Екзотичният друг - присъствия и употреби в дискурсите на българския ХIХ век

Изследването на алтеритета е самоподразбиращ се сегмент от проучването на всеки тип идентичност. Каквито и техники за автоописание да използва, каквито и "субстанциални" свои особености да изтъква като конституиращи го, едно "аз" - или едно "ние" - неминуемо постулира (в по-твърд или по-мек режим на формулировките) наличието на граници, отвъд които битийства не-своето, различното. Всъщност "другото" винаги е толкова настойчиво присъстващо "тук" и "сега", че "същото" може де бъде мислено за негово производно - именно неминуемостта на живеенето с "другото" отчуждава "мен", "нас" от невидимостта им на естествени, нерефлексивни дадености, моделира разпознаваемите им черти, управлява изработката на езика, през който те стават обектни, познаваеми.

Текстовете на тукашния ХIХ век са добра илюстрация на този тип обвързаност между "българско" ("наше") и "чуждо". (Ако поискаме най-буквалистки да посочим генеричните потенциали на не-своето спрямо своето, сигурно би трябвало да припомним, че Паисий изобретява, намира-набира думи за "нас", пръква "ни" като образ под натиска на агресивни авторепрезентации на съвсем конкретни "други", именуващи се "сърби", "гърци", "руси". Че усетът за "себе си" не е самороден, не е първична автентика може да свидетелства и богатата фактология около активността - и последиците й - на чужденците слависти, които даряват на сънародниците от миналото столетие идеята за собствената им идентичност). Като че ли най-често писането преди 1878 г. се опира на представи за "турчина", "гърка", "европееца", когато констелира (обикновено по принципа на антонимията) описа на българското. Инерцията би добавила, че това е естествено и разбираемо - точно "турци" и "гърци" са най-близките чужди (в някакъв смисъл няма нищо по-българско от тях, доколкото предразсъдъчното знание за качествата им е сърцевина на знанието за "нас самите" като други спрямо другите); "европейците" пък задават далечините в обмислянето на своето, възможността то да бъде изпитано и квалифицирано през добрите и лошите имена на Континента - "напредък", "цивилизация", "просвещение", "човеколюбие", "ХIХ век", "разврат", "лъжа", "революция", "свобода", "мода" и пр. Отвъд инерцията трябва да се подчертае, че тук миналото столетие борави с доста по-богат репертоар на различието от този, който метатекстовете най-често обсъждат. Всъщност, занимавайки се предимно с писането върху "съседа", "поробителя", "фанариота", твърде двусмисления Запад, критическият прочит на предосвобожденската книжнина създава деформирани изображения на идеологическите й състави: според тези изображения визиите на радикалния националистически проект (точно те) изглеждат едва ли не запълващи цялото културно пространство на тогавашното групово живеене. Да говорим за другите "други" (не за "гърка", "турчина", "французина", "немеца"), чрез които българското осъзнава себе си, ще се окаже същото като да описваме практики за постулиране на идентичност, които са встрани от фундаменталисткото, конфронтационното моделиране на свят, в който различието винаги е (най-малкото латентно) враждебно.
През 1866 г. в "Гайда" е публикуван важен от гледна точка на това изследване текст (според "Съчинения в осем тома" на П.Р.Славейков той е негов):
Кой не е учил География не знае, че има свят по-нататък от до дето е видял той; не мисли, че може да има и по-други жилища, от каквито знае той, или че може там, дето е той, да ся населят други селения или да преобладаят други кроежи в облеклото, от каквито е той виждал, или други видове в храната, от каквито е той привикнал. Не знае, че има и други обичаи, и по-други мисли, от каквито той и неговите съседи имат... Неговото място и всичко, що е около му, е за него най-хубаво, и единствено добро на светът; а всичко, каквото различа от това, било нрави и обичаи, било облекла, било занаяти или науки, мнения или вяра, виждат му ся все по-долни от тези на мястото му. Всяко нещо, което му ся вижда, че е по-друго, колкото и наистина да е по-хубаво от това, което той знае, привлича само неговото презрение, неговото отвращение или предубеждение... Колко пък от друга страна е по-горен онзи, комуто духът са развили пътуванията!... Узнал е вече, че ся намерват и други климати, и други места и страни, и други храни, не по-малко сладки и питателни от техните. Узнал е, че умът и обичаите, и мненията человечески имат, както делата на природата, една безпределна разнообразност, но при все това ни едно нуждно несъвършенство. Научил се е да се очудва, без да осъжда, и да се усмихва на всяко ново нещо, без да го презира. Предразположен е вече да приима и даже да търси нов вид спокойствия или нови употребения на нещо, още и от диваците, и да умножава знанията си и от най-неучените. Накъсо, оттръгнала се е една съществена подпорка от гордостта му, отмахнала се е една голяма пречка от человеколюбието му и приготвя ся да влезе в редът на козмополитите, вместо да е прост гражданин само на една държава. Това, което се случава по другите страни, малко помалко става занимателно за него и ако има сърдце колко годе человеколюбиво, ръководи се и сам без да се усети да желае и даже да ище и да работи за благополучието на най-отдалечените народи ¹ .
Както се вижда, ценностите, изповядвани от написалия този текст, по съдържание са противоположни на Герганините (формулирани през 1873 г.). Според съденето на "Полза от географията" патриотизмите не само могат да се мислят за последица от неукостта, от незнанието. Те могат да се мислят и като въплъщение на грях, какъвто е гордостта, като пречка пред човеколюбието. Кратката статия противопоставя на некрасивите гледки, в които аранжира крайната привързаност към едно място, "козмополитизма" - име на доброто, артикулирано с някак соломоновска мъдрост, обещаващо "нов вид спокойствия" (фразата е трудно четима и хипнотично привлекателна).
Текстът желае просторен свят с много силно изтеглен "нататък" хоризонт - не само не е интересен неподвижният сред своето "тук", не са интересни и "съседите" му, те на са мяра за другост (Кой не е учил География не знае, че има... и по-други мисли, от каквито той и неговите съседи имат...). Статията се интересува от "най-отдалечените народи", "още и от диваците", "и от най-неучените", тя, всъщност, споделя копнеж по екзотичното.
Струва ми се, за българския ХIХ век публикацията в "Гайда" от 1866 г. е първата ефектна, сполучваща мотивировка на дисциплината География като необходима на училището. Предговорите на помагалата, с които тогава борави тукашното образование, страдат от особен недостиг на хрумвания, впечатлява неспособността им да защитят смисъла на учебните книги като специфични записи на специфично знание (може би трябва време, за да се изработи реториката, оценностяваща нещо, което не е лесно сводимо до полезността... или време, за да се промени самата идея за полезност).
Рефлексията може и да закъснява спрямо артефактите, но така или иначе Географии се превеждат и издават изключително настойчиво в рамките на предосвобожденската епоха ² . От 1835 до 1874 г. излизат повече от 45 землеописания (изключително благодатен материал за интерпретатора), които градят представа за свят, доста по-различна от тази, с която (най-често) си мислим, че боравят преди 1878 г. Учебниците са преводни (за жалост тук и сега няма как да се набележат дори основните посоки, в които би могло да тръгне културно-историческото им изследване) и точно това - в съчетание с особеното на тематизмите им - въвлича българския им консуматор в серия от преливащи един в друг, коригиращи се взаимно, а понякога и дисонансни идентификационни сценарии. Да отбележим само някои от скритите предложения за принадлежностна роля, които описанията на планетата - правени от грък, французин или руснак и четени от сънародник - носят в себе си.
В един от възможните разкази за страни и държави, оказва се, "Турция" изобщо я няма, а с нея и всичко, което би могло да бъде разпознато като най-близко, "все пак свое" от българския читател. Мълчанието на учебника, натрапващата се в очи липса, разбира се, изговарят ценностна квалификация (политически обусловена), която уж обективният учен текст не би трябвало да си позволява. Така или иначе, поради неминуемата еднаквост на всички точки в празното място, "българско" и "турско" не са мислими като отделности и различности, неприсъствието сплавява в тъждественост "нас" и толкова настойчиво определяните от собствената "ни" словесност като други. И това сплавяване се дължи на репресивното в жеста на изключване от видимостта на писането. В учебника има и други нямания - не само във визираното помагало, но и в ред още за разни земи се обяснява, че не са проучени, че не са известни, че "никой не знае" за тях. Става дума най-вече за "средня Африка", за вътрешността на черния континент. Видно е, че двете неизписаности - на "Турция" и на "Африка" - произтичат от различни мотиви; все пак като краен резултат прилики между тях се постулират от самата им липса като образ, като разказ сред страниците на учебника.
Когато Империята е "налице" в него, дискурсът се съобразява с таксономиите й (независимо на какъв език са оригиналите и каква доза от текста е авторска интерполация на превеждащия). Описанието говори за имената и териториите "България" (определено на север от Стара планина и на юг от Дунав), "Тракия" и "Македония", които пълнят названието (и мястото) "Европейска Турция". Берлинският конгрес е много по-близко до знанието на тези учебници по география, отколкото до едно знание "де е България", отгледано от предосвобожденските "наши" поезии. Особено любопитни са помагалата, в които българската ръка се е намесвала най-усърдно при попълването на подробностите в страниците, посветени на "Европейска Турция". Възторженото писане за Цариград например, както и подчертано позитивното отношение към всички споменавани места в държавата споделят ангажимент към Империята, нещо, което напомня отоманския патриотизъм на отоманската нация, мечтана от Мидхад паша. Ако може да говорим за патос на учебниците, бихме могли да го определим като най-вече интегристки. И изданията, в които има критични бележки (спрямо нивото на образованост на населението в страната, спрямо развитието на пътна мрежа, промишленост, търговия и пр.), не демонстрират визия за критикуващия глас като вън-поставен, различен от турското - по-скоро упречните речитативи дублират интонациите, дори тематизмите на автокритицизма към българското, който познаваме от просветителската публицистика преди 1878 г. (иначе казано, негативизмът не е означение на оразличеност, а още една форма за споделяне на вписаност в изображението, на себеразпознаване).
Освен "имперската" идентичност, тукашният учебник по география през миналото столетие лансира и още една важна възможност за преживяване на запаметяващия го българин като част от някакво "ние", което не е сводимо до етноиме. Простите правила на подреждане, на систематизация на изложението в "землеописателния" наратив постоянно подчертават очевидната истина - има "Европейска Турция" (в първия български учебник по география се прави симптоматична метатеза: споменава се за "Турска Европа"), през посредничеството на османското "ние" така или иначе "сме" вместени в престижния континент. Оттук нататък започват сложни разпластявания на приписаната (по подразбиране, по "природна даденост") принадлежност - в името на по-лесното заучаване книгата групира държавите в Европа на "северни", "южни", "в средата", дисциплинира ги уж само по "чисто" териториален признак в съобщества, но в писането изплуват и прилики, които превръщат "север", "юг", "среда" в нещо повече от само пространствени указатели. Положеността в някакъв идентитет плува, измества се с движението на повествованието (и на гледната точка на разказващия към разказваното) по картата. Ако в рамките на "Европа" "нашето" (доколкото е разпознаваемо като "наше") търпи разлъчващи го от смисъла на алегорията Европа спецификации ("Турска Европа", "юг"), в по-едрите мащаби на презентацията читателят, наричащ себе си "българин", получава вид шанс. Изображенията на "крайния север" и неговите жители, на екваториалните зони, на Китай, Япония, Индия, тихоокеанските острови и пр. споделят усет на пишещия (руснак, французин, грък), че говори за далечни и странни неща. Към този усет, артикулиращ стилистични детайли в разказа, безпроблемно се присъединява (оценъчно) и тукашното съдене (за което споменатите топоси също са имена на особено чуждото). Иначе казано, европейскостта, присъствието в нормата на континенталното са контекстуални величини; съставите на идентичността зависят най-вече от това кой/какво играе ролята на другото, на различното. През писането за екзотичното (най-вече през него) българинът може да преживее интегрираност в "бялото" и "централното" на класическата цивилизация.
Разбира се, абсолютизацията в последното изречение по-горе трябва да се посмекчи с уговорки - самото "екзотично" в рамките на предосвобожденското му дискурсивизиране е вътрешно разпластено, неединно, товарено с различни аксиологически импликации. Към илюстриране на най-малко двусмисленото му четене през епохата може да се тръгне и "от страни", не откъм най-преките (т.е. не откъм най-лесните за улавяне) манифестации на противоречиво отношение към "свръх-чуждото". В текст, разказващ за китоловството и китоловците (той се движи из "Гренландия", "Шпицберген", "Южните морета", "Южний полюс", "Антилските острови", "... бреговете на Бразилия", "нос Добра надежда в Африка", "Нос Горк в Америка" и пр.), става дума и за ползите от кашалотите - масло, "воси" (от тях се правят кости за омбрелата, за корсетите, бастуни), спермацет ("бистро масло, кое излазя от главите" на грамадните същества), амбра - "миризливо вещество... казуват, че това са изпражненията на животното" ³ . В Сибир, Китай и Тибет пък се въди нещо "от рода на елените, прилича на сърна", което дава "миск"; благовонието се произвежда от "мешец, лежащ под търбуха на животното по-долу от пъпа", китайският миск има по голяма цена от руския. На Врачанската планина в България расте една трева, която се казва миск, защото има същата миризма на мискът. Жителите я берат и я пущат в сандъците си ⁴ . И в двата информативни отрязъка не става дума за антропоморфна екзотика; съди се за далечното като "чиста природа" (в приказване за кашалот, мускусен елен и др. под. няма как да се имплантира негативизъм или симпатия към социални феномени като нрави, обичаи, практики на ежедневието и пр.). Което не довежда до немаркирано от ценностни квалификации изображение. Сигурно и защото "чистата природа" никога не е просто чиста природа - кашалотът и мускусният елен са чужди текстове на полезността, те са означения на дълги и сложни серии от процедури, превръщащо ги в "омбрела", "корсет", "бастун", "козметика" (през тези имена по-скоро се провижда цивилизованият, различен от "нас, българите", отколкото автентиките на студените морета или на тибетските поляни). Зоо-лицето на екзотичното е малко или повече маска на европейските употреби на неевропейското. В българските разказчета за странното се повтаря специфичен детайл - прословутите благовония все се оказват идващи откъм долницата, свързани с притеснителното, съмнителното (от "нормална" гледна точка); континетът убива, дава много пари и рискован човешки труд, за да се парфюмира (може би) с изпражнения, с нещо, взимано от "по-долу от пъпа". Неевропейското, гледано от изписващия го сънародник без особена симпатия и без особена неприязън, в тукашна културна среда може да изпита континенталното, да прояви негови смисли, които да мотивират дистанцираност и липса на бурно желание за идентификация у българския човек отпреди 1878 г. "Апендиксът" към историята за "миска" по никакъв начин на дава знак да знае, че участва във фигура на противопоставяне спрямо предхождащата го информация, но четящият отвън няма как да не забележи това: същото име тук, значещо същия аромат, нарича растение (не животински продукт), историята му не е за избиване, скъпости, долници; "нашето" благовоние не повдига съмнения относно чистота и не-гнусност, всеки може да си набере, "имаме" престижната миризма без усъмняванията в престижното й.
Демонстрираната функционализация на екзотичното като трансмисия на оценъчни енергии в отношението на "нашето" към "европейското" обаче е сравнително рядко засвидетелствана във възрожденското писане. Доста по-често изследователя може да попадне на текстове, в които рисуването на далечното/далечния мобилизира интегритетни жестикулации, воля за съвпадане с гледната точка на взетия назаем разказ (да не забравяме, че всички текстове за "Борнео", "Ява" или "Тибет" в учебника, вестника, списанието навремето, са преводни). Например няма и следа от разлепване на оценъчни презумпции, практикувани от автор и преводач, когато се разказва за "Папуанците в Австралия" ⁵ - между племената на човешкия род папуанците (австралийските негри) без сумнение са в най-долната и низка степен на человеческото общество. С безобразния си вънкашен изглед, съвършено груб,... и лишени от всяко развитие много по приличат на Павианите (род маймунски), отколкото на челяка... Най-далечните нерядко изглеждат точно крайно отблъскващи в българския предосвобожденски периодичен печат, а и в някои от учебниците по география, с които борави образованието на епохата. Още според Паисий "Африка" е мястото, където живее най-отвратителното племе - Хамовото; в публикуваното до 1878 г. на български (в "Читалище", "Зорница", "Дунав") населението й - а и това на южните острови, Огнена земя, Австралия, "Лапония" и др. - не се е сдобило с кой знае колко по-различни характеристики ⁶ . Според "Землеописанието" на Константин Фотинов индийците убиват децата си, давейки ги, а не само в един тукашен учебник може да се прочете, че чумата се ражда в Египет - Българското възраждане е дотолкова европеидно, доколкото повтаря негативните мнения на континета относно различния по раса, място на живеене, религия, обичаи, относно далечината (във всеки смисъл на тази дума). Плътното покриване на "своята" гледна точка с тази на престижния чужденец въвежда в тукашното културно пространство като образцови биографични модели, които нямат нищо общо с реалностите на българското живеене в Империята. Сънародникът преди Освобождението чете често за житейския път, откритията и смъртта  на Ливингстън (голям изследовател на Африка), за Станлей (последовател на Ливингстън, тръгнал да го издирва при изчезването му), за Лесепс (свързал името си с построяването на Суецкия канал). Мисионерът, пътешественикът, картографът, ученият ентомолог, ботаник, геолог стават фигури на европеидната героика на ХIХ век; импортирани сред тукашните мартирологични навици, силуетите им изваждат наяве лошата различност на своето спрямо онова на "света" ("Таквиз сме ний" ⁷ ). Разказите извайват за вършителите на модерния подвиг ореолите на мъченици за прогреса, християнизацията, цивилизоването на изостаналите, рисуват ги като жреци на "чистото" знание, алтруистично отдадени на проекта за "човечество". Възторгът пред делото им (понякога завистлив, нагнетяващ себенехаресване) е еднозначен (най-често), разобличавания на колониализма (на това, че след учените вървят военните, а понякога двете роли се изпълняват от един и същи човек) Българското възраждане почти не практикува (все пак у Раковски може да се срещнат изумление и гняв спрямо английското отношение към индийските бунтовници срещу властта на белите).
Ако към жителите на Австралия, индианците, хората от крайния север, африканците негативизмът е общо взето константа в писането до 1878 г., образите на Китай и Япония, градени тук от учебника и пресата, са по-разноречиви. Разбира се, те са предсказуеми имена на куриозитетното (Бялата мишка не вдъхва онова отвращение, онъзи гнуснавост, която усещат много хора, когато видят сивата мишка. На много места, най-много в Китай, хората употребяват белите мишки йоще като домашни слуги, и им дават различни работи за извършване. Тяхната храна е лесна работа: малко хляб, малко сирене, сланина, масло, най-крехкия зеленчуг и въобще всяка храна, която человек готви за себе си, може да удовлетвори глада им ⁸ ; според най-новите обнародвания на японското статистическо бюро в Япония има 33300675 жители, от които 16408946 женски и 16891729 мъжки. От тез последните 3000000 души са японски попове и калугери ⁹ ). В семантиките си китайското и японското "особено" не прилича на "особеното" на "папуанците": туземците между мис Уилсон и Гау в знак почитания на покойния си приятел и родител носят на рамото си провесена изсушената му ръка ¹⁰ . В скалата на алтеритета прекомерното количество попове и ангажирането на бели мишки за слуги не е толкова отдалечено от фундаменталните правила за съществуване на "нашето", колкото траура, обозначен чрез разнасянето на мумифициран човешки крайник. Оттук нататък - точно защото не са мислени за непоносимо чужди - "китайско" и "японско" преживяват трептения, измествания в различни посоки като фигури на различието ("папуанското", на техен фон, е толкова "друго", че се оказва смислово-оценъчна монолитност, непозволяваща разночетения). "Китай" може да значи твърдоглава консервативност, упорита съпротива срещу всяка промяна, отказ да се уважава не-китайското, самовлюбеност:
Китайците вярват и до днес, че те са най-важният народ на света. Те приемат, че у Европейските и Американските варвари има някои добри работи, достойни за подражание, но те утвърдяват, че тяхната писменост и техните обществени учреждения са стигнали до най-високата степен на превъзходството и че те не могат вече да се усъвършенстват. Ако китайците и да не благоволяват да се занимават с онова, що става у другите народи, най на последно време двама от техните народолюбими писатели са обнародвали една история на последната Френско-пруска война. Книгата състои от осем тома и казват, че е добре написана. Някои от предположенията на тези писатели са любопитни; тъй например те мислят, че Европа днес е достигнала до онъзи степен на цивилизацията, в която Китай се е намервал още в V век преди Христа. Те предвиждат едно време на общи смущения и общи войни в Европа, които могат да се избегнат само чрез един траен съюз между Германия и Русия от една страна и Англия и Франция от друга. Но понеже интересите на тези държави са много пъти противоположни, те не виждат как е възможно да се поддържа съюзът или да се отклони една обща война ¹¹ .
"Китайско" за ред български текстове преди 1878 г. е името на етноцентризма. Абсолютизирането на собствените ценности, когато е европейско или българско, не е толкова видимо (текстовете не го коментират), колкото отказа на другия да признае стойностното за "нас". И в чудесното постулиране на ползата от географията (вече цитирано тук) "китайците" илюстрират неспособността да се приеме различния за равноправен, "тяхното" е йероглиф на неподвижността и ограбващата човешкото привързаност към своето:
Както виждаме, Китайците, че и други може, - да облече някой бели дрехи по друга някоя причина освен за желеяние по умряло, да поздрави някого Европейца или да яде с вилушка - според тяхното мнение показва малоумие. Нашите изкуства и науки им ся виждат недостойни за внимание, мненията ни и вярата ни са съвсем презрителни от тях; всичко, що е за почитание достойно у кой да е от Европейските народи, в Небесната държава не е прието, каквото простак някой селянин в благородно събрание. Варварин всякой, който е вън от китайските предели ¹² .
В същото време пресата лансира и образ на респектиращата азиатска империя, повече допускащ симпатии и европоцентристки надежди. "Китай" може да значи и "канали", "градове", "мостове", "храмове", той може да значи изключително минало и променящо се настояще:
Преди векове Китайците са били изкусни инженери и архитектори - изнамерили са компасът (морската пусола), барутът, книгопечатането и правенето на хартията и на порцеланът много години преди да се е мислило в Европа за такива неща. Китайците са усъвършенствали до една голяма степен земеделието и са знаели как да употребяват всякакъв тор, те са изкусни работници и търпеливи в работата си. Образованието е общо в Китай и остроумните и способните человеци бързо и щедро се награждават от правителството. Главните градове в разните области са на брой 7500 и всичките са оградени със стени. Веществото, от което са направени тези стени, е доста да съгради една стена 30 крака висока и 20 крака дебела около целият свят и пак да остане голямо количество. Най-голямото препятствие за напредъкът е привязаността на народът към старите му предания и неразположението му към западните идеи. Но днес има големи промени - китайци учат в Американските училища, други посещават всички части на Европа с цел да се завърнат в Китай и да поучават съотечествениците си... Както в Китай, така и в Япония трудно е да се предскаже какви големи променения може да станат в идущето поколение ¹³ .
В пасажа екзотизмите на Небесната империя са прибрани в купчината доказателства за всепобедността на евро-американския цивилизационен проект; в края на краищата дори откривателите на барута, компаса и книгопечатането ще признаят белите за свои учители, ще приемат да се превърнат в подобия на "нашето".
И така, различието на Изтока може да бъде снизходително простено, ако бъде видяно като излиняващо, оттеглящо се в миналото, отстъпващо пред добрата унификация, признато от самите му носители за не-ценност. Разбира се, има и поне още една типология на приемливото друго. При проблематизации на "собствените" стойности критичната установка спрямо тях се опира върху позовавания на далечните чужди, изведнъж разпознати като пребиваващи в по-доброто, по-смисленото, по-полезното; в такъв контекст практиките на екзотичните започват да се артикурат с интонациите на препоръката, придобиват привлекателност и престиж. Вегетарианството например се изтъква като важно присъствие още в стария индийски свят (предполагаемата люлка на човещината), индиецът, тъй тих и нежен, тъй миролюбив и честит, както ни го описват пътиците и историците, смята домашните животни за част от фамилията си и не яде месото им; в Китай пък хората живеят в някои си страни тъй на често, щото не могат да имат нито домашни животни, и тъй една част от огромното това население се лишава даже и от мляко и ако и да се намират там няколко вида ястеливи риби и меса, повечето от тези китайци и до днес живеят изключително от растителна храна; в Япония съществува секта, която отбягва не само месото, но и млякото, нарича го "бяла кръв"; у египтяните владее същото въздържание, с което се отличават арапите по пустините, те се задоволяват с хляб и нещо зелено за прикусване и от това произлиза доброто им здраве и дългият им живот ¹⁴ . И така, Азия и Африка знаят нещо, което Европа не е научила (по-скоро е забравила), а всъщност точно то е най-важното, доколкото се превежда в здраве и дълголетие.
Екзотичното се оказва важно присъствие в дискурсивното конструиране на българска идентичност (би трябвало да кажем на български идентичности) през ХIХ век. В театъра на лабилните (всъщност) принадлежности точно то мотивира ту усети за вписаност в континенталното, ту пориви по оразличаване спрямо него, ту знания за липсата на прилики между “нас” и онова на “най-далечните”, ту горчиво догаждане за съвпадения между “своето” и “тяхното”. Без внимателен аналитичен прочит на разнообразните типове употреби на екзотичното в българските писания от миналото столетие много от аспектите на авторепрезентациите, на митологиите около “нашето си”, градени от тогавашната текстовост, биха останали недовидени.