“Турската историческа теза” и нейните резултати

Бюшра Ерсанлъ (Истанбул).

Историографските традиции обясняват доста неща за политическата култура на отделните нации. Политическите процеси се подхранват от стиловете и съдържанието на наративите за миналото и настоящето, с други думи, решенията са инициирани и социализирани от дневния ред, формулиран от конкретното позоваване на миналото. Само столетие по-рано историческите препратки бяха подобни на днешните посреднически тенденции - и все още при някои нации историята създава имиджа и респективно, атмосферата за политическите действия.

Писането на турската история по начина, наследен от османската политическа култура, не е изключение в това отношение. По време на изграждането на османското управление (ХV в.) историята беше писана, за да легитимира победите и завоеванията на османските султани.

През 1923 г. режимът се промени и Турция стана република. В следващото десетилетие писането на историята беше централизирано и в неговия фокус беше етносът, представяна и символизирана от името на ваения и политически/културен лидер на Републиката – Ататюрк (чието име означава “бащата на турците”). Политическата и културната социализация беше целта на историческото писане като централизирана образователна програма. Това е нещо общо за много нации, всяка нация акумулира различния опит, с изтъкване на различни моменти. Оценката на героите е също общ въпрос при писането на националните истории. Обаче в изградените неотдавна модерни общества преклонението пред героите се превръща в боготворене, било в позитивистки, било в постмодерен смисъл.

За Турция в републиканския период определянето на нацията беше малко или много стандартизирано съобразно европейската тенденция, т.е. повлияно от изследването на етничността и гражданството, инспирирани и от немската и френската интерпретация на национализма, но турските лидери моделираха тези тенденции по един крайно авторитарен начин. В този смисъл те не съумяха да посрещнат смело разнообразието на “тюркизма”, плурализма при сливането на тюркизма с исляма, самобитността на “европейскостта” и “азиатството”. Те се опитаха да сведат цялото това богатство до една твърде тясна идентичност, основаваща се на неисторичната интерпретация на урало-тюрките като индоевропейска раса, с вярата, че най-добрите сред тях са се преселили в Анадола.

Проучването на това какво е нация, продължи няколко десетилетия от края на ХIХ в. до началото на 30-те години на ХХ в. Фактът, че легитимността на империите издъхна поради тенденциите на национализма в региона, накара османските интелектуалци да потърсят своите национални корени. Тези търсения съвпаднаха с вниманието, което се отделяше на етничността в историческите трудове. Специалното внимание върху етногенезиса в историческите проучвания се дължеше най-вече на влиянието на някои ориенталисти от ХIХ в. и техните последователи сред османските интелектуалци. 1

Първата фаза на вестернизацията, т.е. модернизацията, беше заредена с патриотични чувства и очевидно не създаде радикален интелектуален разрив в историческите изследвания в процеса на дезинтеграция на “дегенериралото” османско управление. Историографските и културни трансформации се осъществяваха в рамките на османската политическа реалност. Наред с Намък Кемал в края на ХIХ в., в този смисъл можем да споменем Зия Гьокалп (1876-1924), Ахмед Рефик (Алтънай, 1880-1937), Ахмед Агаоглу (1869-1939) и Юсуф Акчура (1879-1935). Всички тези изтъкнати личности бяха по същество националисти. Единствено Ахмед Рефик беше професионален историк. Тези националисти възприеха ролята на историци като една патриотична мисия. В началото на своята кариера нито един от тях нямаше революционно-републиканската интерпретация на миналото. Тюркската идентичност беше културно интегрирана в техните исторически трудове чрез интелектуалните приноси на Зия Гьокалп и Юсуф Акчура. Последният, емигрант от Казан, превърна този въпрос в принцип и поощри етническата идентичност като противопоставена на религиозната “ислямска” или на политическата – “османска” (Üç Tarz-ı Siyaset, 1904). Акчура не беше за един национализъм, ограничен до езиковите реформи и вестернизацията. Той вярваше в турския национализъм, неговата политическа сила и “научна история”, която да докаже неговото минало. Национализмът му беше коктейл от ислямизъм, османизъм и тюркизъм, всичките в равни дози. 2 Като цяло тяхната дейност, базирана на въпроса за идентичността, бе в областта на националистичните интелектуални борби. Това все още не беше проект за централизирана политическа/културна консолидация на хомогенността.

С консолидацията на Републиканския режим през втората половина на 30-те години и консолидацията на “културната революция”, повечето от оцеляващите историци се подчиниха на официалния подход. Другите бяха маргинализирани, някои бяха оставени извън университетските реформи от 1933, някои предпочетоха да напуснат страната и да продължат академичната си работа в чужбина, а други се съхраниха чрез редица неофициални публикации.

Начинанието, наречено “Турска историческа теза”, ни връща към 30-те години, тъй като ролята на турците като най-голяма етническа група в Републиката се превърна в проблем на историческите изследвания и обучението по история през това десетилетие под idée directriceна Мустафа Кемал (Ататюрк). Най-очевидната черта на “Турската историческа теза” е, че тя беше “покръстена” да бъде теза и не бе краен продукт на усилени изследвания или спорове сред изтъкнатите историци на епохата. Истина е, че проучванията върху етногенезиса и езика бяха засилени по времето на Втората конституционна реформа 3 , но във въведението на “Турската историческа теза” те бяха преувеличени и понякога дори гротескни. Екстремалността на някои предпоставки на тезата породиха критицизъм в началото на 40-те години 4 , но едва през 80-те тази теза започна да бъде критикувана като “официална”.

Историята като материал за “националната идентичност”

Процесът, в резултат на който историческата наука получи наименованието “теза”, е синхронен със съдържателната промяна в определението за нация. През първата половина на ХХ в. съществуваха три подхода към националната идентичност. Първият бе този на османизма, който под влиянието на Френската революция имаше предвид гражданството в смисъл на принадлежност към Империята. С други думи, политическата идентичност не би трябвало да бъде отрязана от османската културна идентичност и по този начин ислямската и тюркската идентичности щяха да съжителстват в тази рамка. Вторият подход отхвърли османската идентичност и засили тюркската идентичност, както в културен, така и в политически смисъл. Онези, които защищаваха този подход, мислеха, че националната идентичност, базирана върху етническия произход, е именно съвременната идентичност. Техните трудове бяха най-вече в духа на културния тюркизъм. Третият подход също беше подхранван от тюркизма, разглеждан обаче както като етнически, така и като социологически факт. Те инструментализираха тюркизма като средство за политическа социализация и бяха под влиянието на френския позитивизъм, вярвайки, че функцията на историята е да засилва изпълнението на националния “дълг”. Този подход се различаваше от втория, защото предвиждаше сливането на етническата идентичност с идентичността според гражданството. Можем да го наречем и функционален тюркизъм. Функцията на тази нова идентичност бе да даде специален тласък на националното възраждане. Етническият и съзнателният национализъм се обединиха в онова, което наричаме функционален тюркизъм.

Турската историческа теза като важна интерпретация на интелектуалните търсения на националната идентичност беше подхранвана от три различни мисловни рамки: първо, тюркистите от края на ХIХ и началото на ХХ век, които се опитваха да изследват произхода на обществото чрез етно-лингвистичните си проучвания; второ, тюркистките интелектуалци, по-специално от Крим, Казан и Азербайджан, които се бореха срещу културната хегемония на руската империя; и накрая, от турските интелектуалци от Анадола – единственото място, подходящо за политическия суверенитет на турците, които бяха под влияние на позитивизма и се опитваха да интегрират тюркските изследвания в социалната наука. Докато Юсуф Акчура първоначално бе представител на втората линия, бореща се за културен континуитет, Зия Гьокалп бе по-близо до третата, стремяща се да запази политическата приемственост и цялост.

През периода на Второто конституционно управление (1908-1919) интересът към тюркския произход оказваше въздействие върху историческите изследвания успоредно със секуларизацията на образованието. Турското дружество (Türk Derneği, 1908-1911) възприе тюркизма като необходим материал за историята. Списанието на Османското историческо дружество (Tarih-i Osmani Encümeni Dergisi, 1908-1928) посвети повечето си страници на османската история, но също понякога публикуваше материали за тюркската история. Списанието на Дружеството за изследване на ислямското и национално наследство – Asar-i islamiye ve Milliye Tedkik Encümeni – Milli Tetebbular Mecmuası, разглеждаше историята в социален, икономически и литературен аспект. Група студенти от военните, медицинските и политическите науки основават Турските оджаци (Türk Ocakları, 1912-1930). Вярващи в позитивизма и научното обяснение на нещата, те са повлияни от списанието “Турска родина” (Türk Yurdu), започнало да излиза година преди основаването на Оджаците. През 1912 г. списанието се слива с тях. Турските оджаци “трябваше да развият националното образование и да издигнат научните, социалните и икономическите стандарти на турците, които бяха начело на мюсюлманските народи, и трябваше да се борят за напредъка на турската раса и език” 5 .

Хората на перото и националистите от този период се събраха около Турските оджаци, създадени да проучват родната история и културата на тюркските народи, и по този начин историята като дисциплина разшири своя обхват: предметът на тази нова история, т.е. етническият произход на турците, бе иницииран от Юсуф Акчура, функцията, т.е. социализацията на националните аспирации – от Зия Гьокалп и методът, т.е. изследването, основано на неутрални и сигурни документи, от Фуад Кьопрюлю (1890-1966).

През 1929 г., когато започна написването на учебниците по история под егидата на политическото ръководство, това не бе краен продукт от усилията на тези трима историци и социолози. Комбинацията от техните първоначални усилия не бяха взети предвид като синтез на труда им от няколко десетилетия. Тези три важни приноса не бяха отразени в учебниците, въпреки че тяхното научно изследване бе основната характерна черта на съдържанието на излизащите при младотурското управление списания, когато политическия аспект на историческите разработки не засенчваше научния. Юсуф Акчура продължи да бъде в хармония с развиващата се политическа тенденция. Зия Гькалп почина съвсем рано през 1924 г. Сигурността, достоверността и качеството на данните и изследването - най-важното достойнство и принос в трудовете на Фуад Кьопрюлю, които той се стремеше да запази в своите разработки, бяха отхвърлени и корените на тюрките бяха прибързано проследявани назад във доисторическите времена чрез вторични извори без запълване на огромните времеви празноти и чрез неглижиране на точността в пространствените дирения.

Шестият конгрес на турските Оджаци се проведе през април 1930 г. и бе създаден комитет за историческо проучване: Комитет за турска история на Турските оджаци (Türk Ocağı Türk Tarih Heyeti). Два месеца по-късно, когато Оджаците бяха закрити, за да се преобразуват в интелектуални клонове на Народно-републиканската партия (Cumhuriyet Halk Partisi), единствената турска политическа партия по онова време, историческите изследвания вече бяха станали официозни, поне в организационно отношение. През следващата година Комитетът се преименува в Дружество за изследване на турската история (Türk Tarihi Tetkik Cemiyeti) и първата му сбирка бе проведена на 4-5 юни 1931 г. Беше започнат големият проект за създаване на ръководство за учебниците по история за началното и средното образование и много от историците на времето написват проекти (168 за периода 1929-1930) за Кратко изложение на турската история (Türk Tarihinin Anahatları). 6

Това Кратко изложение на турската история нито бе одобрено от Ататюрк, нито от някои от историците на времето, поради неговите груби грешки и недостатъци. Но поради общото одобрение на теоретичната му рамка, която е трябвало да получи по-голямо признание, през следващата година това ръководство е било свито до една въвеждаща статия от 74 страници, която е трябвало да бъде публикувана в тираж от 30 000 под заглавието Въведение в краткото изложение на турската история. 7

Освен пълното опростяване, съществува очевидни различия в използваните гледни точки. Краткото Въведение не включва общата световна история от предисторическия период и древността и следователно пренебрегва нейната роля в тюркската история. То разглежда древните тюрки, техният произход, тяхната Прародина и техните преселения. Османската империя липсва. Тези две книги създават условията за написването на известния четиритомен учебник по история за гимназиите – История (Tarih). 8

Накратко, официалната линия в историографията се основаваше на следните предположения: турците нямат връзка с “жълтата раса” или с монголците; те принадлежат на “бялата раса” и са индоевропейци; турската история стига до предосманските и предислямски времена; етнически и географски, чрез преселенията, дължащи се главно на климатични причини, е свързана с централноазиатските тюрки. Произходът на турците и етнонимът “турчин” са отнесени далеч назад към четвъртото хилядолетие преди Христа. Народите в Анадола представят най-древните цивилизации, повлияли върху всички забележителни култури в света. Това е отбелязано специално при турския език, който произхожда от силите на природата, главно на слънцето. Османската историческа традиция е била недостатъчна, за да обясни произхода на хората в новата република и динамиката на настоящето; турците са основали много държави в предосманските и предислямски времена, освен това османското общество винаги е било хетерогенно; османската политика е била винаги изпълнена с грешки – с изключение на времето на експанзията между 1450 и 1600, след което корупцията е надделяла, особено през последните две столетия. С една дума, това означава, че е бил необходим един революционен историографски, политически и културен пробив.

През първите месеци на 1932 г. Мустафа Кемал е искал да организира летен курс за учители, така че те да узнаят повече за предпоставките на новата история и работата върху нея. Този курс е трябвало да даде възможност на учители и професори по история да разменят идеи, да дискутират и да допринесат за новата формулировка на обучението по история. Тази инициатива довежда до Първия исторически конгрес, проведен през юли същата година. Целта на конгреса е да убеди учителите по история и професорите, че основните постановки, заявени във Въведението в краткото изложение на турската история са правилни и добре обосновани. В него участват 198 учители от средното образование, 18 професора и университетски асистенти, 25 депутата – много от които са също и членове на Асоциацията за изследване на турската история. Прочетени са 16 доклада.

В своята реч при откриването на Конгреса тогавашния министър на образованието Махмуд Есат Бозкурт изтъква, че това, което очаква политическото ръководство от историята, е “национално обучение”, което те вярват, че е основата на националната култура. По време на Конгреса участниците се разделят на две групи. В първата са водещи политиците-историци, като Афет Инан (1908-1985), Самех Рифат (1874-1932), Хасан Джемил Чамлъбел (1879-1967), Шемяеттин Гюналтай (1883-1961). Водещите кадри на националните историци вярват, че те действат в името на науката. Втората група, която избира да не следва общите инструкции, горещо се опитва да постави под въпрос редица въпроси, възникнали по време на дискусиите. Тези историци са Фуад Кьопрюлю и Зеки Велиди Тоган (1890-1970), емигрант от Башкирия. Те се спират върху злоупотребата с извори и върху изтъкнатите причини за преселението.

Най-общо казано предметът на споровете е главно върху използването на предисторическите и историческите извори за турския език, неговите корени и влиянието му върху останалите езици, за географските и природни промени в Централна Азия, които са причинили масовото преселение, и върху текстовете на учебниците по история, публикувани в началото на 1932 г. Османският период не се възприема от тях като една историографска епоха, която трябва само да бъде критикувана. В изводите към своя доклад Юсуф Акчура защищава тезата, че книжнината върху Османската история е диаметрално противоположна на формулираната неотдавна републиканска историография. Върху османските историографски проблеми също се обръща внимание по време на дискусиите, когато Ахмед Рефик, известен като най-продуктивния историк и като представител на “старият стил на писане на история”, е убеждаван драматично да си направи самокритика за предишните си исторически трудове за османското минало. “Аз смятам, че критиките на моя уважаван приятел Юсуф Акчура по отношение на учебниците по история са оправдани и позитивни, аз също знам, че моите собствени книги далеч не са, както беше отбелязано, без грешки. Отсега нататък аз ще се постарая да коригирам моите предишни грешки и да ги компенсирам, като се опитам да образовам нашата младеж и нашия народ с моите бъдещи разработки. Моите нови книги ще бъдат посветени основно на поправките на грешките в моите предишни публикации. Може би едва тогава ще смятам себе си възнаграден за своя живот, посветен на моята страна и моя народ.” 9 Ахмед Рефик се превръща в символ на омаловажаването и подценяването на ненационалистичната османска история. Особено след този инцидент става очевидно, че няма да бъде толерирана никаква опозиция на основните постановки на “историческата теза”.

По време на Втория исторически конгрес всякакъв дебат, който можеше да наблюдаваме по време на първия Конгрес, постепенно изчезва. На Конгреса през 1937 г. в своя доклад Мястото на Слънчевата теория за езика в историческата теза проф. Ибрахим Неджми Аилмен (1887-1945) 10 отразява въздействието на секуларистичната политика. Слънчевата теория прилага природни извори и символи при обяснението на произхода на турския език. Възхищението пред природните науки е доведено до такава степен, че се загубва представата за време, при което трудно би бил наблюдаван и континуитета в структурата на езика. Като пример бихме могли да дадем методологическия подход при изследването на избран топоним: “Името Анкара (в индоевропейските езици Ангора, Ангара и Енгуру в местното произношение) принадлежи както на турската столица, така и на близката река. То не съществува само в Централен Анадол. В североизточните части на Централна Азия, реката, вливаща се в езерото Байкал до р. Енисей, също се нарича Ангора в някои карти.... Тези няколко примера мисля, ни показват достатъчно, че Слънчевата теория за езика може да анализира исторически и географски термини и да осветли нови истини.” 11

Убеждението е, че Слънчевата теория за езика “освобождава турския език от ислямското робство”. 12 На този Конгрес са възхвалявани дисциплини като лингвистиката, археологията, физическата антропология, географията. Макар националното и международното участие да са много по-големи, отколкото на Първия конгрес, няма никакви следи за проведени дебати. Вторият исторически конгрес се запомня и е наричан “абсолютната победа на Тезата” 13 . Професорите и изследователите, включително участниците от чужбина, възприемат мисията за “ретроактивно възраждане” retroactive renaissance на тюркизма чрез събиране на материали (например, от археологически разкопки), необходими за пренаписването и препотвърждаването на новата история. С други думи, предисторическия период и ранното Средновековие са смятани за периоди от най-голям интерес по време и на двата – Първия и Втория - исторически конгреса и повечето доклади са посветени на предисторически и археологически изследвания.

Националната идентичност и проблемите на методологията в учебниците: тюркското, османското и републиканското “Минало”

Каквото и да е национално, националистично или националистическо, то винаги е създавало проблеми, тъй като защитата на политически натоварените концепции се променят с времето и пространството. Няма стандарти за това кое е национално, особено днес, когато като екзистенциална дилема преобладава дебатът дали имаме полюсен или многополюсен свят. Златният век за теориите на национализма бяха 70-те и ранните 80 години на Хх в. Повечето от тези трудове 14 са базирани на исторически, политически и философски обяснение на национализма в неговия европейски опит, критични или безкритични и/или с анализ на европоцентризма.

Ърнест Гелнър и другите подчертават стандартизацията на образованието с цел да се създаде “сигурна” идентичност. Обаче през последните две десетилетия доста неща са се променили. Краят на ерата на Студената война, разпадането на Съветския съюз, деполяризацията като цяло инспирира теоретичните разработки върху национализма и нациите. Обратно, това, което не се промени, което беше подчертано, бе политизацията на формирането на идентичностите в новите териториални образувания.

Концепцията на национализма във всичките си вариации създава сериозен проблем като част от анализа за политическата теория, тъй като тази концепция може да бъде адаптирана и интерпретирана при всички видове социално-икономически условия, от всички идеологии, от който и да било политически модел или политически режим. В този смисъл концепцията е както универсална, така и партикуларистична и генерира постоянни заблуди за теоретичния анализ. Тези теоретични и методологически проблеми намират пряко отражение в стандартизираното обучение в миналото. Времето, пространството и действащите лица/действията се използват като инструменти за политическа социализация. 15 Националистическата историография на някои нации може да бъде стилистична и методично базирана на причинно-следствената връзка, при някои други може да е еклектична, разлята и повтаряща се. Ние вярваме, че турските учебници по история са от втория тип.

Учебниците, написани през 30-те години на ХХ в., създават менталната нагласа за много поколения напред. Приемствеността на историческата теза бе повторение на разрива във времето и пространството в съответствие с промяната на правителствата. Обратно на общото схващане, че проблемите на турското обучение по история са пряко свързани с крайно националистическите препратки към тюркския произход, ние твърдим, че проблемът, който създаде ограничената дефанзивна идентичност, бе най-вече проблем на метода.16

Методическият проблем би могъл да бъде анализиран в три измерения – темпорално, пространствено и операционно. Първо изкривената употреба на хронологията, ненужното ударение върху избрани периоди не биха могли да дадат на младежите сериозно разбиране на историческата промяна и/или на развитието, какво остава за вярна идентичност за самоутвърждаване. Второ, колебливостта в избора на определени географски ареали като ключови позиции за формирането на идентичността създават липса на доверие. Тези различни райони, върху които е акцентувано в различните фази на републиканската история, са Европа, Анадола, Средна Азия и ислямските срани. Трето, описаните на събитията – главно на военни и политически операции – са основно случайни или инциденти и не са свързани с културната, философската или интелектуалната сфера.

Този общ подход може да бъде наблюдаван в примерите от три комплекта на учебниците по история: първо, тези от трийсетте години на ХХ в., второ, на онези от края на 70-те години и от 80-те години, които подчертават тюркско-ислямския синтез и тези от 90-те години, които рядко се случва да вземат предвид критиките, отправени към учебниците по история, и се опитват да интегрират новата перспектива, до която се достига след разпадането на Съветския съюз. Пространственият обхват е разширен и в по-късните комплекти от книги, благодарение на политическото развитие в региона, но все още не са предприети сериозни реформи по отношение на времевия и операционен обсег.

Неотдавнашното изследване върху учебниците по история в Турция представя постепенното развитие на “тюрко-ислямския синтез” 17 като продължение на Кемалистката теза и като реакция на “хуманистичната теза”, свързана с Анадолската земя от Класическия период и гръко-римското минало. “Хуманистичната” тенденция бе, де факто, маргинална тенденция в турската историография. Обаче тя е твърде релевантна за критическия анализ на алтернативните пространствени конфигурации на идентичността. “Турско-ислямският синтез” в историографията, особено през последните три десетилетия, привлича вниманието към естественото сливане на тюркското и ислямското минало. През 30-те години кемалистката теза игнорира ислямското минало, едновременно с османската реалност. Така тя създаде фрактура между историографията на древните тюрки и тази на кемалистката република.

Тюркското минало и настояще

Учебниците, написани през 30-те години, имат амбицията да обхванат широка география, за да определят корените на анадолските турци. Фактически, реално те не обхващат районите, където са живели и живеят и днес народите от тюркски произход, поради това, че водещите историци, които са написали тези учебници и които са изнесли най-насочващите доклади по време на първите два конгреса, са искали да докажат, че същинската география на турците е Анадола. Хипотезата е, че най-опустошителните пясъчни бури в Средна Азия през ранните исторически епохи, са принудили тюрките, които са били от значение в исторически смисъл, да мигрират на Запад, т.е. в Анадола. В този смисъл Средна Азия изглежда е била игнорирана и представяна като митично минало. Рядко има някакво признание на тюркските народи, които са били под различни политически режими. Антикомунизмът е бил важна пречка за осигуряване на информация за съветските тюрки. Очевидно, Европа е била избрана като решаваща културно-политическа география за турската идентичност. Обаче нито тюрките от Средна Азия, нито европейските народи са били разглеждани самостоятелно.

Зеки Велиди Тоган е бил един от малцината историци, които са били добре подготвени за изучаването на тюркската история като цяло, фактически той прави изследвания заедно с Василий Бартолд в Средна Азия, преди да емигрира в Турция. Но макар да е бил критичен спрямо изкуствената, прагматична и радикална употреба на неадекватни извори за тюркската история, той не е имал шанса да допринесе за пренаписването на учебниците по история. За разлика от Фуад Кьопрюлю, той е бил маргинализиран от самото начало и за дълъг период от време. Той и неколцина други не са могли да отговорят на изискванията на официалната теза. С други думи, някои историци не са градили по изкуствен начин мост между средноазиатските и анадолските турци като представители на “индоевропейците”. Те не са имали никакво намерение лекомислено и незабавно да разделят тези два клона, за да търсят някаква специфична анадолска идентичност. Най-сетне, те не са се опитали да се насочат към предположения за една идентичност, специфична за европейската цивилизация като цяло, за да задоволят политическия избор за вестернизация като абсолютен “сциентизъм”, който бе твърде съмнителен по времето на Втория турски исторически конгрес.

Между 40-те и 80-те години няма съществена разлика, отнасяща се до тюркския произход в учебниците по история. Обаче тюркско-ислямските тенденции през 70-те и 80-те години отвориха пътя за някои малки акценти, например наименованието на ранните тюркски политически организации “тюркско-ислямски държави” вместо “мюсюлмански турски държави”, което се наблюдаваше в по-ранните учебници. Ударението се поставяше върху неотделимостта на тези два същностни елемента на идентичността. Учебниците не се промениха много, но имаше много неофициални исторически трудове, публикувани в някои списания и като книги. По-специално някои от тези неофициозни издания, появили се в края на 30-те и в началото на 40-те години бяха крайно пантюркистки и пантуранистки по характер. 18 Пантюркистките автори всъщност желаеха да оборят митичните черти на официалното тълкувание на Средна Азия в учебниците по история.

Учебниците по история от 90-те години, пренаписани след дезинтеграцията на Съветския съюз, имаха за цел да въведат новите събития и да изнесат повече информация за тюркските народи извън Турция. Този политически мотив контрабалансира пространството, отделено на Европа като цяло и на османското минало като част от Европа, в частност. Докато ислямската и тюркска основа на Турция се разви по един по-научен и балансиран начин, другата най-важна в културно, демографско и политическо отношение основа на Турция – Балканите, се прикри възможно най-непохватно. В новите книги бе представена социалната и икономическа история през османския период. При все това османската политическа история все още се разказва като набор от военни и административни събития и Балканите са разглеждани в този контекст. Балканските народи са разглеждани безразборно и несистематично в рамките на различните империи и тяхното дълготрайно взаимодействие, по-специално с Османската империя, е прикрито. Едва след разпадането на Съветския съюз пространственото измерение в учебниците по история беше разширено. Радикалното отричане на монголското минало бе забравено. Тюркските територии, очертани като отделни републики, бяха интегрирани в съвременната история. В учебниците по обща история бе включен внимателен и цялостен анализ на Кавказ, Средна Азия и Близкия Изток от периода на ранното и късното Средновековие. Съвременните периоди на тюркската история все още са бегли и повърхностни. Съвсем наскоро, след 1995 г. някои академични историци започнаха да пишат учебници по история, наречени “История на турците”. Тези книги не са публикувани и все още не се разпространяват, но те определено са много по-професионални, т.е. по-информативни и балансирани.

Тази позитивна промяна беше краен продукт на официалните усилия да се напишат общи учебници по история и литература с новите републики, т.е. Азербайджан, Узбекистан, Тюркменистан, Казахстан, Киргизстан. С тази цел от 1992 г. започнаха срещи, които бяха неуспешни по отношение на общите учебници по история, но постигнаха успех при учебниците по литература. На 4-7 септември 1994 г., в Анкара бе проведен Международен конгрес по тюркска история. По време на конгреса бяха разбити официалните постановки за хомогенност, т.е. за обща история, от страна на историците от новите тюркски републики. След това и на други подобни академични и неакадемични срещи турските официални историци започнаха да възприемат относително балансирания подход към разказването на тюркското минало, особено в епохата на Тимуридите.

Османското минало

Историците на кемалистката ера изпитваха смесени чувства към османската историография. Беше ли наистина Османската империя политически предшественик на републиканска Турция? Какъв беше етническият произход на османските управляващи? До каква степен, ако изобщо можеше да се говори за това, османските интелектуалци и патриоти бяха повлияли върху републиканските националисти? Как би могло да се наследи героичното и победоносно минало на османското господство, без да се наследи политическата традиция на режима? Тези и подобни въпроси правеха необходима една нова оригинална историографска визия.

Много от историците националисти бяха започнали да излагат идеите си за османската идентичност или османизма през 1910-те, когато започнаха да се издават редица исторически списания. Близката им връзка с османския управляващ елит, с реформаторите, като цяло, ги насочваше в техните твърдения за тюркският принос за оцеляването на империята. Основният акцент беше върху високата културна и лингвистична оценка на тюркизма. 19 Бе започнат голям проект за многотомна османска история. Но един от известните историци от този период, Неджип Асъм (1861-1935) успя да завърши само един том, който тогава бе критикуван от Фуад Кьопрюлю (1890-1966) и Юсуф Акчура. 20

Най-сетне, в края на 20-те години и особено през 30-те, беше отречена ролята на Османската империя като политически предшественик. Макар да нямаше пълна еманципация, подобна на тази в балканските страни, националистическите тенденции бяха същите за всички бивши османски народности. В турския случай това, което се наблюдава, бе по-скоро политическо и географско свиване, отколкото отделяне. Останките от империята изискваха една нова политическа идентичност с радикално скъсване с империята. Целта беше тя да бъде призната и широко приета от членовете на Лигата на нациите (Cemiyet-i Akvam), а също и във вътрешен план, с културни и политически цели.

Както може да се види в много исторически трудове от 20-те, 30-те и 40-те години, най-важните моменти от османското историческо минало, предизвикващи интерес, са както следва: 1. Основаването на империята и етническия произход на първите османци с препратки към Византия и Средна Азия; 2. идеята за промяна в Османската империя: реформите и корупцията; 3. османската политика и ролята на шериата; и най-накрая, Османската империя като социална, икономическа и политическа история. Това би могло да бъде документирано.21 Накратко, османското минало беше отречено поради своята резистентност към промяна, корупцията и “фалшивите реформи”, религиозните щампи в политиката, но от друга страна същата империя предизвикваше огромно възхищение заради своите военни постижения и организационната си сила.

В историографията от кемалисткия период османската история беше избягвана като тема в рамките на официозната историческа теза. Тази теза се опитваше да постави модерния национализъм на етническа, секуралистка и “научна” основа в съответствие с формирането на модерните национални държави. Водещите статии в официално създадените списания се отнасяха или до археологически разкопки, или съдържаха антропологически постановки върху много дългата история на тюрките. Не всички списания с академична насоченост можеха да пренебрегнат османското минало. Нито изследователите, които използваха първоизвори извори и документи. Дори в списанията, издавани с цел да се консолидира официалната историческа теза, повечето от статиите, бяха за османската история, просто защото това бе неотдавнашното минало, което предлагаше на историците достъпни данни. Исмаил Хаккъ Узунчаршълъ (1888-1977) беше един от най-продуктивните историци и той даде своя принос в тези списания с много статии върху османската история. Въпреки че нямаше “политически осветено” място в историята на Конгресите, никой не можеше да си позволи да го игнорира.

Резултатите от това развитие бяха твърде иронични. Предметът на османската история трябваше да бъде игнориран в цялостния историографски подход поради своята злочеста съдба, но той бе също и най-интензивно изследвания период поради достъпността на изворите. Историческата книжнина, документирана с европейските методи, също обръща най-много внимание на този период. Фуад Кьопрюлю и Йомер Л. Баркан (1905-1979) бяха представители на тази школа и проучваха социалната и икономическа история в османския период.

След 30-те години османското минало бе изследвано и документирано за разбиране на социалния, икономически и културен опит, но така или иначе бе внимателно оставяно извън конструктите на новата историографска ера. Османската историография не бе представена нито като вдъхновение, нито като традиция. Религиозната принадлежност беше използвана само като социална категория, необходима за обяснение на икономическата организация на обществото.

В края на 70-те години общата политико-културна тенденция беше впрегната в едно по-близко изследване на ислямския период. Тази тенденция се наблюдава в реставрационните дейности, археологическите разкопки, в неофициалната историография, а също и в официалната, т.е. в писането на учебници. “Ислямският ренесанс” и османският принос за ислямските изкуства и науки са сред въпросите, на които се посвещават най-много страници. Междувременно селджукският и ранноосманският периоди са специално подчертавани, за да привлекат вниманието към тюркско-ислямската динамика на турското общество. Така ударението е изместено от доисторическите времена и ранното Средновековие.

В учебниците по история за гимназиите, написани от комисия от 9 професора и публикувана през 1993 г., Османската империя е разположена в едно по-гъвкаво разбиране за “региона”. 22 С други думи, османското минало е представено и като европейска, и като азиатска, и като ислямска социално-политическа и културна реалност. То не бе нито по детски присвоено, нито лекомислено отречено. Макар прилагателните, изразяващи дефанзивен подход, да не бяха напълно преодолени.

Накратко, новата идентичност имаше твърде шизофренично разбиране за османското минало. То първо трябваше да заеме позицията на пълното отричане, поради търсенията на тюркската и по този начин, индоевропейската, секуларистична, научна, и най-сетне, европейска идентичност. Това първо схващане беше конструирано. Второто търсене беше, че етническият произход на османците е тюркски, и това е била единствената причина за техния успех в завоеванията. Главно в този си аспект османското минало създаде предизвикателство за историците. Макар да нямаше синтетичен анализ, а само традиция да се разшифроват фактите и данните, тази втора претенция мотивира интензивните проучвания на османския период. По-специално, но и по ирония, това бяха последните два века, фазата на упадъка, които предлагаха на историците огромна маса от документи. Последното твърдение бе, че победоносните някога османци се изправят пред фаталната разруха поради недостатъците, грешките и развратността на управляващия елит. И то трудно би могло да бъде реално доказано, следователно, то бе само повтаряно и се превърна в рефрен на кемалистката историческа теза. Първата постановка бе конструирана, втората откри пътя за документално изследване, а третата бе като папагалско повтаряне, показващо силна приемственост с османската историография, която “официалната теза” претендираше да оспори чрез една историографска революция.

Републиканското минало и настояще

В новонаписаните учебници по история през 30-те години новата Република, основана през 1923 г., се представяше като върховен момент в историята на турците, за които се вярваше, че са основали множество държави в предисторическите времена и в древността. В съответствие с историческата теза новият независим републикански режим сигнализира еманципацията от “робството” от Османската империя, която се възприемаше като “болния човек на Европа”. Османските военни, политически и културни успехи бяха описвани с възхищение, но последвалите неуспехи бяха интерпретирани като “фатален упадък”, като единствена причина за всички нещастия. До 50-те години хората в Републиката бяха третирани като етнически, културно, социално и политически хомогенни. Всяка опозиция или различие бяха отречени или осъдени като заплаха за режима.

След въвеждането на общо избирателно право и разрешението да се създават и други партии, както и след конкуренцията между двете противостоящи си партии по време на изборите през 1950 г., известен политически плурализъм и близката история бяха толерирани в учебниците по история. Макар основният методологически проблем да остана, републиканската ера беше тълкувана по-гъвкаво. Новата Демократическа партия (ДП), беше представена като партия на селските маси и като защитничка на демокрацията; а партията на Ататюрк, или Народно-републиканската партия (НРП) оставаше силна партия с традиция, макар и в опозиция. Относителна толерантност можеше да се наблюдава по отношение на влиянието на исляма, но преобладаваше етатизмът. Военната намеса от 1960 г. също бе въведена в учебниците по история и представена като сила, тласкаща по-нататък демократичните процеси. Накратко, до средата на 70-те години учебниците по история на Републиката се движеха паралелно с политическото, социалното и икономическото развитие и не премълчаваха неотдавнашните промени.

Към края на 70-те години и в началото на 80-те историята на Турската република, която беше подготвена за последните години от средното образование под заглавието История на Турската революция и ататюркизма създаде по-нататъшно изкривяване на хронологията. 23 Съвременната турска история в тези учебници завършва в 1945 г. Тази последна книга трябваше да следва трите учебника, наречени История І, История ІІ и История ІІІ. В третия том на гимназиалната история можем да видим, че след Балканските войни в програмата е представена тема за Втората световна война. В тези учебници Ататюрк и неговото време, както и политическите му постижения, са заобиколени. Победата на Ататюрк се разглежда като метаисторически феномен в отделен учебник. Така че, от една страна, ние имаме три учебника по история, в които общата история, тюркската история и ислямската история са се слели и, от друга страна, имаме една паралелна история на принципите на Ататюрк и на републиканска Турция, която спира в края на Втората световна война.

По мое мнение, това е най-сериозната слабост за гражданското образование, което претендират да дават уроците по история. Невъзможно е да се свърже близкото минало с настоящето, когато съвременната история на Турция спира в 1945 г., което де факто означава, че социалните, политическите и икономическите промени, развитието на процесите на демократизация, а също и военните намеси са изключени, за да не размият магията на Златния век. Беше политически решено, че Турция няма нужда да подхранва поколенията с “отровата” на противоречията. Силната увереност, че опозицията поражда нестабилност, беше съживена отново.

Някои от аргументите против включването на последните петдесет години в учебниците по история 24 са следните: Златният век ще създаде естествен консенсус. Идеологическите различия и разнообразието разстройват научаването и доброто обучение. Учителите може да не могат да контролират дисциплината в клас, когато в учебниците са описани разрушителни събития. Последните 50 години не могат да се смятат за история. Докато няма политически и интелектуален консенсус за интерпретациите на последните 50 години от прехода към демокрация, младежта в задължителното и средното образование не трябва да учи за яростните партийни борби, опозиционните обществени и икономически организации, културните различия, лингвистичното разнообразие, военните намеси и пр. Накратко, описанието на борбата за демокрация и нарушенията на демокрацията бяха сметнати за опасни.

От средата на 80-те години учебниците, обхващащи първите 20 години от Турската Република, са: Национална история (Milli Tarihi) за 8 клас и Турската републиканска история и ататюркизъм (Türkiye Cumhuriyeti ve İnkilap Tarihi ve Atatürkçülük). Така че всичко, което е национално, е ограничено до първите двайсет години. Цари пълно мълчание за многопартийния режим, за появата на обществени, икономически и професионални организации и международни и регионални съюзи; има мълчание за развитието в образователната система, университетите, културните дейности, появата на доброволческите организации и промените в избирателната система.

Най-шокиращото е, че в новонаписаните учебници за гимназиите от 1993 г., 25 османската история е реинтерпретирана неутрално, че са добавени повече сведения за социалната, икономическата и културната история на османците и че съществува раздел, наречен “Борба за демокрация през османското управление”. От друга страна, няма информация за борбата за демокрация по време на републиката, понеже учебниците по история свършват с края на Втората световна война, годината, когато демокрацията трябваше да бъде въведена в Турската република.

В учебниците по история фазите на интерпретация на еднопартийния режим, с други думи на кемалисткия период между 20-те и 30-те до средата на 40-е години са обобщени по следния начин:

1923 - 1945 Управлението на Ататюрк (и по-късно Иньоню като негов последовател), т.е. съвременна Турция

1945 – 1975 Ататюрк като основател на Републиката и като основател на парламентарната демокрация;

1976 - 1986 Ататюрк като основател на Републиката и като важен и отделен етап в историята на тюркските и мюсюлманските народи;

1986 – 1999 Ататюркизмът като “Златен век” на Турската република и като единствено забележителна приемственост в историята на турския народ.

Това, което изглежда е най-големият проблем в Турция, е, че няма сериозен дебат върху метода и приемствеността в описанието на историята. Има пропаст между амбициите и целите на някои историци, които искат да допринесат за написването на историята на тюрките и убеждението, че историята на тюркските народи не е толкова важна, като тази на останалите народи в света. Така че дебатът е върху фалшива основа. Най-общо казано, историците от академичните среди съвсем отскоро се загрижиха за писането на учебници по история. Честно казано, това което е постоянно национално в тези учебници е единствено “Златния век” на Ататюрковата епоха. Нищо друго няма продължителността да създаде националното самоутвърждаване. Дори приносът на Ататюрк към политическата история на Турция бе подривано от временни заблуди.

Заключителни бележки

Писането на официалната история, което започва в първите години на Републиканския период, създаде духовна нагласа в новите поколения. “Да знаеш кои са ти приятели, и кои – врагове”, е декларирано като цел на обучението по история. В тези учебници липсваше критичен, сравнителен и аналитичен поглед. Важността на историята като минал опит на различните култури никога не бе категорично формулирано. Понятия като държава, нация, национализъм, религия и идеология бяха представени само като конкретни концепции, отнасящи се то тюркизма в историята. Десетилетия наред младежите бяха обучавани да разбират национализма само като турски феномен. Докато Кемалистката епоха широко игнорира османското наследство, някои от учебниците, публикувани в края на 70-те години и началото на 80-те години на ХХ в., игнорираха кемалистките реформи. Различните правителства промениха учебниците по история с подобни методи. Учебниците по гражданско образование, издадени през втората половина на 80-те години, отделиха известно място на икономическите и социалните права, но политическите права рядко бяха обяснявани. Идеята за гражданското общество е все още ограничена; добрите граждани са все още просители, а не и партньори в правенето на политика. Подобни проблеми съществуват и в учебниците, публикувани през 90-те години.

В цялостната картина на турските исторически изследвания беше извършено много в областта на османската история. Бяха публикувани множество академични и публицистични книги. Много от тях използваха сравнителен и критичен анализ, много събития бяха документирани. Въпреки всичко, огромна пропаст между качеството и достоверността на учебниците и на монографичните изследвания и студии все още остава. Менталната нагласа, която създаде един мит без метод, по един или друг начин се отрази и върху някои исторически изследвания. От 80-те години историческите изследвания в една или друга степен се освободиха от “робството” на повърхностния подход.

“Турската историческа теза” бе важен скок напред не само в модернизацията на учебниците, но и за новата историографска промяна. След този етап съдържанието на учебниците, основаващи се на основните постановки на тезата, оставиха методологически отпечатък върху следващите учебници. Тези методологически заблуди работеха срещу целта, която очевидно беше да се създаде самоуважение. Междувременно се разви интензивното документално проучване върху специфични аспекти на миналото. Най-популярната епоха за изследване е все още османската. Дебатът върху историографските, съответно методологическите въпроси обаче, все още или не се е състояла, или е апологетична и политически ориентиран, без значение дали авторът е официално или неофициално мотивиран.

 

Бележки

1 Сред тези тюрколози можем да споменем Joseph De Guignes (1721-1800), Arminius Vambery (1852-1913), Leon Cahun (1841-1900), Wilhelm Radloff (1837-1918), Василий Бартольд (1869-1930) и османеца от полски произход Мустафа Джеляледдин Паша (Константин Боржески, 1826-1875), както и Шемседдин Самии (1850-1904).

2 Тук трябва да отбележим азербайджанските интерпретации на национализма през и непосредствено след революцията от 1905 г. Азербайджанските тюркисти като Мехмед Емин Ресулзаде, Хюсейин Али, Ахмед Агаоглу смятаха исляма за културно неотделим елемент от тюркизма.

3 Периода след Младотурската революция от 1908 г. или т.н. “Втори мешрутийет” - бел. пр.

4 Tarih Eğitimi, İkinci Maarif Şurası 15-21 Şubat 1943 (Втори Национален Съвет по образованието), р. 199-240.

5 Tekin Alp, The Turkish and Pan-Turkish Ideal, London, 1917, p. 19.

6 Türk Tarihinin Anahatları,İstanbul, 1930. Списъкът на авторите е: Афет Инан, Мехмед Тевфик Бъйъкоглу, генерален секретар на държавния глава и президент на Националното дружество за исторически изследвания, Самих Рифат, депутат от Чанаккале в парламента, Юсуф Акчураоглу, депутат от Истанбул и професор във Юридическия Факултет в Анкара, д-р Решид Галип, депутат и генерален секретар на Дружеството, Хасан Джемил Чамбел, депутат от Болу, Садри Максуди Арсал, депутат, Шемседдин Гюналтай, депутат от Сивас, Юсуф Зия, професор в Юридическия факултет в Истанбул. Тези проекти за ръководство дават обширна информация за това как е била разглеждана османската история, а също и за различията между историците и заетите от тях колебливи позиции.

7 Türk Tarihinin Anahatlarına Medhal, İstanbul. 1931.

8 Şemseddin Günaltay, Tarih I (İstanbul, 1939); Tarih II, Ortazamanlar, (İstanbul, 1931), Tarih III, yeni ve Yakın Zamanlarda Osmanlı-Türk Tarihi (İstanbul, 1931), Tarih IV, Türkiye Cumhuriyeti (İstanbul, 1931). Последните три са написани от Комисията, която, с две изключения, написа Краткото въведение в турската история.

9 Birinci Türk Tarih Kongresi, Kongrenin Zabıtları, Konferanslar, Münakaşalar (1932). İstanbul, Matbaacılık ve Neşriyat Türk Anonim Şirketi, 1932, p. 609.

10 İbrahim Necmi Dilmen. Güneş-Dil Teorisi Üzerşne Bir Kaç Sual ve Cevapları. – İn: Ülkü, Seçmeler (1933-1941), Ankara, 1982, pp. 260-264. Вж. също и: Mail Beşikçi, Türk Tarih Tezi, Güneş-Dil Teorisi ve Kürt Sorunu, Ankara: Yurt kitap Yayınları, 1991, pp. 144-153. Бешикчи подробно разглежда речта на Дилмен по време на Третия езиков конгрес 1936 г. Проф. Дилмен дълго заема висок пост в Турското езиково дружество, избран е за депутат от Бурдур през 1935 г., работил е в Министерството на образованието (1932-1945). Той също е специалист и по история на литературата.

11 İkinci Türk Kongresi, İstanbul, 20-25 Eylül 193, Kongrenin Çalışmaları ve Kongreye Sunulan Tebliğler, İstanbul, Kenan Matbaası, 1943, pp. 96-97.

12 Şemseddin Günaltay, Hasan Reşit Tankut. Dil ve Tarih Tezlerimiz Üzerine bazı İzahlar, İstanbul, 1938, pp. 27, 28.

13 Şemseddin Günaltay, Türk Tarih Tezi Hakkındaki İtikatların Mahiyeti ve Tezin Kati Zaferi. – İn: Belleten, Vol. II, No. 5-6 July, 1938, pp. 337, 338.

14 Benedict Anderson. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of nationalism, London: Verso, 1983; John Breuilly, Nationalism and the State, Manchester: Manchester Univ. Press, 1982; Eric Hobsbaum, Nations and nationalism Since 1780, Canto, 1990; Ernest Gellner, Nations and Nationalism, Oxford: Basil Blackwell, 1983; Anthony Smith, Theories of Nationalism, London: Gerald Duckworth and Company, Ltd., 1971; Anthony Smith, The Ethnic Origins of nations, Oxford, Basil Blackwell, 1986.

15 За някои аналитични проучвания на връзката между нация, идентичност и историческо образование вж.: Denis Deletant and Harry Hanak (Eds.), Historians as Nation Builders. Central and South-East Europe, London, Macmillian Press, 1988; Volker R. Berghahn and Hanna Schissler, Perceptions of History, An Analysis of School Textbooks, Oxford: Berg Publishers Limited, 1987; Frank Furedi, Mythical Past: Elusive Future History and Society in an Anxious Age, London: Pluto Press, 1992, and Dickson Mungazi, Educational Policy and National Character: Africa, Japan, The United States and the Soviet Union, Westport, Connecticut: Praeger, 1993.

16 Büşra Ersanlı, İktidar ve Tarih: Türkiye’de Resmi tarih Tezinin Oluşumu (1929-1939), İstanbul, AFA, 1992, Extended Second Education, AFA 1996, Third Edition, 1998; Büşra Ersanlı, The Processing of historical knowledge in Turkish schoolbooks: time, space, and action. – In: Andreas Kazamias and Martin G. Spillane (Eds.), Education and the Structuring of the European Space, Athens: Seirios Editions, 1998, pp. 375-383.

17 Etienne Copeaux представя изчерпателно проучване върху учебниците, написани от неговите защитници в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ в. в: Espaces et tempes de la nation turque. Analyse d’une historiographie nationaliste 1931-1993, Paris: Editions CNRS, 1997.

18 Günay Göksu Özdoğan, Türk Ulusçuluğunda Irkçı Temalar: 1930 ve 40’ların Türkçü Akımı. – İn: Toplumsal Tarih, No. 29, May, 1996, pp. 19-24.

19 За културните дружества и техните списания в периода между 1908-1030 вж.: Masami Arai, Turkish Nationalism in the Young Turk Era, Leiden: A.J. Brill, 1992, and Françoise Georgeon, Les Foyers Turcs à l’epoque Kemalist. – In: Turcica, V.XIV, 1982.

20 Fuad Köprülü. Bizde tarih ve Mğverrihler. – İn: Bilgi Mecmuası, vol. I, 1913, pp. 187-190.

21 Büşra Ersanlı, The Ottoman Empire in the Historiography of the Kemalist Era: A Theory of Fatal Decline (Unpublished research paper), 1998, to be published in Suraiya Faroqhi and Fikret Adanir (Eds). Ottomans in Historiography. Leiden, Brill, 2000.

22 Büşra Ersanlı, “Siyaset”, “Tarih” ve “Resmiyet”, 1990’ların Ders Kitapları- İn: İktidar ve Tarih, 1996, pp. 208-237.

23 През 1974 г. учебникът по история за гимназиите бе наречен История на Турската република (1918-1965). Той бе написан от Енвер Зия Карал и публикуван в Истанбул. Макар фокусът да бе върху ататюркизма, намерението бе да се представи историята на републиканската.

24 Такива възражения бяха изнесени на семинара “Какви трябва да бъдат учебниците по история?”, проведен на 4 май 1998 г. в Анкара от представители на ЮНЕСКО и Турското историческо дружество.

25 Tarih I, Tarih II, Kazım Kopraman et.al., Ankara: TTKB, 1993.