV, № 4-5, 1892.
Иванова, Е. Османското завладяване на Балканите. Митотворчески интерпретации. // Slavia Merdionalis. Studia linguistica Slavica et Balcanica (Warszawa), 5, 2005.
Гибън, Едуард. Залез и упадък на Римската империя. Т. 4. / Прев. А. Даскалов. - С.: Лик, 2003.
Лилова, Д. Българският разказ за падането под османска власт: исторически канон без месианистичен мит. // Критика и хуманизъм, кн. 1, 2006, с. 255-275.
Милетич, Л. Повест за падането на Цариград в 1453. // СбНУ, Т. 12, 1895, с. 429-448.
Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Политически дневник, писма, статии, кроежи. / Съст. П. Величков. - С.: Факел, 2003.
[Миларов, Св.] Паданието на Цариград. Драма в пет действия от С. Н. Миларов. Средец. Държавна печатница, 1883. Притурка към Периодическо списание, № 4 и 5, 1883.
Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ в. / Подбор и ред. Д. Петканова. - С.: Български писател, 1990, с. 235-260, 374-375. [Прев. Р. Златанова по изданието на Л. Милетич.]
Рънсиман, Ст. Падането на Константинопол / Прев. А. Мумджиев. - С.: ОФ, 1984. [Runciman, St. The Fall of Constantinople. 1964.]
Скрипил, М. О. "История" взятия Царьграда турками Нестора Искандера. // ТОДРЛ, Х, 1954, с. 166-184.
Сперанский, М. Н. Повести и сказания о взятии Царьграда туркам (1453) в русской письмености ХVІ-ХVІІ в. // ТОДРЛ, Х, 1954.
Срезневский, И. И. Повесть о Цариграде, СПб., 1855.
Старобългарска литература. Енциклопедичен речник / Съст. Д. Петканова. - С.: Петър Берон, 1992.
Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения / Съст. Ив. Божилов. - С.: Български писател, 1983.
Тодоров, Георги. Падането на Константинопол. // Култура, № 44, 19 ноември 2004.
http://www.pravoslavieto.com/history/13/1204_Padaneto_na_Konstantinopol.htm
Трифонов, Ю. Български песни с исторически спомени от ХVІ век. // Известия на Народния етнографски музей в София, год. ІІІ, 1923, № 3-4, с. 79-104. Он-лайн версия - http://www.liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/content.htm

Lamartine, Alphonse de. Histoire de la Turquie. 8 vol. Paris, Librairie du Constitutionnel, 1854-1855.

Бележки

1 Вж. Библейски речник. С.: Нов човек, 1994, с. 70.

3 Вж. Христоматия по стара българска литература. Съст. П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова. 3 изд. С.: Наука и изкуство, 1974, с. 434 и сл. Виж и "Разказ за пренасяне на мощите на Петка от Търново във Видин и Сърбия" от Григорий Цамблак (пак там, с. 440).

4 Иванова, Е. Османското завладяване на Балканите: митотворчески интерпретации... (под печат)

5 "Как се превзело Търново без цар" - СбНУ, кн. ХІ, отдел ІІІ, с. 114-120. Вж. Славейков, Съчинения. Т. 3, с. 309-320, вж. и бележките, с. 446-447. Вж. и "Предания по падането на българското царство", Пак там, с. 320-323. Вж. и Трифонов, Ю. Съчиненията на П. Р. Славейков с исторически характер...

Вж. например Трифонов, Ю. Български песни с исторически спомени от ХVІ век. // Известия на Народния етнографски музей в София, год. ІІІ, 1923, № 3-4, с. 79-104. Он-лайн версия - http://www.liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/content.htm

7 Вж. Лилова, Д. Българският разказ за падането под османска власт: исторически канон без месианистичен мит. // Критика и хуманизъм, кн. 1, 2006, с. 255-275.

8 Иванова, Е. Османското завладяване на Балканите. Митотворчески интерпретации. // Slavia Merdionalis. Studia linguistica Slavica et Balcanica (Warszawa), 5, 2005, p. 237.

, 38, кл. Ист.-филол. и фил.-общ., 20, 1929, с. 81-123. Он-лайн версия - http://www.liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/content.htm

10 Други източници: дневникът на сърбина Михаил Константинович, служил в османската армия, дневникът на Николо Барберо, венециански лекар по това време в Константинопол, писма на Георги Схоларий Генадиос и на кардинал Исидор.

11 Вж. Заимова, Р. Пътят към "другата" Европа. Из френско-османските културни общувания. С.: Кралица Маб, 2004, с. 156-162.

12 Рънсиман Ст. Падането на Константинопол / Прев. А. Мумджиев. - С.: ОФ, 1984, с. 190.

13 Тук текстът е според Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ в. / Подб. и ред. Д. Петканова. - С.: Български писател, 1990, с. 235-260, 374-375. Надолу се цитира по това издание, като в скоби се посочват страниците.

14 По Старобългарска литература. Енциклопедичен речник / Съст. Д. Петканова. - С.: Петър Берон, 1992. с. 334.

15 Вж. Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения / Съст. Ив. Божилов. - С.: Български писател, 1983, с. 85 и сл.

16 Цит. по Гибън, Едуард. Залез и упадък на Римската империя. Т. 4. / Прев. А. Даскалов. - С.: Лик, 2003, с. 396-397.

17 Императорът вероятно е произнесъл подобна реч. За нея Рънсиман пише: "Тя е записана от секретаря му Сфранцес и от архиепископ Митилин. Двамата предават думите му по свой начин, като към тях прибавят и някои педантични намеци и набожни афоризми, за да й придадат по-риторична форма, която по всяка вероятност и липсва." Рънсиман Ст. Падането на Константинопол..., с. 134.

18 Вж. Гибън, Цит. съч., с. 401 и 621 (бележки).

19 Цит. по.: Ангелов, Д. История на Византия. Част трета. С.: Наука и изкуство, 1976, с. 138. На български се срещат и други варианти на фразата, но смисълът навсякъде е същият.

20 Вж. Рънсиман, Ст. Цит. съч., с. 155 и др. Рънсиман се спира на и един епизод с една "малка врата [на крепостната стена], известна под името Керко порта, полускрита до една кула". (с. 141) По време на боя тя бива забравена отворена и малък отряд от нападателите нахлува през нея. Но предателство няма, а епизодът не оказва решително влияние върху изхода на битката.

21 Вж. Иванова, Е. Цит. съч., с. 242.

22 Вж. Рънсиман, Ст. Цит. съч., с. 169. Вж. и Гибън, Е. Цит. съч., с. 620 (бележки).

23 Напредък, ІХ, № 2 и 4, 13 и 27 юли 1874; Паданието на Цариград. Драма в пет действия от С. Н. Миларов. Средец. Държавна печатница, 1883. Притурка към Периодическо списание, № 4 и 5, 1883. С отделна пагинация. Драмата е разделена на действия, а всяко действие на "места" (Място първо, Място второ и пр.). Надолу се цитира по това издание, като в скоби се посочва действието и "мястото".

24 Миларов, Св. Спомени от цариградските тъмници / Съст. Ил. Тодоров. - С.: ГАЛ-ИКО, 1994, с. 36.

25 Цит. по Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Политически дневник, писма, статии, кроежи / Съст. П. Величков.- С.: Факел, 2003, с. 125. Тук е публикуван целият послеслов. Въпросът за връзката между цитираното "руско популярно издание" и "История за превземането на славния Цариград..." не е изяснен.

26 Миларов, Св. Небесният преврат..., с. 130. Миларов минава приз живота без съпруга, а може би и без голяма любов.

27 Вж. Ангелов, Д. Цит. съч., с. 165.

28 Вж. Гибън, Е. Цит. съч., Т. 4, с. 616 (бележки).

29 Вж. Рънсиман, Ст. Цит. съч., с. 177 и др.

30 Вж. Гибън, Е. цит. съч., с. 398 и 620 (бележки).

31 Вж. Рънсиман, Ст. Цит. съч., с. 154. Авторът допълва, че Сфранцес, който мразел Нотарас, е дал едно "непочтително и невярно описание за смъртта му".

Tags: Семинар 2006