Мит срещу мит: нацията като етническо наслагване

Джон Хъчинсън (Лондон).

Untitled Document

Въведение

 

Основна тема на енциклопедичните изследвания на Антъни Смит е връзката между предмодерните етнически общества (ethnie) и модерните нации; 1. В класическия си текст Етническите корени на нациите ( 1986 ) и последвалите трудове той атакува наложеното модерно твърдение, което разглежда нациите като принципно нови политически образувания, създадени от идеологията на национализма. Въпреки че повечето нации имат множество модерни компоненти, те са изградени върху предмодерни ethnie и всъщност има силна причинно-следствена връзка между ethnie и нациите.

Смит, подобно на Джон Армстронг ( другият значим учен в областта на формирането на нации в плана на la longue durée ) , изследва многопластовата природа на етническото минало и как националистите са ръководени и ограничавани от митове и спомени в процеса на конструиране на нацията ( виж Smith 1995 ) . Как това акцентира върху запазването на етническите идентичности в съответствие с новаторския, дори революционен характер на национализма и възхода на териториално обширните, социално мобилните и масовите политически единици, които наричаме нации? Как националистите успяват да преодолеят вкоренените традиции? На това ще обърна внимание в тази статия, доразвивайки тезата на Смит за значимостта на културната роля на Романтизма.

Ще се опитам да докажа, че борците за национално възраждане, оформени от неокласическите, както и от романтични културни движения, развиват динамичен възглед за ролята на етническите общности в историята, която се обръща към нови образовани групи. Те осъзнават, че за да може етническите им общности да оцелеят в един свят на непрестанни промени, трябва да се модернизират ( да се превърнат в нации ) . Ще разгледам първо идеите на движението за възраждане на нациите и след това две важни стратегии за социална трансформация. Първата е „вътрешна”: опитът за трансформация на приетата концепция за миналото, така че то да придобие ново активистко значение. Втората е „външна”: създаването на култ към саможертвата в името на нацията от революционен елит, чийто морален авторитет ще му позволи да преодолее съществуващите митологични структури и властови системи. Както ще докажа, и двете са довели по-скоро до наслагване, отколкото до заличаване на етническите традиции. В много контексти има останало напрежение между национални и по-стари етнически традиции.

 

Романтизъм и национално възраждане

 

Централна за Романтизма е концепцията за една жива немеханична вселена, в която всички природните образувания са вдъхновени от сила, която ги индивидуализира и им дава подтик за реализация. За Хердер една от тези структурни единици е нацията, първична и уникална културна и териториална общност, чрез която индивидите развиват пълния си потенциал като морални и разумни същества. Хердер описва човечеството като разнообразно по същността си, а световния прогрес – като резултат от взаимодействието на нации, всяка от които дава своя уникален принос. Тази полицентричен Weltanschauung, който отхвърля християнската изключителност и рационалната универсалност на Просвещението, има революционни последици. Той представя нов динамичен и демократичен възглед за човечеството, прави историята оръдие на социално обновление, засилва и разширява отъждествяването с териториална родина, народната култура, онародностява политиката и подтиква образованата младеж, посветена на морална и социална трансформация, към опозиционни спрямо културата действия.

 

Полицентрични взаимодействия

 

Начална мотивация за романтиците интелектуалци е възраждането на европейските култури. От края на XVIII век, европейските интелектуалци, убедени, че цивилизацията им е откъсната от корените си, търсят нови източници на вдъхновение извън закостенялото християнство и механичните философии на Просвещението. Елинофилите откриват този източник в гръцката античност, а други се обръщат към „основополагащите” цивилизации на Египет, Персия и на арабите. Един резултат се оказва много важен: „откриването” през 80-те години на XVII век от британски учени-ориенталисти в Калкута, водени от сър Уилям Джонс и Хенри Колбрук, на индоарийска санскритска цивилизация в северна Индия, развила се през второто хилядолетие пр. Хр., която те обявяват за „първоначалната” човешка цивилизация ( Schwab 1984: 51 ) . Предположението на Джонс, че санскрит е праезикът на Европа, получава „научен” статут в индоевропейската езикова класификация на Франц Боп през 1816 г.

Представата за родословното дърво на човечеството, основана на етно-културни принципи, вдъхновява мислители и учени от цял свят да преоткрият и документират най-далечния произход на хората по света и техните взаимовръзки като средство за откриване на смисъла на настоящето, като по този начин се стимулира възхода на археологията, филологията, фолклористиката и съпоставителното изследване на религията. Процесът има няколко последици.

Първо, той подрива съществуващия класов ред в Европа и между Европа и останалия свят. В рамките на Европа за престижни се приемат връзките на владетелите и народите с библейски фигури или с гръко-римска античност. Откритието на Джонс е изтълкувано от братята Шлегел като декларация за азиатския произход на европейците ( гърци, римляни, келти, германци и славяни ) , които мигрирали от изток на последователни вълни ( Poliakov 1974: 198 ) . Немските романтици претендират за пряк произход от „езичниците” арийци и за културно водачество на съвременна Европа, което се противопоставя на имперските претенции на Наполеонова Франция, която се легитимира като нова Римска империя. Тези идеи имат голямо въздействие извън Европа сред интелектуалците в отвъдморските европейски империи в Египет, Индия и другаде, които заявяват своето право на свобода и достойнство като наследници на цивилизации, които предхождат модерна Европа.

Второ, това търсене води до прехвърляне на модерните академични ресурси от напредналите европейски центрове към останалия свят, осигурявайки му интелектуалци, които да „реконструират” неговата собствена история и култура. Германия се превръща в център на романтическия национализъм и нейните мислители и университети вдъхновяват интелектуалците от европейските народи без собствена държава в Европа, от финландските до словашките територии и отвъд тях. Извън Европа, британските учени ориенталисти в Бенгал възприемат като своя задача, заради разбирането си за британския дълг към древна Индия, да информират индийците за забравената им златна епоха. През 1816 е създаден хиндуистки колеж, който трябва да образова елита на Калкута, насърчавайки възраждането на индийското наследство заедно със изучаване на европейска светска учебна програма (Kopf 1969: ch. 5).

Трето, чувство на етническо или културно присъединяване води до това романтиците интелектуалци да изиграят важна роля в културните борби на „възраждащите се” народности. Представата за гръцкото наследство вдъхновява сътрудничеството между европейските интелектуалци и общественото мнение за подкрепа на гръцката борба за независимост против Османската империя, обрисувана като борба между европейската свобода и ориенталския деспотизъм.

Последно, чрез представянето на световната цивилизация като продукт на национални култури, всяка от които играе определена роля, оправдава взаимното заемане на култура. Националистите може да твърдят, че дори в момента да е изостанала, тяхната нация някога е била учител на други нации, ето защо подобно заимстване от напредналите нации не е нищо повече от възстановяване на своето наследство. Това подкопава етноцентричната съпротива срещу промени и извънредно много разширява арсенала от възможности, достъпни за модерните елити. В същото време борците за възраждане отхвърлят безкритичното възприемане на външни модели: заимстването трябва да откроява отделните нации, а не да ги замъглява в рамките на една единствена концепция за развитие. Като се противопоставят на това, което смятат за безкритично приемане от прозападно настроените руснаци на френските либерални революционни принципи, консервативните славянофили възхваляват модела на Англия от началото XIX век, където поземлената дребна аристокрация подкрепя умерените реформи. Такава перспектива насърчава националистическите групи в рамките на независимите неевропейски държави като Япония, Османската империя и Китай да търсят навсякъде по света модели, по които да преустроят своите общества и да избегнат европейските имперски предизвикателства.

 

История

 

Тази представа води до прехвърляне на властта от Бог (или от неговите представители) към древните народи и техните митове. Историята замества религията като ръководство за колективна идентичност и съдба. Учените-историци, Палацки за чехите, Хрушевски за украинците, Йорга за румънците, стават бащи на своите нации. Романтиците националисти подкопават съществуващите етнически традиции, пресъздавайки миналото като едно непрекъснато творчество. Това е постигнато чрез поставяне на корените на групата в миналото, чрез разкриване на различни негови варианти с алтернативно съдържание и ролеви модели, и най-вече чрез определянето на златна епоха, която автентизира промяната.

В търсене на колективна автентичност, романтиците се съсредоточават върху най-ранните проявления на народите, когато техните първични характери са най-ясно изявени. През 1834 г. поетът Хенрик Вергеланд заявява в известната си реч „Възхвала на предците”, че старите нордически саги, преведени в края на XVIII век, са „норвежкият патент за благородство между нациите”, като рисува викингски народ от воини, велика държава, героични крале и изследователи, богат кодекс от закони, експресивна езическа религия и впечатляваща поезия, епическа и лирическа (Sørensen 1994: 26-9). Документирането на старите езически корени преди пристигането на християнството (или други религии) и съвременните му династии, валидаризират възхода на героичната концепция за общността, на което по-късното появяване на световна религия е просто друг израз.

Същността на нацията е разкрита чрез златната ѝ епоха, когато процъфтява съзидателният ѝ дух. Това е период на високи културни достижения, хармонизиране на всички измерения на човешкия опит (религиозен, научен, артистичен, военен и икономически), когато нацията е в активен контакт с другите големи центрове и осъществява траен принос към човешката цивилизация. Въпреки че арабските националисти представят идването на Мохамед като настъпването на златната епоха, те разглеждат исляма като създател на арабската нация, като ядрото на културата му и обект на колективната му гордост (Gershoni 1997: 8–9), тази, която побеждава западните кръстоносци и става център на постиженията в математиката, медицината, философията и науките.

Историческата памет може да стимулира възраждането чрез неприятни сравнения с днешния упадък. Гръцкото национално съзнание се развива сред гръцката диаспора в началото на XIX век, съзнаваща унизителния контраст, който европейските посетители елинофили виждат между елинските предци на западната цивилизация и изостаналите селяни, поданици на Османската империя (Campbell and Sherrard 1968: 29–30). И най-важното, златната епоха вдъхновява подрастващите поколения да отхвърлят „парализата” на традицията, да пресъздадат нацията като политически автономно и самоуверено общество и да го направят модел за подражание на света.

Историята призовава за действие. Като се вкоренява в една древна и самообновяваща се колективност, която е оцеляла през безброй бедствия, новата образована средна класа добива увереност, че може да преодолее един свят на революционна несигурност. Тя е придобива статута си в модерния свят чрез включване в нация, чиято героична епоха има принос към човешката цивилизация. Тя открива своята предопределена мисия като поколение, което чрез саможертва ще възстанови връзките с веригата, която идва от древността, и така ще обнови съдбата на нацията си.

 

Родни земи

 

Обикновено етническите групи разглеждат себе си като свързани „по наследство” със земята, но Романтизмът засилва, разширява, разпространява и укрепва чувство на принадлежност към родината, по-голяма по мащаб от преди, и провъзгласява за свещен дълг защитата и възвръщането на националната територия.

За романтиците националисти нациите са резултат от естественото развитие и затова особеностите им се обяснява с характеристиките на земята, която обработват. По същата логика земята, на която националните общности дават име и обработват, е проява на нацията и нейната история. По пантеистки маниер те разглеждат родината като хранилище на уникална морална представа и на първични енергии, тъй като родните земи на всяка нация имат отличителни характеристики, които придават на нацията нейната индивидуалност.

Като част от откриването на колективния си аз, националистите трябва да предприемат пътешествия, за да документират отличителните качества на своята среда и нейната културата. Това разширява пространствено чувството за родина, изпълва чувството за живот и дейностите на общностите, които обработват земята и исторически задълбочават чувството на привързаност чрез изследване на пластовете на миналото, които „очертават” територията. През XIX век датските археологически открития на дългия рог за свирене и позлатения рог (музикални инструменти), на колесницата на слънцето и погребалните могили с подземни камери стават важни символи на първичната народна култура (Sorenson 1996).

Един от резултатите е неочакваното „откриване” на отдалечени райони с природни красоти или голяма културна значимост, които заради тяхната „дивост” и „скрити” качества, са мистериозни резервоари на национален дух. Вдъхновени от усещането си за прераждане, пътуващи музиканти и поети националисти приемат за свой дълг да разпръскват и пресътворяват тази морална визия. Използвайки народни образи, ирландски поети, като Манган и Йейтс, персонифицират Ирландия като красива млада жена, Катлийн Ни Хулихан, към която предаността е дълг.

Такива региони стават бастион на нациите, към които някои общности, особено отчуждените градски образовани средни класи, могат да се обърнат, за да избегнат приобщаването към чужди ценности и да изпитат морално обновление, като по този начин вкореняват себе си в земята. Защитата на тези региони от чужда културна или политическа заплаха галванизира мощни национални движения. В края на XIX век десетки хиляди млади членове на финските средни класи посещават Карелия, за да се докоснат до нейната поезия, а след обявяването на финландската независимост финската национална държава води две войни със СССР, за да извоюва този свещен за нацията регион. ( Wilson 1976: 47, 141–3).

Култът към земята обвързва новата мобилна средна класа от градовете с по-големи териториални цялости, като я вкоренява в защита на една силно индивидуализирана родина. Нови императиви обвързват тази група - териториалното обединяване на всички членове на нацията, освобождаването на земята от чуждо управление и отърваването ѝ от чужденци, които чрез присъствието си омърсяват чистота на нейната култура.

 

Народна култура

 

Романтиците въвеждат цялостно онародностяване на високата култура, създавайки единна сфера на обмен, по този начин новите образовани елити се стремят да обединят обществото, което е диференцирано от разделението на труда.

Тази народна революция отива отвъд езика, който е само едно от средствата за постигане на по-голяма цел: възкресението на Volkgeist, който изразява уникалния съзидателен дух на нацията в цялата му пълнота. Заради упадъка на нациите, този Volkgeist е потопен и изгубен за образованото общество, но следи от него могат да се открият в неопитомения творчески живот на селския народ, живеещ близо до природата. Когато обединяват тези фрагменти в единно цяло, романтиците се обръщат към много източници: приказки, песни, мелодии и пословици. „Откриването” на „Песните на Осиан” (1762) от Джеймс Макферсън дава началото на една трескава надпревара из Европа за преоткриване на ранна епическа литература, чиито митове и легенди са описвани като най-ранния и най-чистия израз на анонимния дух на народа.

Ако историците осигуряват карта на националната идентичност, то творците са тези, които имат изключителната мисия да възстановят древното единение, загубено му в модерния свят при разделението на труда, като върнат хората към техния национален архетип и по този начин да пресъздадат общностния живот. Колар за словаците, Мицкевич за поляците, Йейтс за ирландците, Бялик за евреите, Вагнер за германците – имат статус на икони в рамките на своите национални движения. Като творци те не могат просто да пресъздадат миналото: трябва да открият нови жанрове и институции, подходящи за тяхното променящо се общество, което е все по-грамотно, но също и все по-разнообразно.

Жанр с голямо влияние е драмата – вдъхновена от Шекспир, който бива свързван с Омир и Осиан в своята безизкусност, променлива енергия, усет за мистерия и социален обхват ( Bate 1997: ch 6). Йейтс твърди, че чрез обединяването на индивидите в общност и чрез потапянето им в националните легенди, театърът може да представлява за писмената епоха еквивалент на древните епоси, чиито колективни рецитации спояват по-старите устни общества (Hutchinson 1987: 134). Вагнер, подобно на Йейтс, се надява, че от легендите от Песен за нибелунгите може да създаде единна колективна, национална личност. Във Финландия епосът Калевала, след своето „откриване” в Карелия през 1832 г., става пътеводната звезда, около която е създадена единна, но също така и разнообразна национална идентичност. По време на кампаниите против културната и политическата русификация в края на XIX и в началото на ХХ век, поетът Лейно, художниците Гален-Калела и Халонен и композиторът Сибелиус се обръщат към Калевала и карелийския пейзаж, за да създадат отличителна национална висока култура (Wilson 1976: 58–60)

Така този народен проект се опитва да ръководи и обедини общество, подложено на бързо обособяване под въздействието на технологичните промени. Всички дейности ще изразяват националната идея въз основата на народните традиции. Създават се дружества, които да популяризират народните традиционни облекла, националните спортни асоциации, гимнастически, изкуствоведски и занаятчийски дружества. Физическото възпитание трябва да се развива в спортните асоциации, успоредно с духовното като подготовка за служба на нацията, проправяйки пътя за кохорти от мъжествена и революционна поразяваща сила.

 

Политически общества на саможертвата

 

Романтиците националисти революционизират политиката, като прехвърлят властта от държавата към националната общност и насърчават надигането на популистки енергии. Те водят до създаване на местни организации извън съществуващите властови структури, които могат да повлияят на управниците в националните държави или да действат като център на недоволство, от който да се надигне революционният опит на държавата.

Нацията не е разглеждана в рационални термини като сбор от несвързани индивиди, а като органично единство, разграничено по регионални, полови, религиозни и професионални идентичности. Борците за национално възраждане отхвърлят централизираната бюрократична държава като заплаха за жизнените сили на общността. Наравно с това, силите на традицията трябва да бъдат отхвърлени във всеки социален сектор, който трябва да бъде вдъхновено от националната воля. Общественият разпад идва отвътре, от загубата на национална идентичност, което води до беззаконие и социални конфликти, а нацията се разпада на групи с различни интереси. Здравата национална идентичност, смята ирландският патриот Томас Дейвис, не е нещо, което кристализира в рационално упражняване на политическа власт (чрез гласуването или участието в политически институции). По-скоро героите, а не обикновените граждани, са ключът към национално оцеляване и прогрес. Само издигането на герои за ръководители във всички сектори на нацията е гаранция за формирането на солидарно общество, защитено от беззаконието и класовите конфликти на модерния живот (Hutchinson 1987: 104–5).

Това представлява стратегия за образователна инфилтрация отдолу. Възродителите говорят за завръщане към народа и ценят тези, които смятат за пазители на националния континуитет, обикновено селячеството. В действителност техните политики са прагматични и ориентирани към образованите, независимо от коя социална група. Откриват привърженици в групи от религиозни и социални реформатори, най-вече по-низши духовници, които се стремят да съживят религията чрез ориентирането ѝ към благоденствието на хората. Техните основни поддръжници са млади мъже от средната класа, които стават политически кадри на националистките организации. Както имената на тези организации предполагат (Млада Италия, Млада Полша, Млада Ирландия, Млад Египет), национализмът е идеология на образованите млади. Светското им образование ги е отдалечило от традиционните ценности и, пропити с нови очаквания за социална и политическа мобилност, те търсят да се свържат отново с обществото си и да го изведат от изостаналостта. Т върде често обаче се оказват блокирани от установените притежатели на властта и статуса. Национализмът им предлага алтернативна морална визия за интеграцията, постигната чрез нова форма на подготовка, наречена с термин bildung – извличане на същността на индивида чрез потапяне в жизнените енергии на нацията, запечатани в нейните история, изкуства, обичаи и цялостен начин на живот.

Стремежът към национално възраждане създава нова символика, нова съвкупност от ритуали и всеобхватна мрежа от културни и социални съдружия (литературни общества, музикални хорове, спортни асоциации) като част от една цялостна конструкция, която трябва да подготви тялото и ума за саможертва пред олтара на нацията (Mosse 1976; 1989: chs. 1, 2). Подобни движения имат пламенен религиозен характер, те възхваляват духовния блясък, физическите красоти, героичните качества на родната история, език, литература и обичаи, противопоставени на инферналната поквареност на другите култури. Клетви за жертва към Кали (като „национална” богиня) в Индия; пламенни публични свидетелства за възраждащото въздействие на приемането на келтския език в Ирландия; възпоменания за героични битки и на падналите воини, поклонничествата на младите германски членове на Wandervoge 2 от началото на ХХ век по бойните полета, религиозни светини и родните места на известни творци с историческа значимост – тези публични прояви на привързаност към определено поведение и отхвърляне на другите обвързват отделните индивиди с едно ясно очертана морална общност и с институциите, които я поддържат.

Всичко това обаче са прояви на ентусиазма на едно малцинство от интелектуалци, зависими от образованата страта. Как можем да обясним способността на подобни движения да станат доминиращи?

Първо, тази основана на елита конструкция за национална идентичност има по-широка макар и ограничена поддръжка, чрез процеса на моралнонововъведение, който предоставя на населението нови карти на идентичността и политически предписания във времена на социална поляризация, когато установените традиции са разклатени от модернизацията. Тезата на Смит за двойната легитимация (Smith 1971: ch. 10) предлага стимулираща дискусия за когнитивната и институционалната реакция на предизвикателствата на модернизацията.

Второ, национализмът на възродителите създава опозиционна социална мрежа чрез култ на героична саможертва в името на нацията. Периодично в течение на модерната епоха, политическите системи се изправят пред необикновени кризи, при които тези опозиционни общности стават отправна точка за революционни действия, генерирайки митове, които легитимират хегемонията на новите управляващи елити и структурите на националните държави. Но тези национални митове са само наслагване върху съществуващите митологични структури, които продължават да упражняват влияние.

 

Морално обновление

 

Това, което позволява на движенията за национално възраждане да оспорват, традиции, етнически и други, са продължителните и непредвидимите външни и вътрешни предизвикателства и удари върху съществуващия социален ред, отприщени от светската модернизация. Въпреки че традиционните автократични режими гледат с ужас на либералните демократични идеи на Френската революция, те съзнават мобилизиращите възможности (най-вече военни) на националния модел. Когато европейските страни се разширяват в световен мащаб, великите незападните империи - Руската, Османската и Китайската - се чувстват принудени да представят ограничени промени (да развият образованието, да освобождават крепостните, да позволят достъпа до обществените служби и т.н), за да осигурят оцеляването на режимите си. Докато извършат реформи, избухва конфликт между традиционалисти и модернизатори. Първоначално традиционалистите се стремят да блокират „Запада” и идеите за прогрес, които заплашват да унищожат местните ценности. През XIX век много модернизатори в Русия, Китай и Индия възприемат радикален антитрадиционализъм, твърдейки че единственото спасение за техните нации е да копират модели от напредналия Запад, дори ако трябва да бъдат изоставени великите традиции на православието, конфуцианството или индуизма, които обричат народите им на изостаналост и бедност. Но подобни проекти могат да бъдат последвани от интензивен социален конфликт, както и да се създаде усещане за деморализация пред лицето на външния враг.

Романтическото възраждане предлага трети път като проповядва модернизация отвътре. Борците за национално възраждане последователно градят официални институции по време на конфликт. Откриват свои предходници в движенията за религиозна реформа, които целят изоставянето на догмите, насочват се към светско образование, към развитие на народните езици и напреднало „научно” земеделие с цел да направят (религиозната) традиция жизнена сила между хората. Както националисти, така и реформатори търсят решение на вътрешния конфликт чрез призоваване на духа на златна епоха и изучаване на опита на други страни.

По тази причина нарекох подобни националисти морални новатори, които осигуряват нови посоки във времена на социална криза (Hutchinson 1987; 1999). Според подобни националисти Златната епоха е времето, когато нациите са представлявали динамична, висока култура, хармонизираща всички измерения на човешкия опит (религиозни, научни, артистични и военни), когато са били в активен контакт с други големи центрове и са правили дълготраен принос към човешката цивилизация. Тази еволюционна историческа визия претендира, че представя новаторско решение, което ще примири интересите на традиционалисти и модернисти и ще пренасочи енергиите от унищожителния конфликт към съвместна реконструкция на националното общество. Златната епоха се използва да трансформира приетите значения на традиция и модерност, така че да означават едно и също и по този начин да заставят своите поддръжници да се обединят в националния проект.

Борците за национално възраждане твърдят, че е недоразумение гледната точка на традиционалистите, според която традицията се приема за пасивно повторение на обичая. Традиционалистите трябва да признаят, че традицията трябва непрекъснато да бъде обновявана, понякога чрез адаптиране на идеите на другите, а автентичният ѝ израз може да бъде открит в златната епоха, когато националното общество е било динамична, модернизираща се цивилизация, обменяща уверено идеи и технологии с други култури. Неоведантическото движение на Свами Вивекананда, създадено през 80-те години на XIX век, например се стреми да подкопае авторитета на индуистката традиция, представяйки истинската Индия като арийска цивилизация, за която се твърди, че е била учител на два от великите световни центъра на науката (Гърция и Персия) и която е отричала съществуването на вродени бариери между половете, кастите или между религиозното и светското знание. Той отхвърля религиозните табута за контакти с чужденци и кастовата йерархия като изобретение на браминското свещеничество и отклонение от тази динамична, демократина цивилизация (Heimsath 1964: ch. 7).

На модернистите, които безкритично се прекланят пред чуждите модели, възродителите възразяват, че най-голямото въплъщение на успешната модерност трябва да бъде открито в златната епоха на тяхната нация, която е била учител на тогавашния изостанал „Запад”. Всичко, с което Западът разполага днес, е заето от тяхната нация и следователно те трябва да търсят вдъхновение в собствените си традициите. Лян Цичао, един от водачите на китайското реформаторско движение, например заявява, че Китай бил е първата световна цивилизация, когато Западът е бил все още варварски, следователно някога Западът не е бил по-добър, отколкото Китай сега, а всичко стойностно на Запад е взето от Китай. По друго време той твърди, че е глупаво сляпо да се имитират западните ценности, тъй като неговият прогрес произтича от нашите собствени уникални образци на нарастване и упадък. Всъщност Западът сега е в упадък, защото прекалено е развил материалното за сметка на духовното и сега е изправен пред вътрешно разпадане. Историята отрежда особена мисия за китайците, които съхраняват своите древни религиозни и естетически традиции и са способни да водят света, както в миналото, към нова златна епоха, в която моралното и материалното са обединени (Levenson 1959: 93-4).

В търсене на решение, китайските борци за възраждане гледат навън към историческите изследвания на обществени системи, древни и модерни, които са изчезнали от историята, и анализират в своите списания съвременните антиколониалистки движения на бурите и индийците, опитите на младотурците да модернизират Османската империя и успехите на реформаторите Мейджи в Япония особено след победата над Руската империя през 1905 г. Реформаторите не са единодушни в анализите си, някои акцентират върху необходимостта от силна държава, други – върху създаването на мощно етническо съзнание, но през 1911 г. образованото мнение стига до заключението, че решението на китайската криза е в превръщането на предвожданата от чужденци (Манчу) династическа империя в национална държава, водена от патриотичен елит. Все повече те виждат Китай като водач на азиатската цивилизация, изправена срещу Запада (Karl 2002: chs. 2, 4–6). Това са подводни течения, които предхождат революцията на Сун Ятсен от 1912 г.

Въпреки че са сравнително малобройни, те създават опозиционни спрямо доминиращата култура движения, основани на мрежа от независими институции, международни обединения, притежанието на по-високо образование и използването на нови форми на комуникация (вестници, академични и културни дружества). Т ова им дава достъп до грамотните слоеве на населението. Според К. Ал. Бейли ( Bayly 1996) в колониални общества като Индия националистката интелигенция от адвокати, чиновници и журналисти има непропорционално голяма власт, в сравнение с британската държава и традиционалистките лидери, защото неповторимо съчетава владеене на езиците и техниките на модерността (често като служители в държавната администрация) и на традиционните дискурси и мрежи на своите местни общества.

 

Национална саможертва и митическо наслагване

 

Все пак, възродителската стратегия за вътрешна реформа има ограничения. Възраждането може и да открива съюзници в реформираните държавни елити, които гледат на създаването на нацията като на път към социална модернизация. Но в стремежа си да проникнат в мощните социални институции, възродителите често са заплашени да бъдат погълнати от тях: от религиозни и съсловни интереси, които се стремят да запазят патриархалния си контрол над народа, и от държавата, която може да ги използва, за да получат подкрепа за реформи, без да прехвърля властта на народа. Те самите не разполагат с ресурси да получат поддръжка от мнозинството, най-вече срещу държавата, способна да разпространява своите ценности чрез образователната система, бюрократичните структури и полицейската власт.

Как тогава стремежът към възраждане успява да наложи националната идентичност в контекста на съпротивата на доминиращите институции. Отговорът се намира в конструирането на общество на саможертвата с негови характерни митове, способни да отхвърлят установените митологии. Въпреки че, като цяло движението за възраждане насърчава мирното проникване в обществото, то създава чрез своите припокриващи се институции (езикови асоциации, театри, спортни асоциации) опозиционна култура на млади активисти, вдъхновени от религиозно чувство за мисия към нацията и презрение към деградиралото общество. Насочването към тактиката на самопожертвователна борба остава стратегическа възможност, към която националистите могат да се обърнат, когато „нацията” е заплашена от вътрешна криза и/или когато държавата се изправя пред структурна криза като война или социална революция.

Френската революция и последвалата военна съпротива срещу френското управление в германските територии и другаде институционализира през XIX век романтичната мистика на националния герой, готов да пожертва себе си за нацията. Непредвидимите промени, въведени от модерното време във военното дело, социалната революция и икономическо разместване периодично създават хилиастки очаквания за цялостно отхвърляне на създадените структури. През 20-те и 30-те години на XIX век и през 1848 г. Европа е залата от вълни на въстания, както национални, така и социални. Въпреки че повечето се провалят, в страни като Ирландия, Полша и Италия възниква революционната традиция на „мъчениците”, която въплъщава готовността на всяко поколение да се пожертва за нацията. Апокалиптичните световни войни на ХХ век водят до вълни на национални революции в Централна и Източна Европа, последвани от колапса на Османската империя, на Хабсбургите и на Романови през 1918-1919, и в Азия и Африка след 1945 г., следва поражението на европейските империалистически сили.

З аради чувството им за историческа съдба, борците за национално възраждане закоравяват към злополучията и започват да виждат в мащабните кризи знак за предстоящо прераждане на нацията. В такива времена, като алтернатива на разпадащите се системи кризите имат направляващ ефект в ситуации на повишаваща се флуидност и объркване по няколко начина. Те излъчват лидери, понякога надарени с харизматичен културен авторитет, извън установените структури, неопетнени от миналото, които зареждат с нова енергия деморализираното население, като предлагат положителни алтернативни социални решения. Когато се стигне до революционно надигане или война за независимост, този колективен опит става основа за създаване на нова съвкупност от национални легенди, които могат да легитимират формирането на национален социален и политически ред.

Този процес може да се наблюдава в съвременна Ирландия, където чрез въстание и война за независимост, един националистически елит установява национална митология, преодоляваща съществуващите етнически традиции чрез процес на митическо наслагване. Под наслагване разбирам създаването на свежи митове от новите националисти, въплътени в необикновена съвременна колективна саможертва пред лицето на традиционния „враг”, което може да бъде представено като обновление на националния континуум, когато старите митове са се провалили. В тази обстановка новите елити съумяват да се легитимират пред общността. Но старите митически структури не са заличени, a, да използваме геоложката метафора на Антъни Смит (Smith 1995), само изтласкани са в долния пласт, готови да подновят своето въздействие върху колективната лоялност, ако новите концепции го поискат.

Великденското въстание от 1916 г. е четвъртото от серия значителни националистически бунтове (през 1798, 1848 и 1867) против британската власт в Ирландия и илюстрира разглеждания модел. Бунтовете от 1798, 1848 и 1916 слагат край на един период на възраждане, чиито ранни амбиции са мирна национализация на конкуриращи се общности в Ирландия, който в атмосфера на социална и политическа нестабилност, се пренасочва към въстания. Пропадналият бунт на Уолф Тон от 1798 г. избухва, когато Англия воюва с революционна Франция, и въстаниците се надяват на френска подкрепа; бунтът на Томас Дейвис от 1848 г. е резултат от отчаянието от Ирландския глад, който заплашва не само за националистките надежди, но и ирландската нация. Въпреки че се провалят, въз основа на спомена за тях Фенианското братство (което въстава през 1867 г.) създава мистиката на мъченичеството и завинаги институционализира подмолната революционна традиция.

В края на XIX век ирландските борци за възраждане са отхвърлили употребата на сила за защитата на ирландския език и литературен ренесанс. Тяхната цел е да заменят властващата непрактична католическа концепция за Ирландия като нация мъченик, което според техните твърдения отслабва ирландската устойчивост срещу навлизането на светските британски индустриални ценности. Вдъхновени от високите келтски културни постижения от Ранното средновековие, те се стремят да възкресят Ирландия като селска, но динамична келтскоезична демократична общност, която има своето място в модерна Европа. След първоначалния успех при мобилизирането на новата католическа образована средна класа, възраждането губи скорост през 1914 г. и отстъпва пред католическото активизиране в провинцията и продължаващата „англиканизация” на ирландското общество. В този момент малка група от ирландски патриоти, водена от Патрик Пиърс и Томас Макдона, се обединяват с революционното движение, и изграждат култа към легендарният ирландски войн-герой Кухулин, а повечето националисти подкрепят конституционната националистка кампания за местно парламентарно управление, за което се надяват, че ще подкрепи движението за национално възраждане. Избухването на Първата световна война обаче принуждава британското правителство да изостави идеята за местен парламент и да включи Ирландия във военните усилия, първоначално с подкрепата на населението.

Отчаянието от кооптирането на ирландските политически и религиозни елити към военните усилия (и надеждите за германска подкрепа) водят до Великденското въстание от 1916 г. Патрик Пиърс, един от неговите водачи, създава каноничната легенда за „Въстанието” като съзнателен акт на религиозна жертва за изкупване на ирландските грехове, прекарвайки паралели с разпъването на Христос и триумфалната смърт на Кухулин пред лицето на враговете му. Екзекуцията на водачите от британците потвърждава мита и вдъхновява последвалата успешна война за освобождение от Британия, която радикализира населението. Великденското въстание и последвалата партизанска война създават мощния учредителен мит на основаната през 1922 г. национална държава и на новата управляваща класа, две трети от която влиза в политиката през организациите за национално възраждане. Чрез създаването на нови културни икони (велики писатели като Йейтс, героичното военно поколение и ирландския език) възраждането изковава ново светско определение за ирландската идентичност.

Тук виждаме ясен пример за успешна националистко конструиране на мит, основан на колективната саможертва, което надхвърля по-старите етно-религиозни легитимации и доказва правотата на възраждането на ирландския език и на ирландскоговорещия запад. Въпреки това, налагането на националния мит е полагане на нов слой върху съществуващата конструкция, а не нейно заместване. Защото самият мит съвместява в себе си национална и религиозна символика (като избора на Великден) и националистите драматизират британските зверства по време на бруталната партизанска война като продължение на историческото „мъченичество” на безпомощната католическа нация. Светският езиков национализъм на новата държава се оказва елитарен и слаб, а след обявяването на независимостта Ирландия продължава да се конфронтира с икономическата и културната конкуренция на мощния британски съсед. За да подсили националния характер, новата държава се вкоренява в исторически, етноцентрични и селски чувства. Католическата църква става официална и ирландската държава доскоро развиваше подчертано пуританска социална политика, ефективно забраняваща развода, контрацепцията и аборта (Hutchinson 1987: ch.9).

 

Заключение

 

Изследването на Антъни Смит е насочено към важните културни измерения на национализма, които твърде често се пренебрегват от учените, когато се фокусират върху драматичните политически и социално икономически промени от последните два века. Прецизните стратегии, използвани от националистите да променят моралния език, който легитимира новите форми на колективни действия, остава недостатъчно проучени, както и средствата, чрез които учредителните митове на националните държави са свързани със съществуващите етнически традиции. Предложеният тук анализ подкрепя неговата критика към тези, които разглеждат държавата като изобретение или като (статична) конструкция. По-добре е да се говори за възродителите като за морални и културни новатори, които се стремят да проектират промяната по-скоро чрез „регенериране”, отколкото чрез откъсване от колективните традиции (етнически и други). Дори когато те успяват да завладеят държавата и да приложат програмите си, процесът на формиране на нацията е сложен и би трябвало да се разглежда по-скоро като наслагване, отколкото като изобретяване. Можем да предположим, че там, където етническите традиции отсъстват, проблемите пред националистите са дори още по-големи: те имат още повече пространство за маневриране, но без материали, с които да градят, те трябва да стъпят на отдавна затихнали междугрупови конфликти, за да постигнат усещане за колективна идентичност.

 

Nations and Nationalism 10 (1/2), 2004, 109-123.

 

Превод Красимира Кирова

(СУ, магистърска програма Преводач-редактор)

 

Редактор Николай Аретов

 

 

Литература

 

Поляков, Л. 2004. Арийскиятмит. Есе за произхода на расизма и на национализма . Прев. Т. Минева, София: Сонм.

 

Bate, J. 1997. The Genius of Shakespeare. London: Picador.

Bayly, C. A. 1996. Empire and Information: Intelligence Gathering and Social Communication in India 1780–1870. Cambridge: Cambridge University Press.

Campbell, J. and Sherrard, P. 1968. Modern Greece. New York: Praeger.

Gershoni, I. 1997. ‘Rethinking the formation of Arab nationalism in the Middle East, 1920–45’ in J. Jankowkski and I. Gershoni (eds.), Rethinking Nationalism in the Arab Middle East. New York: Colimbia Unversity Press.

Heimsath, C. 1964. Indian Nationalism and Hindu Social Reform. Princeton, NJ: Princeton University Press.

Hutchinson, J. 1987. The Dynamics of Cultural Nationalism. London: Allen & Unwin.

Hutchinson, J. 1999. ‘Re-interpreting cultural nationalism’, Australian Journal of Politics and History 45(3): 392–407.

Karl, R. E. 2002. Staging the World: Chinese Nationalism at the Turn of the Twentieth Century. London: Duke University Press.

Kopf, D. 1969. British Orientalism and the Bengali Cultural Renaissance. Berkeley, CA: University of California Press.

Levenson, J. 1959. Liang Ch’i -ch’ao and the Mind of Modern China. Berkeley, CA: University of California Press.

Mosse, G. 1976. ‘Mass politics and the political liturgy of nationalism’ in E. Kamenka (ed.), Nationalism: the Nature and Evolution of an Idea. London: Edward Arnold.

Mosse, G. 1989. Fallen Soldiers: Reshaping the Memory of the World War. Oxford: Oxford University Press.

Poliakov, L. 1974. The Aryan Myth. New York: Basic. [Поляков, Л. Арийският мит. Есе за произхода на расизма и на национализма. Прев. Т. Минева, София: СОНМ, 2004.]

Schwab, R. 1984. The Oriental Renaissance: Europe’s rediscovery of India and the East 1680–1880. New York: Columbia University Press.

Smith, A. D. 1971. Theories of Nationalism. London: Duckworth.

Smith, A. D. 1986. The Ethnic Origins of Nations. Oxford: Blackwell.

Smith, A. D. 1995. ‘Gastronomy or geology? The role of nationalism in the reconstruction of nations’, Nations and Nationalism 1(1): 3–23.

Smith, A. D. 2001. ‘Nations in history’ in M. Guibernau and J. Hutchinson (eds.), Understanding Nationalism. Oxford: Polity, 9–32.

Sørensen, Ø. 1994. ‘The development of a Norwegian national identity during the nineteenth century’ in Ø. Sørensen (ed.), Nordic Paths to National Identity in the Nineteenth Century. Oslo: Research Council of Norway, 17–36.

Sorenson, M. L. 1996. ‘The fall of a nation, the birth of a subject; the national use of archaeology in nineteenth century Denmark’ in M. Diaz-Andreu and T. Champion (eds.), Nationalism and Archaeology in Europe. London: UCL Press.

Wilson, W. A. 1976. Folklore and Nationalism in Modern Finland. Bloomington, IN: Indiana University Press.

Бележки

1 Той дефинира етническата общност (или ethnie ) като „именувана единица от население с общи наследствени митове и споделени исторически спомени, елементи на споделена култура, връзка с историческа територия и някаква мярка за солидарност, най-малкото между елитите”. Нацията има като допълнение „масова публична култура, обща икономика и общи законови права и задължения за всички членове” . ( Smith 2001: 19 )

2 Прелетна птица, (нем.) ‒ наименование на различни немски и немскоезични културно-образователни и туристически младежки групи и клубове. ‒ Б. прев.