Българският разказ за падането под османска власт: исторически канон без месианистичен мит
Критика и хуманизъм, кн. 1, 2006, с. 255-275
Четете и знайте кой бе цар Шишман
и как нашто царство сториха го плян
Иван Вазов, "Паисий"
Епопея на забравените
Падането под османска власт заема ключово място в историческата памет на балканските нации и в това отношение българите не правят изключение. Както навсякъде, така и тук събитието се възприема като повратен епизод с катастрофални и трайни последици, които забавят с няколко столетия настъпването на модерността. В други отношения обаче начинът, по който българите помнят османското нашествие, се различава от паметта на балканските съседи. Преди всичко образът на събитието в колективното въображение е значително по-смътен, отколкото би могло да се очаква. Основната причина е, че той не е свързан с никакво конкретно място - нито крепост, нито манастир, нито връх, нито поле. Знае се, че са се водили сражения и то в течение на десетилетия, тъй като държавата губи териториите си постепенно, но къде точно са се състояли тези боеве, е въпрос без ясен отговор. Българският исторически разказ не произвежда образа на голям, решителен и съдбоносен сблъсък от мащаба на битката на Косово поле или превземането на Константинопол и това е особеност, която заслужава внимание.
Приема се, че България е окончателно покорена от османците през 1396 година. Симптоматично е обаче, че дори и тази дата не се асоциира с някакъв конкретен бой. Както е известно, тогава е превзето Видинското царство - северозападните български земи, управлявани от Иван Срацимир, който се отцепва от търновския престол и се обявява за самостоятелен владетел. Освен тези сухи данни в колективната памет не влизат никакви детайли, които да подсказват как точно е протекла обсадата на Видин. По това време огромната част от българските територии вече се намира под властта на султана, така че краят на малкото периферно царство е напълно предвидим. Затова и завладяването му се възприема по-скоро като събитие, което се е случило пост фактум - не толкова финал, колкото епилог на една продължителна агония.
Неслучайно като последен български цар е запомнен не Иван Срацимир, а Иван Шишман - владетелят на Търновско царство. Във въображението на потомците фактът, че Шишман капитулира пръв, е без значение, тъй като символният статут на двамата царе е несъизмерим. Единият е отцепник и в този смисъл емблематизира разпада на държавата заради интригите, егоистичните амбиции и заговорите в аристократичния елит. Другият е бранител на разпокъсаното царство и именно като такъв носи ореола на обречен, но предан на народа си владетел. Проблемът, който се поддава по-трудно на анализ, е защо този ореол се оказва недостатъчен, за да превърне Иван Шишман в обект на национален култ.
Една от спецификите на българския разказ за падането под османска власт е, че в него липсва фигура, която да се ползва със сакралния статут на сръбския крал Лазар или на албанския владетел Скендер бег. Историографията и литературният канон са класически механизми за нормативизиране на колективната памет и точно затова прави впечатление тяхната пасивност по отношение на цар Иван Шишман. За да се формира мит, е необходим сюжет, а за последния български владетел на практика се знае малко. Къде и кога е предвождал войските си? Имало ли е сражение, в което той се е изправил лично срещу турския султан? Как е загубил столицата си? Каква е била смъртта му? Какво се е случило с наследниците му? Това са все въпроси, които по принцип имат експертно обяснение, но много рядко се задават и остават извън сферата на публичния интерес и популярната осведоменост.
От друга страна, литературната активност, посветена на падането под османска власт също е необичайно слаба. Предпочитат се сюжети, свързани с кризата, обхванала държавата още преди османското нашествие. Разпространена тема са браковете между български владетели и чужденки, за които се твърди, че развратили двора и разединили царството с коварство и интриги.1 Резултатът е, че слабостта на последната династия, управлявала България, се очертава като устойчив сюжет, но гибелният политически ефект от тази "семейна драма" остава зад кадър. Показателно е, че образът на самия Шишман се пресъздава извънредно рядко. Едва през 1959 Камен Зидаров му посвещава драма, чието действие е концентрирано върху личната жертва на царя, принуден да даде сестра си в харема на султана като откуп за държавния суверенитет.2 Колкото и да е странно, единственото произведение в канона, което все пак дава образна представа за най-катастрофалната война в историята на България, е народната песен Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила. Това на свой ред обяснява защо е толкова трудно да си представим съпротивата срещу османското нашествие като нещо по-конкретно от призрачния силует на една мълчалива войска, която призори е тръгнала на смъртен бой, предвождана от цар Иван Шишман.
Малко са произведенията, които правят опит да предложат различна или поне по-детайлна картина на последните години от историята на средновековната българска държава. Именно затова си струва да обърнем внимание на един кратък и сравнително маргинален текст, написан от литературния класик Иван Вазов през 1906. Става дума за разказа Великият заточеник, който е посветен на патриарх Евтимий. Сюжетът, който ни интересува, е разработен тук в пределно конспективен вид:3
"То беше през есента 1393 година.
Ужасна година за България!
Столицата й Търново беше превзета от Челеби Сюлейман едва пред три месеца, на 17 юли.
Турските завоевателни орди, преминали при Орхана Дарданелите, бяха вече опустошили и подчинили Тракия, Македония. На 1364 г. Лала Шахин, пълководецът му, бе превзел Стара Загора и после Пловдив. София бе паднала на 1382; повечето градове на Северна България един по друг след това се подчиниха на турците, като Варна, Силистра, Никопол; остаяше само Велико Търново, но след три месеци обсада и то падна, обляно в кръв след един жесток юруш на Челеби Сюлеймана въз крепостта.
Последният български цар Иван Шишман бе убит или умрял някъде в плен, в една пловдивска тъмница, казват някои историци.
България, като свободна държава, загина печално и глухо, без да даде сериозен отпор - тя нема едно Косово, за да умре, увенчана с трагическия ореол на героизма.
Безконечни вътрешни крамоли, безсмислени свади и войни със съседите бяха я изнемощили; продажността и упадъка на болярството, тлетворното влияние на отрицателното учение на богомилството, вечните тревоги, смутове и ненужни борби с византийците бяха убили всяка енергия у безволния народ и той покорно прие съдбата си, изгубил вяра във всичко.
България беше загинала."
Резигнация и антигероизъм - такава комбинация не е характерна за начина, по който на Балканите разказват падането под османска власт. Тя е необичайна дори и за самия Вазов, който е сред най-активните строители на националния героичен пантеон. Както е известно, неговият роман Под игото (1894) и поетическият цикъл Епопея на забравените (1881-1884) се превръщат в литературна "институция", през която минава всеки ученик. Определено може да се каже, че именно благодарение на този български класик Възраждането, Априлското въстание и Руско-турската освободителна война присъстват в колективното въображение с толкова конкретен и емоционален образ. Как тогава да си обясним, че превземането на България през ХІV век - за разлика от края на епохата под османска власт - блокира мощния талант на Вазов да пресъздава миналото в героичен план? На какво всъщност се дължи принципната неохота на литературния канон да превърне един драматичен период в извор на сюжети? Защо историческият разказ е толкова сдържан и уклончив? Защо в крайна сметка българите не създават мит от съпротивата срещу османското нашествие?
Задачата на този текст е да потърси начин да рационализира въздържаността на българското историческо въображение, тъй като в случая става дума за събитие, което по правило възпламенява балканската емоционалност. Един от възможните подходи е да се проследи генеалогията на проблема. Или с други думи, въпросът е да се опитаме да разберем как изглежда падането под османска власт в онзи начален период, когато разказът за българското минало тепърва се формира. На практика това означава да се систематизира какво е писано по темата през възрожденската епоха.
Първият идеологически ресурс, който заслужава внимание, е историографският жанр и неговото приложение в образователната сфера. Между 1844 и 1874 са издадени 10 учебника по българска история, 10 учебника по всеобща история и 5 учебника по османска история. Най-малко информация за османското нашествие съдържат общите истории. Това са преводни произведения от европейски автори и често в тях изобщо няма данни по въпроса, а в случай че такива все пак има, те се свеждат до падането на Константинопол и двата похода на Хуниади.
Както би могло да се очаква, на обратния полюс се намират османските истории. Всички те описват изключително подробно турското нахлуване в Европа. Проблемът е, че само някои от тях проявяват по-специален интерес към начина, по който е превзето българското царство. Така например официалните учебници, които носят щемпела на образователното министерство, обикновено са кратки и предлагат телеграфни сведения за делата на султаните без детайли за покорените народи и техните държави. В края на 50-те години на ХІХ век Петко Славейков превежда едно произведение от този вид, но инициативата му не предизвиква интерес, тъй като учебникът свежда разказа за гибелта на българското царство до следното изречение: "Напокон той [Мурад І] привзе Мацедония и Албания, покори България и нападна на Сърбия."4
Десет години по-късно Славейков прави значително по-успешен опит в същото направление, като публикува в Гайда откъс от История на Османската империя на немския учен Йозеф Хамер.5 Може да се каже, че този превод се оказва един от най-продуктивните идеологически трансфери във възрожденската култура. Рецепцията на Хамеровата история е бърза и подчертано ефективна, тъй като книгата се възприема като проекция на европейската гледна точка към военния театър на Балканите през ХІV век. Тя се цитира често, тъй като се смята за външен, незаинтересован и следователно благонадежден източник на информация за десетките малки и големи сражения, както и за делата на цяла галерия от главни и второстепенни действащи лица. Интересът към произведението и неговата проблематика е толкова висок, че провокира идеята за въвеждане на османската история в програмата на училищата. Съответно през 70-те години се появяват четири учебника по новия предмет, написани от български автори.6
Както би могло да се очаква, тези учебници са съставени почти изцяло върху Хамеровата история. В случая въпросът, който няма очевиден отговор, е друг. Защо всъщност е било необходимо да се правят преработки? Защо занимателната книга на немския историк не е наложена директно за ползване в училищата? Повечето учебници от този период са преводни, включително и десетте всеобщи истории. Индиректната употреба на Хамеровото произведение в училищата се отклонява от тази утвърдена практика и фактът сам по себе си подсказва, че българските автори са открили някакви "дефекти" и се е наложило да ги отстранят.
В своите учебници те често спорят с немския авторитет и тези задочни дебати са добър ориентир кои са били неудобните ракурси в европейската визия за падането на Балканите под османска власт. На първо място авторите констатират, че европейската наука смесва българите с техните съседи. Типичен пример е битката при Марица, в която според Йозеф Хамер са участвали сърби, власи и бошнаци. Стефан Бобчев (1871: 24) възразява, че това е грешка и тя произтича от неясните представи за народността на тракийските и родопските войводи, които са наричани "влашки и славянски", докато в действителност "не са били освен български". Хамер също така твърди, че в битката при Самоков били разбити "сръбскийт крал и съюзника му българскийт цар".7
Опровержение по въпроса има още в Гайда, а по-късно текстът е повторен и в учебника на Бобчев (1871: 26), като този път вината е прехвърлена върху турските историци:
"Турските историци от първото сражение на Марица следуват да наричат българските вассали в Западна Тракия и Македония - Сърби, а Българи само отвъд планината; но това, както забележихме по-горе, е несправедливо. В сражението, за което е дума, не сръбскийт крал, но нито Сърби е имало."
Но колкото и възражения да са направени в тези и други подобни казуси, те не променят цялостното впечатление, че историческият разказ за падането под османска власт е нестабилен и предложената версия не е окончателна, макар да е фиксирана в учебник. Постоянната необходимост да се дебатира защо в определени случаи сърби власи, тракийци, македонци и "родопски войводи" може да означава българи, както и обратно, определено е сред острите дразнители в европейската версия за османската история. Но от друга страна би трябвало да имаме предвид, че интелигенцията в този период има огромен опит и съответно жив рефлекс в дискусии на тема "какво точно се крие зад името "българи". Разгорещеният дебат по етногенетичния въпрос принуждава елита непрекъснато да търси аргументи, за да прави избор между десетките възможни синоними на българското име - славяни, татари, хуни, авари, алани, готи, илири, мизи, кутригури, оногундури, монголи, печенеги, сармати, скити, хазари, фино-чуди. Голяма част от учебниците по българска история са посветени на националното име и неговите заплетени значения. Както се вижда, тази болна тема "заразява" и османските истории, но сама по себе си появата й надали е изненадала авторите на учебници.
За сметка на това версията за съдбата на Шишмановия род се оказва истинско предизвикателство. Ето какво се е случило след повторната обсада на Никопол според версията на Хамер, цитирана по учебника на Бобчев (1871: 39):
"Лесно е можал Шишман, българский цар, седящец обиколен в Никопол, еще дълго време да са опира на Османците, които тогаз не били еще вещи в обсажданието; но той и син му излязоха пред Аали паша с чаршаф около глава, моляще са да им пощади живота. Шишман, хванат, биде заведен в Пловдив, дето или е бил тутакси убит, или пазен в тъмница, докато е умрял от природната си смърт. Син му такожде Шишман наричан, спаси живота си, като прие мюсюлманството и доби наместничество в Азия, в Самсун."8
Очевидно е, че в такъв вид урокът за последния български цар не би могъл да служи като инструмент за патриотично възпитание. Нещо повече - педагогическата "непригодност" на този епизод нараства многократно от контекста, в който го поставя Хамер. Немският историк не само описва капитулацията на Шишман и решението на сина му да смени християнството с исляма, но представя българската династия като контрапункт на сръбския крал Лазар и неговата саможертва в битката на Косово поле. От тази гледна точка появата на коментар в учебника на Стефан Бобчев към версията за съдбата на Шишмановия род е напълно предвидима. Защитната теза отново разчита на евентуална грешка в имената, но контрааргументите са толкова сложно изразени, че по-скоро засилват, отколкото намаляват объркването на читателя:
"Бъркотия някаква са вижда в турската история и непосрещание с българската, колкото са касае до делата с Шишмана. Но това происхожда, както сми забележили, от слиянието на имената. В турската история Александър Шишман, бащата на Йоанна Шишмана, Йоан Шишман и синовете на Шишмана Стефан и Георгий безразлично са наричат с едно име Шишман и от това слияние на имената следува неразбория в събитията."9
Струва си да се запитаме защо точно по този възлов въпрос авторът на учебника се е изказал толкова енигматично? Защо направо не е съобщил на аудиторията си каква е според него истината по проблема, макар че очевидно не е удовлетворен от версията на оригинала? И какво всъщност има предвид Бобчев, като настоява, че историците на Османската империя бъркат членовете на последната династия, управлявала България? Бихме могли да се ориентираме в логиката на тази хипотеза, като я сравним с разказа за същото събитие в османската история на Йоаким Груев. Тук също има сведения, че един представител на Шишмановия род е "приел мюслиманска вяра и станал управител в Сарухан", но тази неблагодарна роля е изиграна от племенника на Шишман, а не от наследника на царската корона.10. Освен това се твърди, че в Пловдив със статут на роб е отведен не царят, а неговият брат Асен. Самият Шишман продължил борбата, но скоро след това загинал. Къде и как се е случило това, учебникът не пояснява.
Разказът, предложен от Йоаким Груев, не е изчерпателен, но така или иначе дава представа какви възможности за маневриране предлага системата от династични имена и роднински връзки. Възрожденските историографи употребяват често този тактически ресурс и това е една от причините, поради които българските версии за падането под османска власт се разминават с разказа на Йозеф Хамер. По този въпрос действително има конфликт между двете гледни точки, както с основание изтъква Стефан Бобчев. Проблемът е, че българската страна не произвежда нормативна версия, която би могла да се цитира като валиден контрапункт на европейската визия за поведението и съдбата на Шишмановия род. По отношение на този ключов сюжет възрожденските автори така и не успяват да достигнат до консенсус. Разногласията между тях възникват много рано - на практика още през втората половина на ХVІІІ век, когато се появяват ръкописните разкази за българското минало. Би могло да се очаква, че с развитието на образователна система версията ще се стандартизира, но в действителност алтернативите продължават да се умножават.
Най-ранната версия за начина, по който българите падат под османска власт, откриваме в ръкописната История славянобългарска на Паисий Хилендарски (1762). Тук епизодът е кратък и съдържа информация за два похода на султан Мурад срещу България. Първият от тях е неуспешен, тъй като тримата братя Шишман, Страшимир и Асен се изправят заедно срещу врага и го разбиват. Но Асен загива в боя, а братята му затъват в раздори заради търновския трон. При второто нападение на Мурад Шишман не получава подкрепа от страна на Страшимир и съответно турците превземат българското царство. "За тоя цар Йоан Шишман - заключава Паисий - няма писано известие що е станало с него, дали турците са го тогава убили, или е поживял няколко години".11 Все пак авторът цитира някои косвени извори, според които последният български владетел изоставя столицата Търново и се укрепява в София, където укрива царското имане в манастира Урвич. Седем години по-късно обаче нашествениците го "заробили и погубили" заедно с целия му двор. Неговият брат също губи престола си във Видин и избягва във Влашко.
През 1792 се появява ръкописната история на отец Спиридон, където разказът за края на българското царство е значително по-дълъг и сложно разклонен. Тук финалът на сюжета не е смъртта на цар Иван Шишман. В известен смисъл дори може да се каже, че голямата война започва, когато на трона сяда следващият цар - Георги Страшимир, който именно е натоварен с ролята на последен български владетел. Така съпротивата срещу нашествениците е удължена и накрая се оказва, че българите падат под османска власт едва след като византийците и сърбите са покорени. Историята продължава още по-нататък с епизода за предателската роля на цариградския патриарх, който внушава на султана, че българите са опасни и първенците им трябва да бъдат изтребени до крак. Това е т. нар. "второ разорение на България", което Спиридон датира около 100 години след смъртта на Георги.12
Разликата от историята на Паисий се задълбочава и от множеството действащи лица, чиито роли са второстепенни, но детайлно проследени. Така например, подробно се разказва за пиротския княз Момчил (убит в боя при Ипсала, където загива и султан Орхан), за Вълко Добруджански и Лазар Евхаитски (убити от султан Муса като възмездие за смъртта на брат му Сюлейман), за Константин и Марко, владетели на Сяр и Битоля (убити от султан Баязид, тъй като отказали да се сражават на негова страна, макар да му били васали), за Янкул войвода и крал Владислав (съюзници на Георги Страшимир, убити в битката за Белград). В действителност зад тази героическа галерия се крият най-вече сръбски и унгарски персонажи, които са "привлечени" от Спиридон като участници на българската сцена.13
Като цяло може да се каже, че това е пищен, патетичен и крайно недостоверен разказ за падането под османска власт, който дълго време остава почти неизвестен на широката публика.14 Но по стечение на обстоятелствата именно това е версията, която попада в първия учебник по българска история. Както е известно, Царственикът на Христаки Павлович (1844) е съставен въз основа на препис от историята на Паисий, която е преправена и компилирана със съчинението на Спиридон. Специално в епизода за превземането на България преписът следва разказа на Спиридон. Ползвайки тези данни, Христаки Павлович написва главата за османското нашествие и така дава шанс на версията да се стандартизира. В действителност обаче процесите в образователната сфера се развиват по различен начин. Независимо от факта, че няма друг учебник по предмета в течение на 17 години, Царственикът не успява да нормативизира паметта за българското минало. Голяма част от интелигенцията смята текста за морално остарял още в момента на създаването му, но поради липса на алтернатива учебникът остава в употреба дълго време. Едва през 60-те и 70-те години в образователната сфера навлиза поколение с професионален ценз и самочувствие, което радикално ревизира основополагащите тези в историческия разказ. Сред първите обекти на тази цялостна реформа е урокът за падането под османска власт, който получава следната оценка:
"В същата категория се намерват и последните страници на Царственика, който е упазил този пак легендарний вид, с който се отличава цяло почти съчинението на Отца Паисия (…) И наистина, реченото съчинение много е заслужило в своето време, но пред историческата критика то свършенно пада от важността, която инак му отдавами синца - и пада само затуй, че съдържа историята на един народ не таквази, каквато си е тя, но каквато е щял нейнийт съчинител да бъде".15
Оказва се обаче, че да се напише историята на падането под османска власт "таквази, каквато си е тя", е задача, която затруднява възрожденската интелигенция. Преди всичко изворите, с които разполагат авторите на учебници, са малко. По това време европейската историография работи предимно върху произхода на българите, докато краят на тяхната държава не предизвиква особен интерес. Показателни в това отношение са всеобщите истории, в които османското нашествие изобщо не се свързва с покоряването на България. Учебниците, одобрени от образователното министерство в Цариград, също се отнасят с безразличие към балканските държави, на чиято територия е създадена османската империя. Историята на Йозеф Хамер се очертава като основен източник на информация за повратните събития от ХІV век, но от друга страна, редица елементи в тази версия смущават строителите на българската нация. Няма нищо чудно, че при тази комбинация от фактори популярността на сюжета не е особено висока. Независимо от факта, че темата е ключова за историческия разказ, авторите избягват да навлизат в подробности по нея. Поради тази причина финалните уроци на учебниците по история изглеждат непропорционално кратки. Липсата на баланс понякога е толкова драстична, че списание Читалище намира за необходимо да постави въпроса на публично обсъждане:
"Периода на нашето подчинение под властта на Османските царе не заслужава ли никакво внимание, за да не го препустим съвсем от книгата? Или сведения нямаме за него? Нито едното, нито другото. (…) Сведения за този период вече имаме тук-таме разпръснати; защо не се погрижи някой да ги събере на едно, доколкото е възможно, и така да състави едно по-пълно ръководство по нашата история?"16
Критиката е отправена конкретно към учебника на Драган Манчев от 1872 и по принцип е напълно основателна, но на практика дава крайно проблематичен резултат. Самият Манчев не се съобразява с настоятелната препоръка и издава книгата си втори път без промени на последните й страници. Но през 1873 колегата му Тодор Шишков публикува свой учебник, в който изискванията на списание Читалище са педантично удовлетворени. Благодарение на тази изчерпателност разказът за края на българското царство се простира на 60 страници, докато всички останали събития от основаването до изчезването на държавата са събрани на 150 страници. По отношение на дължината, единственият конкурент на сюжета за падането под османска власт се оказва разказът за произхода на българското племе - общо 107 страници. Както се вижда, структурният баланс е грубо нарушен и създава впечатление, че историческият живот на българското царство няма особено значение. Изглежда сякаш важните въпроси са само два: къде са живеели предците преди да дойдат на Балканите и как България изчезва от картата на Европа. Така създадената перспектива естествено скандализира образованата публика, учебникът е разгромен, а злочестият му автор е сравнен с "оная маймуна, която видяла, че хората си служат с очила, и тя си купила, но като не им знаела назначението, ту ги помирисвала, ту ги тургала на опашката си…"17
Провалът на учебника е шумен и категоричен, но сам по себе си той не обяснява защо всъщност книгата е структурирана по този странен начин. Амбициозният проект на Тодор Шишков е да състави "ръководство" по българска история, което да съдържа всички данни, известни на съвременната му наука. В случая под "данни" се разбира не само факти, но също така версии, хипотези и дебати. С тази претенция за всеобхватност е разработен целият учебен материал - не само уроците в началото и края. Гигантският размер на тези части не се дължи на разлика в подхода, не съдържа ценностна оценка и не означава, че за етногенезиса и падането под османска власт се знае много повече, отколкото за всичко друго. Напротив, през 70-те години на ХІХ век точно по тези два проблема се знае се малко, версиите са различни, детайлите са неизвестни и хипотезите са съответно противоречиви. Добросъвестното изложение на всички варианти първо, отнема място и второ, обърква читателя, така че в крайна сметка учебникът наистина се превръща в педагогическа катастрофа.
Но от друга страна, би било несправедливо, ако не отдадем дължимото на един страничен, но полезен ефект от начина, по който Тодор Шишков разказва българското минало. Драстичните диспропорции на неговия учебник дразнят съвременниците, но затова пък днес те дават рядък шанс да си представим визуално разликите в степента и скоростта, с която се стандартизират ключовите епизоди от националния исторически разказ. От тази гледна точка колебливата нормативизация на сюжета за падането под османска власт се очертава ясно. Колкото и кратки да са версиите в учебниците от 60-те и 70-те години - особено в сравнение с епичния размах на Царственика, те все пак се разминават и детайлите им си противоречат. Въпросите, по които не се достига до консенсус, могат да се резюмират в следния конспективен вид.18
Първият проблем, по който няма общо мнение, е кога, защо и на колко части се разделя българското царство. Според някои автори още Иван Александър решава да даде на всеки от синовете си отделна територия за управление, докато други смятат, че братята се скарват едва след смъртта на баща си. Колко сина има Иван Александър? Трудно е да се каже. Ясно е, че са повече от един, но се спори дали са двама, трима или четирима. Как се казват те? Устойчивите имена са Иван Шишман и Георги Страшимир. Понякога в сюжета се включват още един или двама братя, чиито имена варират между Асен, Михаил, Иван-Ясен и Добрич. По аналогичен начин варира и броят на царствата. В някои случаи те са три - Търновско (Иван Шишман), Видинско (Георги Страшимир) и Преславско, което се управлява на съвместни начала от други двама братя. Понякога обаче на въображаемата карта се появява и четвърто царство, което обхваща Добруджа и се владее от Добрич.
На второ място, няма съвпадение в представите за хода на военната кампания. Особено противоречива е информацията за второстепенните сражения. Някои автори изброяват крепостите, които падат по пътя на нашествениците, но тези списъци не са стандартизирани и включват различни градове. Други автори проявяват интерес само към големите сражения, които са две - едното в Тракия, второто при Никопол. Що се отнася до първото от тях, единственият нормативизиран факт е, че турците печелят, а българите губят. Според една от версиите сблъсъкът се е състоял между султан Мурад и преславския владетел Асен, който загива в боя. Наследява го брат му Михаил, но не след дълго е убит и той. Според друга версия на помощ на Асен се притичва Шишман и двамата предвождат заедно войската. Според трета версия Шишман е изоставен от всичките си братя, влиза в битката сам и е разгромен от Лала Шахин паша.
Неяснотите около битката при Никопол започват от въпроса дали тя изобщо се е състояла. Има учебници, в които името на крепостта дори не се споменава. Има също така автори, които се питат дали става дума за град на река Дунав или на река Росица, тъй като и на двете места има селище с такова име. Освен това някои автори твърдят, че е имало не една, а две обсади. За сметка на това главните действащи лица в почти всички версии са едни и същи - Шишман и Али паша. Във второто издание на своята история обаче Драган Манчев коригира сцената, така че в Никопол се оказва обсаден преславският владетел Иван Ясен. В случая разногласията са съществени, тъй като от начина, по който се разказва (или игнорира) тази битка, зависи сюжетът за смъртта на Шишман.
Този сюжет от своя страна е познат в два основни варианта. Според единия от тях Шишман изобщо не е ходил в Никопол, а след загубата на столицата Търново се е отправил към София и е скрил царското имане в манастира Урвич. По-късно е загинал в битката при Самоков, победен от Баязид. Според другия вариант Шишман се е предал след обсадата на Никопол. Въпросът е какво става след това. В някои учебници пише, че е превърнат в роб. В други - че е отведен в стана на султана, където сключва мир. В трети - че Шишман два пъти се предава при Никопол и съответно два пъти е воден при султана. Първия път откупва царството срещу Силистра, а втория път губи трона, но му пощадяват живота. Въпреки това отново се опитва да събере войска, но го залавят и го отвеждат в Пловдив, където го убиват.
По аналогичен начин се разделят и версиите за сина на Шишман. В някои случаи такова действащо лице отсъства; в други присъства, но остава анонимно; в трети се явява под името Владислав. Някои автори смятат, че след битката при Никопол той е бил заробен заедно с баща си. Други твърдят, че е приел исляма и е получил имение в Самсун (Мала Азия). Трети разказват, че след битката при Самоков е избягал при чичо си във Видин. Четвърти настояват, че всъщност синовете са били двама. Името на този, който е приел исляма, не се знае, но турците го наричали с бащиното му име Шишман. Според Шишков това смесване на имената заблудило редица историци, че самият Иван Шишман минал на турска служба и бил пратен да се бие срещу непокорни племена във вътрешността на Азия, където паднал убит.
За някои автори българската история свършва с края на Шишман, но в повечето учебници разказът продължава. Обикновено има кратки сведения за битката на Косово поле и обсадата на Константинопол, но вниманието е съсредоточено предимно върху българските градове, които се съпротивляват, но постепенно са превзети. Накрая пада Видин. Неговият владетел (син на Георги Страшимир, който носи същото име) напуска града, но по неизвестни причини умира на следващата година в Рудник заедно с цялото си семейство. Има версии, според които по това време българската войска се намира в Мъглиж и се крие в гората. Османлиите ги нападат, но се случва чудо: от ясно небе се спуска мъгла и враговете се самоизбиват. Но има и учебници, в които такова чудо няма.
И за да довършим прегледа на спорните въпроси, нека поясним, че понякога сюжетът включва и други действащи лица с второстепенни роли като войводите Мирчо и Димитър, Марко и Константин. Също така понякога се споменава, че Иван Шишман дава на Мурад дъщеря си (а според други версии - сестра си) Мария за жена. Някои автори твърдят, че тя имала голямо влияние върху сина си Баязид и затова султанът два пъти пощадил живота на българския цар. Но все пак такива сюжетни разклонения се срещат подчертано рядко и обикновено разказът за падането под османска власт остава сух и лаконичен.
В общи линии така изглеждат финалните страници от българската история във възрожденските учебници. Те са продукт от търсенето на компромис между епичната визия на Царственика (българите падат последни, покрити със слава) и антигероичната версия на Хамер (българите падат първи, покрити с позор). По същество между двете перспективи няма естествена пресечна точка, поради което всеки автор постига нужния баланс чрез комбинация на събития и действащи лица по собствен избор. Резултатът е, че в сюжета произволно влизат или съответно излизат братя, синове, дъщери, сестри, султани, паши, князе и войводи. На картата се появяват и изчезват градове. Разиграват се решителни сражения, които в други варианти изобщо не се случват. Иван Шишман всеки път загива не само на различно място, но и по коренно различен начин. Толкова остър дефицит на нормативност по принцип не е характерен за националните истории - още по-малко за техния финал. Можем да разберем как се стига до това положение, но все пак възниква въпросът как се излиза от него. Какво пречи на разказа за българското минало да се разпадне на стратегически най-силното си място - там, където историята по традиция се среща с крайната си равносметка?
Причината е, че идеологическата рамка, в която се развива сюжетът за падането под османска власт, е изключително устойчива. Колкото и да се разминават детайлите, както и да се различават събитията и конкретните герои, авторите винаги откриват една и съща дълбинна връзка между тях. Това означава, че в колективното въображение действително постъпват противоречиви представи как българското царство е изчезнало от историческата сцена. Но на въпроса защо се е случило така, нацията получава ясен отговор - заради 1) разделението на държавата, 2) враждата между отделните владетели и 3) покварата на аристократичния елит.
Може да се каже, че това е сравнително рационално, дори прозаично обяснение за един повратен момент, който по принцип се поддава на далеч по-мистични или поне по-патетични интерпретации. Разбира се, понякога и българските историци си служат с библейски предсказания, но даже в този случай тонът е по-скоро горчив и резигниран, отколкото тържествен: "Нашийт Спасител е казал, че едно царство, което ся раздели по себе си, ще запустее и един град или дом, който ся раздели по себе си, не ще ся удържи. Блъгарското царство, що ся разделило, зело да ся разтуря и дало белег, че няма да го бъде", обяснява смисъла на притчата Драган Манчев и тутакси раздразнено възкликва: "Па не стигало то, нъ и разделенити владалци зели да ся ядат един друг и да не си помагат."19
Не може да не прави впечатление неохотата на авторите на учебници да видят последните защитници на българското царство в героична светлина. Вярно е наистина, че мнозина предпочитат версии, в които Иван Шишман загива в бой или е пленен и след това убит, а не завършва дните си като роб на султана. Но също така е вярно, че нито един от историците не пресъздава (било трагическа, било епическа) картина от смъртта на царя. За разлика от сдържания интерес към тази тема въображението им работи с интензивна емоционалност, когато стане дума за разложението на елита и перфидните интриги в Търновския двор: "Оженванието на много от нашите царие и боляри със гръцки жени - разгорещено размишлява в историята си Драган Цанков -беше вмъкнало в България една толкос страшна деморализация, щото в продължение на не по-много от един век постоянно гледаме нашите царие да са свалят от престола един други и както византийскити императори, да си свършват животът чрез заточение, убийство или отрова. Колкото за нашити боляри, запрени в калетата си, те излизаха оттам само за да са бият със нашити царие и за да опустошават царството."20 Същият ред на мисли е продължен с логичен реторически въпрос в учебника на Тодор Шишков: "И при този ред на работите можеше ли са закрепи еще за много тъй разглобеното и разставено вече царство, което само по себе си беше вече приготвено някак да стане плячка на първия си силен домогател?"21 Под една или друга форма всеки учебник по история задава подобен въпрос и тази настоятелност сама по себе си подсказва, че надали е останал някой възрожденски ученик, който да не знае правилния отговор. Той от своя страна е максимално прост и гласи, че българската държава изчезва от историческата сцена по обективни вътрешни причини, а именно заради слабостта и моралната разруха на собствения й елит. Струва си да отбележим факта, че не само образователната сфера, но и периодичният печат не прави нищо, за да проектира падането под османска власт като трагична среща между християнския агнец и силите на мрака. Противоречивите детайли и нестабилният сюжет, с който завършват учебниците по история, оставят практически безкрайно поле за маневриране и дават възможност за всякакви интерпретации. Точно от тази гледна точка е симптоматично, че пресата не се възползва от предоставения шанс и не променя идеологическата перспектива. Напротив, вестниците популяризират и до голяма степен радикализират необичайната самокритичност на този историографски рационализъм.
Ключов принос за развитието на такава тенденция има Петко Славейков, който превръща тезата за пагубната роля на елита в генеративна матрица за интерпретация на българската история. В програмната си поредица от статии под рамковото заглавие "Положението" той твърди, че специфичният етногенезис е раздвоил държавния живот още от образуването му, тъй като между хоризонталната структура на славянските общини и вертикалната йерархия на българите не се създава достатъчно сцепление. Според автора дистанцията между "завоевателите и туземните Славени" се е запазила непроменена от първия до последния владетел и се е стопявала само при военни операции. Такава държава по принцип е обречена и неслучайно нейният "Златен век" (т. е. разцветът в епохата на Симеон) се оказва началото на края. Елитът прогресивно се елинизира, докато се стига "до грозната онази аномалия, която съзирами къде краят на нашийт държавен живот". Болестното състояние, диагностицирано по толкова брутален начин от Славейков, се изразява в крайна децентрализация на властта, която довежда до изчезване на чувството за обща кауза след аристократите. За разлика от "гниенето" на елитите обаче обикновеният народ не се поддава на същата "зараза". В противен случай, смята Славейков, би било необяснимо защо нашествениците се сблъскват с толкова упорита и героичната съпротива от българска страна:
"Българскийт народ беше здрав и чист, него не беше го докачила византийската развратност, която беше заразила само най-високите негови кръгове. Това са види от самоотверженото, трайното и юначеското онова защитавание, което употребиха частно градовете и местата против завоевателите (…) Но съдбата беше изречена противу тези, които бяха ся отрекли от народний си живот, царие и велможи загинаха и избягаха, а народът попълни разните редове на завоевателя и съдействува на победите и славата му също така, както и на първите си завоеватели. Българскийт народ не пропадна, пропадна само отчуждившийт ся от него двор с всичката си званична клиентела. Българскийт народ не загина, загина само прекъснатата негова История…"22
Има основание да смятаме, че през 70-те години тази радикална постановка се нормативизира. Неслучайно тя се оказва една от малкото консенсуални точки между органите на враждуващи крила на възрожденския политически елит. Така например, известният като консервативен вестник Право резюмира мнението си за падането под османска власт по следния категоричен начин: "Наследниците на Святослава бяха въобще неспособни да отговорят на тогавашните критически обстоятелства. Висшето съсловие, Болярите, т. е. българската аристокрация, беше вече извратена и деморализувана, при това податна на гръцкото влияние. А народът, еще премлад, не умееше да са меси редовно в държавните работи, които най-сетне достигнаха дотам, дето царството на Българите да са раздели на две части под двама братя, завистливи един на другиго."23По същото време и с почти същите думи революционерът Христо Ботев неколкократно призовава своите читатели да хвърлят поглед "връх историята на Българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците", за да се уверят сами, че "всичкото преминало на нашия народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовници, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си".24Лична заслуга за ефективното популяризиране на визии с толкова откровен антиелитарен дух има и Любен Каравелов. През 1874 той превежда една историческа монография от руския учен Бобриков, според който падането под османска власт не е довело до съществени промени в живота на повечето българи. В защита на това твърдение са приведени съпоставителни данни за данъчната политика на болярите и на агите, които нагледно илюстрират факта, че поне във финансово отношение турците се оказват по-милостиви господари. В крайна сметка, смята авторът, дори "робството, което дошло заедно с мюсюлманите, не било новина за българите", тъй като болярите по византийски пример открай време се обслужвали по домовете си от роби.25
Утвърждаването на негативна представа за историческата роля на елита оставя трайни следи в колективното въображение. Но ако трябва да посочим неговият първи и непосредствен резултат, това е блокирането на възможността да се персонализира в по-висока степен мъглявият сюжет за падането под османска власт. Има няколко опита в това направление, но те са спорадични и крайно неуспешни. В края на 60-те и началото на 70-те години списание Читалище и вестник Народност лансират свободни версии по темата, според които редица български боляри са станали васали на султана и като такива са дали приноса си в офанзивата на османлиите срещу Европа.26Това са визии, които се създават, за да обслужат политически проекти - било за по-голяма интеграция на българите в управлението на държавата, било са образуване на дуалистична българо-турска монархия по модела на Австро-Унгария. И двете публикации обаче не успяват да предизвикат съществен резонанс и васалите не влизат в редовете на националните герои. Също така маргинална остава романтичната версия за падането на столицата Търново. Тя е публикувана във вестник Гайда под формата на "сръбско-български" летопис и разказва историята на мавританския цар Абухаят Кадус, който бил изгонен от Гранада и се присъединил към османската войска. Синът му Ел Мансура получил Търново като награда заради подвизите си, а прекрасната му дъщеря Зурайда изживяла мимолетен романс със сръбския войвода Милан, който участвал в неуспешен щурм за освобождаване на българската столица.27
Забележителното в тези три разнопосочни варианта е, че фабулите се разгръщат без да правят дори и минимална връзка с образа на цар Иван Шишман. Изглежда сякаш за авторите е значително по-лесно да извлекат конкретни образи от общата картина на падането под османска власт, ако се концентрират върху второстепенни персонажи. Царската фигура е оставена зад кадър и този факт сам по себе си говори за трудностите да се избере сюжет, който да нормативизира паметта за последния български владетел. Заслужава да се отбележи, че усилията в това направление започват много рано. Още през 1841 Иван Богоров отпечатва литография с образа на Шишман, като използва Стематографията на Христофор Жефарович.28Както посочва Надя Данова (2003: 48-49), драматичната фигура на този цар заема централно място в историческите визии на Васил Априлов и Константин Фотинов. На базата на тези данни би могло да се твърди, че в началото на 40-те години изграждането на сакрален култ към последния български владетел е получило своя обещаващ старт.
По принцип би могло да се очаква, че появата на първия учебник по национална история през 1844 ще даде тласък в развитието на този процес. Но както стана ясно, по отношение специално на Шишман Царственикът е по-скоро неблагосклонен, тъй като de facto го лишава от статута на последен цар и лансира в тази важна роля наследника му Георги Страшимир. Допуснатата грешка е поправена в учебниците от 60-те и 70-те години, но данните, които авторите черпят от разказа на Хамер за съдбата на Шишман и неговия род, объркват логиката на сюжета и не помагат да се конструира класически царски мит. Поради тази причина авторите са крайно пестеливи, когато пресъздават образа на последния български владетел. Може да се каже, че на практика сведенията им се изчерпват с кратката характеристика, направена през 1862 в историята на Драган Цанков:
"ШИШМАН, който отпърво даде дъщеря си на Мурата І, отомански Император, после видя своето царство направено на турска провинция от Султан Баязита (1396) и най-после го убиха в Пловдив."29
Да се създаде сюжет от тези елементи се оказва повече от трудно и това на свой ред обяснява липсата на литературна продукция по щекотливия проблем. Както е добре известно, историческата драма се радва на разцвет, но въпреки това нито Шишман, нито падането на държавата успяват да възпламенят фантазията на елита. На тази тема е публикувана една единствена балада, създадена от анонимен автор, но дори и тя е посветена всъщност не на царя, а на безименната му съпруга в образа на мъртвата царица30Дефицитът на произведения, които да дадат възможност на колективното въображение да си представи по-конкретно било делата, било смъртта на Шишман, е симптоматичен. Начинът, по който се развива възрожденската историография, блокира появата на култ към последния български владетел и има основание да смятаме, че през 70-те години процесът вече е необратим. По това време в списание Пчелица излиза биографичен разказ за Иван Шишман и тази публикация изисква повече внимание. От една страна, тя дава шанс да съдим как евентуално би изглеждал култовият мит за цар Шишман, ако проектът на 40-те години се бе осъществил. От друга страна, тя е свидетелство, че идеологическата перспектива, в която се мисли падането под османска власт, работи като твърда норма и не допуска вариации извън определени граници.
Преди всичко нека уточним, че Пчелица е детско списание с образователни цели, редактирано от Петко Славейков. До голяма степен то представлява допълнение към уроците по различни предмети и именно с такава цел на страниците му се появява разказът за живота на Иван Шишман. Той е написан от сърбохърватски автор, чието име не е уточнено. Славейков твърди, че съчинението има стойност, но лично той не е съгласен с някои моменти и най-вече с версията за смъртта на царя. Уговорката е донякъде странна, защото разказът, от който Славейков се разграничава, е романтичен, емоционален и монументален. Според тази версия Иван Шишман загива в битката при Самоков, която се е състояла след сръбския разгром на Косово поле. Това означава, че българският цар е влязъл в боя сам като последен воин в отбраната на християнските Балкани. Седем пъти е ранен и от кръвта му бликват седем извора, както се разказва в местното предание. По този пункт обаче Славейков се намесва и взривява легендарната картина с откровения си скептицизъм. Той напомня, че съществуват няколко предания за смъртта на Шишман, които първо, взаимно си противоречат и второ, нито едно не съвпада с научната версия по въпроса. А тя от своя страна гласи - настоятелно подсеща читателите си Славейков, - че царят е пленен и "затворен в тъмница в Пловдив, дето и умрял", а един от синовете му по всяка вероятност е преминал на "турска служба".31
Рядко се срещат толкова удобни случаи да наблюдаваме как един исторически мит се натъква на идеологическа блокада. Може да се каже, че такива ситуации по принцип са нехарактерни за възторжените времена, в които нациите се формират и точно затова българският казус заслужава интерес. Той би могъл да се рационализира като ефект от огромния авторитет на европейската наука и началния стадий, в който се намира развитието на националната историография. Тези фактори съдържат обяснение защо разказът за българското минало се образува предимно чрез трансфер на версии, които са изработени в чужбина и не са създадени, за да се ползват като инструмент за конструиране на национална идентичност. Българската интелигенция обаче ги внася именно с такава цел и затова понякога й се налага да ги коригира преди да ги употреби в изграждането на престижен колективен образ. В това отношение разказът за падането под османска власт се оказва рисков, но затова пък релевантен тест.
Историята на Йозеф Хамер предоставя на българските си читатели много нови данни, но в тях не се съдържат ресурси за развитие на месианистичен мит. Особено неподатлив на митологична "обработка" е мотивът за сменената вяра на наследника на царската корона. От друга страна, значението му не бива да се преувеличава, тъй като събитието се е случило след падането на държавата и от тази гледна точка може просто да се игнорира. Но липсата на сведения за голяма битка, в която да се сблъскват лично българският цар и турският султан, действително изиграва важна роля. За да се конструира разказ, е необходимо поне едно решително сражение, докато българските историографи знаят само, че държавата е била разпокъсана и е загубила суверенитета си в мъчителна агония. Тази база данни определено ги поставя в трудно положение, а много често ги превръща и в мишена на политически атаки.
Така например през 1871 във френскоезичния вестник Курие д'Ориан излиза статия, в която се твърди, че коренът на името Шишман е всъщност турски. Кръвното родство с нашествениците съответно се изтъква като обяснение за слабата съпротива срещу османските войски. Петко Славейков препечатва публикацията в своя вестник Македония и се заема да докаже нейната недостоверност. Статията е разположена на две колони, толкова е и обемът на Славейковите коментари, но по въпроса за военните операции при превземането на България защитната стратегия е очевидно затруднена. Опровержението е от филологически характер: "Шишман не е име, а прякор или прозвище, а произхождението на прозвищата, както и на самите имена даже не служи за доказателство", ядосва се засегнатият патриот, но така или иначе не може да прикрие факта, че не му достигат силни историографски аргументи.32
Върху липсата на българско сражение от мащаба на битката на Косово поле се правят спекулации и от страна на сръбски историци. Особено възмущение предизвиква книгата на Данаил Живкович под заглавие Битка косовополска, издадена през 1870. Според вестник Свобода тя "е написана само и само за това, за да посърди българският народ и да му докаже, че той не е така велик и така достоен за уважение, колкото сръбският, на когото г. Живкович има чест да бъде член и да защитава неговите интереси".33 Както се разбира, авторът на това обвинение, Никола Планински, се явява член на друга нация и в това си качество е изправен пред нелеката задача да защити уязвените й интереси. Той признава, че преди известно време и неговите сънародници са ползвали историята по неправомерен начин. Тогава се е смятало, че тя "е длъжна с примерите на великите завоеватели и с описанието на техните подвиги из прошедшите времена да възбужда съвременниците, за да подражават на тия юнаци и да извършват и те такива същи подвиги." По принцип всяка нация употребява разказа за миналото по аналогичен начин и затова самият факт, че авторът настоява за някаква алтернатива е симптоматичен. "Сега - разгорещено заявява той - такъв поглед на историята ни са струва съвсем младенчески, идиотически и смешен (...) Под име исторически събития ние разбираме не това, че Симеон разбил гърците, Душан - българете, а Константин Багренородни - сърбете, а историята на самия народ и неговото прогресивно развитие."
Може да се каже, че по същество тази постановка резюмира най-продуктивния аспект на резултатите от трудното конструиране на български сюжет за падането под османска власт. Сам по себе си разказът за този епизод остава по-скоро смътен, неясен и поради това маргинален в колективното въображение. Сюжетът му е разпилян, тъй като няма централно събитие, няма и фигура с достатъчно харизматичен образ, която да концентрира идеологическата мощ. Поради това представата, която се стабилизира, е сравнително рационална. Като цяло падането под османска власт се възприема като нещастно стечение на обстоятелства, довели до война, в която българите влизат слаби и излизат победени. Този краен резултат не е нито толкова емоционален, нито толкова ефектен, колкото някои от другите балкански версии за съпротивата срещу османското нашествие. Неговата продуктивност намира израз в нещо по-различно. От една страна, тя култивира антиелитарни настроения и радикален егалитаризъм. От друга страна, тя мотивира развитието на стратегии за съпротива срещу историческите митове и техните (зло)употреби. Тези последици не могат да се оценяват еднозначно. Но така или иначе, това е начинът, по който българите помнят своето превземане, и той заслужава да се познава именно в своята алтернативност. В крайна сметка, възможността миналото да се употребява антимесианистично е също част от балканското наследство и обективно няма как, а по мое мнение няма и защо такива факти да се крият, да се игнорират или да се подценяват.
Литература
"Библиография: Кратък извод от Българска История", 1872. Читалище, г. II, кн. 23, с. 1090-1094.
Бобчев, Стефан 1871. Съкратена османска история. Цариград: Българско Печатарско Дружество "Промишление".
Ботев, Христо 1871. "Народът. Вчера, днес и утре". Дума на българските емигранти, г. І, бр. 1, 2.
Ботев, Христо 1875. ["В какво се състои болестта на нашия народ"]. Знаме, г. І, бр. 10.
Вазов, Иван 1977а. "Великият заточеник". Събрани съчинения, София: Български писател, т. 10, с. 94-99.
Вазов, Иван 1977б. "Към пропаст". Събрани съчинения, София: Български писател, т. 17, с. 105-312.
Войников, Добри 1861. Кратка българска история. Виена: Печатница на Л. Сомер.
Груев, Йоаким 1869. История на османската държава. Виена: Печатница на Л. Сомер.
Данова, Надя 2003. "Проблемът за националната идентичност в учебникарската книжнина, публицистиката и историографията през ХІХ век". В: Аретов, Н. (съст.) Балканските идентичности в българската култура, София: Кралица Маб, с. 11-91.
Друмев, Васил 1874. "Критика: История на Българския народ". Периодическо списание, кн. 9/10, с. 105-132.
Душанов, Димитър 1870. Кратка българска история по питание и отговор за първоначялнити училища. Цариград: Печатница на вестник Македония.
"Един поглед върху българската история" 1873. Право, г. VІІ, бр. 49.
Захариев, Стефан 1866. ["Сръбско-български ръкопис"]. Гайда, г. III, бр. 8.
Зидаров, Камен 1962. Иван Шишман, София: Български писател.
Златарски, Васил 1900. "Предговор". В: Спиридон, йеросхимонах, История во кратце о болгарском народе славенском. София: Св. Синод на Българската Църква, с. I-LIII.
"Йоан Шишман". Пчелица, кн. 5, с. 72-76.
Каравелов, Любен 1874. Историческо обозрение на България. От Г. Бобрикова. Букурещ: Печатница на Д. Иванеску.
Манчев, Драган 1872. Кратък извод от блъгарска история, (ІІ изд. под заглавие Блъгарска история за народни училища, 1874), Виена: Печатница на Л. Сомер.
Оджаков, Петър 1871. "Скаска върху славяните въобще и върху българите в особенност". Читалище, г. II, кн. 1, с. 1-19; кн. 2, с. 49-55.
"От изпадванието на българский народ под чуждий ярем до нине" 1867. Народност, г. І, бр. 1, 2, 3.
Павлович, Христаки 1844. Царственник или история болгарская. Будапеща.
Паисий Хилендарски 1980. История славянобългарска. София: Български писател.
Планински, Никола 1870. ["Рецензия за Битка косовополска от Данаил Живкович"]. Свобода, г. І, бр. 37.
"Силата на Турция" 1871. Македония, г. V, бр. 19.
Славейков, Петко 1857. Съкратение на Турската История. Цариград.
Славейков, Петко 1866/1867. "Извод из Хамеровата история на Турското царство". Гайда, г. III, бр. 6, 7, 9, 11, 14, 15, 16, 17, 18, 19.
Славейков, Петко 1869. "Положението. Българите. Бившийт държавен живот у Българите". Македония, г. III, бр. 24.
Спиридон, йеросхимонах 1900. История во кратце о болгарском народе славенском. София: Св. Синод на Българската Църква.
Ст-в, П. И. 1871. "Балада [за цар Иван Шишман]". Отечество, г. ІІ, бр. 75.
Цанков, Драган 1862. "Начертание на българската история". България, г. ІV, бр. 35, 36, 37.
Цанков, Драган 1866. Българска история. Виена: Печатница на Л. Сомер.
Шишков, Тодор 1873. История на българския народ. Цариград: Печатница на списание Читалище.
Hammer-Purgstall, Joseph von 1996. Histoire de l'Empire Ottoman depuis son origine jusqu'a nos jours, trad. de l'allemand sur les notes et sous la dir. de l'auteur par J.-J. Hellert, Istanbul : Isis.