Образи на българина в западната книжнина. ХIХ - началото на ХХ век.

Безспорно е, че ХIХ век е част от новото време, век изпълнен с много събития, чиито идеен поток върви от Просвещение към Романтизъм и т.н. Ако погледнем географската карта на Европа, ще видим, че Османската империя продължава да заема една съществена част от югоизтока. През ХVIII в. Русия е излязла на политическата сцена и активно взима участие във всички международни дела, като умело повтаря един стар и добре научен урок от монархическа Франция за стъпване на Босфора и поглъщане на “мюсюлманската” империя. Последната е навлязла още от края на ХVII в. в своя упадък, бавен и продължителен, от който редица западни държави се възползват. Като че ли Франция взема преднина във влиянието си в Османската империя, защото още от ХVIII в. усърдно и целенасочено прокарва своя културен и технически напредък.

Благодарение на дългогодишните си търговски и консулски връзки чрез капитулациите и наложилия се френски език в областта на дипломацията и международните общувания, последната успява да наложи себе си. Носителка на просвещенските идеи и последствията от френската революция, тази западна държава от една страна допринася доста за европеизацията на Източната империя, а от друга - за досега на западното общество с балканските народи, останали поданици на султана. На пръв поглед изглежда, че българите излизат наяве и за тях в Европа тепърва започва да се споменава. В действителност нещата стоят по-различно.
Доскоро в българската научна литература битуваше схващането, че османският период е период на “тъмни векове”. Редица изследвания разкрепостиха това схващане¹ и напоследък рядко се среща подобно твърдение, дори и в учебната литература. И тъй, българите не “изчезват” от Балканите, а от една страна стават част от общото понятие “балкански християни”, които в повечето случаи са възприемани от западните сили като съюзници срещу Османската империя. От друга страна, българската средновековна държава присъства в безброй западни исторически и художествени произведения. Историята й се вписва в политически и религиозен план между Цариград и Рим, между Изтока и Запада. Специално покръстването на българите е най-широко разпространената тема, която се използва умело от католиците с цел идейно противопоставяне на Реформата. Информацията се обогатява по книжовен път с течение на времето, благодарение на мисиите в Леванта. Комбинацията между византийски, латински, арабски извори и сведения от пътешественици води до няколко теории и интерпретации за българите. Последните са понякога със “скитски произход” и католици, другаде пък са с “волжки произход” и облагородени от християнството варвари; държавата им е загубена, а те са кротък и смирен народ изтърпяващ чуждата власт. ²
Просвещенските идеи преобразяват коренно образа на българина. Новите постановки за природата на човека, за варварството и езика, който определя произхода на даден народ, дават своето отражение в интерпретацията за българите. Начетени книжовници отново разглеждат българското минало и тогавашното им състояние и дават оценка за него. Тогава най-новата версия (Й. С. Асемани, Ш.-К. дьо Пейсонел), подбудена от идеите на германеца Шльоцер е, че те са част от “славянската” общност, защото независимо от “волжкия” си произход, те са приели “славянския” език, на който говорят. ³ Или с други думи, както се изразява един английски политик от началото на ХХ в.: “Българите обединяват местните племена и самите съвсем скоро се превръщат в славяни.” ⁴
Така се нагаждат идеите и се постъпва с всички останали обитатели на Балканите и изобщо в Европа. Ще припомня, че западните просвещенци събуждат и разпалват “елинското” начало у гърците - наследници на древна и значима цивилизация.⁵ Търсейки идентичността си, последните добиват самочувствие, което става неизмеримо. Румънците подемат също подадената от Запада теория за “римското” им потекло, което им служи за пряка връзка с френскоезичния свят, навлязъл плътно в балканската им култура от края на ХVIII - ХIХ в. ⁶ Макар и много по-късно от останалите събалканци, албанците намират своята идентичност пак в древни времена, в “Илирик” - идея, също заимствана от западната книжнина, писана между ХVI и ХVIII в. ⁷
Търсенето на “себе си” започва още през Ренесанса в Италия и еволюира във времето, така както еволюира техниката, общуванията с чужди народи и цивилизации, търговията между Запада и Изтока. Най-общо казано, до ХVIII в. се натрупва, осмисля и преосмисля историята, нравите и обичаите най-вече на народите от Европа и Азия, на по-заден план остават Африка и Америка. Тази книжнина, която обхваща голям брой проблеми от развитието на човешките цивилизации, става и неволно носителка на памет. Между ХV и ХVIII в. Балканите са част от Османската империя и там не се развиват културно-историческите процеси на Запада. Последният се възползва от византийското или ориенталското наследство, за да го пресее и поднесе обратно на Балканите от ХVIII в. нататък. С други думи, един Паисий стъпва донякъде на една отъпкана почва, която е подсилена и от културата на Русия. Извървяната пътека се оказва и изгодна, поради актуални дадености. От идейна гледна точка османската власт не позволява на хилендарския монах да приеме друга теория за потеклото на сънародниците си, освен тази за “Мосох, Москва” и съответно да направи идентификация със славянската общност. С други думи, изводите му по въпроса са лични и от друга страна, съвпадат с идеите на Просвещението. Поради факта, че е много четен и разпространяван, получава и съответно много последователи не само у нас. ⁸ Критичен поглед към неговото дело отправят не западните, а единствено гръцките книжовници от края на ХIХ в. - ХХ в., които оставайки верни на “великата си идея”, го определят като “антиеленист”.⁹
По същото време в просвещенска Европа съществуват и други теории по въпроса, застъпени най-вече от ориенталистите като Ербело, Ла Кроа, Де Гинь и др., които се основават на източни извори и гледат без пристрастие към българите и тяхната идентичност. У тях се застъпва тюркското начало. Тази линия също продължава през ХIХ и дори ХХ в. Към тези две идейни нива се прибавят и други: връзката с древността, с индоевропейското и хунското, които намират израз и в българската книжнина (Зографската история, Раковски, Фотинов и т.н.).¹⁰ Разискванията по тях, в известен смисъл, продължават и днес. Това е съвсем обяснимо, като се има пред вид, че “празнината” (ХV - ХVIII в.) в културно-исторически план в нашата литература е до голяма степен запълнена от Западна Европа и подетият от българска страна модел все още не е достигнал нивото на западната част от континента.
Паралелно с това в чуждата литература се формират и други виждания за българите. Изразителите са многобройни, затова тук очертавам основните им идеи.
Мисионери и консули, любознателни изследователи, продължават да дават “отчети” за пътуванията си на съответното министерство на външните работи. По утъпканите пътища на Балканите винаги са се отправяли и се отправят хора с конкретни задачи. Дори известният Алфонс дьо Ламартин, (1790-1869), чиито романтичен поглед изглежда търсещ и капризен по природа, реализира пътуването си по определена заръка.
Както е известно, от 30-те години на ХIХ в. нататък Франция и Англия се ориентират към протекция целостта на Османската империя, чиито начални реформи се ръководят от проевропейски настроени политици.¹¹ Връзките се осъществяват не само на дипломатическо ниво. През 40-те години на ХIХ в. във френското министерство на образованието се формира специална комисия, която ръководи “научни и литературни мисии” в източните страни. Не един мисионер се изявява като опитен наблюдател. Целите им се свеждат до това да допринесат за научните изследвания (география, геология, ботаника, физика, археология и др.) в страната си, както и за нивото на образованието в Османската империя. Ксавие Омер дьо Ел и Станислас Беланже пътуват по едно и също време - в края на 40-те години. Реформите на Махмуд II (1808-1839) и Абдул Меджид (1839-1861) впечатляват много чужденците. С имитацията на Европа невежеството на турците постепенно се стопявало. Това било така, защото най-сетне изоставяли идеята за силата на оръжието и решавали да заемат достойно място в света. Проблемът се изяснява по просвещенски чрез силата на разума.
Характерен момент в чуждия поглед е оценката на местното образование, което специално в Цариград обхващало представители на всички вероизповедания. Безспорно това на християните е по-напреднало от това на мюсюлманите. Тази констатация се прави и в края на ХIХ в. в отчетите на инспекторите, които също като споменатия Беланже, са имали за задача да установят доколко се изучава френския език и как той, “езикът на Просвещението” служи за отваряне към новостите на Европа. ¹²
Омер дьо Ел и Беланже прекосяват Балканите в края на 40-те години, когато българите продължавали да се учат в килийни училища и съществуването на габровското училище все още не означавало, че имат образователна система. Вниманието им е насочено към отделни страни от живота на балканското общество, чиито проблеми те пресяват през просвещенското си око. Липсата на противопоставяне между християни и мюсюлмани или между българи и турци води до един по-общ поглед и констатация за толерантността в Османската империя: “Цивилизацията е достъпна за всички народи от Ориента; така че духът им да е отворен към всички познания; характерът им да се формира и облагородява, така че, най-сетне, религиозната нетолерантност, вероятно по-слаба от тази в повечето държави в Европа, започва да изчезва и да отстъпва място на усещания за правдоподобност, които, поне за целите на образованието, не правят разлика между отделните религии.” ¹³ Безспорно е, че толерантността е качество, добре разбрано от западния човек, който има зад гърба си, във времето, религиозните войни, оставили значима следа в манталитета на европееца.
Развитието на човешкия интелект, образованието или образоваността на султанските поданици са в “прогрес” през онези години, а специално Абдул Меджид е представен като много способен човек, надарен с ум от природата. Поемането на европейската цивилизация било като бит и материална култура, било като стремеж към информираност, оформят само една страна от вижданията на чуждите мисионери. Желанието за отвореност към света или към напреднала Европа те усещат по-скоро в градската среда на Балканите. Показателно в случая е описанието на Ксавие Омер дьо Ел, който характеризира българите с обичайното им гостоприемство, работливост и миролюбие. Ала дивашкият вид на овчарите им, дългите им мръсни коси и тъпият им израз се подчиняват на едно друго обяснение от страна на чуждия наблюдател: “те изглеждат естествения враг на всяка цивилизация и на всяко правителство”.¹⁴
цивилизация - варварство не подминава и българите. Като че ли просветата и стремежът към нея от страна на българите е най-ценното качество, добре оценявано от чужденците, пребивавали на Балканите. Гостоприемството им и мирният, кротък живот, на който са отдадени по време на османската власт, са традиционни качества, изтъквани редовно от пътешествениците. Очевидно към “видяното и чутото” се прибавя и тази нова тенденция, която до голяма степен е свързана с европейската нагласа и ориентация. Просветата е мерилото за стремеж към знания, към усъвършенстване на човешката личност. Макар и в годините до Кримската война българите да са още в началния си етап на “светско образование” - чиито антирелигиозни принципи са широко дискутирани във Франция след революцията (1789) ¹⁵ - процесът на чуждата, българска земя е засвидетелстван и отразен като положителен. Заявката за излизане от “мрака” е вече даденост.
В следващите десетилетия, по време на Априлското въстание, английският военен кореспондент на “Дейли нюз” Макгахан (1844-1878) ще оцени българите така: “Мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат много непълна представа за българите. Винаги съм чувал да се говори за тях като за диваци, не по-цивилизовани от американските индийци. Признавам, че до скоро и аз самият не бях далече от същата представа. Останах учуден обаче, както вярвам ще бъдат учудени и повечето от читателите ми, като научих, че едва ли има българско село без училище и че тези училища там, където турците не са ги изгорили, са в цветущо състояние. Те се поддържат от данък, който българите доброволно са си наложили, не само защото са били принудени от правителството да сторят това, а и заради всякакъв род спънки, правени от своенравните турски власти. Образованието, което се дава в тези училища, е безплатно и еднакво за всички бедни и богати. Едва ли има българско дете, което да не може да чете и пише, така че процентът на грамотните в България е равен на тези в Англия и Франция.” ¹⁶
Малко по-иначе е поставена връзката цивилизация - варварство в творчеството на поета и публициста Ламартин, който в повечето случаи гледа с философско око. ¹⁷ “Полу-варварското” състояние на българите не би било пречка, за да си намерeли пътя към освобождението. След сърбите, следвало те също да се надигнат. Съзнаването на свободата е дори степенувано: докато тя е изписана на лицата на сърбите, то българинът е добър и простодушен, готов да се освободи. “Напълно узрели за независимост... ще поставят основите на бъдещите си държави”. ¹⁸ Нежни по природа, българите страдали от превратностите на съдбата, която им била отредила да живеят под сянката на “велики империи” като римска, германска, византийска и османска. Докато всяка от тях загивала от корупция и старост, те оставали здрави и устойчиви. Българската история е поставена в обсега на империите, които по просвещенски имат своя зародиш, кулминация и крах. Като че ли еволюцията на големите царства засяга единствено тях самите, а българите остават невредими и без да са рожба на същата тази еволюция. Може би Ламартин поставя така въпроса, защото трябва да оправдае и появата на манихейството. Става ясно, че сблъсъците на многото народи в югоизточната опетнена земя, непожалена от съседи, водят до различни последствия, но “природата” и “земята”, на които тамошните балканци живеят, остават непроменени. Те са постоянните и сигурни величини, които определят нагласата на българите.
Ламартин донякъде отхвърля както варварството, така и пътя на варварите към цивилизацията. Самият той се определя като “ориенталец”. Тази си идентичност книжовникът излага, твърдейки, че е арабин, а страната на въображението му била Ливан. С такава нагласа тръгва на два пъти към Балканите и Мала Азия. В публикациите и речите си (1834 - 1841) пред френския Парламент за Източния въпрос, както и за състоянието на подчинените народи, депутатът ясно формулира и една друга двустранна връзка: мюсюлмани - християни, която отговаря на противопоставянето варварство - цивилизация. Безспорно е, че първите се идентифицират с османските турци и, в разсъжденията на философа, те са мързеливи, не работят и живеят на гърба на християните. Империята им била в пълна разруха и най-вече заради администрацията й. Тя щяла да се разпадне и да остави варварско безредие. Затова не трябвало да й се помага в този процес, за да не би помагачите да станат защитници на “варварството и исляма срещу цивилизацията и разума”.¹⁹
Турците са носителите на варварството в крайната му степен. Като опозиция отново се изправя образът на българина - често пъти наравно с този на сърбина - който е работлив, изпълнен с уважение към духовенството, живеел отделно от турците и бил по-организиран от тях. Без да подчертава нуждата от просвета, Ламартин е убеден, че българите имат всички качества, за да живеят в самостоятелна държава и много бързо да превърнат “пустинята” в цветуща градина. Проникването в балканската среда и вникването в нравите и манталитета на заварените, за които дава политически рапорт, изясняват позицията му. След като идентифицира българите с народ, който е способен да отговаря за сетнините си, Ламартин отива по-надалеч. ²⁰ Служейки на интересите на Франция, която държи на целостта на Османската империя, той поставя въпроса пред обществеността за протектората в “многочисления” Ориент, когато новите националните държави ще бъдат факт върху територията на Турция. “Основете светия алианс на цивилизацията” - прокламира Ламартин пред Великите сили. Тези идеи - в годините на Кримската война - са подсилени и от обезпокоителния факт, че Русия иска да владее Босфора и да “подчини Европа и Азия на същото робство”. ²¹
В същото време, както още в ХVIII в., просвещенска Европа отправя апел към гърците, поданици на султана, да излязат от летаргията си и в името на древното си елинско начало, да се пробудят за нов живот, така и Ламартин се обръща към останалите балкански народи: “До населението от Македония и островите, Власи, Молдовци, Сърби, Българи: “Станете! Ние ще ви помогнем, вие се сбирате, вие водите, под гаранцията на Европа.” Същите мисли за единство изразява и в поетична форма. ²²
Неприятните дни на “пътешественика”, прекарани в сърцето на Тракия, заради болест, като че ли съсредоточават вниманието му върху нрава на българите. Така и Ламартиновите образи - тези на поета и публициста - остават ярки и запомнящи се, защото пътят на тяхното изграждане събира в себе си политически дадености, собствени наблюдения, книжовни познания и актуални идеи. Просвещенският израз и романтичното донякъде отношение спрямо Ориента допринасят за търсенията на западния човек, който се убеждава сам в назрялата необходимост на българина за свобода.
Както се вижда от посочените дотук примери, идеите, произхождащи от връзката цивилизация - варварство и идентифициращи по някакъв начин българите, са сходни или се допълват. Може би единствено автори като известният политик и историк Франсоа Гизо (1787-1874) стигат до крайност в анализа си по тоя въпрос. В “Мемоарите за историята на моето време” (1858-1867) той разглежда в общ план редица по-стари и нови исторически проблеми, без да обръща внимание на източна и югоизточна Европа. Тази част от континента за него не съществува. Гордо и надменно заключава, че Франция е центърът на цивилизацията, защото всички важни идеи и събития са се зародили там! Извън обсега на неговата страна, всичко останало не само че е варварско, но и не заслужава внимание. Може би такава позиция се отнася към т. нар. бахтинова “вненаходимост” или нежелание да се приеме по никакъв начин чуждата култура. Цв. Тодоров, който не е особено информиран за образа на българина както в по-стари времена, така и в по-ново време, приема същата позиция. Продължавайки я, той заключава, че Франция трябва да се отрече от гледната си точка, за да се промени и гледната й точка спрямо “другия”. ²³
В контекста на мемоарната литература от края на ХIХ в., когато България е вече суверенна държава, се срещат подобни на предходното време идентичности. Без никаква преднамереност граф Робер дьо Бурбулон (1861-1932) - личен секретар на княз Фердинанд - разкрива една специфична страница от времето, когато е бил на служба в двореца. ²⁴ Също като Ламартин и редица други чужденци, пребивавали на Балканите, първоначалната уплаха и насмешката спрямо ориенталската действителност постепенно намаляват за сметка на други емоции от всякакъв характер. Отново се проявява отношението между западната цивилизация и българите или по-скоро погледът отвън. Палитрата от впечатления включва природни пейзажи, запознаване с историята на българите и обичаите им, контакти с местното население и не на последно място, с държавници. Любопитният, пищен и симпатичен Ориент, на фона на който изпъква българинът, с течение на времето става привлекателен. Граф дьо Бурбулон формира току речи същите образи, които предходниците му поднасят на читателя. Излизането от рамките на Османската империя ²⁵ и добиването на свобода се възприема като оттърсване от варварството и търсене на добрия път към цивилизацията. “Свободни още не значи независими... Те се опитват... да заздравят страната си, да я цивилизоват. Българите са извънредно сериозни, работливи и упорити. В тях няма нищо дребно и лекомислено... Убеден съм, това е нация с голямо бъдеще.” ²⁶
Тази мисъл за сетнините на българите граф Робер дьо Бурбулон потвърждава и чрез думите на сръбския крал Милан Обренович (1882-1889), който на базата на сравнения между тях и сърбите, изразява вижданията си за двата различни народа. Сериозният и практичен българин, който се грижи най-вече за земята си и по-малко за политиката, е противопоставен на бъбривия и шумен сърбин, който не си знае и не съзнава интересите си. Затова народ, който като сърбите нямал вяра в себе си, бил обречен на изчезване, докато бъдещето принадлежало на България. ²⁷
Авторът разкрепостява закостеняло схващане - явно популярно в неговата страна - че българите са свирепи турци, а по пътищата бродят разбойници. Установявайки разлика в поведението на владетеля, на интелигентните държавници и народа, както и разликата между града и селото, той допълва мозайката в посока цивилизация. По просвещенски графът набляга на напредъка в българското общество и подчертава “смайващата бързина”, с която българите се образоват и научават чужди езици: “...възприемат лесно и по-бързо от други народи постиженията на цивилизацията.” ²⁸ В подкрепа на вярно избраният път на монархията, граф дьо Бурбулон смята, че българите се показват съпричастни с действията на княз Фердинанд. Показателен пример за това е женитбата му с Мария-Луиза Бурбонска. В контекста на събитията, свързани с проблема за официалното вероизповедание на княза, българите изпъкват като “не особено набожни” и “безразлични към религиозните неща”. Въпреки “презираните попове и невежи църковни служители” този народ държал на религията си. Последната обаче се явявала като национален защитник, неразделно свързан с идеята за родината. ²⁹ Явно е, че понякога мълчаливите съгласия на българите с пътя към стабилност на младата България или “пътя към Европа” показват несъзнателният им стремеж към приобщаване.
Националната идея и патриотизмът на българина са високо оценени от не един чужденец. Докато през османския период тези морални качества са свързани с борбата за духовна и политическа свобода, през края на ХIХ - началото на ХХ в. в границите на самостоятелната държава нещата изглеждат по-различно. Защитата на родната страна - чиято по-голяма част вече не е изтощена турска провинция - и повишеният боен дух на българина стават повод за редица размишления и оценки от страна на чуждите наблюдатели. Обсадата на Одрин (октомври 1912 г.) и напредването на войските към Босфора са една еуфория, “една чудесна война”, в която българите не претендирали за Цариград. Както сам се изразява граф дьо Бурбулон, “самото влизане там е всичко за тях”. Този голям ентусиазъм в името на родината се противопоставя не на турските настроения, а на притворството и раздорите, на неискреността и високомерието, на съмнителното приятелство от страна на гърците. ³⁰
Подобни позиции заема и У. Мънро, чийто пътепис (1914 г.) е първият по рода си на английски език, написан по време и за независима България. Без да излиза от очертаните традиционни рамки, той описва българите в контекста на съвременните събития. “Тя България значително е изпреварила гърците, румънците, сърбите и черногорците по повечето показатели, които характеризират общественото развитие и цивилизацията.” ³¹ Тези констатации са направени въз основа на дългата история на българите, написана по обичайния начин, според предходни творби, между които изпъква английският просвещенец Гибън. Впечатляваща е характеристиката за цар Симеон, чиято държава заемала достойно място всред цивилизациите. Общо взето Мънро избягва да определя българите като варвари. В повечето случаи говори за новото време и за напредъка на “селската нация” - понятие натоварено с обективизъм - придобила свободата си след останалите балкански съседи: “Тая селска нация като се видяла на свобода, много бързо показала своите качества само за времето на едно поколение.” ³² В категорията “варвари” попадат сърбите и гърците, чието злосторно поведение по време на балканските войни накарало българите да страдат много. ³³ И пак същите балкански съседи са противопоставени по грамотност на българите, готови винаги да отделят средства за образование. Моралният напредък на българите, доказано способни да имат своя държава, оформя в представите на англичанина степента на напредък и цивилизация, отговаряща на европейското ниво.
Превратностите в съдбата на балканските народи по време и в ледствие на войните и разсъжденията по тях оформят неволно общочовешката взаимовръзка война - мир, която произтича от просвещенската опозиция варварство - цивилизация. Поставянето на българите в обсега на балканските и европейски дадености през ХХ в. в контекста на прегрупирваните сили води и до нови стереотипи. Европа заличава от географската си карта Османската империя, чието разпадане очаква повече от два века. Неразривно свързаните с това балкански народи, излезли един по един от сянката на мрака, заживяват по своему, продължавайки да търсят идентичността си през погледа на Европа. Бележки: