Съседът като “друг” или “другият съсед” на българите. Поглед върху периодиката на Възраждането

Надежда Александрова.

Един от пътищата за навлизане в сериозната проблематика на другостта и нейните динамични ефекти върху формиране на “ние”-образа на българите е чрез иносказателния модус на поговорките. Адекватна маневра от заглавието към основния текст се оказва една турска поговорка, често употребявана у нас: “Когато избираш къща, гледай кои са ти съседите”. Този прагматичен съвет е доказал правотата си в продължение на столетия. Запомнен е фактът, че поговорката е турска, но смисълът й надраства тясната етническа рамка. Поговорката се превръща по-скоро в знак за позитивите на съседството чрез обмена на “добри совети”.1

Фактът на употребата й говори едновременно за възможността от съвместно съжителство и за проблемите, които то би могло да породи. Макар и “турският” произход на пословицата да извиква някаква идея, че някой етнически друг, който познава отношенията на съжителство с нас, ни “дава акъл”, мисълта че поговорката не е нашенска се измества от полезността й като кондензиран социален опит. В определен момент употребата й съобразно някакъв уместен контекст не отчита чужд произход, а призовава към общо социално преживяване-споделяне на близка територия, на подялбата на един стобор или, в съвременен национален план, на една демаркационна линия. Поговорката на съседите ни за съседството, успешно е станала “наша” и дори е предопределила в някаква степен отношението ни към другите съседи, към съседите като “други” на “нас”.

 

Анализирането на поговорката за целите на този текст може да продължи с акцент върху приоритетите, които тя императивно налага. Съседите са решаващ фактор при избора на място за собствен градеж. Отчитането на присъствието и значението на най-близките “други” предопределя успеха на съграждането на своето. Едновременно или дори преди оформянето на собствената идентичност е необходим съзнателния контрол над различието, благодарение на който съзнанието за собствения градеж на идентичност работи по-уверено в представянето на своето. “Създаването на собствена идентичност става за сметка на мнението за другия”.2 Но тъй като идентичността не е веднъж завинаги константна, а “множествена”3, мнението за съседите като “други на нас” не е еднозначно, а винаги вече различно, множествено, пригодно за определен образ на своето. Става дума както за мултипликация на образите на своето, така и за мултипликация в образите на другия, (на другите съседи) съобразно дадена ситуация. Изборът на даден образ на другия, на даден сбор характеристики, които да изграждат определена идентичност, се предопределя от политиката на себе-запазване, на отстояване на важните за собствената идентичност граници. Тези граници са динамични: другият може да се приближава и отдалечава, да бъде заплашителен или доброжелателен. В този смисъл се оказва подходящо наблюдението на Николай Аретов, че близкият съсед може да поражда по-силни негативни чувства от далечния друг”. 4 Повод за подобни разсъждения дава и самата поговорка, цитирана по-горе. В отношението към съседите като “обобщен друг”5, видно и от поговорката, се крие постоянната нужда да се препотвърждава своето, като се активизира различието на другите (често в етичен план) от “нас”. По смисъла на поговорката съседите са априорно различни от “нас”, но същевременно не така категорично негативно маркирани”6, понякога “демонични”, понякога “престижни”. На “нас” се пада изборът за тяхната идентичност. Нашият “дом” се гради върху нашите разкази за тях.

И когато говоря за нас-българите, и когато визирам съседите като други аз неминуемо обединявам тези общности според вече съществуващи национални, етнически, верски характеристики. Обобщеното “ние”, подобно на вече споменатото понятие “обобщен друг” (съсед), е част от сложния процес на формиране на колективна идентичност. Изобретяването на колективна идентичност е отново стратегия за контрол на различието в света и справяне с рефлексивния поток от и към (колективния) субект. Въобразяването на субекта като колективен, разполагащ йерархично видовете на принадлежност към дадена общност е “част от усилието за политическа мобилизация”7, целяща стабилизиране на иначе трудно дефинируеми мрежи от отношения. В рамките на определена територия, населявана от различни общности, субектът динамично формира своята идентичност от досега с другия, със съседа, населяващ не-своето пространство. Такава реципрочност има в отношението на съседа към “нас”.

Както нашата колективна идентичност като българи постоянно се съгражда, постоянно има нужда от себе-опазващи механизми, така и образите на съседите като други са в постоянна динамика по отношение на степента на оразличаване от “нас”. В този смисъл не може да се говори за единен образ на съседите като други, защото винаги, в по малка или по-голяма степен, е валиден и образът на “другия съсед”, такъв, какъвто друга идеологическа перспектива налага.

Разподобяването на идентичността на съседите става възможно, поради различните разкази които ние-общността създава, за да регулира идентичността на другите. “Идентичността на кой не е друга освен наративна идентичност” казва Пол Рикьор.8 Различни по цел идеологически намеси, различни типове политическа мобилизация отприщват различни наративи, които да пренапишат текста на своето, отграничителен в различна степен от текста за съседите като други/същи на “нас”. В зависимост от определена политическа цел, разказът модулира категориите на идентичността и поставя акцент на пола/gender, расата, класата, религията, етническата националната принадлежност – променливи величини в неравенството “ние - другите/съседи”. “Идентичностите не предхождат своето политическо призоваване.”9 Те се конструират спрямо амплитудата на изместване на границите между нас и съседите. Тези граници са динамични и особено в моменти на криза на т. н. колективна идентичност се оттласкват назад, за да пресътворят разказа за стабилността на застрашената общност. Връщането назад и преразглеждането на отношението между “нас” и съседите като други по социален, религиозен или етнически принцип се осъществява съобразно определени настоящи позиции. Извършва се т. н. “ретроспективната идентификация”,10 при която минали събития актуализират степените на близост между съседите. Конструират се сценарии, които ни правят идентични със съседите или антагонистични спрямо други в зависимост от основната променлива за идеологическата обстановка. Тези сценарии се употребяват, за да се въобрази пропускливостта на границата между ние-общността и съседите.

При опитите за съзнателно консолидиране на българската етнокултурна общност според националистическите тенденции на Просвещението, идентифицирането на всеки един съсед като “друг” на българите се провежда активно за да се изтъкнат приоритетите на своето. Продуцират се разкази, които да потвърдят многократно идентификационните маркери на българската националност. Периодиката през Възраждането регистрира изобилието от истории, теории, хипотези за общ език, произход, исторически спомени, общ икономически живот и териториална обвързаност. Едновременно с изтъкването на общото между “нас” се изтъква и различието у съседа по същите тези показатели. Естествено съществуват сценарии, които да разглеждат отношенията само в двустранен аспект българи - турци, българи - гърци, българи - румънци. Тенденцията се задълбочава с избистрянето на постановките на национална идеология. Освен това в моментите на изостряне на отношенията с даден съсед неговата другост е по-силно акцентирана. Пропускливостта на границата между българите и този съсед според подобен сценарий става много малка.

Интерес представляват случаите, когато сценариите, укрепващи идентичността, конфигурират позициите като ние + съседа срещу другия съсед. В този смисъл от полза се оказва едно наблюдение на Славой Жижек върху анализа на идеологията: “Конструкцията ние-срещу-тях консолидира всяка от страните като недиференцирано цяло и заличава различията, които произвеждат неравнопоставеност и конфликти между “нас”.11 При такива случаи границата на пропускливост между “нас” и съседа е по-голяма, понятието “ние” обема по-голямо значение, което сценария възпроизвежда като общо поле на идентичност на базата на общ произход, обща религия, общ икономически живот, обща територия и т. н. При такива случай даден съсед може да стане по-близък на българите в определен аспект, което има своите идеологически основания. Често пъти фокусът на вниманието се насочва към “другия съсед”, когото сценарият възпроизвежда обикновено в негативен етичен план.

По-нататък изследването ще се опитва да мисли другостта и съседството през различни разкази за съседите на българите в периодиката на Възраждането. Изследването не претендира за цялост на перспективата, а по-скоро за поглед към начините, по които различни периодични издания конфигурират идентичностите на съседите ни спрямо “нашата”. Обща характеристика на изданията е многократно набелязаното от науката сходство в пресъздаването/преразказването на негативния образ–стереотип на балканския съсед – грък, турчин, румънец или сърбин. Независимо от спорадичността на броевете на някои издания, от нередовното разпространение и “полуфолкорната среда”12 на протичане на информацията, възрожденските вестници и списания спомагат за формиране на образи на съседите според нагласите на националните идеологически програми. Продължава тенденцията, отразена в книжнината от XVIII и началото на XIX в., за формиране на стереотипни образи на балканските съседи като враждебни на “нас”. Периодиката осигурява размножаване на разказите за историческо сходство/различие на българите от останалите народи на Балканите с изтъкване на славното българско минало. Тя работи като ехо за фантазмените сценарии, които осигуряват нашата идентичност, защото възпроизвежда многократно дадени характеристики на съседите като други на нас. Подобно на ехо звукът/образът на съседа като “друг” се възвръща несъвършено. Налице е образ на винаги вече “друг съсед”. Очевидно съществуват и известни разлики в разказите за различните съседи, в зависимост от автори/редактори, издания и историческа идеологическа обстановка. Дори единствен поглед върху периодиката на Възраждането регистрира различия в разказите за съседите, в степента на идентификация със своето като род, религия, или социален статус.

Преобладаващо е мнението, че при конструирането на образите на съседите, отчетено в книжнината преди появата на български периодични издания, съществува сравнително обобщен образ на съседите на българите в рамките на Османската империя, които са обединени по религиозен принцип. “Общата за българи, гърци, сърби, румънци и част от албанците източноправославна вяра функционира като свързващо звено между тези народи и допринася за преминаването на народностните различия на втори план.”13 Изконно “други” са друговерците-завоеватели. Ние-общността, разказва за своето през големия наратив за християнското мъченичество. Книжнината, в по-голямата си част дело на духовници, съдържа редица предписания за социално поведение на разграничаване от друговерците. Опозицията по социален статус господари - рая по своята острота наподобява опозицията по религиозен принцип мюсюлмани - християни. Враждебността е насочена към този съсед, които е различен от общността по два показателя и упражнява властта си към промяна на “нашата” идентичност. В случая манастирските извори свидетелстват за отношението към турците като изконно различни, и към гърците и сърбите като религиозно близки. Религиозните центрове като Света Гора или Сремски Карловци отчитат подобно състояние на стабилитет на идентичността по религиозен принцип, но в тази връзки е любопитно наблюдението, че “съжителството на православните монаси в манастирските центрове, за които ислямът е външен фактор, изкарва на преден план народностните различия”.14 Българските историографски съчинения през XVIII век и особено Паисиевата история вече отразяват състояние, при което съседите са етнически различни, което им пречи вече да ни бъдат религиозно близки.

Многократно заявената теза е, че обединяването по религиозен принцип по-късно отстъпва място на разграничения по етнически принцип. Акцентът върху етническата другост на съседа на Балканите е белег за на процеса на формирането на национално съзнание, които се осъществява с различни темпове в различните области на Османската империя. Периодиката е от решаващо значение за осигуряването на подходяща среда за формиране на такова съзнание. В този смисъл би трябвало да се очаква, че разграниченията по етнически принцип и механизмът на формиране на собствена идентичност за сметка на негативизирането на образа на съседа ще протичат особено активно в периодичните издания през Възраждането.

Самият факт на езиково различие при списването на периодика на български език (или български езици в движение към регулиране на книжовната норма) говори в подкрепа на подобно твърдение. Посланията на материалите често визират уникалността на българите, като основания за нея се намират в историческото минало, езиковите специфики и поминъка на населението. Етническите разлики спрямо съседите се обединяват в характеристики на поведението и мисленето. Периодиката размножава разказа за етнически тип на българина, според който за разлика от “лукавите, нечисти, злонравни” съседи, българите се “почтени, чисти и благонравни”.15 Същевременно редица издания изтъкват липсата на общностно съзнание и забавянето на процеса на етническо самоопределяне, за пример се посочват именно другите съседи на балканите, с които ни свързва принадлежността към православието, но които са по-напред от българите в това отношение.

Все пак периодиката на Възраждането отчита висок коефициент на променливата “религия” спрямо формирането на идентичността на българите при досега им с балканските съседи. Продължават да се появяват разкази за нуждата от общ религиозен (православен) фронт между балканските съседи срещу заплахите от ислямски фанатизъм или срещу заплахите за своето, които конфесионалното различие може да породи. В определени сценарии ретроспективната идентификация по религиозен принцип с даден съсед (като например сърбите или румънците) играе роля за нюансирането на образа на съседа като друг, но с идентичност подобна на нашата. В други случаи религиозната принадлежност се оказва функция на етническата, като например продължителните дебати по българския църковен въпрос. Отчита се общността по верски принцип с гърците в религиозен план, но се настоява на различието в етнически. В следствие на това единната религиозна институция се оказва неадекватна за етнически различните. Единни остават моралните принципи, които православието като християнска религия проповядва, но според идеологическия сценарии на българите различно е тяхното следване от етнически различните българи и гърци.

В някои от изданията образът на религиозно идентичния, но етнически различен съсед се усложнява и от влиянието на фактора “социална позиция”. Както е известно най-яростната атака на българските публицисти, които се борят за черковна независимост, е към Вселенската патриаршия. В по-малка или по-голяма степен изданията и в Цариград, и в Сърбия, и във Влашко и Молдова критикуват политиката на православната църковна институция. Редица материали са посветени на безнравствеността на нейните представители по места. Обвързването на църковната позиция с обществената чрез финансови еквиваленти на църковните санове се употребява като доказателство за моралната деградация на гръцките духовници. Сделката с вярата става част от по-големия и по-широко репродуциран разказ за гърците като съседи, които са нашия “нечестив друг”.

В хода на черковната борба, в някои издания съществува тенденцията да се снема разграничението между институционално различните гърци: гръцките духовници във Фенер и свободните гърци.16 Същевременно обаче, особено в емигрантската “революционно-демократична” периодика отвъд Дунава, дори в прав текст се прави разграничението между “потурчените фанариоти” и “гръцкия народ”, което представлява свидетелство за съзнателна диференциация по социален принцип. В подобни текстове доминираща за съграждането на идентичността на съседа се оказва не неговата религиозна или етническа другост, а по скоро неговата дехуманизираща висока социална позиция. Идентичността на своето е застрашена от по-властния икономически и/или политически съсед. Сценарият често произвежда като “друг” и етнически идентичния, т. е. българина (духовник или чорбаджия). В този смисъл погледът върху периодиката на Възраждането разкрива сложно събиране и разпръскване на съседската идентичност. Отново се сблъскваме със съседа като “друг” и с другия съсед, диференцирани според социална принадлежност. Периодиката на Възраждането излъчва цяла галерия образи, отговарящи на нуждите на един или друг фантазмен сценарий – за бедни братя роби, чорбаджии-изедници, прегрешили духовни пастири, вероломни господари, овластени имперски сановници…

В тази връзка трябва да се отбележи, че разказът за турците, като наши съседи, но и господари, търпи известни различия отново в зависимост от позициите на изданието и идеологическата обстановка. В религиозен и етнически план другостта на турците е неоспорима. Редица издания обаче не репродуцират образа на турците като “изконно вражески”, а дори като доброжелателен. Идентичността на турските съседи съвсем не е еднозначно негативна и за това съществуват причини. Една от тях може да бъде съобразяването на някои издания със санкциите на политическата цензура, макар че въпросът с цензурата се нуждае от допълнително проучване в зависимост от времето и мястото на изданието. Адекватно в тази връзка е обглеждането на проблема в отношението център (Цариград) – периферия (останалата част от империята и автономните територии). Социалният критерии за идентификация работи активно в групирането на българските literati около различни издания, според политическите им убеждения. Публичната институция на вестника или списанието дава информация за други публични институции в империята като напр. Високата порта или дипломатическите представителства. На подобно институционално ниво в хода на църковната борба българските публицисти в Цариград разчитат на подкрепата на султана и турското правителство срещу религиозно идентичните на тях гръцки съседи. След завоюването на църковна независимост значително място в периодичните издания заемат разказите за Турция като за “болния човек край Босфора”, които застрашава българското народностно здраве. Явлението е в унисон с формирането на българска национална идентичност.

В отношението към сърбите, отразено в периодиката, също се отчитат моменти на близост и отдалеченост, в зависимост от религиозния, етническия и социалния критерии. С тях единението е по произход и върху него се гради сценария за братството и взаимопомощта. Сърбите са съседите, с които имаме “роднинска връзка”. Те не са други на “нас” нито по религиозен, нито по етнически принцип, дотолкова, доколкото с българите ги обединява славянството. Постепенно идеите за славянски съюз отстъпват и националистичната политика на Сърбия спрямо западните български територии увеличава ресурсите на другостта. Панславизмът в някои издания от някои автори се тълкува като зловредно явление, като пречка за българското самоосъзнаване. Сръбският съсед не ни е необходим като “роднина”, ако аспирациите му към нашата собственост рискуват съграждането на нашия дом. Чрез дистанцията, която държавната политика на Сърбия налага, образът на този съсед става все по-дистанциран и недружелюбен. Идеологическите наративи за национално обединение произвеждат образа на сърбите като опасен “друг”, които застрашава нашата идентичност именно поради по-раншната си близост с “нас”.

Отношението към румънския съсед като друг на нас е сравнително по-слабо застъпено в периодиката. Изтъкнати си ползите и преимуществата от съвместната работа на българи и румънци, в създаването на българо-румънски вестници. Земите на Влашко и Молдова присъстват на страниците на периодиката още през първите години на Цариградски вестник. Особено активно се занимава с тях Раковски. Обсъждането на политическото им статукво вълнува възрожденските публицисти, и поради сходства в него в политически план, (Влашко и Молдова сменят своите политически ръководства според силните на деня), и поради голямата колония на българи там. Един от наличните в периодиката сценарии разкрива образа на доброжелателния съсед, “друг” по етнически произход, неславянин, но близък по вяра. Привидно пропускливостта между своето и другото в отношението българи румънци е голяма. Става дума за своя зона в чуждото, за стая в дома на съседите.

Във връзка с новите икономически условия, с прозападната политическа ориентация на Румъния и протекциите от Франция и Англия, идентичността на този съсед на българите става заплашителна. Застрашени са нравствените устои на своето. Изданията отвъд Дунава отправят критики към образите на румънците като “престижен друг”, с които българските търговските фамилии във Влашко бързат да се идентифицират. Национално-идеологическият повик към осъзнаване на народността намира за застрашително непосредственото влияние на румънската среда върху българите.

Както стана ясно разказите за съседите на българите като “други” не са с идентично съдържание, а естествено се влияят от идентификационни определители като религията, етничността или социалната позиция. “Другите съседи” са плод на различието в разказите за съседа като “друг”. В по-нататъшния ход на изследването ще се обърне място на конкретни примери, в подкрепа на така зададената теза.

 

 

Гръцките съседи - зони на отдалечаване
Отношението на близост, което общата религия на българите и гърците създава в контрапункт на чуждата мюсюлманска религия в първите столетия на Османско господство трудно се отчита в българската възрожденска преса. Материалите, поместени в българските издания от 40-те години на XIX век нататък, маркират зоните на отдалечаване от съседите-гърци по етнически и социални признаци. Процесът е свързан с опитите на пресата да очертае границите на българската народност. Наративът, които спомага за това, е отколешната враждебност на гърците, нарушили именно етичния код на религията, която ни сближава, чрез предателство, клевети и алчност за територия. Социалните параметри на враждебната другост на гърците се преопределят от властовите позиции, които Патриаршията като единствена православна религиозна институция налага в българските земи. Историческата перспектива, която наративът предлага, разгръща негативите на тази доминация и в етнически план. Често умножаването на едни и същи негативни характеристики размива различията в социалния статус на гърците и втвърдява негативни характеристики, които се отнасят за етноса като цяло. Те отекват най-силно в моментите на колебание за съществуването на колективна българска идентичност.

Проявите на враждебно отношение към гърците като “други” в изданията от 40-те години са по-приглушени. Като че ли общността в религиозен план и пиететът на редакторите към гръцката древност и култура все още имат превес. В пробния брой на “Любословие” К. Фотинов отпечатва “Повест за древнаго (старого) народа греческаго”, където с изумление преразказва фантастичните истории за “дивия гречески народ отпреди две хиляди години, който като диви скотове живял в гората…” Древността се тълкува като залог за издръжливост на една народност. Аналогично стремежът на Фотинов е с редица материали да покаже и славянската древност, респективно българската, като гаранция за престиж. В поредни броеве на “Любословие” се появяват исторически четива в рубриката “Славянска древност” и “Славяноболгарска словесност – язик и народ”, като акцентът в много от тях пада на общия илирийски произход на славяните.

Любопитен в отношение към гръцката древност и “българската следа” в нея е разказът за град Смирна и амазонките17, които са управлявали града. Цитира се гръцки източник за тезата, че българският народ има хунски произход и се прави предположението, че митичните жени-бойци – амазонките - също са хунски народ. На принципа на силогизма следва заключението, че амазонките са “българки, славянки”. Подобни фантазмени сюжети не остават прецедент на страниците на българската публицистика. Теза за хунския произход на българите подържа Г. Кръстевич на страниците на “Читалище”18, а желанието за набавяне на престиж чрез древен произход се забелязва особено силно в материалите на Г. Раковски за “Хиндистанското преселение на единородците ни българи”.19

Все пак още в първото българско списание “Любословие” може да се намери следа от враждебно отношение към съседите гърци.
Срам ме е да говорим: печатаринът е грък и кога му е волно, тогава печати; затова и оста толкова забавно, за което молим за снизхождение. 20
Обяснението за некоректни и неетични постъпки на гърците се изчерпва с назоваване на тяхното етническо различие от българите. Тази тенденция се развива изключително силно в по-късните периодични издания, които работят по националните проекти за независима църква (напр. “Македония”, “Дунавски лебед”) или за национална независимост (напр. “Независимост”, “Свобода”, “Дунавска зора”).

Кривата на отношението българи - гърци достига най-голям възход от състоянието на мирно съжителство до състоянието на етническа непримиримост в годините на черковната борба. Периодиката отчита интензивността на враждебното отношение към гърците, която в определени случаи засяга не само религиозните водачи с висока социална позиция, но и свободните гърци, принадлежащи към “друга” народност. “Български книжици”, “Цариградски вестник”, “България”,“Читалище” “Гайда”, “Македония” “Право” и др. стават арена на разгорещена защита на българските църковни права. Създават се условия за публичен дебат върху начините и средствата за придобиване на църковна независимост и за достойните да застанат начело на българската религиозна институция. Мрежата от отношения обвързва не само цариградските издания, които имат възможност да отразяват събитията отблизо, но и изданията в Сърбия и Румъния. Тази мрежа от отношения е трудна за проследяване в нейния синхронен вид - идеологическа съвместимост или несъвместимост създава напрежения едновременно в много от участъците по мрежата. Все пак е ясно, че съществуването на подобна мрежа играе роля за разпластяването на разказите за другостта на гърците.

Извоюването на независима българска църква е акт на етническо припознаване от църковната и светската власт. Той обвързва процеса на дефиниране на идентичността на съседите с проблема за властта на другия над “нас” и с отнемането на тази власт и преотстъпването й на българи. В този смисъл сценариите по извоюване на българска идентичност използват няколко образа на гърците, диференцирани според социалната позиция. Един от тях е образът на духовните водачи – фанариотите. Другият е обобщеният образ на гърците като народ, с който съседските отношения в продължение на векове са били проблематични. Понякога този обобщен образ побира в себе си образите на компрометираното гръцко духовенство, за да подсили негативите в образа на гърците. Понякога обаче се прави съзнателна диференциация по социален признак между властимащите и обикновените гърци. По аналогичен начин и в полето на своето настъпва диференциация, която уподобява новонагласените български владици и чорбаджийството на неморалните гръцки предшественици. Статията “Двете касти и власти” на П. Р. Славейков и Св. Миларов21 представя отношенията в “своето” като така застрашителни за колективната идентичност, както отношенията с гърците.

Ще спомена само няколко от многобройните примери, чрез които се пропагандира демоничния образ на гръцките владици. Примерите представляват само част от ехото на публичния глас за независима църква, дочут в периодиката.

Вестниците на Г. Раковски подържат линия на яростна критика срещу политиката на висшите гръцки църковни служители. Още първият вестник на Г. Раковски “Българска дневница” (1857) подхваща темата, за да отзвучи по-нататък с не по-малка сила в другите вестници на Раковски “Дунавски лебед” и “Будущност” и “Бранител”.
…за да се българский народ от безчеловечни гръцки архипастири освободи, кому са язва отровна и проказа заразителна и кои са го по-млого г’ злобили и го злобяват, нежели истии турци. 22

Друг пример с нюанс в отношението към патриаршията като институционален инструмент на християнството представлява рубриката “За цариградския патриарх” в “Български книжици” от 1859 и началото на 1860, водена от Г. Кръстевич и допълвана с мнения от редактора Т. Бурмов. Изложението на Кръстевич цели да докаже че българите имат самостоятелна църковна история. Конструира се наратив, които периодично да подкрепя тази теза и който приема за пагубно за българската църква завземането на Охридската архиепископия, от гръцката църква (1767 г.). Т. Бурмов заема позиция, която по същество напомня тона на Г. Кръстевич, но критикува патриаршията по-скоро в тона на християнска проповед. Чрез редица цитати от религиозни книги Бурмов доказва, че поведението на Фенер е “противно на духа на християнството”.23

Формира се враждебен образ не само на Патриаршията като инертна и консервативна институция, но и на отделни нейни гръцки представители, които погазват законите на християнската добродетелност.
…какви раздори и гонения бяха се появили в Търновска област, движими от безчестнаго митрополита Неофита. Нека си припомнят и в Пловдив що беше от Хрисантови сплетки станало. 24  

Има редица сходства в разказите за неморалността на конкретни гръцки владици на страниците на различни издания, независимо че целите, които редакторите преследват, често се различават. Пример за подобно сходство на средствата, но различие в целите са материали, публикувани в униатския орган на Др. Цанков “България” (1851-1863) и в “Дунавски лебед” на Г. Раковски (1860-1861). Материалите изтъкват безнравственото поведение на гръцките свещенослужители, но целта на Др. Цанков е да пропагандира раздяла с гръцката религиозна власт за сметка на сближаване с римската католическа църква:

Свидетели видели свещеник грък от Фенер в Кюмюрджи сокак в роскошни-ти Жилища… Свидетелите, които ни дадоха тая срамотна новина, са от наша народност и ся засрамили. 25  

Макар и да публикува материали със сходно съдържание, от трибуната на своите издания Г. Раковски критикува униатската политика на “България” и нарича редактора “йезуитска отрепка”.26 Въпреки че не винаги критиките звучат така крайно, подобно отношение към политиката на вестник "България” се споделя като цяло от българската преса. (Особено активно се противопоставят редакторите и сътрудниците на “Цариградски вестник”, “Български книжици”,“Съветник” и др.) Публицистите считат подобна уния, макар и насочена към общия враг, за застрашителна и неадекватна. Зоните на другостта разполагат далеч от нашия религиозен “дом” и гръцките, и католическите религиозни водачи. Техните образи са репрезентации на застрашителния “друг”.

“Другите гръцки съседи” представлява група образи, отразени в периодиката на Възраждането, които не употребяват политиката на религиозната клика като път към етническо разграничаване, а се опитват да разграничат образите на гръцките фанариоти от “гръцкия народ” като същевременно диференцират понятието “гръцки народ” от “български народ”.

Един ранен коментар на Г. Раковски в “Българска дневница” има отношение към казаното:

Чудно нещо е отношението на българите към гърците. То е двояко. Едно е към гърците от кралство Гърция, а друго – спрямо цариградските фанариоти. Първите са справедливи, почтени и учтиви към всекиго, знаят да ценят всяка народност, а така също и българската. Последните пък се отличават със своята злоба, със стремеж единствено към богатство, с безнравственост, с крайна простотия, с ругателско многознание. 27  

Промяна в позицията на Г. Раковски регистрира по-късният “Дунавски лебед”: 

Нека се огледат свободни гърци хубаво в братя си фанариоти и да престанат да се месят в наши български работи, защото… губят твърде много. 28

Има свидетелства в пресата, че движението в образа на другите гърци – свободните гърци също следва пътя на негативизация, по етнически принцип. Поради факта че изковаването на образите на съседите като различно от “нас” и враждебни тече и в периодиката на тези съседи, критиката на българските публицисти е насочена контра-пропагандно към гръцката анти-българска пропаганда. Един сравнително късен пример за различие в образите на фанариотите и гръцкия народ предлага Л. Каравелов. Акцентът в материала пада върху разликата между гръцката пропаганда и гръцко-българските съседски отношения на взаимопомощ по време на национално освободителната борба на Гърция. Не се набляга на етническата другост, а на проектите, които обединяват българи и гърци. Различието не е причина за конфликт, при положение,че едната народност признава другата:

…гръцкия народ няма нищо общо с потурчените фанариоти… ако и да се е намерил досега някои, който да окривява всичките гърци, то не е той крив, а гръцката журналистика, която твърде често оправдава фанариотите и техните злоупотребления… че българите не чувстват никаква ненавист против гръцкия народ, то свидетелстват българските юнаци, които са си проливали кръвта за гръцкото освобождение… 29  

В подобен критичен дух е материалът “Защитителен отговор на един българин срещу члена на “Ирида” –“Източник и цел на българский въпрос” в “Читалище” от 1872 г. Авторът се стреми към обективност в представянето на образа на гърците наричайки ги “юнаци и свободолюбиви, но за себе си”30.

Щрих към формиране на образа на “другите гръцки съседи” дава и едно писмо, публикувано във вестник “Турция”.31 “Другият съсед” изразява своето мнение срещу “нас”, позиционира се като отдалечаващ се съсед, придвижва се до образа, който българската публицистика по един и ли друг начин му приписва. Писмото е адресирано към редактора на “Левант Таймс” и е подписано от “един грък”. То представя гръцката позиция по българския въпрос и редакцията обобщава лаконично, че изявлението, “характеризува мнението на всички гърци”. Писмото се отличава с необичайно оправдателно отношение към патриарха, а българският въпрос е представен като “дело на чужда интрига с три черти: духовна, политическа към правителството и политическа към гръцкия народ”. Писмото е пример за динамиката в конфигурациите ние - другите съседи, с необичайно за изострената етническа обстановка мнение, че “българи и гърци са два народа-братя”. Все пак “по братски” добронамерено звучи призивът на текста към ограничения на исканията на българите, защото “гръцкия народ няма да се остави българския да потъпчи правата му”.

Що се отнася до социалния аспект на проблема с другите съседи, не става дума задължително за диференциране понятието “гръцки народ” от “български народ”, а за уподобяване на образа на гръцките фанариоти с българските чорбаджии и/или с турските правителствени наместници. Уподобените образи на фанариоти, чорбаджии и турски паши се разглеждат като еднакво заплашителни за колективната идентичност. В този случай етническия или религиозния принцип е отстъпил на социалния. Подобни сценарии се разработват най-активно в “Гайда” и “Македония”, както и във вестници извън границите на империята като “Дунавски лебед”, “Свобода”, “Независимост”, “Дума на българските емигранти”, “Знаме” и др.

П. Р. Славейков дефинира понятието “фанариотин” още в първият брой на Гайда от 1863 г.

Фенерлия е не само онзи, който се роди на Фенер и чиракува в Караказан, че става владика да измъчва българите, но:

Фенерлия е и всеки българин, който може да търпи и да бъде равнодушен, като гледа как същите фенерци измъчват угнетяват и притесняват неговите единородци. 

А девет години по-късно статия “Двете касти и власти” във вестник “Македония” довежда до спирането на изданието. Съобразно новата идеологическа обстановка - гръцките владици се подменят с български – авторите П. Славейков и С. Миларов отново предупреждават, че заплахите за народността идат от кръговете на икономическа и религиозна власт – чорбаджийството и църквата.

Хр. Ботев дава ново тълкуване на целите на стълкновението със съседката гръцка идентичност:

...и ето вехтата борба между двата елемента – българи и гърци – начна се със сичката сериозност като борба за живот и смърт, за глад и насущен хляб. 32

Като преход към отношенията на власт и сила в следващата част на текста служи и статията на Л. Каравелов “Чорбаджиите са по-лоши и от турците”. Идентичността на чорбаджиите е тотално размита. Липсва неин постоянен етнически маркер, което я лишава от морална ценност.

По голямата част от тия чорбаджии до вчера бяха гърци, турци, ромъни, руси даже и цигани… ни един фанариотин, ни един турчин, ни един циганин не е дотолкова унижавал българския народ, отколкото са го унижавали и безчестили гореизказаните личности. 33  

Динамичното отношение между променливите, формиращи идентичността влияе върху разказите за гърците като “други” на “нас”, както и върху разкази за другостта, която заплашва своето отвътре. В случаи, подобни на цитирания по-горе, се прокрадва възможността отношенията с “непримиримите врагове” да се разглеждат като един от възможните разкази на ситуацията в балканската “махала”.

 

Власт и сила - атрибуции на съседството с турците

Състоянието на зависимост от властта поражда различни интерпретации на образа на турците в периодиката през Възраждането. Подобно на сценария на Есхиловата трагедия “Прикованият Прометей”, където силата е оръдие на властта, възрожденската периодика разгръща отношенията между Власт и Сила в сценарии, които се опитват да коментират как властта употребява силата в отношенията българи - турци. В периодиката тези разкази употребяват традиционни алегорични образи на властта и силата, като ги съобразяват със собствените си политически позиции.34 Позицията на турския съсед като “друг” и като “господар”, който е етнически, религиозно, а и в много отношения и социално различен от “нас”, се взема предвид в коментара на публицистите за това към кого да се насочи наказанието.

Съществуват материали, които призовават за употреба на султанската власт в подкрепа на разрешаване на проблеми с другите етнически или конфесионални общности. Особено значение придобива наративът за помощта, която турското правителство трябва да окаже на българите в борбата за църковна независимост. Такава позиция се възприема от повечето издания в Цариград, а и в изданията на Г. Раковски. Лайтмотивът в тези материали е, че султанският указ от 1856 г. - Хатихумаюна - осигурява равни вероизповедни права на всички поданици на империята и след като законовото право е на българска страна, турската власт трябва да използва силата си срещу онези, които не спазват закона. В случая султанският ферман дава основания на идеологическия разказ да разположи отношението ние - другите съседи на по-широка плоскост, при която “ние” и турските имперски институции заставаме срещу гръцката религиозна власт. Примери за подобна позиция дава “Цариградски вестник”, които в годишнината си от 1856, се занимава с резониране на новините около Хатихумаюна и неговото “спасително действие” за българите.

Друг пример са вестниците на Г. Раковски, в които също се славослови значението на султанския ферман. Още първите броеве на “Българска дневница” заявяват позицията на редактора към реформата на религиозната власт с помощта на официалната турска власт.

И ми с ослон на благодетелний Хатихумаюн, кой разпростира царски своя милости равно върху всички поданици, дръзнахме, аки чада султанова, да попросиме отческия царски милости и върху себе си.

При такова състояние, в което се нахождаме с ограничение грабителства, само ли ще може се вдигна духовное иго, що тегне над нас? 35

Интересна е позицията на вестник “България”, който тълкува правото на свобода на вероизповеданието, заложено в Хатихумаюна, за да оправдае своите цели. В този случай позиционирането на отношението към властта, която другите съседи притежават и която ‘ние’ искаме да използваме, е усложнено. Хатихумаюнът е израз на турската политическа власт, а контролът на религиозната власт е в ръцете на “гръцките архипастири”. Тактиката на Др. Цанков,  е да прибегне до този израз на политическата власт, за да атакува контрола над религиозната. С други думи публицистът използва властта на един съсед, за да разреши проблема с властта на  друг. Но ситуацията се усложнява още повече, когато се атакуват както целите на гръцките съседи, така и тези на православните българи. В полемика с “Цариградски вестник”, който осъжда обявяването на Хаврет-Хисарските българи за католици и смята, че такава постъпка не може да бъде одобрена от правителството, Др. Цанков заявява “Може по законите на Хати-Хумаюна.”36

Наблюдава се обаче разлика в отношението към властовите турски институции и отношението към турците като “народ”, изконно различен от българите и в този смисъл застрашителен за българската идентичност. Одобрява се законова разпоредба на турското правителство, но същевременно се критикуват опонентите, че отстъпват от народността, когато критикуват различната религиозна принадлежност на други българи:

Цариградски вестник предпочита нашити българи да станат ТУРЦИ, нежели католици. 

Отделно от разказите за Османската империя и нейната метонимична проекция – Високата порта, в пресата съществува и разказът на “турците като народ” и неговата историческа, езикова, етническа и религиозна специфика. На страниците на “Читалище” 37 П. Р. Славейков предлага превод, допълнение и коментар на изследването на хърватския професор Фране Брадашка “Славените в Турско”, което самият Славейков озаглавява “Народите в Турско”. Текстът обсъжда съседските взаимоотношения с оглед на запазване на народността у всеки един съсед в сравнение с българите. Отношението към “нас” е критично, предупреждава се за опасността от размиване на народността, чрез подражание в език, нрави и порядки на съседите. “Другите съседи”, тези които отстояват народността си, са достойни за уважение. В голяма степен такъв е патосът на разказа за турците, които имат

таквизи преимущества, които им дават по-голяма тежест в обществений и политический живот. В турците има нещо врождено, което им помага да одържат народността си… те удържат езика си и чрез него народността си щото турчинът и в животът, и във всичко друго да различа от съседите си не турци. 

Ясно е разграничението между нас и турците като между два народа (миллети), различието на другия може да не активира непременно враждебност, когато той е склонен да признае “нашата” равнопоставеност. Друг материал в “Читалище” допълва казаното:

Лесно може да се познае благоволението на турската власт днес – запазила е и черквата, и народността – този народ има широка веротърпимост… и горещо желание за обновление, умствено нравствено и социално. 38

С подобни материали изобилстват изданията, които подкрепят правителствената политика и имперския режим. Такова е изданието със симптоматичното име “Турция” с редактор Н. Генович (1864-1873). Един материал в “Дунавска зора”, посветен на качеството на българската преса, характеризира консервативното цариградско издание така:

той е за интересите на имято, що носи, и е малко по-добър от грозния вестник “Дунав”. 39  

Изданието е забележително с дългия си живот, но в известна степен тази дълготрайност се обяснява с ролята на “Турция” на официоз и цензор спрямо текстовете в другите издания. Отделни рубрики се занимават с разглеждането на османската история, със “съставянето на Корана” с поминъка и търговските взаимоотношения на турския народ с Европа и т.н.

От гледна точка на целите на национално-идеологическия проект за независимост изданието води консервативна и ретроградна политика с ролята си на цензор на демократичния печат. Все пак не може да се отрече, че то формира една възможна идентичност на турците като “други” на “нас”, но близки, поради общото поданство към империята.

Във връзка с официозните вестници и тяхната роля като представящи алтернативни образи на другостта на турците е интересна ролята на гореспоменатия вестник “Дунав”. Той е издаван в Русе по времето на Мидхат паша като “орган на главния управител на Дунавска област”. Докато вестник “Турция” се списва на български, като предназначен за българските консервативни търговски кръгове в Цариград, “Дунав” се списва по равно и на български, и на турски.40 Цариградският “Турция” се списва на български, за да почертае политиката на етническо зачитане и за да потвърди още веднъж мита за космополитизма на Цариград от онова време. Тъкмо двуезичието е начинът за провеждане на такава политика от турската власт в периферията, където българите са мнозинство. Издаването на“Дунав” или “Източник мнения” е публичен политически жест на местната власт, за която двуезичните издания афишират езиково равноправие, там където съществува етническото различие. В следващите части на текста, които визират отношенията със сръбските и румънските съседи, двуезичните издания ще попадат отново във фокуса на този поглед върху периодиката на Възраждането.

По отношение на обвързването на съседските връзки между българи и турци с наратив за властта и силата, трябва да се отчете и ролята на публицистичните материали, които критикуват ефективността на държавата при разрешаване на проблемите на българите. Това е наратив, който обсъжда как силата, без регулации от централизирана власт, води до беззаконие и терор и как липсата на контрол над силата води до обръщане на посоката на силата към самата власт. Особено в публицистката, която пропагандира национална самостоятелност, отношенията между власт и сила, са радикално диспропорционални поради етническата невъзможност на турците да управляват (“орда,която не може да се очовечи”41).

Издания като “Дунавска зора” се усъмняват в “съвършената мирност”, 42 която продължава да цари в империята, макар и да разграничават донякъде турските управници от обикновените турски поданици.

…страхът между българи и турци наочно изчезва, но съмнението си съществува и подозрението си следува тайно… все едно овцата да се съедини с вълка… но турските работници сами се оплакват и ахтят против днешните глобителни преобразувания на царството им… горките бедни турци. 43

Приведеният цитат е необходимо доказателство за напреженията в етнически и социален аспект, които съществуват в между българите и турците. От една страна, спрямо социалния гнет, които и двете общности търпят вследствие на неуспешните преобразувания в империята, българите и турците са в отношения на съседска близост.От друга страна цитатът регистрира усъмняване в близостта между два така различни народа. За пореден път алегорията се чете през позициите на силата и безсилието. Алегоричните образи на вълка и овцата отключват наратива за природната неизменяемост на отношението хищник - жертва. Атаката в много случаи е насочена към неспособността на управляващите да използват властта си, за да контролират насилието над беззащитните рая. Още от петдесетте години изданията на Др. Цанков, Г. Раковски, Д. Войников и Л. Каравелов публикуват дописки от Българско, в които се съобщава за такива нередности и своеволия на местни паши и бейове спрямо българите. Чести теми на тези дописки са несправедливостта при решаването на съдебни дела в полза на турците, отвличането на българки, разрушаване на строежи за църкви, убийства и др.

Безвластието е заплашително за българската идентичност и другостта на причинителите му е жестоко осъждана от повечето български издания в Сърбия и Влашко. Критиката не щади нито местните валии, нито правителството. Образът, който отеква от издание в издание, е образът на болния човек. Заразата заплашва “тялото” на българската народност. 44 Темите за немощта, болестта, смъртта, които чакат и българските поданици на империята, ако не осъзнаят своето желание за промяна, се възпроизвежда на принципа на ехото в изданията на Раковски, Войников, Каравелов и Ботев.

Турция няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смъртния одър. 45

Възпроизвеждат се идеологически разкази, които неистово и категорично отхвърлят всеки друг образ на турците, различен от образа на изконния враг. Разказите споменават и другата гледна точка, само за да я отхвърлят като невъзможна поради властовите позиции на турците спрямо българите.

И всичко това в Турция е реформи, и реформи здрави и трайни, основани на дълбоката любов между турчин и българин, между господари и роби. 46

Властта не функционира нормално, поради “заболяването” на държавата. Силата излиза от контрол и обръща посоката си като сила на словото срещу “другия”, който заплашва формирането на “нашата” идентичност. Необходимо е осъзнаването на заплашителната и нетърпима различност на този съсед-господар, за да се вземат оздравителни мерки. “Ние искаме да живеем самостоятелно и независимо”47, е идеологическата цел на тези разкази. За извоюването й е нужно налагането на тотално застрашителен, нечовешки образ на турците.

Този текст няма да се занимава подробно с налагането на тези разкази за турския съсед като най-непримирим враг, най-опасен “друг” с оглед на национално-идеологическия проект за независимост. Целта на погледа е да потвърди множествеността на разказите за турците като “други” в периодиката на Възраждането, съобразно посоките на силата и употребите на властта в услуга на идеологията.

 

 

Съвместните проекти и несъвместимостта със сърбите 

По аналогия с предходните части на текста и следващите страници ще имат за цел да установят множественост на разказите за другостта на сърбите и за идеологическата употреба на тези разкази от възрожденските публицисти. И в този случай се наблюдават съвместни проекти на обединяване на усилията на българите и сърбите срещу друг съсед. Схемата ние + близкия “друг” срещу далечния и враждебен “друг” се забелязва и по отношение на гърците като религиозен враг в годините на черковната борба, и по отношение на турците, които са етнически и религиозен враг. Точки на напрежение и несъвместимост се появяват тогава, когато българските националистически интереси се различават от националистическите интереси на сръбската държава.

С уговорката, че различията в почерците на всяко издание произвеждат и разлики в сценариите за побратимяването и/или крамолата със сръбските съседи, все пак два разказа за сърбите съжителстват на страниците на българската възрожденска преса. Единият черпи постоянно вдъхновение от темата за общия славянски корен на двата народа и тяхната обща историческа съдба. Другият е разказът за новата сръбската държава. Той е различен от първия по това, че в поставя отношенията между българите и сърбите на политическа основа. Единият народ се счита за по-напреднал, “влияе се от модата в политиката”48 и е забравил родствените си връзки с българите. Сръбският народ, сдобил се с държавност, е по-престижен, а българският - по-злощастен в робския си сън. Причините за тази неравнопоставеност започват да се търсят и в етнически план, за да доведат вече в следосвобожденската преса до утвърждаването на образа на агресивните, свободолюбиви сърби, които са се превърнали в нашия “Каин”.49

Още “Любословие” приканва към сравнение с народите, между които живеем, и установяване на техния напредък спрямо нас. Заедно с честите исторически изследвания върху “Славянската древност”, “Произхождението на славянският народ и на Болгарският наш народ” или с публикуване на трудовете на Шафарик върху славянските племена, К. Фотинов държи сметка за модернизацията на държавите, с чиито народи имаме религиозно и етническо братство. Още в пробният брой на списанието прави впечатление паисиевският призив: “Братя, защо оставаме назад.”50

Цариградски вестник публикува интересен материал озаглавен “Нынешното състояние на Сърбия”. 51 В позитивен тон статията говори за “естествената живост” на това малко княжество в Европа. Сръбската държава се вписва в образа на “престижния друг”, с когото се сравняват българите. Текстът представлява ранно свидетелство, как новите политически условия дават основания за появата на различия между “нас” и сръбските съседи.

Авторът на материала вижда в Сърбия осъществената мечта за независима държава с “блистателно бъдеще”. Това е мястото, където гражданите имат права да търгуват свободно, където чиновниците действуват с безпристрастие и не е възможно човек да ги подкупи. Макар и да среща трудности в модернизацията си, като се бори с предразсъдъците на “туземните селяне”, тази държава умножава своите институции, разполага с фабрика, филологическо общество, учебните заведения и др. Още такъв ранен публицистичен текст маркира успехите в провеждането на сръбска национална политика и изтъква специфични характеристики на населението, които спомагат за успеха на реформите. Устойчивостта срещу османската вяра и отстояването на народността се отбелязват с респект.

Безспорно разказът за роднинския доброжелателен и близък образ на сръбските съседи получава голямо разпространение във периодичните издания през Възраждането. “Славянската идея и солидарност” е тема както на ранни издания като“Мирозрение” на Ив. Добрович52, така и на по-късни като “Читалище” и “Македония” например. Любопитно допълнение към коментарите върху “Народите в Турско” на П. Р. Славейков е фактът, че при назоваване на народите в Турско българи и сърби не са диференцирани, а участват под общото име славяни.53

В тази връзка е невъзможно да се подмине отношението на Раковски към въпроса за близостта и съвместните проекти на българите и сърбите. Той подготвя и осъществява двуезичното издание “Българска дневница”(1857) в сътрудничество с издавания от Данило Медакович “Србски дневник”. Изданието се появява като българския “превод” на “Српски дневник” и е важно за регистриране на състоянието и употреба на наратива за братството между съседните народи. Сръбският и българският народ са обявени за

два единородни брата – брата родени, и по племя, и по вери и по сегашное положение, и по бъдности своей. 54  

Разказът за братството и взаимопомощта между двата народа не изменя позитивния си патос и в текстове на Л. Каравелов и Хр. Ботев, защото публицистите правят разлика между сръбската националистическа пропаганда и сръбския народ:

…а Сърбия, в която гласът на народа придоби особена тежина… ще да влезе в пътят на своето призвание и ще оправдае толкова годишните надежди и ожидания от страната на своите единокръвни и едноплеменни братия. 55

Колебанията в отношението към сърбите - единородни или заплашителни “други” - регистрира колебания и в позицията на българските публицисти за това откъде минава пътят към независимостта. Опитът сочи, че поради промяната в политическия климат на Балканите тези съвместните проекти се оказват нетрайни. В тях често резонират колебанията на Великите сили и техните балкански сметки.

Подозренията, че разказът за общата славянска идея и солидарност обслужва руските интереси и че панславистичната идея е поредният фантазмен сценарий в услуга на чужди интереси, са често срещани в пресата на Възраждането. Те изобилстват най-вече в издания като “България” и “Турция”, “Право” и “Съветник”, но могат да се забележат и в издания извън границите на империята.

Раковски нарича панславизма “химерическа идея, коя вмята насред като едно плашило…” а вестник “България” отсича:

Панславистите искат да отнемат отличителния знак на нашия език. 56  

Обширна статия в “Дунавска зора”, озаглавена именно “Панславизмът”, се опитва да дефинира понятието в исторически и съвременен план. По метода на “ретроспективната идентификация” панславистичната идея се търси още по Кирило-Методиево време, но добива особена популярност днес. Значението и е:

стремление, което има за цел да състави от разните славянски народности една само народност, според едни под един сам скиптър, а според други под едно конфедеративно правление. 57

Не се изключва единна политика и консолидирани усилия срещу друг балкански съсед, но при изискването за равни условия за всички страни от съюза. Отношенията на доминация и подчинение са неприемливи, защото “съединение” се дефинира като “искрено братство”, а само това е начинът за постигане на политически съюз. Отношения със сръбският съсед в този смисъл могат да се четат като позитивни за нашата колективна идентичност, само ако идеологическият разказ възпроизвежда сюжета за братството.

От страниците на вестник “Народност”58 С. Палаузов окачествява изолирането на България от съвместни политически действия на Гърция и Сърбия като “славяно-гръцка безтактност”. Логиката на автора е, че единородството като етнически определител трябва да стане база за политическите ходове на южните славяни. Изолирането на българите от съюз с останалите балкански съседи против Турция се счита за неоснователно и обидно. Всеки подобен опит на сръбската дипломация да увеличава ресурсите на другостта на българските си съседи чрез изолирането на България от съвместни политически действия с Гърция и Сърбия натрупва негативни характеристики към образа на сърбите.

Процесите на формирането на национална идентичност и свързаните с тях компенсаторни процеси на негативизация на образа на сръбските съседи са отразени в периодиката на Възраждането, но продължават и в следосвобожденската епоха. В моменти на криза на националната идентичност разказът за братството и солидарността със сърбите отстъпва място на разказа за сръбската националистическа политика спрямо българите. Но както стана ясно идентичността не е еднозначно и завинаги определима. Алтернативни разкази за сърбите като приближаващи се или отдалечаващи се от нашия “дом” съседи продължават да съществуват и да обслужват идеологическите планове на силните на деня.

 

 

Румънските съседи: собствена стая в съседския дом

Този текст ще си позволи да надзърне в българо-румънските отношения, отразени в периодиката на Възраждането пре-експлоатирайки метафората за дома и враждебното пространство извън него. Ред причини превръщат земите отвъд Дунава в уютно място за произвеждане на разкази за отношението между нас и другите балкански съседи. Отслабването на турската държава през XIX в. национално-освободителните движения, социално-икономическите промени, които влияят върху разширяване от на търговския обмен с граничните територии, са някои от предпоставките за появата на разкази, които обсъждат другостта на Румъния и румънския народ в периодиката на Възраждането. Освен разказите за близостта на интересите между българите и румънците съществуват и разкази за “другите румънски съседи” и растящата опасност от избледняване на нашата народност при общуването с тях.

Гостоприемството на съседите-румънци влияе на образа им на доброжелателни съседи. В периодичните издания е популярен разказът за братството на основата на обща православна религия и обща воля за независимост. Забележителен публичен жест представляват двуезичните българо-румънски издания, които допринасят за отекването на фантазмения сценарий за братска любов и солидарност. Според изследването на Цв. Таринска броят на двуезичните издания в Румъния е девет. Сред тях са вестниците, в които взема участие Г. Раковски “Бъдущност –Viitorul”(1864), “Бранител – Apatarorul”(1864), вестникът на И. Касабов “Народност-Nationalitate”(1867-68) Вестникът на “старите” сред българската емиграция “Отечество-Patria”(1869-1870) с редактор П. Кисимов, допълнението на вестник “Свобода” на Л. Каравелов на румънски -Libertatea Suplement al ziarului bulgar “Svoboda” от 1871 и др.

Езикът на тези издания се използва като инструмент за “приобщаване на емигрантската маса към процеса на общонационално развитие”59. Освен това те осигуряват възможност за запознаване на румънската общественост с българската версия на диалога между съседите. Репрезентативни случаи на двуезични издания, които проектират близост в отношенията с румънците, са вестниците на Г. Раковски.

Волята за съвместни действия се забелязва още в по-ранното издание на Г. Раковски “Българска дневница”. Рубриката “Влашко и Молдова” представя отношението на международната политика по отношение на Дунавските княжества. Рубриката се запазва и в “Дунавски лебед”. Като дава пример за “разбой” между българите и гърците, “исто как между хървати и маджаре през 1848г”, 60 Раковски се опасява дали връзките между румънците и българите няма да се развият в същата посока. Именно чрез публичния глас и жест на своите двуезични издания този далновиден български журналист се опитва да предотврати това. По метода на ретроспективната идентификация се изгражда исторически наратив за мирното съжителство и братската любов между тези два народа. В подкрепа на общото историческо минало се привеждат исторически факти от времето на второто българско царство. Доказателства за съседска близост стават сходните етнографски особености на двата народа. Призивът на издателя е патетичен:

Българи и Ромъне отвсъде! Ключ Възтока е в ваши ръце. Вашее же способствие ще даде нам средства да докажим това чрез вестника си. 61
В годините на черковна борба обединението на усилията на българите и румънците, разширява конфигурацията “ние срещу другите”. Раковски сочи усилията на румънците за изгонването на гръцките владици като пример за действията на българите. В статията “Манастирският въпрос с гръко-фанариотите в Ромъния” 62 се рисува аналогична ситуация на религиозна непримиримост на етническа основа, като тази в българските земи. Горещо одобрение получава отказът от служене на гръцки език, станал реалност преди четири години в Румъния. Но не само в религиозен, исторически и етнографски аспект се търсят общите на полета между съседните домове. Новите икономически условия осигуряват сътрудничество и в “търговските предприятия”. Съседските отношения са положени на икономическа основа и желанието за партньорство и равнопоставеност гарантират успешното възпроизвеждане на този разказ в бъдеще.

Все пак освен разказа за доброжелателния съсед и в този случай периодиката размножава разкази за опасността от етническа асимилация на българите в емиграция. Неудобствата на стаята в съседния дом са свързани със съобразяване на начина на живот с локалните порядки или с влиянието на средата върху субекта. Именно с новите търговски отношения и отворените пазари към Австро-унгарската империя, Русия и Запада, Румъния става престижен съсед в социално отношение. Именно като такъв съсед румънците се оказват застрашителни, защото етническите и социални критерии за формирането на идентичността надделяват при избора на българите да се идентифицират с “по-цивилизованите” румънци.

Отношението към модата и цивилизацията, нейната истинност и неистинност, ползи и вреди, е най-честата проява на критичното отношение на публицистите. Любопитен пример може да се открие в консервативния вестник “Дунав”, където цивилизация се дефинира прагматично:

Но съгласно пословицата правото принадлежи на по-силния, смеем да кажем, че името цивилизация се дава на онова, което би пожелали по-силните, за да запазят личните си интереси. 63

Разказът за застрашителната румънска асимилация е критичен както по отношение на румънската асимилационна политика, така и по отношение на слабото народностно чувство у самите българи. Характеристиката на румънците, която прави П. Р. Славейков в статията “Народите в Турско”, се оказва важна в тази връзка. Авторът търси обективните причини за просперитета на Румъния в нейното местоположение и дипломатически връзки със Западна Европа и Русия. Негативна е характеристиката на румънските селяни, за които Славейков счита, че са “далеч по-изостанали от селяните на околните народи”, но съхраняват своето народностно съзнание, за разлика от неустойчивите на асимилация българи.

...и пак простият румънин има туй преимущество над българина, дето че яко и не помръдвано държи старите си обичаи и езика си, от това и гледаме че от три-четири векове насам повече от милион българи са минали във Влашко и са ся изродили… 64

Критични бележки за отношенията между българските емигранти в Румъния и незаинтересоваността на българите от народните дела публикува и “Дунавска зора”.65 Критикува се псевдопатриотизма на търговците-емигранти, които дават лъжливи обещания или злоупотребяват с народните пари. Апатията сред емиграцията във връзка с честването на деня на Кирил и Методий в Браила внася допълнителна нотка на огорчение към разказа за безпрепятствената асимилация на българите в румънските земи.

Изданията на Л. Каравелов и Хр. Ботев също разпространяват разказа за враждебния съсед, негостолюбив и коварен, като допълват този разказ с критика към “другите” българи, които губят всякаква идентичност в отричането на народността си и етническата неспособност да се адаптират към новата съседска идентичност. 66

Разбира се не липсва ехото от разказа за доброжелателния румънски съсед, като се визира разбира се “народа”, и се критикува официалната позиция:

…българите почти сякога са намирали в Ромъния братски и човечески обятия… а ромъните почти сякога са имали братско съчувствие от страна към българите. 67

Тази идилична картина на разбирателство бива развенчана в статията “Раздорите между балканските народи”, публикувана във вестник “Знаме.” 68 Авторът се опитва да елиминира наличието на алтернативни разкази за румънците, като отрича всякаква доброжелателност от тяхна страна в исторически план.

А Румъния, която в продължение на сичкото свое съществувание е хранила и подкрепяла своята народност чрез румънизацията на чуждите елементи, а особено българският, сега с още по-голяма енергия извършва това свое “назначение на Восток”.

Между двата разказа съществува противоречие. Именно то издава различието в идеологическите цели на авторите им и в пътищата за осъществяване на тези цели. Противоречивите образи на румънците като братя и като врагове  доказва наличието на алтернативни разкази за другостта на съседите - разкази за съседите като ‘други’, за другите съседи, а дори и за българите като възможни ‘други’, диференцирани според социален статус. В този случай социално-икономическият фактор отново се оказва значещ за разпластването на ролите на съседите в разказите.

Собствената стая в дома на румънските съседи се оказва проблематична и непредвидима зона, податлива на контекстуални сътресения. Те са белег за динамиката на процесите, през които България и Румъния преминават по пътя към национално самоопределяне.

* * *

Приведените примери за наличието на множественост на разказите за другите съседи на българите показаха в различна степен, необходимостта да се предефинира идентичността според обстоятелствата, които мрежата от променливи на идентичността налага. Религиозната, етническата, социално-икономическата принадлежност към дадена общност, както и комплексният им ефект, разклащат монолитността на големите наративи за “непримиримите врагове” и за “безрезервно верните братя”. Периодичните издания през Възраждането регистрират това многообразие от разкази по отношение на всеки един от изброените по-горе балкански съседи. Фантазмените сценарий за “другия” имат изключителната стойност да доведат до наслаждение 69 (проблематично колективния и проблематично единичния) субект на възрожденския автор/читател. Той се оказва в клопката на последователност от образи, чрез които да подреди и осигури света на своето.

В определени моменти липсата на сигурност преподрежда образите и съответно отключва разказите за безчовечните турци, за коварните гърци, за неискрените сърби и ловките румънци и т.н. В друг момент даден разказ може да представя даден балкански съсед като благороден и човечен. Скалата, която отчита динамиката на тези отношения, е с голяма амплитуда и позволява не само други погледи, но и други разкази за това как възрожденската преса конструира образите на съседите през Възраждането. В този смисъл предложеният поглед е само един от възможните и не претендира за уникалност.

Това, което текстът може да предложи е гледна точка към темата за съседството, провокирана от една народна мъдрост. Ако текстът трябва да завърши отново в тона, с който започна, то следната пословица допълва казаното:

Хората едни от други се учат, а най-много от комшиите. 70

Целта на цитирането й не е да се затвори темата или да се окръгли текстовата композиция, а напротив. Кондензираният наратив за съседската помощ отваря поредица от нови гледни точки, погледи и мнения. Интерпретацията на пословицата насочва към взаимни полета на обмен на знание между балканските народи. В този смисъл другите разкази за съседа като “друг” могат да се окажат именно разказите на турците, гърците румънците сърбите и т.н. за нас. Различието от темата, дори противоположните погледи набавят опит, който помага за попълване празнините в знанието за другите и знанието за себе си.

Бележки

* Изказвам благодарност на Искра Ангелова за помощта, която ми оказа при подготовката на този текст.

1 Вж. Турски пословици.Мъдрост и знания за всеки човек.С., 1922. Вж. Български пословици и поговорки. Изд. “Наука и изкуство” С.,1986, с. 304.

2 Надя Данова, Образът на гърците, сърбите, албанците и румънците в българската книжнина. В: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, С, 1994. с. 57.

3 Вж. Антъни Смит, Националната идентичност, прев. Николай Аретов, Изд. Кралица Маб. 2000, с.12-13.

4 Николай Аретов Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX-XX в.) В: Балкански идентичности, ИИИ, 2001, с.23. Вж. също и Инна Пелева. Екзотичният друг-присъствия и употреби в дискурсите на българския XIX век., Цит.съч,135-149.

5 Вж. Определението за “обобщен друг” на Д. Х. Мийд, Цит. по В. Стефанов в Участта Вавилон Изд. Анубис,1999, с. 17.

6 Николай Аретов, Цит. съч., с. 23.

7 Joan W. Scott. Fantasy Echo: History and the Construction of Identity. Critical Inquiry 27 (winter 2001). (University of Chicago Press), p. 286, превод Надежда Александрова.

8 Валери Стефанов. Участта Вавилон. Изд. Анубис, 2000, с. 20.

9 Joan Scott, Fantasy Echo: History and the Construction of Identity Critical Inquiry 27 (winter 2001). (University of Chicago Press;), p. 285 превод Надежда Александрова.

10 Ibid, p. 287.

11 Ibid, p. 289; Вж. Slavoj Zizek, The Plague of Fantasy, (London,1997), pp 26-27 превод Надежда Александрова.

12 Владимир Трендафилов. Неизличимият образ в огледалото. Изд. Кралица Маб. С., 1996, с. 65.

13 Надя Данова, Цит. съч., с. 63.

14 Пак там, с. 68.

15 Дунавска зора, г. II, бр. 21, 22, 1 и 8 април 1868.

16 Надя Данова, Цит.съч, с. 80; Кети Мирчева, Из историята на българо-гръцката вражда (по материали от възрожденския периодичен печат 1844-1878) Във: Връзки на съвместимост…, с.252-256.

17 Любословие, г. III, 1846, април, с. 60.

18 Вж. Кратко изследване на българската древност. - Български книжици, г. I, кн. II, май 1858.

19 Българска старина, г. 1, кн.1, 1865.

20 Любословие, г. III, декември 1846.

21 Вж. Двете касти и власти. - Македония, г. IV, бр. 18, 27 юли 1872.

22 Българска дневница, г.I, бр.1, 4 април 1957.

23 Български книжици, г. II, кн.2 януари 1860.

24 Дунавски лебед, г. I, бр. 11, 26 юни1857.

25 България, г. I, бр. 3, 8.април 1859.

26 Вж. Дунавски лебед, г. I и II, 1860-61.

27 Българска дневница, г. I, бр.30, 18 април 1857.

28 Дунавски лебед, г. II, бр.46, 22 август, 1861.

29 Свобода, г. I, бр. 4, 26 ноември 1869.

30 Читалище, г. III, бр. 15, 15юни 1872.

31 Турция, г. V, бр. 27, 16 август 1869.

32 Вж. Решен ли е черковния въпрос? - Дума на българските емигранти, г. I, бр. 4, 17 юли 1871.

33 Чорбаджиите са по-лоши и от турците. - Свобода, г. II, бр. 44, 15 април 1872.

34 Посоката на анализа ми е повлияна от идеята на Славой Жижек за “критика на идеологията”, която “се състои в демаскирането на традиционната алегория като “оптическа илюзия”, скриваща механизма на модерната алегория”. “Модерната алегория представя в пространството на идеологическия разказ чистата иманентност на текстуалната операция”. В: Славой Жижек. Понеже не знаят какво правят, прев. Милен Русков, изд. Критика и хуманизъм, 2001, с. 30.

35 Българска дневница, г. I, бр.1, 26 юни 1857.

36 България, г. I, бр. 26, 19 септ. 1859.

37 Читалище, г. III, кн.18, 19, 20, 21, 1871.

38 Читалище, г. III, 15май 1872.

39 Вж. Българските вестници, Дунавска зора, бр.5, 11 декември 1867.

40 Щрих към тази тема добавя и любопитното издание на Исмаил Кемал “Източник мнения” (Русе 1867-1868), което също се списва на български и турски и за което би могло да се каже че стои “на просветителски позиции”.

41Вж. Злото. Дума на българските емигранти, г. I, бр. 3, 8 юли 1871.

42 Вж. България, г. I бр. 1, 28. 03. 1859.

43 Дунавска зора, г. I, бр.2, 20. 11. 1867.

44 Вж. Инна Пелева. Ботев. Тялото на национализма. Изд. Кралица Маб, София 1998.

45 Вж. Народът. Вчера, днес и утре. - Дума на българските емигранти, г. I, брой 1 и 2, 10 и 25 юни 1871.

46 Пак там.

47 Вж. Ние искаме да живееме самостоятелно и независимо. - Свобода, г. II, брой 15, 10 април 1871.

48 Вж напр. Дунавска зора, г. II, бр. 9, 21, 22, 1868.

49 Надя Данова, Цит. съч, с. 102.

50 Любословие, пробен брой 1842.

51 Цариградски вестник, г. III, 2 юли 1851.

52 Вж. Писмо обявително за списанието. В: Мирозрение, 6 август1849.

53 Вж. Читалище, г. II, кн. 18, 1871.

54 Българска дневница, пробен брой, 4 април 1857.

55 Пролятата за свободата кръв ще измие племенните раздори. - Знаме, г.I, брой 3, 22 декември 1874.

56 България, г. II, бр. 54, 30 март.1860.

57 Дунавска зора, г. II, бр. 18, 11 март 1868.

58 Дунавска зора, г. III, бр. 21, 25 март 1869.

59 Пак там, с. 28.

60 Българска дневница, пробен брой, 4. 04. 1857.

61 Вж.Обявление.- Бъдущност бр.1, 2 ноември 1863.

62 Пак там.

63 Вж. Дунав, 16август 1871.

64 Читалище, г. III, кн19, 1871.

65 Вж.Дунавска зора, г. IV, бр 24 и 25, 1869.

66 Вж. Хр. Ботев.Празнуването на Кирил и Методий. - Знаме, г. I, брой 15, 9 май 1875, Огледах се и видях, че бях станал кадия. - Независимост, г. III, брой 24, 3 март 1873.

България има и бръснати мустаки, и космополити, и гръцки оратори. - Независимост, г. IV, брой 24, 30 март 1874; Вж. Л. Каравелов. Гърците лъжат. - Свобода, г. II, брой 44, 15 април 1872, Чорбаджиите са по-лоши и от турците. - Свобода, г. II, брой 44, 15 април 1872.

67 Балканските народи трябва да съединят своите сили. - Свобода, г. I, брой 30, 10 юни 1870.

68 Вж. Знаме, г. I, брой 12, 28 март 1875.

69 По термина на Славой Жижек и Жак Лакан “jouissance”, вж.: Славой Жижек. Понеже не знаят какво правят, прев. Милен Русков, изд. Критика и хуманизъм, 2001

70 Вж. Български пословици и поговорки. Изд. “Наука и изкуство”, С., 1986, с. 304.