Съседът между мира и войната (Българската литература за своя съсед в края на ХIХ - началото на ХХ в.).
Хилядолетия вече човечеството се себеутвърждава във времевото и менталното пространство между войната и мира. Тези две обществени явления и политически състояния се намират в постоянна взаимозаменимост и взаимовръзка. Колкото и в стремежа си към градивно-позитивното, една от съставните части на който е мирът, хората да търсят всеобхващаща хармония, по-чести са случаите, когато тази хармония се постига в една или друга степен именно с противохармонични средства - агресията, насилието, опитът за силово, често свързвано и с духовното надмощие. За Югоизточна Европа това общоеквивалентно явление (къде с по-голяма, къде с по-малка интензивност) е валидно не поради трафаретния и отдавна подложен на съмнение израз, че тя е “кръстопътна зона”, а поради неоспоримия факт, че там, където има история, конфликтите са съпътстващи. Също всеизвестно е, че там, където има граници и бариери (езикови, междуселищни, етнически или религиозни, а в случая, който ни интересува и държавни) - има и друг, близък или далечен в зависимост от моментния интерес съсед. Имагологията е изследвала механизмите на тази “другост” и образованият читател знае това. Това е причината, поради която ще заобиколя привичките от миналото да изброявам панегирик от теоретици на културата, осветлили редица аспекти на този наистина сложен въпрос.
На Балканския полуостров той е не по-прост поради наслагвани и мултиплицирани в историческата памет на народите още от първите набези над Византийската империя визии за един и същи съсед, който веднъж е съюзник, сетне противник, но и в двата случая не само чужд (за Балканите това е по-слабо изразено), но и враг. Това се дължи често и на обстоятелството, че в повечето случаи въпросите, които хората не са в състояние или нямат волята да решат с помощта на културата и на градивното в нея, опират до услугите на “антикултурата” - на оръжието. И така в сложната взаимовръзка между войната и културата жертва става точно културата, в името на която уж понякога се води и войната. Нещо повече. Ако се вгледаме и в заплетеното отношение победител - победен, ще открием позицията на културата и литературата от фронтовата линия на победените, независимо от нейната основополагаща непреходност и творческа устойчивост. Затова и много от интелектуалците на новото време се чувстват не само жители, но и жертва на един победен свят.[1]
Войната в нейната човешко-предметна съвкупност също е част от духовната история, една сцена на многовековни сили и решения. Основният въпрос е, как и в каква разпространеност тя действа и се отразява върху културната история.[2]
В Югоизточна Европа въпросите на войната и културата имат по-сложно взаимоотношение по няколко причини. Те са свързани в новото време с борбите на поробените християнски народи, съпътствани с процесите на национална консолидация, на модернизиращото се общество, оформящо националностно и личностно себеусещане, с изграждането на чувство за историзъм, с инфраструктурни и икономически промени и пр. В процеса на “национално съзряване”, свойствен на всички народи през ХIХ и ХХ век, се изгражда и модерната култура.
За народите от региона на Балканския полуостров обаче, тази модерна култура започва да се развива в условията на чуждо не само по народностен признак господство. И културата се превръща в една от целите на борбата на народите за собственото им отстояване. Така тя влиза в особена конфигурация с противоположни й на пръв (но само на пръв!) поглед явления - въстания и революции. След Берлинския конгрес тази взаимовръзка прераства в друг тип отношения, още по-парадоксални - култура (а в случая - литература) и война, тъй като новообразуваните държави са принудени да решават заплетените си териториални и национални проблеми със силата на оръжието - един път срещу доскоро общия враг, сетне помежду си. Без да правят изключение от другите, отдавна “свободни” народи, които също решават проблемите си през ХХ в. под въздействието на Марс, балканските държави развиват и своя култура, подчинена на идеята за национално себеотстояване и свързана с техните революционни борби, въстания и войни.
Тези най-общи характеристики налагат избирателен подход, тъй като проблемът е сложен и обхватен. За да потърсим отговора на тези въпроси и мястото им в “координатната система” на общественото развитие, ще разгледаме някои изяви на войната и българската литература, опиращи до най-общите характеристики на не само оформената, но и формираната представата за съседа. Тя е поетапно исторически взаимообвързана и поради тази причина е и в пространствено-времева последователност.
1. Култура и революция.
2. Литература и национално-освободителни или отбранителни войни.
3. Литература и национално-обединителни войни.
4. Балкански войни и “балканизация на културата?”
5. Победителите в хотел “Риц” и победените музи.
Култура и революция
Както вече споменах, поробените народи от Балканския полуостров развиват своята модерна национална култура в сложна взаимовръзка на градеж върху основателното отрицание. Опозицията култура - въстание, култура - борба, култура - революция е стожерът при изграждането на националните култури на сърби, българи, гърци. Започнали от идеята за национална история и формиране на историзъм у своите народи, първите дейци на “новобалканската култура” работят в условията на чуждо потисничество именно с призива за образование и просвета. Призивът-протест на Паисий “О, неразумний и юроде” е повсеместен за всички поробени народи. Знанието и рационализмът на здравия разум се издига в култ и фактор на борбата. Доситей Обрадович, например, пише още през 1764 г. към един свой псалтир в съответствие с възгласа за знание и просвета, че който не “части” святото писмо ще пати “много зло”. Или: “Што су, брате, птици крила,/То jе нам писмена сила.”[3] Осъзнати като потребност на новото време, подобни призиви изпълват литературите на всички балкански страни. Те са добре известни на специалистите. За нас важен е по-скоро обединяващият момент в призива за свобода и просвета, свобода чрез просвета. Защото това е и началната фаза на взаимовръзката между културата и революцията, културата и войната. А за Балканите тя е политическа.
Образец за повечето дейци от региона на Балканите са Френските революции от 1789 и 1848 г. Техни привърженици и горещи популяризатори в своите страни са Вук Караджич, Бранко Радичевич, Джура Якшич, Й. Й.Змай и др. от Сърбия; Дионисиос Соломос и Ригас Велестинис от Гърция; илирийците от Хърватия - Людовит Гай, Станко Враз и Август Шеноа; патиоптистите от Румъния - Николае Балческу, Болинтиняну, Богдан Петричейку, Цезар Болиак, Хъждеу и пр. Техните имена се свързват именно с тази особена задача, поставена пред народите им - да отхвърлят чужд гнет чрез въстание, революция или война като едно от средствата на тази битка е културата. А “първите воини” - формиращият се балкански интелектуален елит. При тези общи задачи на християнските народи съседът-християнин има свои особености, но не е основният неприятел.
Един кратък поглед на литературата у нас от втората половина на ХIХ век например показва категорично противопоставянето народ - поробител. В “Къде си, вярна ти любов народна” Добри Чинтулов наред с призива “На кръст си тънки саби запашете, за бащината си земя станете” приканва “Тъпчете турски племена, пълнете с техните тела пространните ни равнини, дълбоките ни долини”. А във “Вятър ечи, Балкан стене”, той е поет на мигновената революция: “Догде е мъничка змията, елате да се съберем, с крака да й строшим главата”.
Георги Раковски пък нарича владетеля “свирепи турци”, обвинява ги, че нашите храмове са “потъпкани от турска поганска звярска невярност.” Или поривът за тези войнствени настроения обяснява Ботев: “Тиранинът върлува и безчести край наш роден: коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен”.
Какво е особеното при тази взаимовръзка литература-революция? Свойствена за всички балкански народи и характерна и за останалите европейски държави (особено тези, които държат в подчинение свободни преди народности), тя разкрива съпричастието към един цялостен културен процес на модерното човечество. С оглед търсенето на мигновено въздействие (култура - революция[4]) литературата е и волунтаристична. Изрази като “тъпчете турски племена”, “турска поганска звярска невярност” са лишени от художественост и естетическо въздействие. Но те имат онова широко и популярно влияние, което при задачите на националната революция може да бъде “духовен порив”.
Но това е едната страна на тази взаимовръзка. Емоционалната. Тя е повърхностният слой, а в същността на културата остават дълбоки философски предложения и решения на Просвещението. Намирайки се в постоянно общуване (пряко или посредствено) помежду си, черпейки, идеи и мотиви, използвайки едни и същи или сходни образци и модели, идейните автори на отношението култура - революция стават своеобразни “посланици” на една всеобща хуманистична насоченост (като изключим по-горните конкретни примери), заимствайки кога повече, кога с по-слаба интензивност постижения от съседа или по-далечния съмишленик. И в това няма нищо лошо. Напротив - именно това явление дообогатява националните култури и ги сближава в по-общите и по-конкретните мотиви и тенденции. Всеизвестен факт например е, че новобългарската култура се изгражда не само на собствена територия, а и често създава основополагащи елементи (вестници, училища, дружества, печатници) в извоювали вече свободата си балкански държави или пък страни, поддържащи по една или друга причина основанията на българите в революционната борба (какъвто е примерът с Румъния и Русия) и създадените от тях условия за развитие на българската култура.
Парадоксалното тук е в това, че независимо от тесните взаимовръзки между народите, изявата на културата на всяка една страна е вътрешно-национално ориентирана. Така в борбата с петвековния поробител, съпричастният доскоро по съдба поробен народ (гръцкият) е хитър и злоблив. Румънецът (на чиято територия се изгражда първата културна институция у нас, а цели колонии българи са намерили подслон) е асимилатор и в много от преписките срещаме сблъсък в амбицията за подчинение от страна на приютяващата нашите емигранти страна[5] и пр. Тази особеност ще изникне с много по-голяма категоричност в началото на ХХ век, когато националните интереси ще бъдат ръководни в културната ориентация.
Всеобщо валидните и наднационални на практика идеи на революцията в областта на културата придобиват в системата култура - революция нови характерологични черти и се подчиняват на други закони - национално-консолидиращи всяка една отделна нация в Югоизточна Европа.
Подобен път имат и институциите на културата - “координатната система” на културата. Всяка една страна от Балканския регион учредява през ХIХ в. основните и водещи звена на “културното администриране”. Създават се училища, дружества, академии, печатници и пр., а в годините на самостойно държавно развитие - и държавни културни институции. Задачите на тези културни институции съвпадат с идеите на национално-освободителните революции. Нещо повече. Те сега започват именно в условията на национално-освободителните борби да общуват помежду си не само междуличностно, а и междуинституционално. Подготвя се на практика в условията и най-вече следствие на взаимовръзката култура - революция един нов тип културно общуване - междудържавно. То е много съществено за културата в края на ХIХ и особено началото на ХХ век, разкрива нейните възможности за влияние в обществото и за обогатяване представата за другите народи. Така всъщност се постига и една по-голяма плътност в опознаването на самия себе си, съизмервайки се с другите. Или, както един от дейците на революционното движение беше извел като верую, “мирното културно съревнование между народите”. Без да абсолютизираме термина “съревнование”, тъй той като може да има различни тълкувания, показателен е именно стремежът към лелеян мирен културен съвместен вървеж. Тези нови основи на културно взаимодействие между балканските народи опират и до втория основен въпрос:
Култура и национално-освободителни или отбранителни войни
Балканските народи възвръщат своята държавност през ХIХ в. Едни по-рано, други малко по-късно. Причините за това са различни, отдавна изследвани и обяснени от науката. Важното е, че с постиженията и в резултат на революционните борби, културата влиза в ново състояние на развитие - в свободна, собствена държава и поема всички отговорности, които тази държава й възлага. Нека вземем за пример някои институции.
Университетът в Атина се учредява през 1841 г., в Яш през 1861 г., в Букурещ - през 1864, а в Белград - също в началото на 60-те години. Появата на ново модерно университетско образование е свързано с извоюването на самостоятелно държавно управление. Т. е. те са резултат на отношението култура - националноосвободителни войни. В България Университетът е факт с близо 20-годишно закъснение именно поради изтеглената във времето гореспомената взаимовръзка.
Същото важи и за академиите на науките в тези страни. Те се обособяват в общности от модерни учени, поставили си съвременните научни амбиции, също в този период - през 70-те години. Поради изтъкнатата особеност, единствено Българското книжовно дружество е националната научната институция извън територията на националната държава и в отсъствието на национална държава.
Пак в условията на държавност се учредяват националните библиотеки, театри, опери, художествени академии, музеи и пр.
Ясно е, че свободните държави от Балканския полуостров изпращат ХIХ в. с решената от националните им програми взаимовръзка култура - революция. Те посрещат новия ХХ век с всички принадлежащи му предизвикателства, притежавайки една уплътнена културна институционалност, която им дава тила, опората и самочувствието на изградени и изграждащи се модерни култури. В края на ХIХ и началото на ХХ век балканските народи са в усилено културно общуване помежду си. Те се “съизмерват” по всички показатели - брой на грамотни, пълнота на училищната мрежа, степен на “еманципиране” на висшето образование, обменят си научни поредици, гостуват си с постановки, интензивно се превеждат едни други и така културите им стават бързо по-достъпни. Младежите от балканските страни много бързо се вливат в останалите европейски университети и там те са в особено съревнование помежду си. Именно поради тази сходност в историята и културата. А и в резултат на назряващите конфронтации по различни въпроси на историята и свързаната с нея актуална политика.[6]
Вече можем да говорим за осъществените задачи на взаимовръзката култура - националноосвободителни войни. Вследствие на тези няколко последователни националноосвободителни войни (на Гърция, Сърбия и България), културите на Балканите осъществяват на практика задачите, поставили си чрез взаимовръзката култура - революция.
Тези националноосвободителни войни, обаче, водят до още по-заплетения възел на отношението национална литература и култура - война поради “квесторството” на голямата дипломация в Берлин през 1878 г. Разделили се предимно на две - “за” и “против” разпадането на Османската империя[7] (или както проф. К. Косев справедливо изтъква, че “Берлинският конгрес се превръща в своеобразен търг за разпродажба на фалиралата империя край Босфора”[8]), заседаващите в Берлин през горещите юлски дни на 1878 г. слабо се вълнуват от съдбата на възвърналите се на европейската карта балкански народи. В целия немски печат от тези съдбовни дни едва ли ще открием статия за която и да било балканска държава, за нейната култура или история. “Младите” държави по-скоро имат функциите на обект във взаимовръзката култура - националноосвободителни войни, отколкото на субект на собствената си съдба и бъдеще, а в това число, разбира се, и култура.[9]
Тази “присъда” води до няколко същностни особености в развитието на културите. От една страна, наблюдаваме “интензифициране” на културното развитие. Специално за България нерешените национални и териториални проблеми доказват това по един безспорен начин. Още в хода на Руско-турската война 1878/79 в страната се изграждат първите институции на културата.[10] Особеният статут на Източна Румелия ускорява процеса на национално културно консолидиране. Интелектуалците са тези, които подготвят Съединението на България през 1885 г. и изграждат силния дух на българските войници в отстояването на това съединение в Сръбско-българската война през ноември същата година.[11]
Рожба на преплетени международни отношения, тази първа в новото време война между двата съседски народа става и пръв изразител на новите особености на литературата при завишени температурни условия. Скоростта на куршумите са в пропорционална зависимост от словесните атаки и нападки. Най-гръмогласни са и едни от най-популярните поети на току-що съединилото се царство - Иван Вазов и Михалаки Георгиев.[12] В стихосбирката “Новото гробище на Сливница” авторът на “Под игото” е намерил нов враг. Това е сръбският князът Милош, който подтикнат от Дунавската монархия нападнал съседа-брат. Този Каин е за поета безумний с кръвнишка ръка, обречен на вечно проклятие, отречен и от Господа.[13] А в “На Милош Милоевич и съдружие” читателят е напълно наясно, че сръбските управници са основните неприятели. Те, а не сръбският народ (който за Вазов си остава братски[14]) са виновни за посятата ненавист към българите.
Повлек посявахте лъжата гнусна
В земята сръбска, о жреци коварни,
И вашто семе плод обилен пусна:
Пожнахте срам - не сте ли благодарни?
Полвек народу разума мрачихте,
Убихте правата му свяст природна,
Душа му млада с татул вий поихте,
Хранихте го с вражда неблагородна.
Тази неестествена за братски народ вражда е резултат на пропагандната активност от страна на “жреци коварни”. Тя не съдържа характеристика, която да обогати образа за съседа от запад. Напротив, внася още един мотив, свойствен не само за литературата, където не народите носят вината за действията на управниците си. И все пак един отпечатък остава. Дори и не напълно негативен, дори и гротескно ироничен, емблематичният герой на Алеко Константинов възкликва “Сърбите ли? Знам ги аз тях!” Фокусирано е и невежество по въпросите на “другия”, и снизхождение към възклицаващия, и автоосмиване, но не и омраза. Тя идва впоследствие и е резултат на двустранна политика и агитация, огласители на която са интелектуалците и от двете страни. Може би твърдението, че “българската литература е все още длъжница на Сръбско-българската война в битието й на историческа тема”[15] съдържа и отговорът, че сърбите все още не са онзи отблъскващ образ, в какъвто ще се превърнат през Втората балканска война.
Литературата често е снизходителна и спрямо доскорошния поробител. В годините след Освобождението Вазов пише най-ярките си произведения и за Ботев, и за Левски, и за Раковски. Героите от Априлското въстание са възпети в “Епопея на забравените”. Но образоформиращият подход е свързан не с потисника, а с героя. И тук контрастът се получава чрез пластичното опоетизиране на бореца, при Вазов с главно Б. Турчинът-изедник е на заден план. Бесилото е славно.
“Дядо Нистор” е разказ, писан от Вазов през 1888 г., и основната му задача е да представи изкривените политически и обществени отношения, настанили се в България след Освобождението. “Разместването на пластовете” е в центъра на разсъжденията на възрастния човек Нистор Барабойков, който и преди не е бил политизиран, но сега е направо аполитичен. Той не желае да говори за ставащото в нашето общество, защото недоумява, как млади хлапаци прескачат бариери и възрастови групи, заобикалят довчерашни борци са свобода и стават министри и чиновници. Същото се отнася и за четиримата му синове. А и вече нямало весели хора...
Изобщо, разсъждава главният герой, - някои от промените станали “опаки” и “противни”. Той като човек от миналото се чувствал “чужденец в тая нова България”, създание на един политически трус. И продължава да се пита по повод разпадането на патриархалността: “Каква полза, че се освободихме? В турско време чиляк знаеше, че има челяд...” Сега всички се били разпръснали. А и милост у хората вече нямало: “При турците беше лошо наистина, но като паднеш на аман, като пуснеш нещо под седжето, намираш милост и прошка, ако ще и човек да си утрепал. Не, не имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха... Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже прости.”[16]
Колкото и нетипична да е за Вазов, тази “визия” за нас е съществена поради особения подход да противопостави съвременните му политически порядки в България на онези, които народът помни и отхвърли като “черно робство”. И едва ли има друг такъв обобщителен образ на народа-поробител: Милостив народ бяха. Това е и естествено. Вече изпратено в миналото, потисничеството дава възможност и за известен положителен анализ, па макар и само в устата на един недоволен от реалността герой.
Не бива и за момент да се предполага, че литературата до 1918 г., - периодът в който се решават на практика повечето национални проблеми в Европа, а и годината, с която може би завършва ХIХ век, ще бъде отделена от злободневните въпроси. Затова “другият” в българската литература се появява само или предимно паралелно с някакво политическо събитие (война, въстание, заплаха). Тя е, така да се каже, хроника-литература. Такъв е и фейлетонът на Алеко Константинов “Мобилизацията на окупационния корпус” от 1895 г. с основна тема “румънската окупация на България”. Алеко осмива амбициите на някои правителствени кръгове в северната ни съседка да изградят “Велика Румъния” като щели да извършат и “цивилизаторска мисия в България”. В отговор на това сатирикът представя предложение за екипировка на румънската армия: Да се реквизирали 500 коли сено и слама и да се вържели “на всякой войник на десния крак по едно снопче сено и на левия - снопче слама, за да могат да разпознаят кой е десният и кой е левият им крак”. Освен това напомня, че “власите накрая на Дунава се давят” и ги призовава: “Вий, прями потомци на славните римски пълководци, поведете непобедимата армия към слава и величие; на върховете на вашите сабли виси будущата Велика Втора римска империя. Напред Света Мамалига да вие на помощ! Съ тряска цара румуняска!”[17]
С този фейлетон А. Константинов не добавя нищо различно от наследения в етно-националните пластове образ за северния съсед. Тук по-скоро виждаме отново управниците на прицел, а народът (ако подминем намека за неграмотност или любовта към качамака) в неговата цялост е пощаден. И това не е случайно. Защото литературите от балканските страни навлизат в нови национални и “наднационални” общувания, където се забелязва (поне на повърхностния слой) опит да се превъзмогне или направо избегне каквато и да е била категоризация в името на взаимното общуване. Напрежението между “националното” и “наднационалното” е често обаче в полза на първото.
В края на ХIХ и началото на ХХ в. българската литература се развива с небивал по своите мащаби размах, с географска и идейно-мисловна уплътненост.[18] Разраства и общобалканското културно сътрудничество, изразило се не само в междуличностни и междуинституционални контакти, но и в създаването на общобалкански или пък общославянски културни институции, какъвто е случаят със съюза “Лада”, например[19]. Вярно е, че развитието на славянската идея в началото на ХХ век е водеща по отношение на общобалканската. Но връзките на БАН, например, със Сръбската академия на науките, с Матица сръбска и Матица хърватска, опират и до общобалкански проблеми на науката и културата.
Породените следствие на Берлинския конгрес нови въпроси на взаимоотношението култура-национално освобождение предопределят за дълги години развитието на всяка една от балканските култури в тясна посока с националното. И така успоредно с “отварянето” на националните култури се наблюдава и обратният процес - силно дистанциране от тези култури, дори и противопоставяне в онези деликатни въпроси, свързани с националната история и култура на всеки един народ поотделно. Националното в културата се превръща в своеобразно убежище на новите модерни култури и векторът е винаги политически ориентиран. Това капсулиране е със същата интензивност, c каквато е “отварянето”. И това е следващият въпрос от голямата тема за Балканите между културата и войната, а именно:
Литература и национално-обединителни войни
Както вече споменахме, Берлинският конгрес подготвя една бъдеща Балканска война, в която всеки от балканските народи има да решава национално-обединителни задачи. Въпросът е обаче в това, че обектът на “приютяване под родна стряха” често съвпада и така войната срещу дълговековния поробител е в самия й зародиш обречена като война между потърпевшите - отделните балкански държави.
В областта на литературата взаимовръзката й с тази първа война (между християни и мюсюлмани) придобива нови характеристики. Сключилите помежду си съюз българи, гърци и сърби общуват на културно-институционално равнище във всички етажи на културната политика. Това се отразява и върху поведението на интелектуалния елит - учени, писатели, художници, актьори, музиканти и пр.[20]
“Дългоочакваните събития” превръщат твореца в изразител на тогавашните вълнения, излени в стихове и песни. Той става своеобразен хроникьор, чието основно изказно средство е художественото слово. Това е важен и слабо изследван въпрос от балканската културна история.
За България вече знаем каква е била реакцията на интелектуалците. Показателна е дори само най-бързо и ефектно въздействащата поезия, отпечатвана буквално за часове в периодичния печат. На третия ден от обявяването на мобилизацията в. “Мир” публикува стихотворението на Ив. Вазов “Македония”. Следващият ден първа страница на вестника започва с подписаната с псевдонима Боян (отново Вазов) войнишка песен “Напред, към Македония!”: “Екна глас... вред приятна вест донесе - вест за кървав бой/ Бой със турци неразбрани/ Да избавим наште братя страдални - наша плът и кръв... Бой за правда и свобода/ Да избавим три (к. м., Р. К.) народа!”...
Константин Михайлов-Стоян пък посвещава стихотворение на деня на мобилизацията - “17-ий септември” и изповядва на руски: “На бой тот кровавый мы с песней пойдем! Пойдем как на праздник!” Близо шейсетгодишен тогава, прочутият български тенор и артист в “Большой театр”, основател, директор, режисьор и изпълнител в Българската оперна дружба, явно със светоусещането на гражданин-творец подема всеобщата песен. Вазов е три години по-възрастен, в публикуваното в следващия брой негово стихотворение “Там!” намираме същите мотиви: “Напред! Часът удари славен. Меча / Изтеглен е, България ечи / От боен вик! Напред в борбата, в сеча.”[21] (к. м., Р. К.)
На 26 септември се предлага “Марш” по текст на Кирил Христов и музика на Добри Христов:
Пред стените цариградски
Идвали сме - идем пак!
Братя сърби, хайде братски
Да сломиме общий враг!
...
Идем, идем, сган проклета,
Срещай ни и трепери!
Виж, тракийските полета
Неброена рат покри
Нека запомним това: сърбите са братя, а врагът - “сган проклета” К. Христов продължава да обяснява в стихотворна форма:
Нас сбрала е под знамената
Не плячката, а мъка свята,
Нечувано тегло:
И който пътя ни прегражда,
Днес повеч огъня подклажда
И готви ново зло.
(“Към опекуните на България”)
Внимателният анализ на тези стихотворения и песни разкрива няколко съществени тематики, които характеризират в най-общи линии поетичното творчество тогава и го обособяват в ново, нетипично, но присъстващо в случая в българската литература направление. Те могат да се групират в следните по-обобщени мотиви: 1. Причини за войната, набляга се на далото траен народностен отпечатък “петвековно робство”; 2. Убеждението в правотата, с която съюзниците “отпочват” войната за освобождаване на сънародниците си; 3. Събитийно представяне на войната; 4. Психологически аспекти на величав подвиг и житейски трагедии. И всички те съпоставени на основата на силен контраст между съюзници-братя и поробител.
Примерите за стихотворната мотивация на войната са много. Хр. Ц. Борина приветства съвместната борба на съюзниците, които “потиснати от общо зло”, забравят “враждите дребни”, защото “петвековно зинало тегло днес отвсякъде ни дебне.”[23] Той, подобно на останалите поети, заема трибуната на политика:
Ето цели тридесет и пет години
Чакаме ний ваш’та воля: да речете
Стига вече из тез хубави долини
Кръв човешка да се лее...[24]
Авторът визира годините след Берлинския конгрес, когато всеки опит на останалото под турско господство население да отхвърли “робството” се наказва жестоко, а модерна Европа слабо се трогва от воплите на разпокъсаните народности. Тази идея той доразвива в стихотворението си “Балканският съюз”:
Друго време нас ни призовава!
Време ново с идеали нови.
На Балканите грей нов живот:
Чупят се вековните окови
И се ражда нов балкански род.
Идеята за балканска взаимност, а също и за славянско единение е втъкана в не едно произведение. Хроникьорският характер на военната поезия обаче се изразява и в променливото отношение на едни и същи автори към тази идея, тясно свързана с текущата политика.
В хода на войната, когато противоречията между отделните балкански народи излизат от “прикритие”, посоката на “врага” се променя. Александър Балабанов пише още на 6 октомври 1912 г.:
Аз знам един жезъл в Охрида син,
От чисто е злато и ясен рубин;
И кой го извади от студни води
Венча го щат в Солун цар да седи.[25]
На 30 ноември прочутият учен е във Велес, в родния си край, където, надвесил се над моста на Вардар, си спомня как като дете отсядал там и слушал Вардарските жълти вълни да разказват за “чети, комити, воеводи, кланета и бомби, терор, хуриет... реформи”. И продължава:
И пукна войната, и екна Балкана,
Ура и на нож и на хиляди тигри ревът...
И днес съм на моста. Но Вардар едва се обажда...[26]
Стихотворното представяне на войната се развива успоредно с промените на фронтовата линия. За Балабанов войната е началото на едно грандиозно очакване, но попаднало в чужди ръце, “полето е пустиня, гората е черна тъга”. Затова са и “молитвите” на Ст. Михайловски в “Пред олтаря” да даде на българската майка сила да понесе тази иначе разрушаваща стихия:
О, Господи, войната често бива дело
Потребно, мъдро, чисто и благословено;
Макар да сломва същества разумни често
Оръжието бива сечиво свещенно![27]
Образът на войната (насочена срещу съседа) пресъздава К. Христов в “Стария войн”:
Война! И полуде светът... Война
С турците! И хукнаха. Не плака
Ни майка, ни сестра, нито жена,
Търчат - като че веселба ги чака![28]
За Ив. Вазов пък “Духът... в сватба кървавия бой превръща”, а “Таз война” за него е:
Война ужасна, зла стихия разярена,
Бич изтребителен, ектеж от гняв, ридания,
Война безмилостна, море от плач, страдания -
О Боже мой - и все пак война свещена![29]
Макар и по-типичен за втората фаза на войната, а и за времето след свършека й, мотивът за страданията, разбитите човешки съдби, за насила прекъснат живот или за участта на ранените и пленените от двете страни на бойната линия навлиза наред с патетичното възпяване на величави подвизи. Така спорният и предизвикателен Кирил Христов, особнякът и чудакът, трудно разбираем и още по-трудно възприеман от традиционалиста, състрадава веднага на първите вражески пленници. Извикал, изкрещял дори “убивай!”(к. м., Р. К.), “сечи, муши!”, “по пет нож!”, сега той забелязва, че при вида на пленниците “светът притихва сякаш” и както “посърнали, окъсани вървят”, ги оприличава на “роби клети”[30]. Защото сам носейки в историческата памет спомена за миналото, поетът знае, че робът няма националност, а е категория, характеризираща всички потиснати и потискани, той е “клет”. Вазов пък в стихотворението “Неприятели” обрисува сцената, как българският войник предлага на ранения неприятел да го превърже, обратно на очакванията му да бъде убит или изоставен в страданието[31]. Този мотив ще срещнем по-късно и в “знаменития” извод на Димчо Дебелянов “мъртвият не ни е враг”.
В художественото пресъздаване на атмосферата от Балканските войни участват и поетеси. Екатерина Иванова публикува в началото на октомври стихотворението “Война”, в което e обрисуван образът на майката, изпращаща детето си “с весело лице на бойното поле”[32]. Този подсилен възторг е разбираем и макар да е нетипичен за отношението майка-син (все пак майката е проливала скришом сълзи), той е синхронизиран с проникналия и проникновен оптимизъм. На 7 ноември същата авторка отпечатва “Победна песен” - още една нетипична изява в нетипична ситуация:
Там далеко в Анадола
Да върви таз орда гола,
За Европа е позор
Да владее тя Босфор[33].
Поезията ни от началото на 1913 г. има малко по-различен характер. Въодушевлението продължава да присъства, но проблемите вече са по-разграничени. Войната не е само “стихия”. Тя има конкретни изяви и съответно изображения - отразяват се боевете при Чаталджа, Булаир, Одрин... На 13 януари Вазов публикува две стихотворения - “Новейшата турска история” и “Революцията в Цариград”. Не може един отдалечен и безпристрастен поглед да подмине квалификации като “последни гърчове предсмъртни на издихающия звяр” или пък за Люле Бургаския бой: „Гледам там далеко в кръгозора Стамболските клатят се стени”; пред Булаир той призовава: “нов триумф над орди азиатски”[34]. Всички тези изблици, публицистични по своята същност, са и едно откровение на изживяваните мигове. Войната изправя хората един срещу друг и сам Вазов описва тези сгъстени месеци:
От четири месеца ний не живеем -
Горим и топим се от остри вълнения,
Надежди, тревоги, душевни мъчения -
В кошмарен живот ние тлеем!
...
И радост и скърби, възторг и страданье -
Не четири месеца - четири века![35]
Такива са противоречията в самия Вазов. С цялата си чувствителност той непрекъснато обяснява, че не може да съпреживее, без да сподели. Обвиненията спрямо него са едностранчиви . Вероятно и защото, като надарен с талантливо и образно перо, той е и най-магически, и спонтанен в изказа. Но няма българин тогава, който да не притежава същата чувствителност. Саможертвата не може да не възпламени. Въпреки естествените страсти, подсилени от наслоявани чувства през вековете, Вазов не пропуска да призове “Люби си ближният и враговете!”, търсeйки оправдание за наслоената враждебност и обяснявайки основни черти във връзката между борбата и културата:
И дор трай злото, бича и хомота
Не ще да може помири света
Евангелието светло на Христа
С евангелието люто на живота.[36]
Особено изострена политически е поезията ни през пролетта и лятото на 1913 г. Тя реагира на дипломати, журналисти, воини, на игрите между малки и големи държави. Когато българските учени отправят апел към сръбската интелигенция за разум в отношенията ни, Вазов нарича сръбския народ братски като го моли да се предотврати “коварний удар днес, който дава брат на брата”. На 7 февруари пък Ст. Михайловски пише “Към румънските държавници и общественици”:
И що не разберете
...
Ред векове добрувахте посред Славяни -
И ще добрувате навеки посред тях.
Славяноедецът ви шепне днес - “Сгазете
Сподвижника си!” - Не правете този грях![37]
През март 1913 г. Ст. Михайловски публикува множество политически стихотворения: “Към сръбските мегаломани”, “Възмущението на Дервишина”, “Мир за Рахим”, “Към сръбските паликарета”, “Латински вой”, “Към сръбския престолонаследник” и други. В “Към фанариотите”, например, е вече непремерено остър:
Догдето при Чаталджа ний се борим -
Владичество позорно да гломим,
Империя чудовищна догдето
Ний преобръщаме на прах и дим,
Вий шушнете закани зад гърба ни,
Вий правите комплоти против нас, -
В духа си будите заспала завист,
старовековен византийски бес...
Добре! Помнете туй: лисица гръцка
Обаче кожата й най-подир
Отива у славянски кожухар![38]
Свойственият в началото на 1913 г. тон-подкана бързо се сменя с нападателност и настървеност срещу доскорошните съюзници. През април Вазов е вече ироничен към западните ни съседи. “Мир” помества “След Сливница”, “Па шта си ти?” и други стихотворения, в които настроението е определено недружелюбно. Най-настойчив и настъпателен в агресивността си е К. Христов. Поради силното си късогледство той е освободен от военна служба, което вероятно подсилва чувството му за дълг и го насочва към бързо възпяване на българския подвиг.[39] От друга страна обаче го лишава от непосредствени усещания и породени във войната размисли, което е предпоставка за еднозначно и екзалтирано възпяване на бушуващите у него патриотични страсти. Той призовава: “Високо дръжте знамената! Ний борим се за правда свята! На нож!” В духа на тази екзалтираност е и неговата нагласена към момента констатация: “Цял свят към нази замаян гледа как от победа на победа кат вихър ний летим през пламъци и дим!” И озлобено призовава: “Ей, българино, не бъди светия, сърбú я Сърбия, сърбú я!” Изразеното тук чувство на омраза е и в основата на други стихотворения, някои от които започва стръвно: “Е, изверги, стана ли тясно Вам?” или цитираното вече: “Идем, идем, сган проклета, срещай ни и трепери!”
Във военната си лирика К. Христов е популярен предимно с тези си екстремни изригвания. Останали по същество извън хуманистичните измерения на взаимовръзката култура - война, война - култура в българската литература, те са пример за индивидуалистично-пристрастеното и антихудожествено изображение на войната. Макар и да имат отделни сходства с представителни за тази линия творби, те бележат значително отклонение от човеколюбивите идеали на българската литература и в този смисъл нямат аналог в нея. Всичко това обхваща и анализира само едната посока в баталното творчество на поета. Тя е, така да се каже, стихийна и волунтаристична. Приведените примери потвърждават и оформената в нашата наука отрицателна оценка за произведенията на К. Христов с военни мотиви. И макар че тази оценка обхваща въпроса в най-голяма степен, тя не е лишена от едностранчивост. В много стихотворения на К.Христов поетичният образ на войната е социално и нравствено извисен. “Старият войн”, “Керванът на ранените”, “Малкият предводител”, “Осиротелите старци”, “Пристъп”, “Печална Коледа”, “На младите български инвалиди”, “Самотна жетварка” и др. все още не са оценени и остават изместени от утвърдената представа за шовинистичното и екзалтираното във военната му лирика. А това е погрешно и ограничава истината за мястото на войната в родната ни литература. Картините от бита на войника, от останалите в тила майка, любима, сестра са в противоречие с другата му насоченост в патриотичната му поезия. Затова би могъл и да се постави въпросът дали този дълбок по природа хуманист не иронизира собствените си чувства. Сам с неотрадна съдба от Стара Загора, с убит баща от турците при отстъпването на руските войски, с пленена в Одрин с двегодишно дете на ръце майка, починала рано, отгледан от вуйчовците и баба си, К. Христов освен печално детство, носи в себе си спомена за нерадостни съдби на мнозина близки и познати, а чувството на съпреживяното от сънародниците му неминуемо има изострен и личностен мотив. И не е изключено “военолюбивото” му творчество да е своеобразен обърнат навътре сарказъм, бунт срещу всеобщото военно въодушевление, срещу обругаването, чиито последици той познава от малък. Едно такова предположение обяснява задушевния и вълнуващ език в стихотворението “На младите български инвалиди”:
О, мили юноши! По чудо оживели,
вървят - кой без ръце, кой със една нога...
До вчера бяха те тъй пъргави и смели
и виж: по-немощни от старци са сега.[40]
Тези идеи и мотиви (само на примера на поезията или по-скоро репортажната лирика) са свойствени за всички балкански страни и за всички културни пластове в условията на войната. Българските учени изпращат писмо-апел до сръбските си колеги да решат спора научно.[41] “На братята сърби - четем в изявлението - се падна в сегашната освободителна война да навлязат в българските земи - в Западна Македония, и с право се очакваше, че тази случайна масова среща на двата родствени народа ще създаде отношения на взаимно зачитане и братска любов - нов залог и за бъдеща научна дейност. За жалост, оказа се, че не е тъй: от самото начало на сръбската окупация на Западна Македония се почнаха там систематични и жестоки гонения на българската народност.”[42] Сръбската кралска академия реагира с контра-изявление, с което “протестира против опита на българската академия да въвлече в дискусия славянските академии по политическите несъгласия между отделните славянски държави, тъй като задача на научните тела, както и на Съюза на славянските академии, не е да оценяват политическите постъпки на отделни власти. То е замислено от неговите основатели като чисто научна общност, а не като изборен съд, пред който да се разглеждат политически спорове”.[43] Това на пръв поглед логично обяснение измества същността на ролята на науката (културата) в условията на война. Защото учените от балканските страни участват наравно с всички воюващи и са в подкрепа на политическите амбиции на своите държави.[44]
След Балканските войни се търсят отново на академично равнище подкрепа на една или друга теза на отделните балкански университети. За зверствата на българите, за зверствата на сърбите, за зверствата на гърците...[45] Всички вкупом са забравили “зверствата” на доскорошния поробител. Сега се появява нов източник на напрежение - румънският народ. И така, с такива настроения културите на страните от югоизтока влизат в третата за тях Балканска война, известна в историографията като Първа световна война. И оттук следващият основен въпрос:
Балкански войни и “балканизация на културата?”
За Балканите често се говори именно в изтъкната по-горе посока. Нерядко те са и синоним на напрежение.[46] Но първият изстрел в Европейската война от 1914 г. е само географски свързан с тях. Напрежението идва от другаде, има друг автор и подстрекател. Културите на “старите” европейски народи влизат във войната с такава “антикултура”, оправдание за която няма, или пък ще бъде обяснявана като “балканизация на културата”.
Всъщност взаимовръзката между културата и войната на Балканите е един завършек на процеса още от времето на формирането на нациите в условието на културно чуждо господство, което може да бъде отхвърлено само чрез революция. А терминът “балканизация на културите” по време на Първата световна война е общовалидна характеристика на взаимовръзката култура - война за всички воюващи.
При обявяването на Първата световна война литературата ни слабо се различава по тоналност от есента на 1912 г. Точно след 3 години поетите ни отново са възпламенени от националната надежда и в печата продължават да съпътстват българския войник по фронтовете. На 18 октомври 1915 г. сп. “Отечество” публикува стихотворението на Вазов “Там!”, посветено на Македония и придружено с мото: “Всички плачеха от радост. Възторгът бе неописуем. Официално съобщение.”[47] На 15 ноември поетът обнародва във в. “Мир” стихотворението си “Allons, enfents de la patrie!”, което се препечатва в “Народни права”, “Нов век”, превежда се на френски език в проза за “Echo de Bulgarie” и изразява отношението му към политиката на Франция спрямо България.[48] Словесни престрелки с противниците срещаме у много автори. В познатия си стил Кирил Христов пише стихотворението “На коварна Сърбия”:
Е, изверги, стана ли тесно вам?
Не гледайте със ужас към небето
То празно е сега над вас. Където
гинете - днес Бог го няма там.[49]
И след една седмица продължава още по-агресивно в стихотворението “Пленници”:
Минавайте, не ще да чуйте смях,
Не ще да се погаври никой с вази!
...
Ний гледаме ви със такваз печал -
И за самите нази ни е жал,
Че вярвахме: блажен кой с вас се мери
По дух - със вас, лъжци и лицемери![50]
Излишен е коментарът на подобни “творения”. Още повече, че вече видяхме предишното му стихотворение “Пленници” от Балканската война. Но през 1912 или началото на фаталната 1913 г. К. Христов още не е усетил националната обида, нанесена ни от съюзниците. В страстите си той е единствен и без да бъде оправдаван, съзвучен е с цялата злоба на времето. Чувството за мъст обладава много писатели и поети. То присъства дори и у Стилиян Чилингиров в късната есен на същата година, макар да не е съпроводено с обичайната за останалите поети “омраза”:
И все напред с едничко слово на уста -
“На нож!” - реки, чукари, върхове прегази!
Ти врага би, преследва го, но го не намрази
От люта мъст не стъпка свойта чест в калта,
И де вериги дрънкат, тамо участ лека
Занесе с любовта на богочеловека.
(“На моята Родина”)[51]
Новото “съюзничество” пренасочва политически лирата на поетите. За разлика от Балканските войни обаче, държавите, с които България участва в световната война, не се възпяват така безрезервно. Погледът е вторачен предимно към Сърбия и Румъния и по-малко към техните политически и военни поддръжници. Вазовите стихотворения, повечето комплектовани в стихосбирката “Песни за Македония” (1916), а по-късно в “Нови екове”[52] са най-вече свързани с темата за възвръщане на националното достойнство, обидено от съседите ни през 1913 г.:”Има провидение!”, “Час велик”, “Горко на победените”, “След Вардарската експедиция” и др. Той също е пристрастен в оценките си - стихотворението “Българската доброта” противопоставя, а в “На англо-френските пленници (Когато ги видях карани из улиците)”- е малко краен.[53] Вазов продължава да реагира на всяко военно действие. По повод бомбардирането на Дедеагач той пише на 25 декември стихотворението “Пирати”, а на сърбите се заканва през януари 1916 г.: “Ще ви строшим зъбите.”[54]
Три неща правят впечатление. Първо, темата от Балканските войни за вековния поробител е поизоставена, макар участието на България в европейския пожар да произтича от изминалите векове. Второ, първите месеци носят повече акордите на “Съюзници-разбойници” от Любомир Бобевски и, трето, възмездието като чувство е водещо във всяка поведенческа и поетическа мотивация. Всичко това не е повлияно от нечие “внушение”, а е било народностна потребност, колкото от съвременни позиции и да звучи странно и дори неприемливо. И докато за някои народи причините или вътрешните двигатели за война са повече външно пропагандни, у нас поводът е ясно формулиран:
Погром и удар страшен
На гадната хиена!
О, Родино, не си ли
Достойно отмъстена?[55]
Заслужава да се помисли върху проблема за “отмъщението”. Вярно е, че едно такова чувство като водещо не е родило нищо градивно, още по-малко художествени са изрази, като гадна хиена, изверги, лъжци и лицемери и пр., но ако се потопим в онзи климат, можем и да разберем този, който е изгубил брат, баща, близък или дори само е бил излъган в собствените се надежди и копнежи. Получава се неуправляема стихия. Така в стихотворението “13-а година” Вазов рисува образа на бащата, който изпраща седемте си сина в Добруджа и им нарежда да не забравят “тринаесетата година”. Същите думи повтарят майката и любимата.[56]
Следващата година Людмил Стоянов издава стихосбирката “Меч и слово. Героични песни за България 1915-1916 г.” със следното послание: “На мъдрия воин и победителен мълчаливец стражът на родината посветява сърцето си авторът.” В самото начало той започва с мото от “Тъй рече Заратустра”:
Не към работа ви призовавам, а към борба,
Не към мир ви призовавам, а към победа,
Да бъде мирът ви борба, а вашият мир - победа!
И по-нататък бъдещият автор на “Холера” предлага на читателя редица стихотворения, посветени на българската бойна слава. Ще цитирам само две от тях, за да добием по-обективна представа за младия тогава поет:
Възпявам войната
И нейната ярост стремителна
...
Пролятата кръв изкупителна
...
Червеното слънце на име Война!
...
В часа на буйствената ярост
Бъди съюзник на смъртта!
Бъди макар искра в пожара,
Умри с усмивка на уста!
(“Война”)
Пак ли нож е вдигнал влаха
Срещу нас, хайдушки син?
Ще го бием, сиромаха,
Ще изгинат до един
Малко диви ли пълчища
Нашта ярост удържа?
Или Сливница е нищо?
Или Шипка е лъжа? (к. м.,Р.К)
(“Войнишка песен”)[57]
Има и българи в чужбина, които са вдъхновени от победните битки на нашия воин. И пак по-силно е чувството за несправедливост от преди няколко години. Никола Герджиков е в Ню Орлеан и оттам изпраща на К. Христов стихотворения, публикувани в тамошните български вестници:
С що да те сравня, сръбска щерко?
Вещица на Балкана си ти и нямаш мерка
Скръбта ти: скръб-море те от добро дели:
Кой може, клетнице, теб днес да изцели?[58]
Подобни “творби” не правят чест на нито един автор и на нито един народ. Колкото и да са типични за всички воюващи (страниците на световната преса и публицистика са изпълнени с тях) тези настроения донасят само страдания на милиони семейства. Същият е и Любомир Бобевски. През 1917 г. той пише стихотворението “За отвлечените Добруджанци”, в което нарича румънците вражеска сган, обяснява, че “възмездихме (к. м., Р. К.) вразите”, моли небето за “светъл ден”, вярва, че “иде тоз час велик, свещен”.[59] В “Към добруджанеца” пък обяснявя, че е дошла “стихийна мощ” след “дълга нощ”.
Сходни особености наблюдаваме и в белетристиката ни по време на Първата световна война. Бащата на българския военен разказ Йордан Йовков е в редакцията на “Военни известия”. Там и в “Отечество” той публикува по-голямата част от произведенията си. Повечето от тях продължават да имат репортажен характер (“Седемте”,”Българка” и др.), а в “Белият ескадрон” той направо възхвалява войната. Всичко е много красиво: и тръбите, с които се свири сбор или пък “атака”, белите коне; атаката, разбира се, е успешна и авторът тръпне от красивото зрелище.[60] В “Пръстенът” кавалерийският поручик Арсений Ламбрев отива в сражения и походи “спокойно, без всякакъв трепет, с една сурова и мрачна решителност, която сякаш беше предизвикателство и мъст в лицето на самата съдба”. А когато среща пленници или пък след боя вижда да се “чернеят трупове, паднали ничком по лицата си”, “тихо и кротко чувство обземаше душата му”.[61]
Разказът “Мустафа ачи” пресъздава боя с румънските войски при едноименната местност. В него се представя решителността на българската армия, докато “стремителна атака беше нещо непривично и странно за румъните”. След като българските войници свършват патроните, те са принудени да се предадат на “гъстите румънски вериги”. На помощ се притичва обаче конната батарея. Капитанът се провиква: “Никой няма да отстъпва! -... Тук ще измрем, но ни крачка назад!” Йовков рисува как “светкавиците (оръдията на конницата - б. м., Р. К.) греят в набучените ножове (на румънската пехота -б.а., Р. К.)”. И продължава: “Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда.” И раненият румънски офицер (у Йовков той е елегантен, изискан и образован младеж) възкликва по повод на боя: “С, etait terrible, c,etait extraordinaire!”[62]
Колкото топъл, лиричен и човеколюбив да е в разказите си Йордан Йовков, по време на Първата световна война той е воден предимно от чувството за победата на българите. Когато те са пред Бабадаг, наблизо се намирало село, наименовано Слава Българска. “Колко устни шепнат сега това име, колко души, които очакват, потръпват с умиление и радост. Те са там, те идат неотразими и силни. Там - при Слава Българска. И това име толкова познато и известно, за първи път открива същинския си смисъл (к. м., Р. К.).[63]
Всички тези въпроси вълнуват и Кирил Христов. За разлика от Йовков обаче, при когото българският воин е централна фигура и е възвеличаван, К. Христов е обладан най-вече от ненавист. В сборника му от разкази “Огнен път” този мотив е доста ярък. Особено към северната ни съседка. Едноименната героиня в разказа “Тотка” получава от баща си кукла за рождения ден. Прегърнало драгоценния подарък, момиченцето говори на своята нова малка приятелка, че ще е много нещастно, ако е румънка, защото всички румънки “били циганки”. Все същата груба, противохудожествена и отблъскваща постановка отличава и разказа “Отчаяният”. Оженен за румънка, героят на тази творба ненавижда и жена си, и децата си. Единственият изход за него е да отиде на фронта и да се бие срещу румънците. Авторът не забравя и старата си страст - сърбите. В “Царски пир” от същия сборник ги представя така: “Привечер сърбите бидоха откъртени от скалите, в които се бяха залостили, и се сринаха като камънаци надолу в урвата.” В “Събитие” пък воюва направо с целия свят: по време на световната война на Русия й липсвали “копчета за ризи и гащи - навярно за да не се чуди светът, че е толкова разгащена”; на Англия й липсвала “армия и сигурност по морета и океани”; на Франция - Хинденбурговци; на Италия - понятието “напред”, на Сърбия - досетливост да се съобразява с пословицата “цървули няма - гайда иска”; на Румъния - крепости, които да се бранят автоматически; на Германия - възможност да увери даже с най-голяма готовност за отстъпки завистниците си, че и тя винаги е желаела мир, но не на всяка цена; Австро-Унгария нямала достатъчно салами; на Турция и трябвали втори, непотребни Дарданели да ги хариже на Русия, за да се отърве веднъж завинаги от апетитите й. За нас българите казва, че не сме имали “достатъчно сол, за да посолим сърбите и власите и газ - за да се повеселим вечер на видело след толкова победи.”[64] И така, докато Йовковите разкази са репортажни в по-голямата си част, Кирил Христовите са евтино пропагандни. Без да бъде напълно оправдаван, той е съзвучен с времето си и не може да овладее бушуващата в него стихия. И все пак, нека отново повторим - той е и вътрешно ироничен, сам се подиграва на това, което пише.
Колкото и екстремни да са образоформиращите произведения в българската литература, те са встрани от общия образ за съседа. Формирайки омраза и чувство за “люта мъст” към противника творецът изгражда българския образ в тази война. За щастие и двата образа са изкривени и нетипични. Българската литература от края на ХIХ и началото на ХХ век осмива или обижда съседа единствено в екстремни ситуации, когато народностната й национална цялост е застрашена. В мирно време литературата, а също така и интелектуалците се стремят да изтрият този образ и да изградят съвместно друг, нов, позитивен, утвърждаващ взаимността и добросъседството.
Победителите в хотел “Риц” и победените музи
За самите народи поотделно, а така също и за тяхната интелигенция, войната има национално-консoлидиращо и национално-активиращо въздействие. Може да се говори за един особен вид емоционална и дори творческа “среща” на народите сами със себе си. Успоредно с това обаче във взаимовръзката култура - война, победител - победен на фронтовата линия на победените остава самотна и изолирана културата. Или: ако се осмелим да прибавим към хилядите определения за културата, че всичко, което не е политика, е култура, то тогава във всички политически намеси потърпевша е културата. Така и образът, формиран за съседа, не е плод на културно-антропологично обобщение, а цели площаден ефект. България и Турция са на страната на победените в Първата световна война. И когато победителите празнуват през 1918 г. в лондонския хотел “Риц”, едва ли се досещат, че победители са отделен вид политики, воини или държави. А всъщност наред с всеобщата човешка трагедия, изменила менталността на човека от първите десетилетия на ХХ в., сломени са и музите. А интелектуалците от двете фронтови линии са за пореден път жертва на един победен свят. “Ликуващи” и покрусени народи и отчаяни творци, участвали в надпреварата на осмиване на най-близкия до теб - съседа. Или както Антон Страшимиров пише през същата година: “Един изход за трите народа е федерирането (а не конфедерирането) на България, Гърция и Сърбия.”[65] А за такъв извод се иска много мъжество и сила и то току-що излязъл от надпреварата в тяхното обругаване.