Проблемът за националната идентичност в учебникарската книжнина, публицистиката и историографията през XVIII-XIX век

След промените в Европа през 1989 г., последвани от нарастване на етническите напрежения в множество региони, проблемът за националната идентичност се превърна в обект на особен интерес както за академичната общност, така и за широката публика в световен мащаб. На базата на проведените емпирични изследвания от историци, литератори, филолози, социолози, политолози и психолози бяха направени опити за утвърждаване на собствена методика при изследването на националната идентичност като колективен културен феномен. В това отношение бяха от голямо значение усилията на българските учени, участвали в проведени у нас научни форуми и изследователски проекти. 1

В резултат на диренията у голяма част от изследователите постепенно се очерта предпочитание към предложеното значение на понятието идентичност като “субективно чувство за укрепваща тъждественост и непрекъснатост”, допълнено с поставянето на акцент върху функционалния аспект на идентичността като “система от репрезентации, чувства и стратегии, организирана за защита на своя обект (да бъдеш самия себе си), но също така неговият контрол, проектираща мобилизация и идеализираща пластичност (да станеш самият себе си)”. Като “работещи” при специфичните за Балканите условия си пробиха път и вижданията за нацията като въобразена общност, свързана с определена идентичност, която представителите на нацията възприемат по един или друг начин. 2

Разбирането за нацията като ментална конструкция, като резултат от съзнателното усилие на даден елит да консолидира общността около някакви “изконни” ценности, отчита изменяемостта на идентичността във времето и ролята на институционалните и социалните въздействия. Първостепенни по значение и роля институции, които формират националната идентичност, са науката и образованието, и най-вече дисциплините роден език и литература, история, география и родинознание. Интересът към училищните учебници не само като източник на знания, но и като фактор за формирането на емоционалното предразположение, ценностните системи и нагласите у младите хора датира още от XIX в., но през последните години в тази област бяха постигнати много важни резултати, както от изследователите на Балканите, така и от страна на учените в световен мащаб.3

Опитът ми да проследя формирането на идентичността в текстовете от XVIII - XIX век се основава на хронологическия принцип, тъй като той позволява да бъдат отчетени променящите се във времето фактори, които влияят върху този процес, а също и излизането на преден план на едни или други идентификационни маркери. Предложеният текст не представлява изчерпателен анализ на българската книжовна продукция, а само опит да бъдат маркирани основни моменти и елементи от конструирането на българската национална история с оглед на функциите й в процеса на формирането на националната идентичност на българите. Той включва както трудове на автори, изиграли роля в развоя на историческото мислене при българите, така и съчинения на видни образовани мъже от епохата, които несъмнено имат своето място в сложния и многостранен процес на изграждането на идентификационните модели за обществото. От обширната проблематика избираме няколко акцента, на които ще спрем вниманието си: проблема за етногенезиса, автостереотипа, образа на “другия” и периодизацията на националната история.

През столетията от османското завладяване на Балканите до модерната епоха определяща роля в идентификационните процеси в региона играе религиозният принцип. С навлизането на българското общество в XVIII в. спектърът от критерии при определянето на Своето и Чуждото се обогатява, но все пак запазва първенство разграничението на базата на религията. С напредъка на годините от това столетие в изворите започваме да откриваме редица елементи, свидетелстващи за появата на нови, различни от религиозните критерии при определянето на идентичността на собствената общност.

Нашият анализ на текстовете с оглед на интересуващата ни тема започва с приключената през 1762 г. “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Би могло да се твърди, че тази книга е най-ранният текст, позволяващ по-пълни и многостранни наблюдения върху процеса на конструирането на българската национална история. Плод е на епоха на сериозни изменения в живота на българското общество, свързани с постепенната интеграция на Балканите в европейския капиталистически пазар и имащи за пряка последица новите очертания, които светът добива в съзнанието на българите. Многобройните й преписи от ХVIII и началото на ХIХ век, в създаването на които участват видни български книжовници, както и разпространяването й в печатен вид след издаването й през 1844 г., и най-вече използването й в преподаването по история в българските училища през втората половина на XIX век, ни дават основание да я включим в нашия анализ на текстовете, свързани с ролята на науката и образованието като институции, формиращи националната идентичност. Тя илюстрира много ярко съзнателното усилие на елита да консолидира общността около някакви “изконни” ценности, създавайки собствения разказ за миналото на нацията - митология, която да я легитимира както пред другите, така и в съзнанието на своите членове. Въз основа на текста на Паисиевата история бихме могли да дадем отговор на въпроса “Какво е Наша национална история”?4 Разказът на Паисий позволява да очертаем критериите, въз основа на които авторът обособява българската история от историята на останалите народи. Дава възможност да съдим за важния фактор “териториални граници” при конструирането на националната история, както и за мнението на автора относно хронологията, произхода на нацията и основната датировка. От една страна авторът поставя много силен акцент върху принадлежността на българите към огромното море на славянството, заляло от незапомнени времена Европа и продължаващо да играе роля в европейската история “и до днес”5, което той подчертава многократно. Паисий поставя силен акцент върху славянската идентичност на българите, което намира отражение и в самото заглавие на труда му. Той постепенно насочва вниманието си към онези събития, които очевидно ще включи във вече българския национален разказ: говори за победните битки на българите над много народи, за завладяването на “цялата маджарска земя” от българите, за превръщането на маджарите в данъкоплатци, както и за налагането на волята на българските царе над населението на север от Дунав. В хода на разказа за взаимоотношенията на българите с Византия постепенно се разкрива друг тип връзка между българите и земята: българите помолили през 328 г. византийския цар Валент да им разреши да се поселят на юг от Дунав, тъй като те “обикнали тази земя”.

В разказа са включени и въобразените български владетели крал Вукич и княз Драгич, които се отличават на бойното поле през V век. За този ранен период Паисий твърди: “Откакто българите излезли от Волга и дошли край Дунав, изминали 300 г. Имали много вождове и князе през тия години, но само пет от тях, които се наричали крале, се именуват до крал Батоя. Имали престола си във Видин и в Свищов покрай Дунав.” Силният и храбър в битките крал Батоя завзема Нишка епархия, Скопската и цялата Охридска земя и патриаршия и поставя престола си в Охрид, Юстинияновия град. Крун и Михаил завземат от гърците “епархиите Софийска, Филибелийска, Самоковска, Щипска, Струмишка и Едрине и заселили по тия страни и епархии българския народ”. Разказът внушава различен тип обвързаност със земята: става дума не само за просто завладяване на дадена земя, а за превръщането й в Своя чрез отседналост, маркирайки я със символите - град, крепост и столица като опори на идентичността. Когато се говори за стремежа на българите да намерят “добра и плодородна земя”, т. е. с очевидното желание за трайно отсядане, Паисий изброява земите на юг от Дунав, Тракия, Македония и част от Илирик, и добавя: “И населили се българите в тая земя и досега, както се вижда.” Паисиевата история позволява да се правят изводи и относно разбирането на автора по проблема за континуитета и дисконтинуитета в националната история. Изразът “и досега”, който присъства многократно в разказа на Паисий, фактически е натоварен с функцията на мост, осъществяващ връзката между описваната епоха и сегашния момент, изразява стремежа на автора да внуши чувството за континуитет в историята на българите и най-вече в дълготрайността и непрекъснатостта на тяхното присъствие в тези земи. Тези земи, на които се поселват българите трайно, би могло да се твърди, имат за Паисий смисъла на национална територия за българите.

Паисиевата история позволява да добием яснота за мнението на автора по проблема, засягащ хронологията, както и представите му за етногенезиса, в инстинктивния му опит да даде отговор на въпросите “Кога Нашата нация се появява в историята?”, “Кои сме ние?”, “Кои са Нашите предци?” и “От къде са дошли те?” При решаването на основния за националната идентичност на един народ проблем - този за неговия етногенезис - Паисий се опира на южнославянската и източнославянската историографска традиция от XVII-XVIII в. Той съчетава “вандалската” теория за първите славянски поселения, заимствана от Мавро Орбини, със “сарматската” теория, взета от Киевския “Синопсис” на И. Гизел. Конструирането на генеалогията на българите, започвайки от Потопа, Ной, неговите синове и внуци, разказ, присъстващ и у използваните автори, позволява на Паисий да приведе доказателства за дълготрайността на общността, за нейното постоянно присъствие в човешката история, което я легитимира пред Другите и пред представителите на самата общност. При условията на чуждото политическо владичество на Балканите като първостепенна задача пред идеолозите се очертава създаването на генеалогическата конструкция за етносите, които нямат своя държава. Извеждането на произхода на славяните от Мосох, шестия син на Яфет, третия син на Ной и свързването им с Москва разкрива редица елементи типични за механизма на изграждането на мита. Разказът на Паисий поставя акцент върху принадлежността на българите към славянския род. Паисий не прави разлика между славяни и прабългари - последните той също смята за славянско племе. Типичен за митологичния разказ е и опитът да бъде извлечен етнонимът на българите от името на р. Волга, около която се поселват част от славяните.

Образуваната от славяните и прабългарите държава продължава традицията, съществувала от предишните им поселения - преместването ставало, защото търсели “добра и питомна земя”. Според разказа на Паисий през 678 г. българският владетел Батоя потегля срещу Цариград и след успешните си бойни действия принуждава византийския император Константин Погонат да плаща данък. Става дума за приетите от историците за началото на българската държава събития, завършили с мира от 681 г. между Константин IV Погонат и хан Аспарух, наречен “Батоя” под влияние на използваните от Паисий автори М. Орбини и летописеца Теофан. Паисий не приема за начало на българската държавност тази дата, а го отнася към по-ранен период. Завършвайки своя разказ за българската история той изрично казва: “откакто българите минали Дунава и се заселили в Тракия, Македония и част от Илирик, имали свое царство и самостойна държава 980 г.” и тъй като той приема за година за завладяването на българската земя от османците 1370 г., то той очевидно смята за начало на българската държавност 390 г., т. е. приблизително времето, когато според него те отсядат на Дунав и вече имат свои владетели и престоли “във Видин и Свищов”. Изброените имагинерни владетели Вукич и Драгич и останалите “много вождове и князе” запълват с управлението си периода до Батоя - Аспарух. Неяснотите и противоречията в използваните извори относно преминаването на юг от Дунав на славяните и други народи му дава увереността да твърди: “По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовавали много народи с това име.” От думите на Паисий личи, че той не смята за прекъсване в българската история годините на византийското владичество.

В Паисиевата история изпъкват и “националните” ценности, чрез които се дефинира националната история. Въз основа на нея може да се очертае кръг от славни събития и Герои - българските царе, патриарси, светци. Тук присъства положителната или отрицателната роля на отделните личности - символи. Паисиевата история дава възможност да се разкрият функциите на историческите сюжети като ефикасен път за изграждане на националната митология, позволяваща дефинирането на Своето и Чуждото. Съставена през епохата, когато българското общество прекрачва прага на модерната епоха, тази книга отразява процеса на постепенното отстъпване на религиозното съзнание за принадлежност към източноправославната общност пред съзнанието за етническа диференциация. Без да отхвърля заварената християнска митологична конструкция новата митология предефинира Своето и Чуждото. В Паисиевата история се очертава особено ясно характерното за процеса на изграждането на националната митология създаване на нов вариант на разказа за времето на предците, за славното минало и населяващите го личности и герои. Тук добиват ясни очертания характерните за митологичния разказ образи на собствените герои, на Покръстителя - въвелия християнството български владетел - и на Героите и Войните. Интересен е редът, с който се въвеждат тези фигури. Както уместно подчертава Николай Аретов “ключовите фигури на Кирил и Методий първоначално се разглеждат на първо място като Покръстели и едва по-късно - като Просветители”. Заслужава да се подчертае, че Паисий не изказва ясно мнение по въпроса за народностния произход на тези “български просветители”. Допускайки неточности в разказа си Паисий представя в ролята на Покръстителя няколко български владетели Тервел, Михаил-Борис и Муртагон-Омуртаг. Наблягайки на квалификациите на българите като “страшен народ”, като “люти и непобедими във война”, Паисий въвежда образите на смелите и силни владетели - Завоевателя и Основателя Батоя-Аспарух, който според неотговарящия на историческата действителност разказ на Паисий поставя в Охрид “кралския престол и българската крепост” и го превръща в “царска столица”. В ролята на Завоевателя се появяват и Тривелия-Тервел, Крун-Крум и Михаил, които разширяват границите на българската държава. За да бъде още по-убедителна картината на пантеона от велики Завоеватели Паисий въвежда и измислени от него български владетели за ранния период от българската история - Вукич и Драгич. Може би с най-голяма симпатия се ползва Йоан-Калиман, представляващ сборен образ на Калоян и Иван Асен II, тъй като “от всички български царе той владеел най-много земя”. Специална тежест има образът на Владетеля Герой, загинал юнашки на война с меч в ръка. Особен акцент се поставя на фигурата на Симеон - Завоевателя, който оставя трайно впечатление с победните си сражения срещу византийци и други народи. Забележително е, че той действа с подкрепата на “Божията воля”. Привлекателен е и образът на Владетеля-Покръстител и Законотворец, който е “отличен, великодушен и честит”. Такъв е Тривелий-Тервел, присъстващ в националния разказ и като Законодателят, установил граждански закон, т. е. на Тервел се приписват заслугите на Крум. Символ-опора на идентичността е и образът на Нашия духовен глава - българският патриарх. Паисий подчертава, че “докато българското царство траело, (българите) имали патриарх от своя народ”. Като опора на идентичността служи и образа на “светият преподобен наш отец Йоан Рилец”. Присъства и образът на Петър, символизиращ малодушието, който е готов да бъде “приятел на гърците” и има единствената заслуга, че по негово време “просиял” Иван Рилски. В разказа на Паисий е отделено много място на Асен - Възстановител, който отвоюва свободата на българите от византийците и сърбите, като действа с несъмнената подкрепа на небесата. Той съчетава качествата и на Покровител на вярата и църквата. За да добие още по-голяма сила разказът в него се внася и образът на Теофилакт като български патриарх. С особена символика е натоварен е и образът на Последния български владетел Иван Шишман, когото Паисий представя като загинал след упорита съпротива срещу Нашественика. За да добави още повече блясък към ореола на Последния Паисий твърди, че по време на неговото седемгодишно управление в Търново “българите почнали да печатат български книги в Търново и няколко книги били излезли от щампа по онова време. И досега се намират евангелия, щампени на кожа”.

В повествованието встъпва и Другият, който влиза във взаимоотношения със Своя като Похитител, Насилник, Завистник или Интригант. Гърците се появяват в Паисиевото повествование в ролята на слабия, но хитър и непочтен Интригант, образованият, но жесток Насилник. В образа на Коварната красавица се явява “жената гъркиня”, влязла във въобразения българския царски двор на Йоан Владимир и сторила много поразии. Напълно закономерно коварният убиец Иванко забягва при гръцкия цар и се оженва за гъркиня. Жестокостите на Своя владетел са предадени с чувството за гордост. Такова чувство трябва да събуди повествованието за отрязването на главата на византийския император Никифор и превръщането й в чаша от Крум или завладяването на “Двете Влахии” от Асен, който заповядва отрязването на езиците на власите, “четящи на латински език” и изповядващи “римско изповедание и вяра”. Тук присъства и травматичния разказ за ослепяването на Самуиловитне войници от византийците.

От разказа на Паисий проличават представите на автора за мястото на България в световната цивилизация, имащи смисъла на основен идентификационен модел. Той поставя българите в координатната система на Библията, с което посочва връзките им с християнската европейска цивилизация. Същевременно присъствието в историята на разказа за опустошаването на Зографския манастир от латините поставя акцент на разграничаването между православните Свои и принадлежащите към западната църква Други. И все пак Паисий смекчава православно-гъркофилската тенденция в използвания руски превод на Цезар Бароний, което дава основание да се допуска, че Паисий е желаел неговата творба да има отклик и сред католиците българи. Задължителна е и идентификацията на Другия, от който става отграничаването. В някои случаи, както е при гърците и сърбите, Другият принадлежи към семейството на източноправославните народи, подчинени на общия владетел, но същевременно той притежава и идентичност, определяна от различен език, култура, историческо минало, собствен характер и пр. На основа на важния за идентичността белег - езика - Паисий непрекъснато подчертава предимствата на Нашия език. В повествованието си Паисий многократно подчертава героизма на българския войн, който често побеждава противника и обръща армията му в бягство. Разказът на Паисий внушава по директен и индиректен път различни елементи, изтъкващи негативни черти у Другия, с който става сравнението, за да се докаже превъзходството на Своето. Този метод на изграждане на националната идентичност рефлектира в отношението към Другия, който естествено във всичко е по-долен от българите.

По разказа на Паисий може да се съди и за разбиранията на автора за периодите на възход или на упадък в Нашата история. За Паисий несъмнено българската история през Средновековието - периодът на заселването на българите на Балканите и българската самостоятелна държава - е периодът, предизвикващ гордост с високите бойни и държавнически качества на българите. Нашите предци “не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове. Един отивал срещу десет без страх... Такива били в началото българите, силни и яки във война.” Според Паисий епохата на подем е свързана със съществуването на българската държавност през Средновековието, когато българите са имали “царство и държава”. Този период е свързан с могъществото на българите, които “са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и мъдри гърци. И царе и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе.”

За да бъде още по-убедителен в разказа си за могъществото на българските владетели Паисий намесва в ранния период от българската история и турците, с които заменя арабите, като подчертава, че Константин Погонат вземал данък дори и от турците, а сега бил победен от страшния народ на българите, т. е. в градацията по могъщество българите се оказват на най-високото стъпало. През тези векове на величие българите са имали “царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци, жития и служби”. Величавата във всяко отношение епоха на съществуването на Първата българската средновековна държава е последвана от византийското завладяване. Следва възстановяването на българската държавност и нейното териториално могъщество, последвано от османското завладяване, което означава упадък във всяко отношение, унищожение на черквите и манастирите, царските и архиерейските дворци, на царските истории и летописи и архиерейските кондики. “Така хората от онова първо поколение, при което било завладяно българското царство, имали голяма скръб и жалост, и плач, докато преминало това първо поколение. Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с турците... Но в сегашно време окаяните пак нямат никаква правда, нито съд.” И все пак Паисий иска да вдъхне оптимизъм на своя читател: още на първите страници на книгата се прави внушението, че след упадъка на българското царство с подкрепата на Бога би могъл да последва период на подем. Този оптимизъм се подхранва и от духа на целия исторически разказ, изпълнен с победни сражения независимо от това, че в него е много силно и присъствието на потискащи травми - поражения и опустошения.

В механизма на изграждане на националната идентичност, използван от Паисий, наблюдаваме редица сходства с аналогичния процес при други общества, при които, както уместно отбелязва А. Смит, елитът, работещ за формирането на националната идентичност, използва заварената културна традиция и я впряга за реализацията на собствените цели. Така Паисиевата история обобщава елементите от образа на гърка, наследени от предшестващи я книжовници. Тя се придържа от една страна към книжовната традиция, наблюдавана у Паисиевите предшественици преценките за Другия да не са плод на лични контакти, което е характерно за средновековната литература. Същевременно Паисий обобщава и едно настроение, плод на съприкосновението между представителите на различни общества, на различни социални слоеве и техните различаващи се култури. Заслужава да се подчертае, че именно в разказа си за отношенията на българите с гърците-византийци Паисий формулира и една от присъщите за процеса на формирането на националната митология тези за особената мисия, възложена от Бога на собствения народ. Така според Паисий Бог е издигнал царството на българите против гордите гърци, за да ги “смирява” с тоя малък и “прост български народ”. Провиденциалистичният дух на средновековната историография се свързва с целите на автора, стремящ се на всяка цена да подхрани националното самочувствие на своите сънародници, като ги убеди, че те могат да разчитат на помощта на Бога, който не ги е отхвърлил и забравил окончателно.

Насочвайки основните си усилия да прокара разграничителна черта между българи и гърци, Паисий очевидно осъзнава опасността от изкушаване на българите от гръцкия език и култура, довело до погърчването на някои от тях. Същевременно той полага усилия да отграничи българите и от останалите славяни, стремейки се да внуши на своите сънародници, че те са най-достойни сред Другите в общността на славяните, да внуши първостта им.6 Българите допринасят за разпространението на християнството сред другите славяни. Паисий изброява сред славяните сърби, хървати, руси и немски славяни с “римска вяра”. Изпитвайки несъмнена симпатия към сърбите, Паисий разказва подробно за техните царе и за династическите връзки между българските и сръбските владетели. Идентифицирайки българите на първо място като славяни, Паисий държи да очертае нова идентификационна граница от останалите славяни в рамките на общността, изградена на племенно родство. Стремежът на Паисий за разграничаване от останалите славяни личи и по критичното му отношение към текста и гравюрите на Стематографията, към съчиненията на сръбските автори върху българската история. Той настоява, че българите са имали много по-дълго време самостоятелна държава през Средновековието в сравнение със сърбите, че те са имали по-славни царе, които са оставили по-трайна диря в историята и съчиненията на чуждите автори, че сърбите не са имали градове, кралството им било много малко по размери и съществувало късо време. Паисий посвещава цяла глава от своята история на сръбските крале - само и само за да покаже предимствата на Нашите пред Техните, като се впуска в подробни разкази за сръбските крале, доказвайки, че те са от латински род, а не от сръбски, че взимали жените си от други царе и крале, та затова нямали от сръбски род никакво поколение - ни мъжко, ни женско. Паисий разказва, че сред сръбските владетели има отцеубийци, насилници, като негативните характеристики се сгъстяват особено много в образа на Стефан Душан. Българските царе са несъмнено по-силни в боя, по-достойни, по-високоморални, по-красиви и внушителни физически. Паисий отправя обвинение към сръбските и гръцките автори, че съзнателно са скрили българския произход на светия цар Йоан Владимир. Подчертава, че русите и немските сърби несправедливо се подиграват и ругаят българите, че са прости и некнижни и нямат своя история. “Но тия руси и сърби, настоява Паисий, да благодарят на Бога, задето ги е запазил от агарянско робство и от гръцка архиерейска власт, от която българите страдат.” Обидата у Паисий от несправедливото обвинение от това, че “много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история”, се превръща в стимул за написването на “История славянобългарска”.

В историята на Паисий присъстват и турците като потисници, грабители, унищожители на българската държава, култура, книжовност и народ. Завоевателят е обрисуван в най-черни краски, като особено емоционални описания съдържат сцените с новомъчениците за вярата, отстоявали заедно с източноправославната си религия и народността си. Подчертава се, че българите изпитват по-тежко “агарянското робство” в сравнение с останалите балкански народи, тъй като са по-близо до Цариград. Поради това и те са по-изостанали в културното си развитие. Подчертава се, че сърбите, които са османски поданици, са по-прости и по-бедни от българите, докато тези в “немската държава” са по-изкусни и образовани. Заслужава да се подчертае, че именно Паисиевата история съдържа и внушава най-настоятелно понятието “турско робство”.

Останалите балкански съседи присъстват по-периферно в историята на Паисий. Румънците се споменават под името “власи”, а Дунавските княжества като “Двете Влахии”, като се набляга на случаите, в които българските царе ги покоряват и налагат над тях българския език и православието. Напълно мимоходом се споменават албанците като “арнаути” и аромъните, които били преселвани от една територия на друга. Като цяло би могло да се твърди, че в Паисиевата история като Враг номер едно се очертава гъркът, на чиято негативна обрисовка е посветено може би най-голямо усилие, дължащо се на сравнително по-ранното навлизане на гръцкото общество в сферата на буржоазните отношения, довело до превръщането на гръцката национална идентичност в заплаха за българската идентичност. Съсредоточавайки главните си усилия да докаже предимствата на българите над техните съседи, Паисий отделя най-много внимание на обрисовката на останалите балкански народи и именно техните образи са натоварени с най-негативни щрихи. Европейските народи присъстват периферно в Паисиевата история и те са представени или от латините, символизиращи Друговереца, към който е засвидетелствано предимно негативно отношение, или от маджари и франки, с които българите се срещат на бойното поле като Врагове. В редки случаи европейските народи присъстват със своята култура в ролята на Престижния друг.

Многобройните преписи и преправки на Паисиевата история, използването й при създаване на други исторически съчинения и влиянието й върху много поколения българи и до днес, дават основание да се твърди, че именно създаденият от Паисий идентификационен модел се разпространява сред българското общество от втората половина на ХVIII и през ХIХ в., като изиграва основна роля в изграждането на националната идентичност. Тази книга до голяма степен позволява да се направят наблюдения около констатираните от Антъни Смит и при други общества процеси на изграждане на нова символика и митология, в която се вграждат подходящите образи, имащи задачата да легитимират новата идентичност на общността. Именно в нея се проявява по много отчетлив начин функцията на историзма като един от онези нови принципи и митове, притежаващи най-привлекателна сила с предоставената от него възможност за създаването на разбираема картина на вселената и на нейните двигатели.

От същите години датира и съставената от неизвестен българин в атонския манастир Зограф “История в кратце о болгарословенском народе”7. И в случая заглавието насочва към идеята на автора за принадлежността на българите към голямото семейство на славяните като основен идентификационен белег. Изложението на историческите събития започва с изселването на българите от Черно море и река Волга от Великата Скандинавия и завършва с падането на българите под османско владичество. Подобно на Паисий авторът на Зографската история проявява недоверие към гръцките източници за българската история. Поради това той избира за свой основен извор труда на близкия до него по род автор далматинеца А. Качич-Миошич “Приятен разговор за славянския народ” (1756), като очевидно обстоятелството, че авторът е католически монах, не го смущава. Главната цел на Качич-Миошич да възпее славните дела на “славянския народ”, в който са включени всички южни славяни - хървати, сърби, словенци и българи, позволява на анонимния български автор да почерпи от този труд множество разкази за българските владетели, с които да обогати националната митология. Тук националната митология се опира на илирийската теория за произхода на българите, заета от Качич-Миошич, позволяваща въвеждането на нови личности и герои като крал Илирик и неговите потомци Брем и Болг, които си разделят земята и приемат името българи по името на Болг. Поставяйки акцент на принадлежността на българите към славянството, авторът на Зографската история набляга на династическите връзки на българските и сръбските владетели. Общо взето тук отсъства ярко изразената отрицателна окраска на образа на гърците и византийците, която откриваме у Паисий, като тук изобщо преобладава много по-спокоен тон на изложението в сравнение с този на Паисий. Имайки за основна задача да легитимира общността на българите като съществуваща отдавна, авторът на Зографската история привлича нови данни, които му позволяват да отведе миналото на своя народ още по-назад в историята. В пантеона на българските владетели са описани 41 личности, от които 9 легендарни, като те са украсени с най-славни дела. След текста са прибавени 36 български светци и 5 византийски императори, смятани за славяни. Набляга се много на победните битки, удържани от българите над другите народи. Зографската история импонира на българските образовани мъже от епохата на изграждането на българската национална идентичност и най-вече на Г. С. Раковски в стремежа му да свърже миналото на български народ с легендарните илирийски крале и да намери доказателства за още по-древния и славен произход на българите.

Следваща стъпка в изграждането на новата митология и символика откриваме в съставената няколко десетилетия по-късно “История во кратце о болгарском народе словенском” (1792) на йеросхимонах Спиридон. И при Спиридон, както и при Паисий присъства библейският разказ, позволяващ търсенето на генеалогията на славяните далече назад в човешката история и легитимиращ общността. Той обаче създава собствен български вариант на сарматската теория за произхода на българите, като я съчетава с илирийската теория за произхода на българите, присъстваща в Зографската история, което позволява обогатяването на миналото на общността с повече герои и конструирането на още по-продължително историческо битие. Така тук отново се появяват митичните личности на краля на мизите Илирик и неговите потомци Болг и Брем, като българите водят името си не от река Волга, а именно от Болг. Спиридон допълва, “а от болгаров серби”, т. е. българите имат първенство по отношение на западните си съседи. Нещо повече: Спиридон не пропуска да каже, че името на сърбите означава “по римскому язику роби”8. Тук присъстват личността на Крум - Победител и Завоевател, а историята с превърнатата в чаша глава на Никифор се разказва на два пъти. И тук се дава обяснението, че българите се придвижват, тъй като търсят по-плодородна земя за заселване. Гърците произхождат от четвъртия син на Яфет Йоан, докато българите - от шестия - Мосох. Същевременно у този автор наблюдаваме следваща стъпка в процеса на избистряне на идентификационните белези. Докато в разказа на Паисий принадлежащите към западната църква християни са обозначавани предимно с името “латини”, у Спиридон личи едно по-диференцирано в народностно отношение виждане на различните западни народи. Самото заглавие на труда насочва към основна идентификация на българите като славяни. Отбелязвайки принадлежността на българите към общността на славяните, авторът настойчиво очертава достойнствата на българите, привличайки факти от историята им. И в разказа на Спиридон присъстват характерните за националния разказ елементи - идеята да миналото величие, последвано от упадък, както и символите - опори на идентичността - царският и патриаршеският престоли. Още в предговора Спиридон подчертава, че българският народ е “прежде бившаго славнаго народа, сиреч царскаго и патриаршескаго”, а по-късно “в таково забвение и уничтожение крайное пришедши.” И в разказа на Спиридон се придава особено значение на символа крепост - опора на държавността, тъй като той не пропуска да отбележи случаите, в които българските владетели са учредявали градове, крепости или манастири. Така Спиридон приема, че първи български владетел е крал Илирик. Българите се поселват във Велика Мизия - на юг от Дунав. “Беше Илирик голем юнак и биеше ся всегда с окрестния народи и побеждаше всуде ...и сотвори гради 3 на Истром сиреч Дунаем.”

Както у Паисий, така и тук присъстват изразите “и до днес”, с които авторът се стреми да създаде чувството за континуитет. Така той не пропуска да подчертае, че българите “и до днес” споменават в песните си българския крал Коледа, син на Бладиля, баща на Брем и Болг. И в разказа на Спиридон присъства типичния за националния разказ мит за първостта на собствената общност в имащите значение с оглед на самоидентификацията на общността феномени. Особена тежест се придава на Покръстителя, като в тази роля се явяват няколко български владетели - Тервел, Телериг и Борис. В разказа присъстват Кирил като “учител славянский”, Кръстител и преводач на светите книги на славянски език. Спиридон разказва, че Кирил научил български, тъй като общува с българи. Тук присъства и митичният разказ за монаха Методий, който тласка Борис към християнството.

Описани са и множество сражения на българите със съседни и по-далечни народи, като се поставя акцент на победите на българските царе. Заслужава внимание и интересното обстоятелство, че Спиридон насочва вниманието си към античността, за да почерпи от нея аргументи за миналото величие на своя народ. Така той възприема митичния разказ за войната на славяните с Александър Македонски, в резултат на която възхитеният от смелостта на славяните Александър им дарява грамота, изписана със златни букви “народ славен и непобедим” и “еще же и царскую титлу за превеликую храброст и за приславную победи”. И още нещо: “Он же даровал им Македония отечество свое.” И оттогава българите приемат името славяни и още македонци. Така според този обичан от славянската историография мит Александър Македонски става кръстник на славяните и те водят името си от думата “слава”. В основата на мита е тезата, че славяните са коренно население на Европа и поради това присъстват във всички по-важни събития от античната история. Особено внимание се отделя на Асен, който според Спиридон е “Первий цар Болгарский” и получава царска титла и царска корона от византийския император. Подчертава се, че за втори път след Александър Македонски на българите е оказана такава чест. Особено внимание заслужава и митът за цариградския патриарх, който подучил султана да унищожи българските и сръбските първенци, включен по-късно в множество преписи на Паисиевата история, тъй като очевидно е отговарял на изискванията на нуждите на процеса на легитимирането на новата общност. Тази легенда се вгражда чудесно в системата от митове и символи, целящи да очертаят от една страна травматичното минало на общността и от друга страна да посочат виновника за сполетелите я бедствия. Забележително е обстоятелството, че виновникът е открит именно сред водачите на идентификационната общност, към която доскоро българите изцяло са се определяли - общността на източноправославните. Тук присъства травматичният разказ за злините, претърпени от българите от опустошителните набези на кърджалиите. Прави същевременно впечатление, че и при Спиридон, както и при Паисий племенното родство на българите със сърбите има значенето на връзка, на която се набляга многократно. Това чувства за принадлежност към общността на славянството намира израз в разказа за сръбското въстание и в обрисовката на образа на българи и сърби като Братя по злощастна съдба, пострадали еднакво от зловещите планове на султана и патриарха. Забележително е и обстоятелството, че разказът е доведен до съвсем близък период от историята, като в него са включени и събития от началото на XIX в. В разказа на Спиридон присъства и Престижният друг чрез споменаванията на френски и немски автори, чиито произведения са използвани, като тяхното присъствие цели да повиши престижа на собственото повествование. Спиридон възприема обогатяването на разказа за българската история с лицата и събитията, внесени от Зографската история. Чрез неговия ръкопис всичко от Зографската история, липсващо у Паисий, преминава в по-късните компилации и преработки на Паисиевата история и достига до “Царственика” на Христаки Павлович, издаден през 1844 г.

В края на XVIII и първата половина на XIX в. Паисиевата история продължава да функционира и влияе в българското духовно пространство чрез множеството си преписи и преработки. Към някои от преписите се прибавят гербове, взети от Стематографията на Христофор Жефарович или образи на още светци и крале, както и песни със сюжет от българската история. В някои преработки българската история е дадена като продължение на историята на Александър Македонски, изложена в “Александрията”, което свидетелства за стремеж националната идентичност на българите да се опре и на славното минало на древните македонци.

Българите от края на ХVIII и началните десетилетия на ХIХ в. познават, обичат и разпространяват четиритомната “История на всички славянски народи, най-вече болгарите, хърватите и сърбите” на сръбския историк от български произход Йован Раич, излязла от печат през 1794-1795 г. У Раич проличава от една страна силното влияние на руската историография, като същевременно се очертава и задачата за противопоставяне на униатството и германизацията сред австрийските сърби. Независимо от опита за критично отношение към съществуващите исторически трудове, Раич приема теорията “Мосох-Москва”, обясняваща произхода на славяните. Изложението на историята на славяните включва редица легендарно-библейски мотиви, които присъстват по онова време в славянската историография. В частта на труда на Раич, посветена на българите, се набляга на славянската принадлежност на древните и съвременните българи и на техния славянски език. С теорията си за славянския произход и характер на прабългарите, без да се прави разграничение между прабългари и славяни, Раич се влияе силно от славянския патриотизъм на Мавро Орбини. Той възприема като славяни всички народи и племена, живели на Балканския полуостров. Приема,че името на българите произхожда от името на р. Волга. Замисълът на автора, отразен в предговора към тази книга, да бъде възкресен спомена за славната история на сърбите и на “съседните им единокръвни народи, най-вече българи и хървати”, напълно естествено съвпада с целите на българските образовани мъже, които полагат усилия да популяризират историята на Раич.

През 1801 г. Атанасий Нескович отпечатва в Будапеща преработено съкратено изложение на българската част на историята на Раич. Както сам пояснява Нескович, той отпечатва книгата за “синовете на отечеството”, като изказва убеждение, че познавайки историята те ще заработят за “общата полза” и укрепването на отечеството си. Концепцията на Нескович съвпада изцяло с тази на Раич - българите са славянски народ с богата и славна история. Историята на Раич в разните й варианти е една от най-четените книги сред българите. Тя присъства в училищните и читалищните сбирки, в личните библиотеки на възрожденските дейци. За дълъг период тя играе ролята на основен източник за познания по българска история и участва в утвърждаването на българската национална идентичност.9

През началните десетилетия на XIX в. в духовния живот на българите се умножават проявленията принципите на голямото идейно движение на Просвещението, което естествено слага своя отпечатък върху представите на българите за света и върху процеса на формирането на българската национална идентичност. Основен елемент във вижданията на носителите на идеологията на Просвещението в българското общество е новото възприемане на неправославния свят. Западният свят, считан доскоро за свят на еретиците, се превръща постепенно в съзнанието на образованите българи в Просветена Европа, от която трябва да се учим. Въпреки острата реакция на Цариградската патриаршия и висшето духовенство срещу идеите на Просвещението и срещу връзките със западния свят редица представители на българската интелигенция се насочват към европейския културен идентификационен модел. В техните трудове, изиграли основна роля при утвърждаването на българската национална идентичност през XIX век общоевропейските ценности на модерната епоха излизат на преден план.

Най-ранните текстове, които дават възможности за наблюдения в тази насока, принадлежат на Софроний Врачански. Той прави двата най-ранни преписа на Паисиевата история (1765 и 1781 г.), с което на практика възприема идентификационния модел, очертан от “История славянобългарска”. Името му се свързва и със съставен през 1769 г. исторически разказ за падането на Турция, в който са въведени като завоеватели на Цариград, т. е. на спасители за покорените народи, образите на европейски владетели.10 През 1802 г. той отправя към своите сънародници призив, в който ги заклеймява: “Оле, неразсудност болгарска и голямая глупавина: потемнели и померкнали от пиянство и не хочут да са мукает и да са потрудят да приведут мудраго даскала и учителя да научат чадата своя на мудрое книжное учение”. Следва типичния за пропагандата на Просвещението на Балканите апел обществото да дава средства за училище, а не само за църкви и поклоннически пътувания. Софроний иска да засегне своите сънародници и да ги амбицира. Той не се поколебава да посочи модела на Другите, макар че сред тях има и представители на другите вери: “Я вижте греците, вижте армените, вижте и евреите, и вижте европияните, и они вси не са ли человеци като нас, ала сас това учение станали господари, станали властители и сас учителное блистание светят на свето и не са като нас померкнели, потемнели, помрачени и сас ум и сас тяло.”11 Сравнено със словото на Паисий, който се стреми да вдъхне себеуважение на българите, изтъквайки като добродетел тяхната простота в сравнение с мъдрите и политични гърци, словото на Софроний дава нова класификация на ценностите, формиращи новата общност. Модерната епоха не търпи невежеството, което е срамно и е свързано с робското покорство. Знанието, което прави хората “господари” и “властелини”, стои над всичко като ценност. Софроний отново ще посочи примера на Другите - на гърци, сърби, руси и “другий вери” и в обявлението за своя Неделник, в което е готов да настоява, че даването на пари за издаването на книгата “е по-добро и от хаджалик и от Святая гора”12. В текстовете, излезли от ръката на Софроний, френските и немските крале присъстват като покровители на знанието и науките. В духа на идеологията на Просвещението в Европа и на Балканите е превъзнасянето на образа на “просветения и справедлив монарх”, който в текста на Софроний е представен от мъдрите, справедливи, силни, далновидни и благочестиви френски крале.13

Европейските ценности заемат основно място и в идентификационния модел, разкриващ се в “Буквар с различни поучения” (1824) на Петър Берон. Още в предговора Берон очертава като основен европейския идентификационен модел - той настоява се, че Българските училища трябва да бъдат организирани по образец на “Европските”. В предговора и послеслова на буквара изобилства типичната за епохата на формирането на националната идентичност терминология “род”, “единородни”, “любородни”, “должност”, “полза на рода”, “нашият народ”, “нашият език” и пр. И нека подчертаем: за П. Берон е било ясно, че в случая античната цивилизация с нейните герои и ценности служи за основа на формирането на идентичността на съвременна Европа.

Редица представители на българската интелигенция съсредоточават усилията си около изграждането на общ за всички българи книжовен език с пълното съзнание за значимостта на фактора език като идентификационен маркер. В зависимост от техните цялостни възгледи се дава превес на една или друга тенденция при строежа на книжовния език. Учителят и книжовникът Неофит Рилски представя по много характерен начин т. нар. “славянобългарска школа”, обосновавайки в своята излязла от печат през 1835 г. “Българска граматика” необходимостта книжовният език да се изгражда на основата на говоримия език, който трябва да бъде поправен чрез църковнославнянския, отъждествяван от него със старобългарския. Според Н. Рилски книжовният език трябва да се отдалечи от говоримата реч и да се доближи до по-стария език - славянския, който е майка на днешния български език, посочвайки различията между старогръцкия и говоримата форма на езика при гърците. Неофит Рилски използва термина “славянобългарски език”, за да обозначи общия за българите книжовен език. В предговора към неговата граматика присъства цялата терминология, типична за арсенала на епохата на формирането на националната идентичност “любородни”, “нашето отечество Болгария”, “прелюбезное отечество”, “нашият Болгарски език”, единородни”, единоплеменни” и пр.14, свързана несъмнено с определен идеен заряд. В този дух е и настойчивото искане за създаване на “една обща за сичката България граматика”. Изразите “сичката Болгария”, “сичкото наше отечество”, “крепкостта или якостта на Болгарскаго народа” са изцяло в унисон с идеята за единение на общността на базата на общия духовен живот и общия език. Свързана с нея е и идеята за непрекъснатостта в съществуването на общността, намираща израз в континуитета на езика. Това е и основанието Неофит Рилска да настоява многократно, че българският език трябва да се държи “крепко за неговия источник” матерния славянски език. И тук той сочи непрекъснато примера на гърците, които изграждат общия книжовен език без да късат връзката с античния език. Връщането към корените на общността е свързано и с искането българският език да се “очисти от чуждоезичните речи” - гръцки и турски. В този текст добива заклинателен вид съчетанието между терминологията, присъща за идеологията на Просвещението, съчетана с тази, свързана с националното утвърждаване, като например “в настоящий век и в наше прелюбезно отечество”. Използвана е и присъщата за просвещенската идеология аргументация за необходимостта от светска просвета, от необходимостта в “по-напред да се устрояват училища, а по том церкви и монастири. По-напред да се напечатат на нашиат Болгарски язик потребните за учението книги, а после Ветхий и Новий завет”. У Неофит Рилски срещаме и регистрираната при Софроний и Петър Берон тенденция като идентификационен модел да се посочва примерът на “просвещените народи”, “сичка почти Европа”, “сичка Греция”. Напълно в съгласие с процеса на формирането на националната идентичност Неофит Рилски използва и “националния” разказ, свързан с изгубеното минало величие, заменено от жалко настояще и обща изостаналост в сравнение с другите народи “Славенскаго потомства” и гърците. Особен интерес представлява и “националният” разказ, вплетен в текста на Неофитовата граматика, предназначен да напомни на българите, че е имало и време, когато “още не е била попаднала Болгарията под тиранское иго агарянское”. Явява се и каноничната част от националния разказ - митът за намерените “на едно удалено место (то ест в един скит под един монастир Болгарски)”, а преди това изчезнали - в случая закопавани - “колкото едни кола весма ветхи книги”, предназначен да реконструира едно богато книжовно минало. Въздействието на митичния текст се подсилва от неопределеността на мястото и от пояснението на Неофит, дадено отново в скоби “Славенски ли са обаче били, или Болгарский, не е известно”. И отново се сочи примера на Престижния друг, който търси в “най-темните и сокровенните места” и цени “такива антики (древности)”. Този разказ на Неофит са възприема и популяризира от Ю. Венелин.

Тази тенденция сред българските образовани мъже е представена и от прочутия учител и книжовник Райно Попович. С оглед на нашата тема той представлява интерес не само с възгледите си по езиковия проблем, но и с участието си в изработването на новия морален кодекс на обуржоазяващото се българско общество. И тук идентификационният модел е европейският - самият Р. Попович говори за латинския първообраз на своята “Христоития”, т. е. за книгата на Еразъм Ротердамски. Настоявайки на “славянобългарската” идентичност на своя народ, Райно Попович не се поколебава да твърди, че българската национална идентичност не би пострадала от овладяването на гръцкия език.15 Даскал Райно дарява своите сънародници и с друг един текст, участвал в изграждането на модерната европейска идентичност - разказа за Робинзон Крузо.

Подобни мисли, но с малко по-различен нюанс изказва и другият виден български книжовник и учител Хр. Павлович, който също настоява, че българите трябва да изучават гръцки език.16 Хр. Павлович напомня, обаче, че който учи гръцки език не трябва да губи своята национална идентичност, “да уничтожава свой род болгарский, именувающися, каквото много безумни правят, грек”17. С Паисиевски патос той припомня славното минало на България, на българската култура, които заемат достойно място сред славянството. Хр. Павлович е сред българските книжовници, които осъществяват едно от ранните издания, съдържащи изложение по българска история. В неговия излязъл от печат през 1835 г. “Гръцко-български разговорник” е поместена кратка история на българите, която по редица свои елементи напомня историята на Йован Раич. В нея се подчертава, че българите са славяни, но елините погрешно ги наричали “скити”. Изложението започва от сътворението на света и потопа. Генеалогията на славяните се извежда от Мосох, а името на българите - от р. Волга. През 489 г. българите се поселват в земите, които населяват и до днес. Описани са военните сблъсъци на българите с “греците” през Средновековието, като се подчертава на няколко пъти, че гърците са коварни в политиката и побеждават българите с измама. Тук присъства разказът за Крум и главата на Никифор, както и травматичното повествование за ослепяването на Самуиловите войници от Василий Българоубиец. Падането на българите под византийска власт е окачествено като “греческа власт”. Имаме основания да твърдим, че този текст е бил използван като четиво в обучението по българска история, като се има предвид учителстването на неговия автор в Свищов.

През 1844 г. Хр. Павлович издава своя “Царственик”, в основата на който лежи преправка на Паисиевата история. Според сведенията около издаването на тази книга в него вземат участие няколко български образовани мъже, между които са П. Р. Славейков и К. Фотинов. В “Царственика” са включени добавки въз основа на историята на йеросхимонах Спиридон, които дават възможност да се изтегли назад историята на българите и да се обогати генеалогията на техните владетели. В началото съществува и частта, озаглавена “Началото и свършението патриаршества болгарского” - част наблягаща на значимостта на институцията на българската църква като идентификационен фактор. Втората допълнителна част “Кирил и Методий, болгарски книжовници”, поставя акцент на ролята на езика и културата като идентификационен фактор, както и на значението на делото на двамата братя за останалото славянство. Така Хр. Павлович на практика актуализира текста на Паисий, като поставя в него някои нови акценти, свързани с нуждите на историческия момент - необходимостта от легитимация на започващото българско църковно-национално движение и възникналия с образованите мъже от останалите славянски народи спор около произхода на Кирил и Методий. Тъй като именно през тези години сръбски учени привеждат аргументи, че делото на Кирил и Методий принадлежи на сърбите, Хр. Павлович, опирайки се на В. Априлов, добавя цяла глава към историята, доказваща българския произход на двамата славянски просветители. Той доразвива аргументацията, легитимираща националната идентичност на българите, използвайки най-могъщото за епохата средство - историческия разказ за миналото величие на общността. Редица изрази на Паисий са допълнени по посока на това да се постави по-ясно идентификационната разграничителна бариера между българи и гърци. Подчертава се, че гърците произхождат от четвъртия син на Ноевия син Яфет - Иоан, докато българите са потомци на шестия син на Яфет - Мосох. От Мосох води началото си целият славянски род. Подчертава се също, че с поселването си на Балканите българите изпълняват божията воля да смирят “греческая гордост”, т. е. паралелно с утвърждаването на антигръцката насоченост на текста се формулира и типичната за процеса на утвърждаването на националната идентичност романтична теза за ролята на собствения народ като изпълнител на божествения план, за неговата особена мисия. Към многобройните примери, свидетелствуващи за коварството на гърците в техните взаимоотношения с българите през Средновековието, се прибавя и легендата, че падането на България под османска власт се дължи на “греческое предателство”. Тази книга, която присъства във училищните и личните библиотеки през XIX век, несъмнено изиграва огромна роля при формирането на българската национална идентичност.

През 1835 г. излиза от печат и няколкотомното “Славянобългарско детоводство” на Неофит Бозвели и Емануил Васкидович, представляващо истинска енциклопедия на тогавашните знания, предназначена за деца и използвана в училищата. Тук отсъства част, посветена специално на българската история, но затова пък българското минало присъства дори и в уроците по граматика, математика и география.18

Частта, която дава най-обилен материал за наблюдения с оглед на темата ни е том пети, посветен на географията. Още при общото описание на Европа Бозвели декларира европейската идентичност на българите - “Европа, в която ми живееме”. Нашият континент е обрисуван в най-положителни тонове. Частта от географията на Бозвели, посветена на България представлява географско описание, в което е вплетен историческият разказ. И този разказ е изцяло конструиран според каноните на “националния разказ”, имащ целта да очертае всестранно границите на идентичността на националната общност, да я легитимира пред нея самата и пред другите, да докаже нейния континуитет във времето, далечните й исторически корени и славното й минало: “Болгария ся именува нашата земля у която живееме и некогаж имала особните си владетели и князи, от които се лишила и впаднала в поданство у 14го века, л. г. Нейното имя происхожда от болгарските наши праотци, които дошли от Асиатска Сарматия и Волга река и основали Болгарското царство покрай Дунава у шестаго века, което напред ся именуваши Долна Мисия и Татарская Скития-Понтийская же Скития и Малая Болгария - защо Великая Болгария ся нарича оная, която е до нине, около Волга река....”. Самото описание на България отговаря на изискването да служи за опора на националната идентичност: нейната природа е прекрасна, тя има богата и плодородна земя, здравословен климат, прекрасни планини, гори и равнини, изобилстващи на всякакви култури, храни, вина, коприна, добитък, дивеч и плодове. А ето и националният автостереотип, който има предназначението да стимулира българските деца към просвета: “Болгарите общо са простосердечни, в науката никак несклонни и нерачителни, обаче страннолюбци, благоговейни, трудолюбиви, спокойни и мирни, добросклонни и остроумни. Но неучението ги прави совсем диви, невежи и посмеваеми от другите изкусни и учении европейски народи”. Подчертава се, че е езикът на българите принадлежи към семейството на славянските езици, което впрочем е заявено още от самото заглавие на книгата. Описанието на различните български селища е наситено с история, в която присъстват героични събития и образи на Своите Герои, като се подчертава ролята на българските “особни владетели и князи”, от които се България “се е лишила”19.

Образът на Другия - нашите съседи е очертан със спокоен и топъл тон, което е съществен факт, тъй като тук става дума за книга, използвана широко в българските училища дълги години след нейното отпечатване и изиграла несъмнено роля в процеса на самоидентификацията на българите. Особено съществен е акцентът, поставен от Бозвели на европейската култура като идентификационен модел за българите. Този модел се посочва дори и в послеслова към православния катехизис, който по традиция има предназначението да въведе във вярата.20 В него Бозвели полага усилие да убеди своите сънародници да последват примера на Европа в организацията на училищата. Европейската идентичност на българите добива очертания и в частта от учебника, в която се разглеждат проблемите на етиката. И при Бозвели, както и при Берон присъствието на античните сюжети има задачата да приобщи “българския възрожденски читател към един фундаментален пласт от общоевропейската култура”21.

В неговите многобройни диалози, останали в ръкопис, се съдържа остра социална критика срещу привилегированите слоеве в империята и най-вече срещу чорбаджиите и българските фанариоти, т. е. за него представителите на тези социални сили нямат стойността на обединяващи образи на Герои.22 През 40-те години Неофит Бозвели става идеолог и водач на българското движение за национална църква и социалната му критика отстъпва пред нападките срещу гръцкото духовенство.

Текстът, в който най-ярко присъства идеята за отграничаването от Другия - от гръцкото духовенство и изобщо от всичко гръцко, е “Мати Болгария”, съставен след повече от 10 години след “Славянобългарското детоводство”. Тук присъства образът на Родината - Майка България - образ, използван в литературите и на останалите балкански народи през епохата на тяхната национална идентификация. И тук родината е представена като богата и плодородна. Границите на отечеството са очертани от историческия разказ и спомена за миналото му величие. В крайно емоционалния разказ на сина на Майка България се прави опит да бъде привлечена и доказателствена аргументация за истиността на казаното, вмъква се и изразът “според както ни обаждат нашите царственици”, т. е. книгите по българска история. Същевременно се въвежда и травматичният разказ за окаяната Майка България. Децата на “славната и почитана някога”, а сега изпаднала Майка България не са по-малко достойни от Другите. Използва се травматичния разказ, за да бъде пресъздадена една трагична реалност, като са посочени виновниците за това жалко състояние - фанариотските владици и беломорските гърци. Бозвели отправя срещу гърците обвинението, че “ищат да погречат власи, серби и болгари и совсем тия народи да им се не слиша имято по светът, но да се именуват всите греци”. Това твърдение на Бозвели, формулирано в неговите диалози, ни отвеждат към внушението на йеросхимонах Спиридон, че българите заедно със сърбите са жертва на коварния Друг - гърците. Нуждите на сложния и многоаспектен процес на утвърждаването на националната идентичност налагат мобилизиране на всички усилия за изграждането на собствени институции и духовенство. Естествен продукт от тази мобилизация е доразработването на националната митология на българите, в която се вгражда и обвинението срещу гърците, че “беломорските хитри греци и грековладиците” са причинили на българите повече злини, отколкото кърджалиите и еничарите, т. е. коварният, но слаб Интригант е представен като още по-противен от Насилника. Тук присъства и твърдението: “гъркомитрополити и епископи почнаха да горят книгите на славянобългарски език в горката наша България, с намерение да погърчат твоите рожби”. Синът на Майка България повтаря твърдението си “И горят на огъня славянобългарските книги на матерния ни език и...” И още веднъж: “по манастири, по черкви и дето се найдат стари разнообразни български книги, писани на кожа, е изгорило и досега, колкото намери, изгаря и не оставя да се вадят нови по български език”23. Така Неофит Бозвели участва активно в изграждането на една от основните български исторически митологеми.24

В изграждането на българската национална идентичност активно участва и Анастас Кипиловски, който подобно на своите съвременници придава изключително голяма тежест на историческото познание и най-вече на историята на собствения народ. Той подчертава, че “историята на един народ е неговият политически катехизис”25. Още в своя най-ранен труд “Священое цветообрание” (1825) той подчертава, че книгите по история трябва да заемат едно от първите места сред готвените издания. Той показва съзнанието, че историята на българите трябва да бъде преподавана на младите българи като част от световната история, от общия исторически процес, и то не абстрактно, а с необходимата нагледност, която трябва да поддържа у учениците чувството и представите за място, време и синхронност. Тези присъщи за историографията на Просвещението изисквания са доразвити в отпечатаното от Кипиловски през 1827 г. обявление на български и гръцки език за издаване на българска история, което остава неосъществено. Позовавайки се на древните мъдрости, Кипиловски излага просвещенската идея за дидактическите възможности на историята като “свидетелница на времената”, с което насочва към общоевропейските ценности на Новото време. Тук присъства и идеята, че историята на българите представлява част от общочовешката история. Същевременно Кипиловски поставя акцент най-вече на идентичността на българите като славянски народ. Той подчертава, че, за да бъде полезен на “своя народ”, в тази книга ще бъдат разкрити славни събития от историята на българите. През 1836 г. той отпечатва “Кратка всеобща история” на руския историк Ив. Кайданов в български превод, като я допълва със собствено изложение за събитията след 1800 г.26 На практика това е първата отпечатана книга на български език, в която българският читател е имал възможността да се запознае с понятията от лабораторията на историка - предмет на историята, периодизация, извори, що е това история и историк, етнография и пр., позволяващи му да систематизира в съзнанието си конкретните факти и да ги преосмисли. Кипиловски връчва в ръцете на своите сънародници всеобща история, която им позволява да видят своето собствено място сред останалите народи и култури. Заслужава особено внимание и фактът, че Кипиловски въвежда понятието “етнографическо” разделение на историята, т. е. по народи. Всяка получена информация за историята, езика, нравите, културата на Другите в епохата на формирането на националната идентичност придобива смисъла на идентификационен маркер и за Собственото, с което естествено става съотнасянето в съзнанието на читателя. Независимо от факта, че в книгата присъства библейският разказ за потопа, можем да твърдим, че чрез тази книга българският читател е имал възможността да се докосне до четиво, което разтваря пред него напълно нови хоризонти. Това е книга, наситена с фактология по историята на всички народи на света, с богата информация за тяхната култура и постижения в областта на науката, техниката. В частта на изданието, която Кипиловски съставя сам, присъстват съвременните балкански народи, като особено подробно е изложението по история на нова Гърция. Описаните политически събития от историята на балканските народи свидетелстват за уважението на автора към Другия на Балканите, за готовността му да отчете неговите постижения в културния живот и усилията да бъдат изградени модерни държави с нормален политически живот. Заслужава да подчертаем важното обстоятелство, че тази книга, представяща нашите съседи и най-вече гърците в положителна светлина, се разпространява в голям за онова време тираж и се е използвала при преподаването по история.27 Пак през същата 1836 г. Кипиловски отпечатва обявление за издаване на руско-българско-гръцки речник.28 За него съставянето на речник на българския език има смисъла не само на акт, подчинен на образователните задачи, но и на стъпка към утвърждаване на идентификационните за общността белези. Кипиловски съставя своя речник по време, когато вече са излезли от печат трудовете на руския славист Юрий Венелин, имащи задачата да докажат принадлежността на българите към славянството. Кипиловски е ревностен почитател на делото на Венелин и редица изрази от обявлението за речника напомнят аргументацията на Венелин. Сам горещ почитател на френските историци романтици, възприели от своя страна тезите на Хердер за езика, за духа на нацията, за вечната и неизменна природа на народа, за ролята на фолклора като исторически извор и пр., Венелин повлиява дълбоко и вижданията на Кипиловски. Кипиловски настоява, че книжовния език трябва да се формира на базата на говоримия език или, както той го нарича “естествения общ език”. Същевременно основна цел на този речник е да се докаже генетичната връзка между българския и славянските езици, като се настоява, че славянският език е езикът майка на българския. Той се стреми към обогатяването на съвременния български език чрез славянския. От включените в речника думи проличава и стремежът на Кипиловски да доближи своите сънародници до понятиен апарат, който го сродява с изискванията на европейския свят. Именно за ориентация към европейските ценности говорят думите, които Кипиловски включва в своя речник на българския език като задължителни за всички негови сънародници, а също и в речника, приложен на края на историята на Кайданов. Отдавайки несъмнено основно значение на българския език като идентификационен маркер за общността на българите, Кипиловски същевременно допуска и употребата на гръцкия език на ниво “учен език”.

От текстовете, излезли от ръката на Кипиловски, може би най-голям интерес представлява неговият превод на книгата на Венелин “Древните и сегашни българи” на гръцки език с обширни пояснителни бележки. Този останал в ръкопис превод е датиран от самия автор 1839 г. и частта, с която разполагаме, обхваща II, III и IV глава от книгата на Венелин, посветени на проблема за произхода на българите. Това е, както е известно, доказателствен материал в полза на твърдението, че българите са славянски народ. Тук отново срещаме тезата, че прабългарите са славяни, но са именовани българи, тъй като идват от територии около река Волга. Славяните, едни от които са и българите - хуни, са старите обитатели на Европа, познати в античността под името сармати и скити. Така българите се възприемат като един от най-старите народи на Европа. Бележките на Кипиловски към текста на Венелин съдържат допълнителни данни, потвърждаващи тезите на Венелин. Кипиловски привежда множество данни от съвременния български език, които, според него, говорят в полза на твърдението, че той е славянски език. Увлечен от любимия за романтиците етимологичен метод Кипиловски допълва и доразширява аргументацията на Венелин, като в множество случаи посочва неочаквани връзки и абсурдни езикови закономерности, само и само да докаже славянската идентичност на българите. Широко е обсъждан и проблемът за националната идентичност на българите католици и българите мюсюлмани, като се подчертава, че тя се определя от тяхната кръв, обичаи и съзнание, а не от религията. Кипиловски настоява, че възприелите исляма българи са станали турци единствено по религия, но в същото време са запазили своя език и са останали верни на своите български праотчески обичаи и на роднинските си връзки. Този текст, поставящ акцент на идентификационните белези език, кръв, обичаи и роднински връзки като по-важни от религиозната принадлежност, заслужава особено внимание. На същите идентификационни белези Кипиловски набляга и в разказа си за българите католици, които макар и откъснати поради принудителната емиграция от родните си земи в Банат и възприемането на католическата вяра, запазват своя език, обичаи и роднински връзки. Кипиловски подчертава, че банатските българи стават униати, но запазват “своите обичаи, облекло, национален характер и преди всичко своя език”. Католическите свещеници са се опитали да ги накарат да възприемат тонзурата, обаче са били принудени да се откажат от това и дори са били принудени да си пуснат бради, за да могат да задържат своите енориаши. Кипиловски настоява, че дори католическият епископ в България, противно на католическата догма е бил принуден да си остави косата и брадата, за да бъде приет от българските павликяни. На практика в този текст се изброяват основни маркери на идентичността, сред които, както личи от думите на Кипиловски, езикът стои на първо място. Проблемът за идентичността се обсъжда от Кипиловски и в неговите бележки, отнасящи се до българите, преселени отвъд Дунав - т. е. до сънародници, попаднали в чужда в етническо, но сродна в религиозно отношение среда. Те също “не загубват нито своята националност, нито своите обичаи”. Белег, по който те се отличават от останалите, е, че българите във Влахия и Молдавия “не се свързват с кръвно родство с чужденците” - т. е. кръвта, племенната принадлежност играе ролята на бариера за тях за запазване на идентичността. Освен това те са запазили своя “патриотизъм до такава степен”, че всеки българин на чужда територия продължава да се чувства като чужденец и няма никакво желание да построи къща, каквото би направил в родната си страна. Към идентификационния белег на българина “да построи къща” се добавя и “естественият стремеж към труд”, който също отсъства у българите емигранти, които живеят в очакване да се завърнат в родната земя. Кипиловски разглежда и случаите на “изгубена идентичност” - тези, при които българите са се асимилирали в приелата ги среда. Използвайки текстове от Библията и античните автори той се стреми за покаже неволите на тези “предатели”, наподобяващи изтръгната от вятъра роза. Впрочем, както личи и от текста на цитираното обявление за речника на Кипиловски, съставеният на гръцки език текст и самият превод на Венелин на гръцки е предназначен именно за онези българи, за които гръцкият език все още има функциите на “учен език”, и за които текстът на гръцки би бил по-разбираем.29

Четиридесетте години на ХIХ в. са повратни в историята на взаимоотношенията на българите с техните съседи от юг и запад. Това е десетилетието, през което движението на българите за създаване на собствена национална църква довежда до тежък конфликт с Цариградската патриаршия. По това време се формира и утвърждава гръцката национална доктрина Мегали идея, която пронизва цялостния живот на младата гръцка държава и довежда до постепенното сближение между Гърция и Цариградската патриаршия на базата на общи задачи по националния въпрос. След десетгодишен период на прекъсване на отношенията между Атина и Патриаршията вследствие на обявяването на гръцката църковна автокефалност през 1833 г. в края на 40-те години Гърция и Патриаршията се помиряват и обединяват от общата политика по отношение на славянството. Уеднаквяването на позициите на Патриаршията и Атина по националния въпрос довежда до втвърдяване на становището на патриарха към искането на българите и едновременно с това до постепенното култивиране в Гърция на атмосфера на недоверие и враждебност към българите.30 Това са годините на ХIХ век, през които политиката на младата сръбска държава по отношение на Османската империя добива израз в т. нар. “Начертание” на сръбския политик Ил. Гарашанин. Тази програма по националния въпрос, която ще бъде следвана от сръбските държавници и занапред, предопределя на Сърбия мястото на обединителен център на славянството на Балканите. Сръбската политика в това отношение е улеснена от естествените тежнения на славянското население на Османската империя, за което племенното родство със сърбите без съмнение играе роля. Българите са подкрепени от сръбска страна в своята просветна и издателска дейност, а сръбските учебни заведения предоставят на българите възможности за получаване на образование. В българските училища откриваме редица примери за използване на сръбска учебна книжнина, както и случаи на учителстване на сръбски учители.

Тези нови явления в развитието на балканските общества, свързани, разбира се, и с цялостното състояние на Османската империя и политиката на европейските държави на Балканите, неизбежно рефлектират във взаимоотношенията между балканските народи. Новата фаза в отношенията на българите с техните съседи слага своя отпечатък върху образотворчеството спрямо нашите съседи, участващо в процеса на утърждаването на националната идентичност. Към съществуващите вече образи се прибавят нови щрихи или някои съществуващи вече черти добиват нови акценти. Изострянето на българо-гръцките отношения в резултат на българските искания по църковния въпрос допринася за задълбочаването на отрицателните характеристики в образа на гърците, намерило красноречив израз в споменатата еволюция в отношението на Неофит Бозвели към гърците.

Сред образованите мъже, участвали активно в изграждането на българската национална идентичност, особено място заема Васил Априлов, считан за предтеча на българската критична историография.31 В своя пръв труд “Българските книжници или на кое славянско племе принадлежи Кириловската азбука?” (1841) той аргументира твърдението, че Кирил и Методий са българи по произход - мнение, което той доразвива в “Денница новоболгарского образования” (1841). Тези възгледи предизвикват възражения сред руските учени и той доразвива своята аргументация в “Дополнение к книге “Денница новоболгарского образования” (1842). В своите трудове той поддържа теорията на Раич-Венелин, че прабългарите и славяните са от един общ етнически корен - славянски. Към славянството принадлежат не само прабългарите, но и хуните и аварите. Историята на прабългарите до образуването на българската държава се използва за доказване на близките връзки между прабългарите и славяните. Името на българите се извежда от р. Волга. За Априлов най-важният белег за етническата принадлежност на един народ е неговият език и той счита за идентични старобългарския, църковнославянския и новобългарския език, като това е най-силният му аргумент в полза на тезата за континуитета в българската история. Поддържайки славянската теория за произхода на българите Априлов игнорира единствено правилното по това време мнение на Шафарик, който отделя етнически прабългарите от славяните, независимо от това, че признава славянския характер на съвременния български народ. Приема за основаване на българската държава 679 г., т. е. се ръководи от признаването й от Византия. Българската история протича според него върху земите на юг от Дунав - Мизия, Тракия, Македония, Епир и Тесалия. Поставя особен акцент на акта на възприемането на християнството от българите и възхвалява далновидността на Покръстителя Богорис-Борис. В неговите трудове се появява и фигурата на Еретика - богомилите като носители на учение, което опустошило България. Друг момент от българската история, на който той поставя много важен акцент, е създаването на славянобългарската писменост и култура, както и на древността на славянския род, в сравнение с останалите народи. Българската държава е първото славянско културно огнище и от нея писмеността и културата се разпространяват в Русия и след другите славяни. Разработва тезата за зловредната роля на византинизма в българската история. В неговите трудове българските владетели са представени като Герои, които не отстъпват по могъщество на византийските императори. Особено привлекателна личност е Завоевателят Симеон. Същевременно поради съвременното ниво на развитие на науката Априлов вижда в Симеон единствено Война и дори го укорява за немара към културата. На симпатиите на Априлов се радват и Йоан-Калоян и Иван Асен II, които олицетворяват Завоевателя и мъдрия Политик. И за Априлов българското средновековие е епоха на политическо и културно могъщество, която е последвана от отслабване вследствие на разногласия и вътрешни борби в управляващите среди. Подобно на останалите автори отдава възхвала на цар Иван Шишман, който пази ореола на Последния български владетел. Османското завладяване се възприема от Априлов като гибелно за българското развитие и то подпомага стремежа на гръцката йерархия да погърчи българите. В неговите трудове намира място и българската история след османското нашествие. Според него това е период на застой в развитието на българите. Въпреки пречките от страна на турците и гръцкото духовенство българите успяват да запазят вярата и езика си. Носители на образоваността са духовниците. В края на XVIII и началото на XIX век се появяват признаци за пробуждането на българския народ, за духовно раздвижване и за развитието на учебното дело. Причините за това пробуждане е развитието на занаятите и търговията, както и руската политика на Балканите. Характерно е и отношението му към Паисиевата история, която той използва като доказателствен материал, но не приема за начало на Българското възраждане, както се приема по-късно.32 Трудовете на В. Априлов се разпространяват и четат из цяла България като екземпляри от тях намираме в почти всички училищни и лични библиотеки от ХIХ в.

Тъй като Константин Фотинов е издател на периодично списание, а също и автор на учебници и учител, използваните от него методи за изграждане на националната идентичност заслужават особено внимание. Обстоятелството, че Фотиновото списание “Любословие” (1842, 1844-1846) се ползува с голяма популярност сред българското учителство и присъствува в множество училищни библиотеки, ми дава основание да му отделя специално място в анализа на текстове с оглед на интересуващия ни проблем. Неговата география (1843) излиза в много висок за времето тираж от приблизително 2 800 броя и е типичен пример за географско описание, преплетено с историческия разказ, предназначен да формира националната идентичност. При описанието на българските селищата Фотинов не пропуска да отбележи различни забележителности от старо и по-ново време, които биха могли да служат за повод за национална гордост и опора на идентичността. Поставя се акцент на природните богатства и красоти, както и на постижения на българите в областта на учебното дело и индустрията. Така в описанието на град Сливен се вмъква възхвалата на основателя на фабриката за сукно “вечнопамятний и прехвалний гражданин негов, благоразумний и остроумний господин Добри Желязков - безсмертно убо ест имя его и вечна памят и похвала от трудолюбивих всех болгарех!” Тук присъства и “последний цар болгарский, Иван Шишман, во бране сражающ ся, убиен от сопротивников”. В географията си Фотинов очертава следните граници на България: “Старата убо Болгария е била неопределено многоразпространна, а сегашната землеописателите определяват... к восточна убо страна от Черно море, к северна же Дунав, к западна от Сербия, а от Тракия с южна.”33 В културноисторически план обаче, понятието България покрива още Тракия и Македония.34 Пак в своята география, предназначена за децата, Фотинов твърди: “Злоупотребително казиват землеописателите Восточния полуостров Европейска Туркия, поне тая земна страна не е нихно отечество, но на други, от които я оружием своим обладаха.”35 Подобна бележка присъства наистина и в гръцкия превод на географията на Балби, която Фотинов е имал пред очи при съставянето на своята география.36 Това обаче не омаловажава факта, че Фотинов си позволява да коментира въпроса чия земя е Балканският полуостров. Според него българите принадлежат към славянството. Опирайки се на традиционния за славянската историография мит за потеклото на славяните от Мосох, той твърди, че историята им започва преди 5 000 г. От поселилите се на север потомци на Мосох води името си река Москва, а по-късно и градът Москва. Фотинов е убеден, че славяните заливат Европа още преди 3 000 години и фактически всички останали европейски народи се поселват в нея след тях. Балканите се населяват от славяни от най-дълбока древност и всички по-сетнешни нашествия на Балканския полуостров и в Европа са само допълнително прииждане на славянски племена. Изхождайки от тази теза Фотинов с лекота доказва, че франките и немците са славяни, както и Константин Велики и Ахил. Славяни участват в Троянската война, воюват с Александър Македонски, който заради високите им бойни качества ги нарича “славяни”, откъдето произхожда името им. Те се сражават успешно и срещу римляните. Основават Венеция, Падуа, Равена и пр. Към тях принадлежат и българите, водещи името си от своя “Волга краля, сина Коледова”. В сравнение с Паисий Фотинов представя библейския разказ в редуциран вид. Неговото внимание се насочва главно към античността, в която се стреми да докаже активната роля на славянството. Възпитаник на гръцко училище и на гръцката историческа книжнина, проникнати от просвещенското преклонение пред антична Елада, Фотинов напълно естествено изпитва потребност да открие блясък в историята на славянството именно през античността. В тази насока той е облекчен от предшествениците си, които попълват някои празни периоди от историята с въображаеми персонажи като Брем, Владиля, Перун и Коледа. За да бъде по-убедителен той прибягва до античните автори, използвайки етимологичния метод при тълкуването на топонимите и омонимите. Извлича от античните и средновековните автори данни за история, която той погрешно счита за част от българското минало. С тезата за присъствието на славяните в историята на Европа от най-дълбока древност Фотинов се присъединява към мнение, застъпвано от редица видни руски и полски слависти, между които е и Шафарик. Той изцяло се предоверява на многоуважавания от българите Юрий Венелин и възприема неговата теза, че хуните са славяни. Тя му помага да докаже, че амазонките са славянки, тъй като те произхождат от Днепър и “са уннинки, а унне са славянски народ”.

Фотинов приема, че българската държава е създадена през 679 г. от Аспарух, “дерзкий и храбрий”, сина на Кубрат.37 Той смята за основен идентификационен маркер на един народ езика и неслучайно посвещава на този проблем много свои статии, като подчертава, че старата славянска дума за народ е язык. Ето как схваща той процеса на сливане на сродните народи в територията, схващана от него като собствена етническа територия: “Готе, гипеде, даки, словене и пр., и пр., начеха още от первое почти столетие из северни старни да прехождат Дунав и да ся вселяват в тия области: Тракия, Мисия и Македония, понеже са говорили един истий язик сос туземци. После вси вообще в седмое столетие слиха ся сички наименования нихни в едно и нарекоха ся болгаре. Божиим благоволением това наименование, болгаре сир., приключва и на днешний ден сички едноязични племена, що живеят в Тракия, Болгария и Македония и в некои други страни. Това особено наименование болгаре появи ся в повестное поприще още в третое столетие по Р. Христово и приключи всички други в тия вишеречени области славянски племена во едно тогава, когато болгаре на седмое столетие подкрепиха в Долна Мисия свое государство, она се нарече Болгария, а следствено вси в Тракия, Болгария и Македония единоязични жители нарекоха се болгаре, кое наименование и до днес в тия истии народи существува.”38

У Фотинов е много ярко изразен присъщият за историците романтици стремеж да доказва всячески континуитета в националната история. За тази цел той се опитва да се опре на станалата модна по онова време етнография. Романтичната теория за самобитността, изключителността и неповторяемостта на нацията с присъщите й качества, които остават непроменени през вековете, се проявява у него по много характерен начин. Благодарение на тази теория той успява да построи аргументацията си за присъствието на славяните в историята в най-дълбока древност. Особено характерна в това отношение е разказаната от него история за пеанската жена, която води коня към кладенеца, за да го напои и да вземе вода, и която слага ведро на главата си, връзва коня под мишницата си, дърпа хурката и преде. Убеден, че пеаните са славяни, Фотинов посочва, че тези обичаи, тази “народна нравност”, са се запазили от времето на персийския цар Дарий у котленските жени, “които такова жестоко обикновение и трудолюбие имат, щото натоварила се на гърбо детето си и едно кило жито от Сливен държи в ръцете калцата си та я плете и Стара планина като едно поле има и прехожда я!”39 Впрочем този разказ до голяма степен свидетелства и за идеите на Фотинов за това, което е трябвало да представлява истинската българка, която без съмнение е носител на идентичността. По просвещенския модел Фотинов твърди, че жената е дарена със същите умствени способности като мъжа и тя трябва да бъде образована, за да може да възпита добре децата си.40

В разказа на Фотинов присъстват фигурите на Крум като Завоевател. Особено място е отделено и на Омуртаг-Борис като Покръстител. Застъпва се мнението, че християнизирането на българите става през 853 г. Особено място в разказа на Фотинов е отделено и на Кирил и Методий, които той смята за българи. Фотинов излага тезата, че Светото писание е преведено на славянски език още преди Кирил и Методий, като явно, изхожда от разпространената в славянската историография от XVII век версия, в която се разказва за апостолическата дейност на апостол Павел в Илирик, уж сред славяните и за дейността на апостол Андрей сред скитите, т. е. сред русите. Според тази теория блаженият Йероним, който е славянин, превежда за славяните Библията. Отгласи от тази теза, популярна в руската историческа книжнина от XIX век, намираме и у Венелин. Фотинов е убеден, че Кирил и Методий превеждат Светото писание именно на български език. За разлика от Априлов, който отъждествява старобългарския, църковнославянския и новобългарския език, той смята, че именно книжовния старобългарски език е послужил за основа на църковносвлавянския. Фотинов настоява, че преводът на Светото писание е на български език, направен от българи и благодарение на българите става достояние на останалия славянски свет, като го спасява от народностна асимилация. В този дух е разгледан и проблемът за християнизирането на Русия. Княз Владимир решава да приеме християнството и следвайки примера на сърби, моравци и други славяни, възприема “болгарское вероизповедание”. Увлечен от желанието да внуши национална гордост на българите, Фотинов формулира словосъчетанието “болгарское вероизповедание”, звучащо днес странно, но очевидно отговарящо на духа на епохата, когато се говори за “турска вяра”, т. е. за исляма или за Гръцката патриаршия, т. е. за Вселенската цариградска патриаршия.

Като представител на историографията на Романтизма, Фотинов допринася изключително много за формулирането и пропагандирането на основни тези за величието и континуитета в българската история, за мисията на своя народ, възложена “свише”, плащайки дан на романтични увлечения.41 Същевременно обаче възвеличаването на българския народ и неговото минало не става за сметка на постиженията на нашите съседи.

Фотинов се отнася с нескривана симпатия към съседните балкански народи. За него племенната принадлежност на българите към славянството несъмнено играе роля и той демонстрира особено топли чувства към сърбите, които нарича “наши братя серби” и счита за сънаследници на делото на Кирил и Методий. Нещо повече, той изказва съжаление за раздалечаването между сръбския и българския език. Той използва сведенията за Сърбия и Гърция с намерението да внуши на българите, че ето, други братски народи след дълго чуждо владичество сега имат своя собствена държава и сега преуспяват във всичко. С удоволствие Фотинов разказва за културните прояви и успехите на “славний самозаконний народ сербский” в обществения и политическия живот. Симпатиите на Фотинов към сърбите и черногорците почиват на верска, племенна и историческа близост. Подхранват се от чувството за съпринадлежност към голямото семейство на славянството.42 Същото положително отношение долавяме и във Фотиновата география, излязла от печат през 1843 г. В съчиненията на Фотинов присъствуват и останалите народи, населяващи Балканите. Той не се поколебава да говори за успехите в книгопечатането, журналистиката и изобщо в културния живот на турците - “отоманский народ”, евреите, арменците, гърците и сърбите, като ги сочи за пример на българите. Много силно впечатление правят и сведенията, които Фотинов дава за различните религии, разглеждани от него на една плоскост като равнопоставени и равностойни.

В трудовете на Фотинов изпъква много ярко очерталата се у Софроний Врачански тенденция за посочването на примера на Просветена Европа като идентификационен модел за българите. С разпален тон, който много напомня този на Паисий, Фотинов иска да стресне българите и да ги извади от състоянието на незаинтересованост към просветата и книжовния живот. В обявлението за “Любословие” от 1842 г. той призовава сънародниците си да следват примера на “народи послешни и народи безкнижни”, които благодарение на просветата сега са ни изпреварили толкова много, и възкликва: “Ах, скорб наша и стид (срам)!” Просветата може да изведе българите “от многовременното неведение и непознание и да ги направи такива, каквото са хората на просвещената, люботрудната и прехвалната Европа, да стават и тия люботрудни и да са изкусни художници (мурафетлии занаятчии) за полезножителското изобретение, совершени в делованието им, сиреч да работат совершено сичките вещи и синките работи, които сега няма, та купува много и твърде скупо от чуждите места.” Като добър педагог, формиран изцяло в духа на принципите на Просвещението, Фотинов дефинира много ясно ценностите, към които трябва да се стремим: на първо място по-добро образование, което ще ни изкара от състоянието на изостаналост по отношение на Другите. Той напътства как трябва да става самото четене и как да се общува с книгата. Неговият стремеж е да формира образовани, влезли в крак с техническия прогрес граждани, познаващи своите права и задължения и възпитани в ценностите на либерализма. Фотинов всячески се стреми да им внуши нормите на буржоазния морален кодекс, като моделът за формиране на етиката и поведението на българите, е този, очертан от текстовете, функциониращи в световен мащаб през епохата на преход към буржоазното общество - Христоитията, имаща за свой извор Еразъм Ротердамски, и програмно ясните текстове на дейците на Американското просвещение Бенджамин Франклин и Т. Джеферсън, настояващи за почтеност, трудолюбие, пестеливост, прецизност в труда, индивидуализъм, демократизъм и толерантност. Става дума за гигантско усилие за изграждането на нов манталитет у българите, които ведно с високия патриотизъм трябва да притежават и качествата, правещи ги достойни за семейството на европейските развити общества и пригодни за новата динамична епоха. Към формирането на такава идентичност на българите са насочени усилията на Фотинов, който чрез своето списание, книги и преподаване несъмнено прави огромен принос в тази насока. Стремежът му към модернизация намира израз и в неговия собствен външен вид, описан от неговите съвременници: “той бръснел мустаци и брада, което му придавало вид на англичанин, носел висока шапка (цилиндър) и фрак”,“носеше френски дрехи и правеше много странно впечатление, гдето беше бръснат. Искаше, види се, да се показва като Англичанин” или още “късичък, сухичък, ингилиз цял.”43

Възможности за многостранни наблюдения върху идентификационните процеси дава колоритната личност на Иван Богоров. Неговото първо издание представляват ликовете на българските царе Иван Асен, Иван Шишман и “болгарския лев”, отпечатани през 1841 г. в Одеса, натоварени, както вече беше посочено по-горе, с особена роля в националния разказ. Както сам разказва в автобиографията си Богоров, “поръчах да литографисаха българскиа царски беляз, растланя, изваден от препорчната Жефаровичева книга, що насях с мене се и я вардях както очите си: това беше първото ми изданье (1840) за свестяванье българи.”44 Иван Богоров е основателят на първия български вестник “Български орел” (1846-1847) и по-късно издател на “Цариградски вестник”. Още в обявлението за своя вестник “Български орел” той развива идеята, че ние сме един народ от пет милиона души, който има славни прадеди, но сега сме “живи умрели”45. Богоров поставя особен акцент върху идеята, че “ми треба да държим здраво язикът и вярата си!”, които очевидно за него имат смисъла на основни идентификационни маркери. Ние принадлежим към славянстовото и сме братя на останалите славянски народи. Богоров разказва, че “нашите Св. апостолие Кирил и Методий” са дошли при прадедите ни, за да ги кръстят в християнството и ги просветат, като превеждат на “бащиний ни язик” Светото писание. Според проекта на Богоров, вестникът му ще съдържа описания на “някои чюдни места, страни и народи на бащинията ни”, както и на други народи. Той ще съдържа “случки на щастието на народът ни от старо време до днес; известия на нявгашното ни слободно управление, делата на нашите юнаци и на нашите царье; честта на бащинията ни”. През годините на съществуване на своя вестник Богоров настойчиво посочва на своите сънародници към красотите на родната земя, към нейното минало и хора. Описанията на българските селища Котел, Самоков, на светините като Рилския манастир и на свързаните с тях личности имат задачата да подхранят съзнанието за общност, исторически континуитет и усещането за динамиката на времето. Особено много усилия Богоров полага, за да разкрие пред своите сънародници постиженията на Просветена Европа във всички области на живота, като иска българите да направят Свои културния и техническия прогрес на европейците. Той говори с голям възторг за стопанското развитие на “ингилизите”, за развитието на тяхната търговия и индустрия.46

В неговата “Всеобща география за децата”47 съседните балкански народи присъстват със своето славно минало през античността и с героичната си борба срещу османското владичество или със своите високи постижения в областта на културния, стопанския и политическия живот. Особено много внимание Богоров отделя на описанието на европейските народи, като поставя акцент на тяхното културно и политическо развитие. Като привърженик на модернизацията Богоров особено настойчиво насочва вниманието на децата на своите сънародници към постиженията на европейските народи в областта на техническия прогрес, в развитието на науката, техниката, индустрията и транспорта.

Богоров разширява тези сведения в своята “Кратка география”48, в която географското описание на България е обогатено с множество сведения, имащи значение за формирането на идентичността. Ето как Богоров вижда началото на българската история. Според него българите стават известни за историците през 127 г. пр. Р. Хр., когато тръгват от Кавказ за Армения. При нападенията им над византийската държава техен началник бил Бългер, “който съзидил столний им град Блъгари на р. Волга, отдето тия, за да покажят повече големина, започели да ся наричат блъгаре. А същето им имя славяне ся забравило насетне в народа. Под предводителството на Аспаруха ся заселиха около 679 л. край Дунава и утвърдиха там царството си, от което много пъти трипера столицата и самодържявата на гъркоримлянети”. Българската история е представена като непрестанни войни с византийците, като покоряване и освобождаване от тях. Богоров настоява, че българската аристокрация “ся съсипа от вътрешни припирни”49.

Според описанието на Богоров българите са 5 500 000 - 6 000 000 души и са най-многочислените от народите, населяващи Европейска Турция. Той описва България като “най-голяма и най-населена област от всичките други в Въст. полуостров на Европа”. Богата е на планини и прохладни реки, земята й е “доброплодоносна на всичко за потребнити на человека”. “Българети са яки и юнаци, висока и средня връст человеци, хубавци, живни, гостоприемни и яко работливи; язикът, что говорят, исто и ясно го доказва, че са изрожденци славянски, защо нито едно от срав. наречия е толкос близо до майката, колкото българското и най-паче старопланинското, което в изрекванието за чюдо ся е увардило непокътнато.”50 Описанието на българските селища е преплетено с историческия разказ за тяхното минало величие и спомена за големи личности и български светини. В това отношение особено силен е разказът за Търново, което е “бил един от столнити градове на блъгарскити царие, дето са ся коронясвали и похранявали”. За Богоров езикът е основен носител на идентичността и фактор за формиране на нравите. Ето неговата дефиниция за нация - народ: “Народ ще рече млозина човеци, родени по една и съща земя, да имат своя управа и за говорят един язик.”51 Вярва, че фолклорът е носител на континуитета в развитието на един народ и поради това полага много грижи за събирането и публикуването на паметници на народната словесност.52

У Богоров присъства и образът на Другия, като в повечето случаи той служи за посочване на положителния пример на престижния Друг. С положителни черти са представени и нашите съседи, като се припомня героичната им борба османското владичество и се разказва с удоволствие за успехите на извоювалите свободата си народи в областта на икономиката, просветния живот и политическото управление. Обогатена е и картината на културното и стопанското развитие на европейските народи, като отново се поставя силен акцент върху напредъка на търговията, науката, техниката, индустрията и транспорта, който той недвусмислено посочва като модел за българите. Особено внимание заслужава описанието на Париж и културните институции на града.

За Богоров несъмнено жената играе роля на носител на идентичността. Посочва на своите сънародници мястото на жената в развитите общества, като настоява, че българите трябва “по християнски да оставят жената слободна à la franga; зачтото дето няма жена, там няма и живот: sans amour la vie est eteinte”53.

Богоров е горещ привърженик на идеята за общуването на българите с развитите европейски общества. Той подкрепя идеята за необходимостта младите българи да учат в учебните заведения на Запад. Настоява, че ние непрекъснато трябва да влизаме в крак с времето: “Нашити бащи носяха шапки и широки дрехи, ми нине носим фесове и тесни дрехи, светът ся изменява; трябва и чловек да измевяма своето изработвание споряд вървежя на по-многото и при несполучванието на всяко ново предприятие да не изгубва своята дързост.”54 И това усилие за синхрон с хода на времето, за следване на моделите на епохата трябва да обхваща нашия бит, нашето поведение, нашето облекло, нашето хранене.

Към българската интелигенция, изиграла роля в изработването на идентификационните модели за българите през XIX век принадлежи и Иван Добровски, издател на списание “Мирозрение” (1850-1851, 1870), излизало в около 1 000 екземпляра, а също и известен учител. В издаденото на 6 август 1849 г. във Виена обявление за “Мирозрение” Добровски очертава задачите на списанието и заедно с това дава собствените виждания за българската национална идентичност. Нашият народ принадлежи към славянството и езикът ни е славянски, което определя и характера на списанието като “Славено-българско”. Заявявайки славянската идентичност на българите Добровски подчертава и принадлежността им към човечеството и най-вече към европейските народи, с които българите притежават “истото естество”, т. е. същата природа. Нашият славенобългарски народ е най-многочислен в Европейска Турция, той е най-миролюбивият и трудолюбивият, обаче е останал в “дълбоки мрак невежества и в злощастие от окружните себе народи, и от сичките други свои братя славенски, и от всеки вообщо по Европа народ”. Просветата ще му помогне да направи свои постиженията на европейските народи, които за сега му изглеждат като “суетна приказка”. Тук присъства присъщата за просвещенския арсенал терминология - да работим “за ползата” на народа, за образованието и просвещението, които са източници на народното благополучие.

Езикът играе основна роля за формирането на идентичността, но език, който е достъпен на множеството. Трябва да направим както гърците и европейците: първите се насочват към новогръцкия, а европейците оставят латинския език и всеки народ има свой език. Добровски отдава голямо значение на представителите на духовенството, на което той възлага голяма роля за просвещаването на българите. В своето обявление Добровски въвежда и образа на Другия. Това са на първо място представителите на славянството, към които ние принадлежим и в сравнение с които ние сме изостанали в културно отношение, т. е. те за въведени като Престижния друг. На второ място присъстват представителите на “Просвещенната Европа”, които също играят ролята на Престижния друг. Тук са и представителите на господстващата народност. В духа на еволюционизма е изложена мисълта, че с проведените с Гюлханския хатишериф реформи в империята българите ще могат да се развиват свободно и да преуспяват под властта на “премудро” и “славно царствующий султан Абдул Меджид”, на “человеколюбивото Султанско правителство”. С положителен тон се споменава и “боголюбивото желание” на “Великия Церкви” - Цариградската патриаршия.

В обявлението на Добровски присъстват и гърците като братя по съдба. Добровски настоява, че българските деца първо трябва да учат славянобългарският язик, “а не по гръцкият, както е бивало напред по много места”. Той пояснява: “А то не за некакво противострастие кам гърците; такова диво мнение ако бехме го имали, то щеше да е наразсудително и недостойно за человек, който желай просвещението. Ние мним напротив чи Болгарите и греците, що са в Турско, ако и да не са единородни, а то като под едно правителство и една исповедающи християнска вера, верата на мирът и на любовта, треба да гледат да не имат друго относение, освен относението взаимнопочитаемих и любимих соотечествеников и братиев.”55

През 1850 г. И. Добровски започва издаването на своето “Мирозрение”, което позволява многостранни наблюдения върху идентификационния модел, внушаван от този образован българин. У него присъства тезата за първостта на българите: “тиа от сичките други славенски народства по напред съ съ убразовали, най-напред тиа получили христианскатъ вяра и писанието, по което съ е привело Священното писание на тяхното Старославянско наречие, и съ ги предали на другите славенски народи; когато нашите праотци българи съ составлявали таквос едно обширно, силно и славно царство, каквото не съ е намирало друго в истото време; преди да испаднът, от своите най-паче погрешки и несогласиа в едно крайно злополучие в толкози векове.”56

В обширната си статия “За славенобългарскатъ Повестност”, продължаваща в няколко броя, Добровски излага своите възгледи за историята. Ето как вижда той ролята й за укрепването на националната идентичност: “Повестносттъ на народите е една наука най-способна за подбуди честолюбието народно и да уживи в сичките вообще сърца най-благородното чувствие на любородносттъ (Патриотисмъ) на името й според пружините на която по сичките по-учени народи завършали съ толкос млого и преизредни дела, и тям твърдя полезни, и за добриъ вообще успех на человеческиъ род содействователни.” Според него сега тепърва се пише по-старата история на славяните, за да се покаже “отважнатъ й величина”. Неговото обяснение е, че в античността славяните са били прославени със своята смелост и войнственост, но не са имали историци, които да опишат техните дела. Божията Промисъл е пожелала в древните времена славяните да се славят със силата си, а в сегашните векове с учение и мъдрост. Поради липсата на историци от собствения род в старите времена, славяните са останали без собствена история. Старата история на славяните е разпръсната в съчиненията на различни другородни автори, които са били принудени да пишат за славяните, тъй като техните народи са имали отношения с българите. Тъй като обаче техните народи са воювали със славяните, те са пристрастни и не отразяват вярно героичните славянски дела.

По отношение на основния въпрос за етногенезиса на българите Добровски възприема изцяло тезата на Ю. Венелин, според когото навсякъде, където у старите автори се среща името на хуните, аварите, козарите и пр. то става дума за българите. Тази теза е доразвита от Савелиев-Ростиславич, според който не само българите са хуни, но и русите. Добровски изцяло се солидаризира с мнението на Венелин, като настоява, че той е успял да докаже с “основателни и здрави повестноразсудни”, т. е. историко-критични доводи “как в староповестниците, що съ нахождът имената гунни, авари, козари и други ощи някои, не значът нищо друго освен болгарите”. Добровски потвърждава идеята на Венелин, че не може да се познава старата руска история, без да се познава общославянската и особено българската: “той мнил и е доказвал как то нещо не тряба и не можи да бъди друго освен българскатъ”57. Уважавайки мнението на Венелин Добровски публикува в превод на български в “Мирозрение” два откъса от труда му “Древните и днешни българи”58. Застъпва се идеята, че българите не се преселват от Волга, а само разширяват границите на държавата си. Въз основа на латинските и византийските автори се разказва историята на Атила като част от историята на българите. На базата на латинските и византийските извори се доказва, че фактически битът, нравите, обичаите и обликът на хуните говорят за тяхната принадлежност към славянството. 59

Няколко години по-късно Добровски се насочва към книгата на добилия авторитет руски славист А. Хилфердинг, като пояснява: “Колкото знатоци на повестната книжевност ни ся е случило да чуйме, сичкити единогласно исповедоват как тя е до днешня ден най-добрата българска повестност. А. Гилфердинг като има в предстоящата повестност превъзходния народен дух на Юрия Венелина, има повече и повестната точност с възможното нелецеприятие.”60 Добровски превежда голяма част от история на сърбите и българите от Хилфердинг61, за издаването на която отпечатва обявление в българската преса. За съжаление този много прецизно извършен превод остава неиздаден и днес се пази в архива на Добровски.62 От него се отпечатва малка част в излизалото през 1870 г. в Букурещ списание “Мирозрение”63.

Хилфердинг поддържа тезата за присъствието на славяните в Европа още от най-дълбока древност и изобщо за участието им във всички по-значими събития от европейската история. Тук присъства разказът за войните на славяните с Александър Македонски. През V век в резултат на преселението на славяните се променя етническият облик на Балканите. Настоява се за мощното присъствие на славяните на Балканите през Средновековието и въз основа на него твърди, че Юстиниян е славянин с името Управда и син на Исток, а Велизарий се нарича Величар и също е славянин и т. н. Тук отново присъства разказът на Приск за посещението при Атила, но той доказва славянизма единствено на скитите. Според Хилфердинг хуните са тюркско племе, което не познава земеделието, а в разказа са описани скитите, които са славяни, гощавали византийците с мед. Една от ордите, които пристигат от север, е на българите и името им произхожда от р. Волга. Подчертава се, че българите са много близки родственици на хуните, което личи от имената на българските ханове. В разказа присъства Исперих, който преминава Дунав и се поселва в областта Онгъл. Българите покоряват славяните, а някои от славяните се придвижват на юг, като стигат до Тесалия. Осъществява се сливане на славяните с българите и българите се претопяват в славянското множество, оставяйки само името си. Създава се едно йерархизирано общество с аристокрация, в което владетелят е с неограничена власт. Прави се констатацията, че първите векове от историята на българите не приличат на историята на сърби и хървати, а на историята на Русия: както в Русия пристигат варягите, тъй на Дунав пристигат българите, с което се поставя началото на героическата епоха. Добровски успява да отпечата в “Мирозрение” само частта от историята на Хирфердинг, стигаща до VIII век - до Тервел.64

Образите, които присъстват у Добровски, са натоварени с определени функции. Ето автостереотипът за българите: Ние сме “един петмилионни народ със всеизвестно (освен на интересатите му пристрастни клеветатели, и които тях слушът) природно благонъравие, миролюбив до чрезвичайност, който по примерното си и пословично трудолюбие, с безпрестанните си трудове, с денем и нощем промваемиъ си пот украсава и убогатява Европейска Туркия, за секигу други освен за себя си”65.

В повечето случаи европейските народи са въведени като Престижния друг, който заслужава да бъде пример в развитието на културата, образованието, социалния и политическия живот. Сред Другите тук са и представителите на славянството. С особена симпатия и уважение се ползват славяните, населяващи Австрийската империя. Хърватите, чехите и останалите славяни в Австрия са представени като развити, образовани и с високо политическо съзнание. “Сичкиъ български народ не можи да има освен сердечна благодарност и признателност към тадешните български собратиа, австрйските славени.... Ако да не бяхъ австрийските славени не щеши да съ чуй ни един глас пред светъ за доброто на непорочните бедни българи.”66 За разлика от положителния образ на гърците, нарисуван в обявлението, в списанието на Добровски гърците се появяват като коварния Интригант. “Фенерските гърци” плетят интриги срещу българите и ги клеветят пред османската власт. За тях всеки, “който познава отечеството ни, можи да си помисли, изговорива съ твърдя горчиво”. Ако отворим историята ще видим “от край до край по хиляда места в нея, чи гърците се ты ни съ измамвали едни против други, и се ты ни съ съсипвали”67.

Интересни са представите на Добровски за общуването между различните цивилизации. Той е готов да приеме, че различните народи си влияят взаимно в своето развитие, че между тях съществува непрестанен обмен на постижения в областта на културата. “Както гърците съ зели началатъ на някои искуства и знания от египтяните и от други асйски народи, и като са ги порастили предали съ ги на другите европейски народи, които като съ ги порастили несравнително още по млого, и щото съ зели от гърците плащът им го сега с преизобилен прибил (файда, фаис), и на други народи ги подаруват без да повреждат съвсем себе си. Тъй и славените които от военни камо що съ били в по старите времена, започели съ от преди малко време да съ учът от европейците, и някои от тях можили съ в малко време толкос да преуспейът и в учението, колкото не е можил никой други народ в толкос малко време такъв знаменит успех да направи; а имът още млого да съ учът от европейците.” Тук прозвучава оптимистичната идея за бъдещото величие на славянския род. Според него, поради несъвършенството на латинската и гръцката азбуки би могло да се въведе за всички народи най-съвършената кирилска азбука, “може да съ състави една всеобща азбука на человеческото произносение и тя да бъди таквас совершетта и армоническа, каквато напразно съ съ потрудили да составът някои европейци”. Европейците “трябва да я земат от славените, или да си поправът тяхнатъ, ако щът, по славенскатъ”.

Възпитан в духа на идеите на Просвещението Добровски демонстрира уважение към народите, принадлежащи към други религии. “Кинезите преди тредесет векове съ били в несравнително по-добро состояние и политически, и по учение, и в образование; по ония времена Англезите н. пр. като диви человеци съ съ скитали помежду звяровите в европейските гори (ормани) и съ съ храняли със желъд”. Развитието на един народи зависи от неговото образование.68

Интерес представлява националният пантеон, очертаващ се в “Мирозрение”. В него Добровски нарежда един български светец от античността: помества в списанието си статията”Мъчениците на християнството” и разтягайки назад във времето българската история, обявява за българин един мъченик на римска служба.69 В българския пантеон са включени съвременни българи като Петър Берон, прочул се със своята висока образованост и грижите си за развитието на българските училища. В него е и занаятчията Генчу Гюргов, завещал парите си на българското училище, а също и Александър Екзарх, подкрепил българските училища за девици и българската църква в Цариград. Тук е и търговецът И. Денкоглу, дарил пари за училищата, както и Антон Киряков Цанков, подкрепил материално издаването на “Мирозрение”.70

През 1869 г. Гаврил Кръстевич публикува първа част от своята българска история, в която развива тезата, че хуните и българите са тъждествени, като те фактически са чисти славяни и говорят славянски език. Опирайки се на тази теза на Ю. Венелин Кръстевич отделя първата част от своята история до 468 г. на хунската история като част от история на българите. Втората част на българската история трябва да обхване събитията от 468 до 668, третата - от 668 до 1041, а четвъртата - стига до 1391 г., когато според автора България е покорена от османците. Кръстевич включва в своята история историята на хуните, тъй като смята, че през далечните времена българите са се наричали хуни и че хуните са били наши праотци.Тук той разглежда историята на хуните до разтурянето на хунската държава и смъртта на Атила и я нарича българска история под името на хуните.71 Ще припомня още, че на млади години, през 1837 г., Кръстевич посочва на своите сънародници идентификационен модел, с който насочва вниманието им към най-модерните за времето принципи на поведение и отношение към света - превежда на български език Алманаха на бедния Ричард на Б. Франклин.

Особено място сред дейците на българския XIX век, които без съмнение играят важна роля в изработването на идентификационните модели за обществото, заема Георги С. Раковски. Идеите му, които имат значение за нашата работа, са изложени по множество поводи и са разпръснати в неговите съчинения, като вижданията му върху българската история са развити главно в излезлите от печат през 1859-1865 г. “Показалец или ръководство как...”, “Краткое разсъждение...”, “Ключ болгарскаго язика”, “Няколко речи о Асеня първому”, “Глас едного болгарина” и “Българский за независимо им свещенство днес възбуден въпрос и нихна народна църква”.72 Той убеден, че историята на един народ, “повестност всякого народа е негов нравствен живот. Народ бес повестности е мъртав нравствено. Повестност е най-полезнатна от всички науки, защо сама тя може да оправя человечески дела и живот в благоденствие.” Историята показва, “че негови праотци са живели благополучно на свят.” Представите на Раковски за българската история до голяма степен напомнят тези на Константин Фотинов, но са обогатени от неговите тези за произхода на българите от Индустан, свързани с новите открития в европейската наука от края на XVIII век, когато става известен санскритският език и се правят опити за сравнително проучавне на древните и съвременните европейски и неевропейски езици, като се лансира идеята за индоевропейския праезик и индоевропейската прародина.

Под влияние на трудовете на европейските автори у Раковски се оформят възгледите, че прародината на индоевропейските народи е Азия. Българите според него са “най-чисти” индоевропейци (арии) и естествено нямат нищо общо със скити и татари. Те първи се преселват от прародината Индустан още преди разделянето и разселването на “арианското” племе. Те имат за върховен бог Сива и донасят в новите си заселища на Балканите заедно с езика, обичаите, празниците и народните песни. Българската топонимия също е донесена от прародината. Очертава се пантеонът на българите. В цялата си абсурдност диренията на Раковски и индийската теория за произхода на българите са в духа на епохата.73 Според него българите се заселват на Балканския полуостров значително преди гърците, като идват от Индия и преминават през Мала Азия и покрай северните брегове на Черно море. Те имат славянски произход, а не татарски. Трако-илирическите народи, които са живели в Стара планина, са завладени от гърците, които се явяват по-късно на историческата сцена. Гърците пристигат по-късно, те са “отцепка от българския”. Подобно на Фотинов и Добровски Раковски присъединява към българската история събитията, свързани с Атила и неговите наследници, а Константин Велики, Юстиниан и Велизарий са чисти славяни. За да докаже тезите си Раковски анализира топонимията, вярванията, “останките” в българския фолклор от индуски вярвания, прави сравнение на българския език със санскритския и зендски език, като открива спомени от индуското минало на българите в народните песни. Българите са имали писменост преди кръщението на Преславския двор. Нейните паметници са били донесени от прародината Индия. Българите са известни в историята под различни имена. Първата християнска църква на Балканите била основана от Апостол Павел сред местните македонски българи. Изобщо е голяма глупост да се твърди, че развитият във всяко отношение славянски народ е могъл да остане безкнижен до IХ век. Не е вярно, че византийците са изнамерили славянската азбука и са просветели славянския род. Кирил и Методий не са изнамерили никаква писменост, тъй като тя съществува отпреди. Раковски настоява: “Ние с том не повреждаме Кирилово и Медотиево достойнство и заслуги им българям. Тий, като българи учени в Солун дошле в Преслав, и заедно с бързописци преписали в много екземпляра светото писание.”

Раковски дава непрекъснато доказателства за териториалното могъщество на българската държава през Средновековието и твърди, че България е играела първостепенна роля в Европа и често е налагала волята си на своите съседи. Особено предпочитан владетел е Крум - Законодетелят. За Раковски признакът, по който става класацията за най-високо място на този период, е политическата сила. Именно поради силата на българската държава Раковски отделя много внимание на Симеоновия век, когато България достига териториално и културно могъщество. Още от Симеоново време България има независим патриарх. Раковски припомня съществуването на Българска патриаршия, която несъмнено е един символ на силата на българите. В подкрепа на своята идеализирана картина на българското средновековие Раковски се позовава на Паисий, според който в България имало барони. Българските царе са били с титла самодържци, но властта им не е била неограничена. “Народ е бил свободен да избира своите цари.” Наследствеността отива към най-достойния. Всички българи са били свободни и не е имало роби между тях. “Сички българи са били благородни.” За опора на българската идентичност служи несъмнено и идеализираният образ на българската жена, който е противопоставен на отрицателния образ на гъркинята.

Напълно естествено, както и за останалите автори, обект на особено внимание за Раковски е възобновяването на Втората българска държава, акт от особена значимост за народ, загубил своята държавност. Особена тежест се придава на царя Възстановител - Асен, който се радва на покровителството на небесните сили. Царуването на Възстановителите на българската държава Петър, Асен и Калоян се свързва с идеята за континуитета в династията, като се лансира идеята, че те са потомци на Самуиловия род. На особено уважение се радва Иван Асен II, при когото България се издигнала до първостепенна сила в Европа със свои независими институции. Много внимание е отделено на победните сражения на Иван Асен II с византийци и латини. Присъства и образът на Последния владетел, увенчан с ореола на мъченик. Раковски полага много грижи да изгради българския пантеон, в който се включват освен славните български царе още и патриарсите, българските царици и митрополитите. В разказа на Раковски се поставя особен акцент на присъствието на българите отвъд Дунав и доминирането на българският език там.

В историческия разказ на Раковски присъства и образът на Другия, като особено много внимание се отделя на образа на византийците и гърците, които са основният Враг на бойното поле за българите през време на съществуването на българската държава през Средновековието. Разчитайки на силата на Паисиевото слово Раковски цитира предисловието на Паисиевата история и дава приписките към нея с изразите “на пакост греком и сербом”. Византия е източник на зловредно влияние върху българите. Във време на християнството българският дух се променя. Сродяването на българските владетели с византийския двор постепенно променя българския дух, защото не само български царе се женили за гъркини, но и много войводи и знаменити българи вземали от “тоя порода”. От тогава “се вмъкнала в България заразителна разкошност и развратност и много други работи” - нови гръцки санове и титли. И у Раковски ролята на коварната Красавица е поета “от гиздави гъркинки”. От тогава почнал и български народ да пропада постепенно, като се посели интриги и раздори. Византийците разлагат българите чрез своите моди и обичаи. В периода от българската история след загиването на българската държавност гърците се появяват предимно в ролята на коварния и зъл Интригант, който чрез влиянието си върху силните османци се стреми да претопи българите.

У Раковски присъстват и западноевропейските народи като Престижния Друг, но той не пропуска случай да подчертае, че българите са първи и най-стари жители на Европа. През Средновековието българите са били много по-напреднали във всяко отношение. Когато българите са имали “граждански закони” при Крум, “днешната Просвещена Европа е била много назад”. “Пристрастно бръщулевят неции писатели германци... Писменост ми кога сме имали, они са били чисти дивляци! С желъд са се по гори питали, били са те съвсем безкнижници”, т. е. както и у Добровски тук срещаме образа на Дивака, бродещ из горите и хранещ се с желъди.

Раковски отделя място в своя разказ и на периода след падането на България под османска власт. Отрича турска колонизация и настоява, че турците са вземали български жени и са ги потурчвали, в резултат на което се е получила турската общност сред българите. Невежеството и смесването с други народи - с турци и гърци в градовете постепенно изстудява народното чувство и докарва до презиране на старите народни обичаи и обреди, “щото замалко не заличило първобитное начертание (характер) того народа”. Единствено българите в селата са съхранили “почти первобитное неповинно начертение стараго живота, кого вси изискатели славянский древностей отдават славянъм” - колективен живот, общинен живот, гостоприемство и гостолюбство “похвалное качество словянскомо роду”. Между българите цари дух на равенство и не се отдава значение на знатния произход, а единствено на храбростта. Българите стигат до “дълбока яма невежества за много векове”, “от коя една от няколко години насам почнаха да подигат глава”. След размирните времена до 1828 настъпва “Возрождение народного духа в България и народной книжевности”. “От 1800 лета народний български дух почна да се движи”, а след 1828 година вече “просвещения слънце разгонва тъмная мъгла невежества, коя отдавна бе засенила българското светило прези поднебие!” Раковски приема 1828 г. за повратна за българите дата поради “започнатое от султана Махмуда преобразование на Турско, Одринский знаменит с Русия договор”, които довеждат до подобряване на положението на българите. Използва обичната за дейците на Просвещението терминология, за да обозначи значимостта на съвременната епоха: “В днешни просвещени век, кога цял свят почна да си отваря очи…” Сега вече на българите се дава право да “зидат черкови и да подновят стари си”. “От тогава започва “да се възражда пак мало по мало народний дух”. Българската наука напредва и “духовете, заразени от гърколудие”, са победени. В разказа на Раковски присъства и лансираната от Паисий идея, че българите са в най-неблагоприятно географско положение в сравнение с останалите народи на Балканите, тъй като са най-близо до Цариград. Смята, че през този период българите са извършили три “важни и достазаначителни работи”: издействането на ферман за построяването на българска църква, протести срещу фенерските действия спрямо българите и акта на Иларион Макариополски от 3 април 1860 г. В разказа си за този период Раковски поставя особен акцент на фигурите на Книжовниците и Просветителите - Неофит Бозвели, Паисий, Софроний, Фотинов, Добровски, Априлов, Атанас Богориди, Никола Пиколо. В разказа присъстват и влиятелните пред османската власт “знаменити българи” Стефан Богориди, Стоян Чалъков, Василаки Вълков и Иван Спасович. Сред достойните за националния разказ личности са още Г. Мамарчев и дейците на Велчовата Завера. За българи са обявени и Евгениос Вулгарис, Дарварис и Левкиас. Българин е и Осман Пазвантноглу.

Раковски участва активно в борбата за създаване на българска независима църква, като в борбата си срещу Цариградската патриаршията се проявява като упорит и ловък дипломат. За него църковният институт има значението на опора на идентичността и поради това воюва за независима българска йерархия, без сам той да засвидетелства особена религиозна ревност. Не успял да постигне компромис с Цариградската патриаршия той лансира идеята, че българите трябва да се отделят в своя българска секта, ерес, която да им осигури независимост. Засвидетелства положително отношение към богомилството, за което говори с гордост, считайки го за “остатка от древната прадядна вяра”, а павликяните в България - за остатъци от богомилите.

За Раковски езикът е най-главният белег на народността, той е носител на народния дух и първостепенен дълг е неговото опазване. Българската народна книжнина е почнала да страда с появата на християнството при македонските българи. Българската народна книжнина се укрива в пределите на Стара планина в непокръстените тогава българи, където се съхранява пренесената от Азия старотракийска книжнина. При кръщаването на Преславския двор тя пострадва много. След това следва изтреблението на българската книжнина от фанариотите. “При такива обстоятелства всек може да разсъди причините на оскъдността от повествователни български народни книги, които са най-много гонени.” “Наши старобългарски, отпреди кръщения Преславского двора, книги и древности на зла съдба са попаднали ещо от крещения... сами българи са почнали да ги горят.”

По много характерен начин се очертават идентификационните процеси и в съчиненията на Любен Каравелов, който има различно от традиционното мнение за българското минало и неговите ценности. Каравелов изказва идеите си за българската история по различни поводи, като най-ясно и системно те са изложени в негово съчинения “Кирил и Методий, български просветители”. Представите на Каравелов за българската етническа територия е следната: “Нашето отечество, което се простира от Черно до Адриатическо море и от Мраморно море до Дунавът, е най-богатата и най-плодородната земя на Балканският полуостров.”74 Според него славяните населяват Балканския полуостров от най-стари времена, още преди гърците, като те са получавали от гърците различни имена - траки, мизийци, даки, скити и пр. или просто варвари. Те били земеделци, скотовъдци и пчелари, живеели в своите къщи от дърво, били весели, гостоприемни и безгрижни. Всяка къща, която се състояла от многочислено семейство, се управлявала сама. И за Каравелов единствените носители на националната идентичност са обикновените хора. След нашествията на други народи славяните в градовете се погърчват и идентичността се запазва благодарение на земеделците: “С една дума, ако да не би били простите орачи, които са гледали с презрение на всяко чуждо влияние и които обичали своето домашно огнище с баснословна любов, то славянските племена отдавна вече би изчезнали от лицето на земята.” Каравелов не приема, че българските владетели през Средновековието са носители на българската идентичност. Според него “всеки ще да се погнуси от византийските нрави и обичаи, които са се вкоринили у нашите полувизантийски царьове”75. И все пак приема, че имената на Крум и Самуил трябва да бъдат символи за българите с противопоставянето си на византийците. У Каравелов присъства идеята за първостта на българите: “Най-първото славянско господарство, което е имало свой крал, свое господарствено управление и свое средоточие, е било българското.”76 Каравелов възприема пристигането на прабългарите като нова вълна от славянство, която приижда на юг от Дунав. Противопоставя се на тезите на Дринов и Хилфердинг за урало-чудски, урало-фински или татарски произход на прабългарите, като настоява, че те са славяни.77 Той възприема създаването на българската държава като освобождение на българските славяни от византийско владичество. “В 678 г. българските славяни се освободили от гърците, основали свое царство и разпространили своята власт над Тракия, над Македония и над Албания.” Българите населяват Стара Мизия, Тракия, Македония и по-голямата част на Бесарабия, част от Западна Сърбия и една голяма част от Албания и Румъния. Позовавайки се на трудовете на Фалмерайер настоява, че славяните, които заливат Балканския полуостров, са многобройни и пускат дълбоки корени в Пелопонес, Епир и Тесалия, в Гърция, като променят изцяло етническия облик на района.78 А ето и неговите виждания за християнизацията на българите: “Тракия, Македония и Дунавска България са били населени още от най-незапомнените времена със славяни и тия славяни са били покръстени още от първите Христови апостоли... Всеки вече знае, че Юстиниан е бил славянин и че той е дал на своето отечество Първа Юстинияна отделна йерархия, която се е управлявала от независим (автокефален) екзарх.”79 Според Каравелов през 861 или 862 г. Кирил и Методий били покръстили само българския цар Борис и неговите боляри, защото самият народ е бил кръстен много по-рано. Тезата му е, “че християнството е било посрещнато не от царьовете, не от земните Юпитери и не от щастливите същества, а от бедните, от угнетените и от нещастните... християнството е вървяло отдоле нагоре, т. е. то е намерило съчувствие най-напред между простите смъртни, които го разпространили вече между по-горните класове и които след време са принудили своите правителства да се покорят на принятата от народът истина”80. Каравелов е убеден, че Кирил и Методий са българи и, че те създават кирилицата и превеждат светите книги на славянобългарски език.81 Народът е носител на литература, в която се е запазила “цялата история на българския народ”. Приема, че българското духовенство играе важна роля за пробуждането на народа. Духовното пробуждане настъпва през 30-те години на XIX в. със създаването на училищата и книжнина.82 През януари 1871 г. пише във връзка с благополучния ход на българския църковен въпрос: “Настана вече за българският народ щастлива минута, която се нарича “епоха на възрождението”, настана вече и за нас онзи час, който ще бъде начало на нашата история, на нашият напредък на нашето щастие.83 “Днешният век е век на образованието и на напредъкът” след 450 г. робство “Началото е вече положено, българската история се започна...” и тук той посочва имената на Паисий, Авксентий, Иларион, хаджи Димитър и пр.84 Рожба на епохата на романтизма, Каравелов естествено използва и модната терминология: българските нрави и обичаи са съвсем различни от тези на другите народи, говори за “самобитна българска книга”85.

У Каравелов се проявява много силно съзнанието за собствената балканска идентичност. Ето как изразява той съзнанието си за принадлежност към този регион: “Това прекрасно място, което лежи между Адриатическо и Черно море и между Карпатите планини и Бяло, море тая земна градина, която се прохлаждава и орошава от балканските планини; тая плодородна земя, която по своя климат и по богатство на своята природа може да се нарече земни рай, е населена с народи трудолюбиви, с народи способни за напредък и за цивилизация, с една дума с народи, които рано или късно ще докажат всякому, че с достойнство носят името европеец, гражданин и човек.”86 Това негово съзнание е несъмнено свързано с политическите му проекти за федериране на балканските народи. Независимо от резервите си към гърците като потенциален съюзник, той е готов да се обърне и към тях с идеята за изграждане на обща федеративна държава на Балканите.

У Каравелов присъства в много ярко изразен вид и съзнанието за необходимостта да бъде насочено вниманието на българите към нови модели на поведение и отношение към труда, към нови морални норми, които са задължителни за модерните европейски народи. Страстно пропагандира идеята да разчитаме на собствените си сили, на собствения труд, “да бъдем будни”. “И така твърдият характер, неуморимият труд и силната воля са главните достойнства на всеки един човек; чрез тях той може да достигне своите цели и да носи с достойнство своето име човек.”87 Пример за силна воля, осигуряваща постигане на всички цели, е американският президент Линкълн. Идентичността на българите, към която се стреми Каравелов, предполага освобождаване от суеверията и предразсъдъците. Обявява се против гадателните книги, които нарича “боклук”, който вреди на народите, те са “чисто отъпение и невежество, чисто помрачение на човеческия ум”, което трябва да бъде унищожавано. Народните водачи и писатели трябва не да увеличават суеверията и заблужденията, а да чистят “тая ръжда, която е покривала до днес българския живот?88 Каравелов възлага голяма роля на интелигенцията като Водач. Той я окачествява като “малцинството, на което обстоятелствата са помогнали да се издигне на преден план и да стане ръководител на своя народ”89.

Каравелов въвежда и образите на съседните народи в ролята на Другия. Преобладава присъствието на положителните образи на нашите съседи, които са потенциални съюзници и участници в бъдещата федеративна държава. Същевременно образът на гърците е трайно натоварен с негативни качества. Настоява, че гръцката античност не е блестяща епоха, тъй като в този “златен век” са живеели само аристократите и жреците и е съществувало робството.

Подобно негативно отношение към българското средновековие засвидетелства Христо Ботев, за когото средновековната българска история, и най-вече времето на Симеон, приемано за епоха на величие, е “нашата гнуснава преминала история”90. Тезата на автора е, че българската история от падането ни под османска власт е “мрачна и жалостна”, че животът на “свободолюбивия някога български народ” е “тежък и възмутителен”. Обрисуваната със силен език тягостна картина на това “днес” на “черно тегло и “хомот” и “бесила” включва и “неизправимия национален характер на турците” и “нямащата бъдеще Турция”. Нашият народ “няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдъще и бъдъще светло”. За Ботев българското средновековие и населяващите го владетели не представляват никаква опора на идентичността. Подобно на Раковски Ботев приема, че единствено убежище на българската идентичност са обикновените българи. Българският народ “проклина свойто преминало, което е мрачно и той го мрази”, тъй като: “Метнете поглед връх историята на Българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците и ще видите, че всичкото историко-политическо преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа”. Българският народ, който е “чист от всяко чуждо влияние”, пак с тоя патриархарлен живот, е бил нравствено свободен единствено в собствения дом, в семейството си, където “пял е и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа”. Между него и правителствата в средновековната държава винаги е имало пропаст. Подобно на другите славяни той има какво да каже на света, “що да внесе в човещината”. “Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, която го отличава като народ”. Опори на неговата идентичност - “семето, зародишът “, е в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински?”91

Ботев смята, че нашият народ е бил трудолюбив, енергичен и възприемчив, но с възприемането на християнството “той беше принуден да се зарази и с болестта на гнилата и развратната в онова време Византия. Постоянната борба за съществование, сродяването на българските царе с византийските императори и приемането на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия, от една страна, не дадоха на нашия народ време да развие своя национален характер и да изработи здрави основи за своето бъдеще, а от друга страна, отделиха една част от него и съставиха известната по своята разточителност и развратност българска аристокрация. Народът се затвори със своите язически богове в семейния си живот... Политически живееха само дворът, аристокрацията и духовенството, на които сватбарските борби с Византия приготвиха смъртта на България.”

Във времето на Симеона, т. е. във времето на Златния български век, България беше достигнала не само върхът на своята слава и могъщество, но и апогеят на “своята смъртоносна болест”. И все пак според Ботев народът не е лишен от енергия и твърд дух. Ботев възприема Богомил като изразител на народа: “Наистина, неведнъж народът е явявал твърдата воля на характера си с въстания против царете си, против духовенството си, както във времето на Богомила и Самуила.” Приема, че българският народ изразява своя стремеж за отърсване от византинизма чрез владетелите “в лицето на Шишмановите, а особено на Самуила, и енергически протестува против духовния и политическият развратна византийските кръщелници”, т. е. българските царе и духовенството, “но заразата, която беше пуснала дълбоки корени даже в семейството на тоя юнак, не допусна народът да изплува из пролеяната от него кръв и протестът на Самуила отстъпи пред превъзходството на грубите византийски сили. После Самуила България падна.” Народът е “уморен” и инертен дори по време на Асеновци, когато България извоюва своята независимост, и той не може да възкреси “предишната си енергия и не желаеше да поддържа своите паразити”. Формулирайки вижданията си по идентификационния модел, който българите трябва да следват, Ботев възразява срещу сляпото подражание на Европа. “Както с приемането на византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдем робове на азиатските варвари, така и със сляпото подражание на Европа ние ще достигнем да бъдем робове на себе си.” Неговото мнение е, че първо трябва да се постигне политическото освобождение от османската власт и след това да насочим вниманието си към духовните ценности. “Преди сичко ние трябва да влезем в самуиловска борба с новата Византия, пък тогава вече да заемеме от Европа това, щото ни е потребно, щото не ни достига и щото е признато за полезно на човекът.”92

Спиридон Н. Палаузов е първият историк, притежаващ системно академично образование, който се смята за представител на научно-критичния период в българската историография. Формиран е под влиянието на немския и френския Романтизъм в историографията, както и на съвременната му руска наука. Автор е на многобройни съчинения, някои от които не са загубили стойността си и до днес.93 Основните виждания на С. Палаузов по проблемите на българската история, които имат значение с оглед на нашата тема, са изложени в монографията му “Векът на българския цар Симеон”, излязла от печат през 1852 г. в Петербург. Палаузов изразява критично отношение към тезите на Тунман, Енгел, Раич и Венелин и според него единственият автор, който заслужава доверие, е Шафарик.94 Изложението на историческата част от монографията си Палаузов започва с историята на Кубратова България. Настоява обаче, че Крум е предводителят на истинските българи. Подробно са разгледани отношенията между България и Франкската империя по време на управлението на Омуртаг въз основа на франкски летописи. Много внимание се отделя и на управлението на Борис I и Симеон. Християнизацията на българите е разгледана като продължителен процес, като не са избегнати редица митични моменти, като например ролята на Методий като Покръстител. Основната задача на труда е да разкрие пълния блясък на българската култура през време на управлението на Симеон, внасяйки много нови извори. В труда на Палаузов за пръв път се представя разгърната картина на българския културен живот през IX-X век - т. нар. Златен век. В изложението присъстват оценки за политиката на Византия като “ласкателна и гъвкава”, а Цариградската патриаршия се приема за неин продължител. В следващи свои произведения Палаузов формулира становището за пагубното влияние на Византия и насаждания от нея светоглед - византинизма - за българската средновековна държава. Според него фенерското духовенство мечтае за възстановяването на Византийската империя и винаги е било враг на българите. Засвидетелства отрицателно отношение и към богомилството, което смята за гибелно за българската държава. Палаузов не остава чужд на трескавия стремеж за откриване на исторически свидетелства за миналото величие на нацията. На него принадлежи изданието на “За буквите” на Черноризец Храбър и Синодика на Борил.

Следващият представител на българската историография, който също получава специално образование, е Марин Дринов. Подобно на останалите автори той насочва вниманието си към проблема за произхода на българския народ. В книгата си “Поглед връх произхождането на българский народ и началото на българската история”, излязла от печат през 1869 г. във Виена, той разглежда заселването на славяните на Балканския полуостров през VI и VII в., идването на Аспарух и образуването на българската държава. Според Дринов прабългарите, които са чудско или финско племе, са погълнати от славянската стихия и не оставят никаква следа във формираната народност освен името си. Историята на българския народ трябва да започне от славяните, а не от прабългарите, които са само един епизод от нея. В подкрепа на своето мнение за славянския произход на българския народ Дринов обнародва през 1872-1873 г. труда си “Заселването на Балканския полуостров от славяните”, в който приема, че славяните са започнали да се заселват на Балканите още от края на III в. и те са главното ядро на варварските маси, които извършвали нашествие в пределите на Римската империя през III в. Дринов отделя особено внимание на проблема за покръстването на българите. Той смята, че Борис възприема християнството през 861 или 862 г., но приема за начало на “Българската народна черква” 3 март 870 г. - деня, в който българският представител на Борис на Цариградския събор е поставил българския въпрос пред събралите се на събора. Той подчертава, че това е едно от най-великите и най-славните събития в нашата история. Като съвременник на най-ожесточената фаза на българския църковен въпрос, Дринов насочва специално вниманието към тази дата, придавайки й тежестта на хилядолетен юбилей.95 По повод на труда на Г. Кръстевич публикува през 1872 г. студията “Хуни ли сме?”, с която той опровергава теорията на Кръстевич, че хуните и българите са тъждествени.96 В докторската си дисертация “Южните славяни и Византия в X век”, обнародвана през 1875-1876 г., между другото настоява за континуитета в българската държавност, като посочва приемствеността между Преславското царство - държавата на Симеон и Петър и държавата на Самуил. Независимо от това, че не е оставил свое по-голямо съчинение, в което цялостно да разглежда делото на Кирил и Методий, Дринов по различни поводи изтъква множество доводи за техния български произход. Реагира много остро срещу появилия се през 1875 г. труд на Л. Каравелов, като настоява, че “ с такива книги народ се заслепява и развращава, а не просвещава и привдига”97. Посвещава и много внимание на богомилството, като го смята за разрушително за българската държава.

Дринов насочва вниманието си към периодите, последвали османското нашествие, настоявайки, че българите многократно правят опит да отхвърлят османското владичество. Привежда като аргумент мисълта на Паисий, че българите не успяват в своите освободителни опити, тъй като “Болгария посреде Турком ест, близко Цариграда”. Подчертава, че единствената пазителка на националния дух - църквата, се оказва в ръцете на заменилите “националното духовенство” цариградски гърци - фанариотите, които погубват българската национална просвета. Гърците в ролята на коварния Интригант работят за осъществяването на своята Велика идея, като погърчат българското паство. В изпълнение на тази план през 1767 г. Цариградската патриаршия унищожава “автокефалната българска църква” и допринася за разпространението на гръцки книги сред българите с цел да унищожи тяхната просвета.98 Разглежда проблемите на демографските промени сред XV век и културното развитие на българите през периода на османското владичество. Приема, че началото на българското Възраждане трябва да се постави във втората половина на XVIII в., когато Паисий написва своята история. Заслужава да бъде цитирано неговото “Писмо до българската интелигенция”, отпечатано във в. “Народност” през 1868 г., формулиращо ясно отговора на въпроса “Какви сме Ние”, имащ без съмнение смисъла на национален стереотип и очертаващ някои “национални ценности”: “Че българите са духовити и трудолюбиви хора, одарени със светли умствени способности и с хубави нравственни качества, че те със тези свои свойства надминуват другите народи на Балканский полуостров, както ги надминуват и със многобройността си - това е вече истина очевидна за всеки един непомрачен ум. Мнозина европейски пътници, които са могли добре да се опознаят с тези духовни качества на българите, предсказват велика бъдъщност на българския народ.” За да постигне тази “велика бъдъщност” българите трябва не само да имат способности за наука, ръкоделия и търговия, но и да развият “езика, вярата си, народното образование, литературата и общественото мнение”, на които се “крепи и държи всяка една народност и които са най-силната подпорка при всяко национално развивание и процъфтявание.” Дринов приема езика за “първата нравствена сила, която свързва хиляди человеци в едно нравствено тяло, в един народ”. Религията, която е поставена на второ място в скалата на ценностите, е окачествена като “един от най-големите двигатели в духовний живот на человечеството”99. Смята, че южната граница на българската етническа територия минава в Тракия при Одрин и в Македония при Солун, като настоява, че през XVI в. е минавала много по-на юг.100

Учебната книжнина изцяло се подчинява на задачите на българското национално движение. При отсъствието на официални български просветни институции, координиращи функции в българския просветен живот поемат отделни влиятелни учители и книжовници. През 1869 г. българският учител и книгоиздател Христо Данов отпечатва програма за българските училища, в която се очертават задачите и целите на училищното образование. На обучението по история се отделя особено място със съзнанието за силата и възможностите на тази дисциплина да влияе. Ето как са очертани целите и задачите на преподаването по история: “Българската история показва откога и отде произхожда българският народ, как е бил той в старо време и как е сега. Още показва, че българинът е бил и живее, че не е нито грък, нито русин, нито французин, но е българин.”101 Според Нешо Бончев “историята трябва да запознае ученика какво място захващаме между народите ние, българите, по кой път минаха нашите праотци и кой път пред нас лежи”.102

И наистина всеки един от учебниците, по които българските деца са учели история, в по-голяма или по-малка степен е подчинен на тази задача. Прочутият учител Димитър Душанов съставя “Кратка българска история”, построена на въпроси и отговори. На основния въпрос: “По какво се отличавали старите българи от другите народи?” ученикът е намирал отговора: ”По това, че те били дързостливи, трудолюбиви и честолюбиви. Историците ги наричали храбри, непобедими, горди, жестоки и за бой гладни, защото, когато щели да захванат някой бой, по-напред се верили и кълнели, че ще се бият верно или догдето надвият, или догдето измрат до един”.103 През този период сме свидетели на постоянната употреба в училищата на “Царственика” на Хр. Павлович, възпроизвеждащ обрисуваните от Паисий образи на Другите. Съставят се нови учебници, като сред тях има много преводни, но се полагат грижи да се преведат именно учебници, които биха помогнали за осъществяването на задачата образованието да формира националната идентичност.104 Такива са учебниците по история, издадени през 1869-1874 г. от прочутия за времето книжовник и учител Драган Манчов.105 Почти без изключение във всички учебници се поставя основен акцент върху величието на средновековната българска държава и върху носителите на държавността - българските владетели и българските патриарси.

Опирайки се на резултатите от изследванията на нашите колеги от останалите балкански страни, бихме могли да твърдим, че анализът на българските учебници дава основание да се говори за редица сходни моменти в процесите на формирането на националната идентичност, отразени в учебниците. Образът на Другия, внушаван от тези учебници, се формира в много тясна връзка с процеса на формирането на собствената идентичност. Той е съществен елемент в процеса на изграждането на колективната памет, която е призвана да играе спояваща роля за колектива. Констатираме, че на ниво учебници проникват основните тези на романтичната историография, която през ХIХ век слага дълбок отпечатък върху историческата продукция на Балканите и изобщо в цяла Европа, и която е белязана от ентоцентризма. Особено ясно това проличава във вижданията по отношение на народа, на собствената нация, която се схваща като вечна, неизменна, движеща се през вековете от най-дълбока древност до днес. Собствената общност се възприема като монолитна и хомогенна в етническо отношение, като се изключва смесването й с други народи. Независимо че през многовековното си съществуване е влизала в досег с други народи, тя запазва своята чистота и без да възприема каквито и да било външни влияния. Собствената общност се възприема като богоизбран народ, който има да изпълнява мисия, възложена му от Божията промисъл. Въпреки всички беди и перипетии тя следва неотклонно пътя на своето предначертание. Проявява се изключителна селективност по отношение на миналото, като от него се подбират и внасят в националната история именно събития и личности, които могат да послужат на задачите на настоящия момент или на бъдещите проекти. В доказателство за превъзходството ни над Другите се привеждат множество аргументи, като в редица случаи се прибягва до митове, съдържащи отрицателния образ на Другия, благодарение на които трябва да бъде комплектована някоя непълна генеалогия на монарси или светци или пък да бъдат оправдани някои недостатъчно блестящи страници от националната история, като вината за тях се прехвърли върху Другите. Отстоява се тезата за единството на нацията в синхронен и диахронен план, като се набляга на институциите на монархията и църквата като носители и фактори на това единство. Настоява се на континуитета в националната история, като се придава особена тежест на Средновековието, представляващо богат извор на аргументи за миналото териториално, политическо и културно величие, използвани за обосноваване на “историческото право” над земите, включени в границите на претендираните територии. Това селективно отношение спрямо различните периоди от националната история е свързано и с предпочитание към политическата история, която е изпълнена предимно с войни и внушава по индиректен път главно враждебност към съседите. Централни фигури в историята са владетелите и то най-вече онези, които са се отличили на бойното поле. В националния пантеон влизат на първо място онези, които имат славата на завоеватели, докато на допринеслите за културното развитие се отреждат по-второстепенни места. Напълно естествено този подход към историята има за резултат натоварването на образа на Другия с отрицателни черти, тъй като нашите предци са се срещали с него единствено на бойното поле като с Враг. Липсва интерес към всекидневния живот, към материалния бит, към градивния трудов процес, към работещия човек. Отсъстват пазарите и панаирите, градските центрове с техните стопански, правни, културни и административни институции, в които Различните общуват и се влияят взаимно. Сякаш единственият контакт между тях е войната, а в редките случаи, когато се говори за културно общуване, то се схваща като еднопосочно благотворно влияние на собствената по-висока култура върху Другите или като зловредно влияние на Другите нас.

Въз основа на анализираните текстове можем да твърдим, че процесът на формирането на националната идентичност е тясно свързан с останалите процеси, протичащи в българското общество. Преобладаващото до XVIII в. религиозно съзнание отстъпва на втори план и се появяват нови маркери за обособяване на общността. Другият е вече не само мюсюлманинът, евреинът или принадлежащият към западната църква християни, но и говорещият друг език, свързаният с друга историческа традиция грък, сърбин и румънец. В процеса на формирането на националната идентичност особено важна роля се пада на националния разказ, който трябва да легитимира общността пред самата нея и пред Другите. Постепенно се конструира националната история, в която много силно присъства митичният елемент. Основната цел на образованите мъже от тази епоха да укрепят националното съзнание на своите сънародници допуска в редица случаи и избирателно отношение към миналото, помагащо за възвеличаването на Своето, на своята история, царе, култура и народ. В повечето случаи доказването на предимствата на Своето става за сметка на образа на Другите, които е трябвало да имат по-малко славни и достойни царе, по-слаби във военно отношение държави, по-непривлекателни представители на етническата общност. Това съпоставяне, довело естествено до противопоставянето на образите, е може би най-осезателно при случая с образа на гърка, който през епохата на националното утвърждаване на българите е трябвало да бъде очернен най-много поради опасностите от гърчеене. Именно сравнително по-ранното навлизане на гръцкото общество в новите социално-икономически отношения предопределя относително по-ранното формиране на гръцката или гъркоезичната буржоазия, която за известен период се превръща във Враг номер едно за идеолозите на българското национално движение. Върху процеса на изграждането на образа на Другия влияе без съмнение и протичащият аналогичен процес в обществата на Другите, който също не прави изключение от констатирания при всички европейски народи етап на национална самоидентификация, съдържаща почти във всички случаи момента на сравнение между Свои и Чужди и доказване на предимствата на Своето. Изграждането на националното самочувствие на възрожденското общество при гърци, сърби и румънци, започнало относително по-рано поради редица геополитически, икономически и културни причини, естествено има за последица възникването на ситуации, пораждащи накърняването на честолюбието на българите, обида или както го казва простичко Паисий: “Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи.” Да дадат отговор на сърби и гърци искат и Паисиевите следовници, които преписват, допълват и разпространяват “История славянобългарска”, която фактически съдържа почти в завършен вид националния пантеон, включващ забележителните владетели, духовници, както и образите на Другите. Паисий лансира и някои от националните митове, които неговите продължители само доразвиват или се мъчат да аргументират с повече фактология. Дейците на ХIХ век на практика в повечето случаи само доукрасяват и допълват изреченото от Паисий.

Бележки

1 Вж. Представата за “другия” на Балканите. С., 1995; Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. б. г., ; А. Кръстева, Ив. Кацарски, Н. Богомилова, Пл. Макариев. Идентичност. С., 1995; А. Кръстева, Н. Димитрова, Ив. Кацарски. Универсалното и националното в българската култура. С., 1996; Да мислим Другото - образи, стереотипи, кризи XVIII-XX век. С., 2001; Балкански идентичности. Т. 1-2, С., 2001-2002.

2 За базовите постановкипо тези проблеми, предложени от Е. Ериксън, Е. Хобсбом и други водещив тази проблематика автори вж. Аретов, Н. Балкански идентичности в българскатакултура от модерната епоха (XIX-XX век). Към постановката на проблема.- В: Балкански идентичности. С., 20001, 5-53.

3 От огромната по обем литература по проблема за ролята на учебниците за формирането на националната идентичност ще си позволя да цитирам най-новите трудове в тази област, в които са цитирани подробно постиженията на всички предшественици. Данова, Н. Образът на гърците, сърбите, албанците и румънците в българската книжнина. - В: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С., 57-135; Представата за "другия" на Балканите. - В: Представата за "другия на Балканите. София, 1995, 5-9; Подробно за еволюцията образа на гърците в българската книжнина вж. Данова, Н. Представата за "другия" на Балканите: образа на гърка в българската книжнина през XV- средата на XIX век. - Исторически преглед. 1993, 6, 3-35; Ξωχελλης, Π. Εισαγωγη στη θεματικη τωυ συνεδριου. - Η εικονα του "αλλου" / γειτονα στα σχολικα βιβλια των βαλκανικων χωρων. Πρακτικα Διεθνους Συνεδριου, Θεσσαλονικη, 16-18 Οκτωβρον 1998. Αθηνα, 2000, 27-30; Радева, М. Образът на "другия" в учебниците по българска история през XIX-XX в. - Общото и специфичното в балканските култури до края на XIX век. С., 1997, 312-3316; Образът на "другия" в учебниците по история на балканските страни. Фондация "Балкански колежи". С., 1998; Panayotova, B. L'image de "soi" et de l'"autre". Les Bulgares et leurs pays voisins dans les manuels bulgares d'histoire nationale (1878-1944). Thèse présentée а la Faculté des études supérieures de l'Université Laval pour l'obtention du grade de Philosophiae Doctor (Ph. D.) Département d'histoire Faculté des Lettres Université Laval Québec. Avril 2000.

4 За модела при конструиранетона националната история и въпросите, на които тя трябва да отговори,вж. Hroch, M. J. Maleckova. The construction of Czech national history.- Historein, vol. 1, Athens 1999, 103-112.

5 Цитатите са по Паисий ХилендарскиСлавянобългарска история. С., 1989. За анализа на историята на Паисийвж: Тодоров, Г. Историческите възгледи на Паисий Хилендарски. - Известияна Института за история, Т. 20, 1968, 95-165; Аретов, Н. Балкански идентичности...,34, 39-40.

6 Бонева, В. Възрожденскипървосказания. - Литературна мисъл, 2000, № 2, 5-11.

7 Трифонов, Ю. Зографскатабългарска история. С., 1940. (Отд. отп. от Списание на БАН, кн. IX).

8 Всички цитати са по: ЙеросхимонахСпиридон. История во кратце о болгарском народе словенском. 1792. ПредговорБ. Христова. С., 1992.

9 Цанев, Д. Българската историческакнижнина през възраждането. С., 1989, с. 70 сл.

10 Ангелов, Б. Три историческиразказа. - Известия на Института за история, Т. 14-15, 1964, с. 478.

11 Моллов, И. Новонамеренръкописен сборник на Софроний Врачански от 1802 г. - Сп. БАН, кн. 1,1911, 155-160.

12 Данова, Н., Л. Драголова,М. Лачев, Р. Радкова. Обявления за възрожденски издания. С., 1999, с.41.

13 Софроний Врачански. Съчиненияв два тома. Съст. Ив. Радев, Н. Аретов, А. Алексиева. Т. 1, С., 1989,с. 262, 293; Т. 2, С. 1992, 28, 49, 87.

14 Цитатите са по: НеофитРилски. Болгарска грамматика сега первом сочинена..., Крагуевац, 1835.

15 Попович, Р. Христоитияили благонравие..., Будим, 1837, 65-80.

16 Павлович, Хр. Разговорникгреко-болгарский..., Белград, 1835.

17 Павлович, Хр. Царственикили история болгарская..., Будим, 1844; вж. и Маждракова-Чавдарова,О. Движението за защита на българския език през Възражданетои културно-националното самоопределение. - В: Българската нация презВъзраждането. Т. 2, С., 1989, 90-144.

18 Неофит Бозвели, Е. Васкидович.Славеноболгарское детоводство. Ч. I-VI. В Крагуевце, 1835.

19 Цитатите са по: НеофитБозвели, Е. Васкидович. Славеноболгарское детоводство... Част V. Краткоеполитическое землеописание. Крагуевац, 1835.

20 Краткая священая историяи священий катихисис. В Белграде, 1835.

21 Аретов, Н. Повествователнитворби във втората част на “Славенобългарское детоводство” - В: НеофитБозвели и българската литература. С., 1993, с. 86.

22 Смоховска-Петрова, В. Бозвели като критик на обществено-политическия живот. - В: НеофитБозвели и българската литература. С., 1993, 45-49; За диалозите на Бозвеливж.: Таринска, Ст. Диалозите на Неофит Бозвели. - В: Неофит Бозвели...,50-61; Данова, Н. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. - В: НеофитБозвели и ..., 24-44.

23 Цитатите са по: НеофитБозвели. Съчинения. Подбор и редакция Ст. Таринска. С., 1968.

24 По въпроса за мита за изгоренитекниги вж. Аретов, Н. Изгорените книги или митът за похитената идентичност.- В: Език. Литература. Идентичност. С., 1999, 41-59.

²⁸ Снегаров, И. Райно Попович. С.,1959, с. 205.

25 Кипиловски, А. Священоецветообрание..., Будин, 1825.

26 Кайданов, Ив. Краткое начертаниена всеобщата история. Будим, 1836.

27 Душанов, Д. Спомени(Писма и документи. Публицистика). Състав., комент. и бел. Цв. Нанова.С., 1980, с. 53.

28 Данова, Н. Лексикографияи идеология. - В: Дарове и съкровища. Духовна приемственост на Балканите.Благоевград, 1998, 212-221.

29 Danova, N. La traduction grecque de l’ouvrage deJurij Venelin “Les Bulgares anciens et modernes”. - In: Relations desinfluences reciproques entre Grecs et Bulgares XVIII-XX s. Thessalonique,1991, 123-128.

30 За развоя на отношенията между Гърция и Цариградскатапатриаршия, както и за утвърждаването на гръцката национална доктринаМегали идея вж.: Данова, Н. Националният въпрос в гръцките политическипрограми през XIX век. С., 1980, с. 127 и сл., 138 и сл., 199 и сл.

31 За Априлов като историк подробно вж. Цанев, Д. Българскатаисторическа книжнина през Възраждането XVIII - първата половина на XIXвек. С., 1989, с. 111 сл.

32 Априлов, В. Денница ново-болгарского образования.Ч. I, Одеса, 1841, IV-V, 17, 28-29, 67, 87, 119.

33 Фотинов, К. Г. Общое землеописание..., Смирна,1843.

34 Любословие, г. II, с. 173.

35 Фотинов, К. Общое землеописание..., с. 61.

36 Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културнотои идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век. С., с. 247.

37 Пак там, 285-336.

38 Любословие, г. II, с. 173.

39 Любословие, г. I, с. 55, 88; Фотинов, К. Общое землеописание..,с. 75.

40 Любословие, г. II, с. 143.

41 Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов...., 308-316.

42 Пак там, 257-261.

43 Шишманов, Ив. Константин Г. Фотинов, неговият животи неговата дейност. - СбНУНК, Т. 11, 1894, 671-672.

44 Богоров, И. И се започна с “Български орел”. С.,1983, с. 384-385.

45 Пак там, с. 48.

46 Пак там, 50-58, 69-72, 77.

47 Богоев, Ив. Всеобща география за децата. Белград,1843.

48 Богоев, Ив. Кратка география, Белград, 1851.

49 Богоров, И. И се започна..., 122-123.

50 Пак там, 113-114.

51 Пак там, с. 288, 363.

52 Пак там, с. 288.

53 Пак там, с. 263.

54 Богоров, И се започна..., с. 159.

55 Добрович, Йоан. Писмо обявително, Виена, 6 август1849.

56 Мирозение, число 1, септември 1850, с. 16.

57 Пак там, число 2, октомври 1850, 27-29.

58 Пак там, 29-30.

59 Пак там, число 3, ноември 1850, 38-40, число 4, май1851, 57-59, число 5, юни 1851, 69-73.

60 Мирозрение, сек 1, слистък 1, октомври 1870, с. 2.

61 Гильфердинг, А. Собрание сочинений. Т, 1, С.-Петербург,1868. 3-255.

62 НБКМ-БИА, II Г, 943.

63 Мирозрение, бр. 2, сек. 1, сл. 2, ноември 1870.

64 Текстът е разположен в книгата на Хилфердинг до с.33 и л. 196 в ръкописа на Добровски.

65 Мирозрение, число 1, септември 1850, с. 19.

66 Пак там.

67 Пак там, число 2, октомври 1850, с. 36.

68 Пак там, число 3, ноември 1850, 37-38.

69 Пак там, число 1, септември 1850, 5-8.

70 Пак там, число 2, октомври 1850, 32-35.

71 Кръстевич, Г. История блъгарска. Т. 1, ч. 1. Цариград,1871.

72 Всички цитати от съчиненията на Раковски са по: Раковски,Г. С. Съчинения. Т. 3, Подбор и редакция В. Трайков. С., 1984; Т. 4,Подбор и редакция С. Гюрова. С., 1988.

73 За възгледите на Раковски като историк вж. Трайков,В. Историографското наследство на Георги Стойков Раковски. - В: Раковски,Г. С. Съчинения. Т. 3, 480-518, където е цитирана и основната литературапо темата.

74 Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 8. С., 1967,с. 394.

75 Пак там, 528-529, Т. 6. С. 1966, с. 156.

76 Пак там, Т. 8, с. 510.

77 Пак там, Т. 6, 247-250.

78 Пак там, с. 346.

79 Пак там, Т. 8, с. 532.

80 Пак там, Т. 6, с. 244, Т. 8, 533-534.

81 Пак там, Т. 6, 343-347, Т. 8, 535-538.

82 Пак там, Т. 6, с. 14, 17.

83 Пак там, Т. 7, С., 1967, с. 268.

84 Пак там, Т. 8, с. 350, 353.

85 Пак там, Т. 6, с. 147, 163.

86 Пак там, Т. 8, 318-319.

87 Пак там, с. 413.

88 Пак там, Т. 6, 147-149.

89 Пак там, с. 14.

90 Ботев, Хр., Съчинения, Т. 2. Под редакцията на С.Таринска и Н. Жечев. С., 1986, с. 227.

91 Пак там, 13-18.

92 Пак там, 94-97. За вижданията на Ботев, свързанис идентичността на българите вж. Чернокожев. Н. Български възрожденскиидентификации - приложенията на християнството. - В: Балкански идентичности.С., 2001.

93 Бурмов, А. Марин Дринов като историк на България.- В: Изследвания в чест на Марин Дринов. С., 1960, 109.

94 Цанев, Д. Българската историческа книжнина..., 163-181.

95 За М. Дринов като историк вж. Бурмов, А. Марин Дринов...;Дринов, М. Тысещелетието на народната Българска черква. - Македония,г. 4, 1870, бр. 26 от 17 февруари. - В: Трудове на М. С. Дринова. С.,1915. 22-25.

96 Дринов, М. Хуни ли сме? - Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Браила, кн. 5-6, 1872, 210-238.

97 Ангелов, Б. Борба за делото на Кирил и Методий презВъзраждането. - В: Изследвания в чест на Марин Дринов. 254-257.

98 Дринов, М. Трудове..., 60-61.

99 Пак там, 13-14.

100 Пак там, с. 54.

101 Димитров, А. Училището, прогресът и националнатареволюция. Българското училище през Възраждането. С., 1987, с. 160.

102 Цитирано по Манасиева, Е. Учебниците по българскаистория през Възраждането. – Исторически преглед, г. XXVII, 1971, №6, с. 92.

103 Пак там, с. 98.

104 Ивайловски, Д. Съкратена всеобща история засредните училища. Прев. Д. В. Манчов. Пловдив, 1870.

105 Кратък извод от блъгарската история издаден от съчиненияна А. Хилфердинга и на други. Пловдив, 1872.