4. Коравите момчета: Спилейн, Джон Макдоналд, Макбейн, Рос Макдоналд, Уилфорд

Ако първата голяма епоха на американския криминален роман избухва спонтанно от първичния бульон на Хемингуей, Хамет, политическата и полицейската корупция, таблоидите евтините книжки и голямата депресия, следващата епоха е дълбоко повлияна от Втората световна война. Когато тя приключва Хамет е потънал в мълчание, най-добрите неща на Кейн са останали в миналото, а Чандлър е погълнат от филмови проекти. Вакуумът бързо е запълнен от едно ново поколение. Повечето от представителите му са ветерани, познават насилието и нихилизма и това личи в техните творби. Били са свидетели на кланета с мащаби, каквито авторите, които са били само като репортери или детективи в агенцията „Пинкъртън“ не могат да си представят.

Ако много от ветераните, когато се прибират у дома нямат желание да говорят за това, което са видели, писатели като Норман Мейлър, Джеймс Джоунс и Ъруин Шоу пишат въздействащи военни романи; авторите на криминални романи също стъпват на трудно придобитото си знание за антихуманната страна на човека. Някои открито показват насилието, други го оставят да тлее под повърхността на живота на средната класа, но войната и нейните уроци винаги се усещат.

Ноар филмите се раждат в следвоенните години и е вдъхновени и подхранвани от твърдия американски криминален роман. Нарастващата популярност на евтините романи с меки корици, предлагани във всички дрогерии и автогари, често имат прелъстителни корици, които обещават сексуални откровения и помагат на авторите да достигнат до все по-широка публика. Издателите още са предпазливи по отношение на откровеното показване на секс и използването на вулгарен език, но писателите изместват границите и много от читателите са готови за по-голяма откровеност. Новопоявилите се автори разкриват зашеметяващо разнообразие от проблеми – от забавленията във Флорида, през поколенчески мистерии в Калифорния до несигурността по улиците на Ню Йорк. Първият от тях печели популярност като пише с изящество на побойник – той нарича героя си Хамър (Чук) – и светкавичният му успех възвестява раждането на нов ден, както по отношение на насилието, така – и на продажбите.

Аз и Мик

Франк Морисън „Мики“ Спилейн е роден в Бруклин през 1918 г. в семейството на ирландски барман. В гимназията играе футбол и прави първите си опити в прозата. След кратък престой в колеж в Канзас, той се връща в Ню Йорк и започва да пише текстове за комикси и евтини списания. По време на войната е летец, след края ѝ за девет дни написва „Аз съм съдът“. Заради многото насилие романът е отхвърлен от четири издателства, но излиза през 1947 г. и въвежда Майк Хамър, свирепото алтер его на Спилейн. Хамър е наследник на Сам Спейд и Филип Марлоу, но е по-груб и от двамата. Войната е вилняла, Спилейн е участвал в нея и неговият човек не е склонен да се размотава с красиви фрази и да се прави на странстващ рицар. Готов е да те ликвидира веднага щом те види. Все пак Спилейн не е слаб автор, той умело гради повествованието, изречение след изречение. Да погледнем началото на „Аз съм съдът“, когато Хамър пристига на мястото, където е убит най-добрият му приятел:

Изтръсках дъжда от шапката си и прекрачих в стаята. Никой не продума нищо. Всички учтиво се отдръпнаха назад и усетих погледите им върху себе си. Пат Чеймбърс стоеше до вратата на спалнята и се опитваше да успокои Мирна. Тялото на момичето се разтърсваше от сухи стонове. Спрях до нея и положих ръце на раменете ѝ. (Прев. Тодор Стоянов)

След това Хамър се втренчва в тялото на своя приятел от армията, човекът, който с ръката си „спря… байонета на една жълта маймуна, която се канеше да ме съсече на две“. Вторачен в трупа, той дава тържествен обет: „Ще пипна гада, който те е убил. Няма да отиде на електрическия стол. Нито пък ще увисне на въжето. Ще умре точно като теб, с куршум 45 калибър в корема, малко под пъпа.“

„Малко под пъпа.“ От романа ноар не може да се очаква нещо по-добро. Спилейн пише за мъже като него, които са убедени, че насилието може да разрешава проблеми, и не се интересува от литературни финтифлюшки. Думите му те закачат като месарска кука. Накрая Хамър идентифицира убиеца в лицето на една психотерапевтка от Парк Авеню. Когато се изправя срещу нея, тя се опитва да го спре и започва да се съблича. Но той я застрелва в корема - както е обещал - и това води до знаменитата финална размяна на реплики:

– К-как можа? — заекна тя.
Имах само секунди на разположение преди да проговоря на един труп, но успях.
– Не беше трудно — казах аз.

Корицата на издателство „Синет“ на „Аз съм съдът“, с Хамър, насочил пистолета си към жена, която си разкопчава блузата, печели голяма популярност сред почитателите на книгите с меки корици. След това, в едно неочаквано творческо избухване през 1950-1952 година Спилейн публикува пет трилъра с Хамър: „Бърз е моят револвер“, „Отмъщението е мое“, „Една самотна нощ“, „Голямото убийство“ и „Целуни ме, убийствено“. Всичките са забележителни. Следват други книги, много филми и телевизионни портрети на Хамър, но значението на Спилейн е свързано с ранните романи, които шокират Америка със секс, садизъм и сурово насилие и го превръщат в един от най-продаваните автори по целия свят. Примитивизмът на Спилейн е велик, историите просто избухват на страниците. Обвиняван е, че покварява американската младеж, но всъщност той е революционер. Подобно на Хю Хефнър, Елвис Пресли, Алфред Кинсли и Лени Брус по свой си начин той провокира благонравието на петдесетте години и спомага за създаването на обществото, в което всичко е позволено. 

Аз прочетох романите на Спилейн като юноша и ако те са ме покварили, то аз съм доброволна жертва. На възраст, в която повечето момчета са напълно невежи по отношение на секса, книгите на Спилейн, наред с „Божията нивица“ и „Тютюнев път“ на Ърскин Колдуел, бяха безценни като източник на възбуда и възможно просвещение. Всъщност те по-скоро намекват, а не показват открито. „Главата ѝ се приюти на рамото ми и Лола започна да движи ръката ми по гърдите си дотогава, докато не проумях, че там нямаше никакъв сутиен чудо, а само чудото на природата.“ („Бърз е моят револвер“) Все пак, те са по-откровени от филмите с Дорис Дей. Пропусках сексизма и политическите внушения в духа на Маккарти, интересът ми бе грабнат от тези дами без сутиени. 

Спомням си шока, който изпитах в края на „Отмъщението е мое“, в който е въведена една изваяна като статуя жена на име Юнона. Хамър е привлечен от нейната красота, но нещо неясно го тревожи. В кулминационната сцена той заставя Юнона да си свали дрехите, което води до поразяващо разкритие: „А Джун… ДЖУН БЕШЕ МЪЖ!!!“. Какво? Как може Юнона да е мъж? Юнона е жена! Тайната на Юнона беше неразбираема за моя невинен мозък и мистериите на пола тотално ме объркваха. За щастие едно симпатично шестнадесетгодишно момиче на име Пати, твърде умно за възрастта си, хвърли светлина върху тази мистерия и книгите на Спилейн бяха само кратко отклонение в моето развитие от „Братя Харди“ към Хемингуей. Все пак Мик беше на линия, когато имах нужда, и оттогава за него има място в сърцето ми, независимо от това че една жена, която уважавам, го нарича формен фашист. Затова се натъжих, когато прочетох един негов роман, писан, когато той бе надхвърлил осемдесет години, приличаше ми на пародия на ранните му творби. Няма значение, истинският Мик беше оставил следа половин век по-рано и никога не е имало друг като него.

Сър Гауейн в страната на алигаторите

Джон Д. Макдоналд е роден през 1916 г., получава бакалавърска степен в Университета на Сиракюз и магистърска в Харвард, участва във войната като офицер от разузнаването. Установява се във Флорида и се изявява като плодовит автор в евтините списания, след това се насочва и към популярни романи. В началото на 60-те години решава да се захване с поредица с постоянен герой. Така се ражда безсмъртния Травис Макгий, който се появява първо в „Тъмносиньо сбогуване“ (The Deep Blue Good-bye) от 1964 г. и се завръща в още двадесет други романи, поредицата завършва през 1985 г. с „Самотният сребърен дъжд“ (The Lonely Silver Rain). Следващата година Макдоналд умира. Той е автор и на четиридесетина романа без Макгий.

Джонатан Ярдли открива книгите на Макдоналд през 1976 г., когато е редактор на страницата за книги в „Маями Хералд“. Романът „Споделена собственост“ (Condominium), който не е от серията за Макгий, е обявен за книга на месеца във вестника, и Ярдли отива да го интервюира. Но първо се потапя в творчеството му: „Аз се шашнах. Този човек, когото снобски отхвърлях като автор на евтини книжлета, се оказа романист с най-висок професионализъм и социален критик, въоръжен с категорични мнения, формулирани язвително.“ Ярдли добавя: „В моите очи, Травис Макгий на Джон. Д. Макдоналд е една от големите фигури в съвременната американска литература; не криминална литература, просто литература.“

Съгласен съм. Травис Макгий е голям герой в популярната литература, чудесна фаназна фигура. Можем да се възхищаваме от мъжагите Сам Спейд, Филип Марлоу и Майк Хамър, но едва ли мнозина от нас биха искали да бъдат тези момчета, които често се оказват фалирали, пияни, полуграмотни и оплетени в пропаднали сексуални афери. Но кой пълнокръвен американски мъж не би искал да бъде като Макгий – едър, загорял на слънцето, суров и решителен, да живее в лодка във Флорида, обожаван от красавици по бикини, да работи, когато си иска, и неизменно да побеждава при сблъсъците си със злодеи.

Макгий живее в своята 15-метрова лодка „Блъш Флъд“. Адресът му - F-1 в яхтеното пристанище „Байя Мар“, Лодърдейл – е много популярен в някои среди, подобно на адреса на Холмс на „Бейкър стрийт“. Той е ветеран от Втората световна война, метър и деветдесет и пет и твърд като стар ботуш, но с нежния пол е впечатляващ любовник, въпреки че рядко остава за закуска. В един прочут пасаж от първия роман за Макгий, той ясно заявява презрението си към пипалата, които съдбовно оплитат ежедневието: „кредитни карти, данъчни удръжки, осигуровки, пенсионни фондове, спестовни сметки, купони за отстъпки, терминали за контрол на работното време, ипотеки, проповеди, чудодейни изкуствени материи, дезодоранти, работен график, периодични плащания, политически партии…“ Кой не би се подписал под този манифест?

Макдоналд дава на Макгий един добър приятел в Байя Мар – „полупенсионирания икономист“ Майер. Той е д-р Уотсън на Макгий, въпреки че не той, а Макгий води повествованието. Не е клоун, не е капитан Хейстингс, а умен по-голям брат, източник на съвети и мъдрост. Макгий се занимава с това, които нарича спасителна дейност, ще рече, че ако сте загубили нещо, той ще го намери и ще прибере половината. Но спасителната дейност може да включва и изчезнали хора. Такъв е случаят в „Златист тен и пясъчна тишина“ (A Tanand Sandy Silence), публикуван през 1971 г. (В заглавията на всички книги за Макгий присъства и някакъв цвят и в повечето случаи, както е и тук, по примера на „Големия сън“ това отпраща към смъртта.) Бях чел за удоволствие повечето книги за Макгий през 70-те и 80-те години и наскоро взех наслуки „Златист тен…“ за по-внимателно вглеждане. 

В началото на романа Макгий коленичи в осеминчовата мазна вода в каютата на „Джон Мейнард Кейннс“ – яхтата на Майер, за да поправи помпата ѝ. Ние сме въведени в детайлите – Макдоналд често ни показва как нещата функционират – бизнес партньорства, споделена собственост, контрабандистки операции, лодки – за да постигне реалистичност на картината. Макгий се връща в „Блъш Флъд“, където го чака Хари Брол един неприятен бизнесмен. Мери, жената на Брол го е напуснала и той е убеден, че тя е с Макгий. Изважда пистолет и започва да стреля. Макгий се спасява с незначителни рани, разоръжава Брол и му дава пътя. Майер пристига и предупреждава Макгий, че става лекомислен. Двамата отиват на парти на яхтата на Джилиан (Джили) Брент-Арчър, богата вдовица на неопределена възраст. Тя е красива и секси, в леглото двамата с Макгий си разменят следните реплики:

- Да не смяташ да заспиш, нещастник такъв?
- Не, ако ти правиш това, което правиш.
- А, това ли? Това е просто навик. Хубавият дъжд винаги ме прави доста похотлива.

Проблемът е в това, че Джили се стреми към нещо повече от отпускащ секс. Тя иска Макгий да заживее с нея, но среща неговия отказ. Той се отклонява от типа мъже, които презира, никой не може да си представи, че е нещо подобно. Когато Джил го моли за поне една седмица от неговото време, той отговаря, че трябва да потърси един приятел. Има предвид Мери, изчезналата съпруга, и останалата част от романа е посветена на издирването ѝ.

Макгий продължава да страда за богатата Джил и, пародирайки Хемингуей, се възхищава на нейните прелести: „Харесвам кожата и соковете, аромата и ритъма ѝ, нейния вкус и предпочитанията ѝ. Ние наистина се изкатерихме на един адски хълм, Папа, и когато паднахме заедно от другата му страна, това наистина беше едно адско срутване, Папа…“ Тази тирада се разгръща на три страници и това не е най-доброто от Макдоналд. Макгий решава, че се е размекнал и трябва да се подложи на проверка: „Излез на открито и тръгни надолу към ямите, спри се за моменти и виж дали ще те гръмнат между очите. Ако не успеят, може би ще се стегнеш, ти, самодоволен Гауейн.“ 

Самодоволен Гауейн? Макгий е доста скромен. Гауейн е племенник на крал Артур, добър и смел рицар, но е засенчен от сър Ланселот. Макгии е странстващ рицар от Флорида, поне толкова смел и страховит като онези от Лос Анжелис, и много по-сръчен с дамите от сър Филип от Марлоу и дори от сър Сам от Спейд. Макгий не е самомнителен, той е Гауейн от Крайбрежието на Залива в блестящи доспехи.

Макгий решава да се завърне на бойното поле и го прави. Заедно с Майер той е уловен от психопата Пол, който преди това е убил Мери и не само нея. Пол заставя Макгий да върже с кабел ръцете и краката на Майер, а след това – и своите. Положението е сериозно, но за щастие, както често постъпват психопатите в романите, вместо да убие пленниците си, злодеят се впуска в дълги излияния как и защо ще ги убие. През това време Макгий работи върху възела на ръцете си и накрая успява да се освободи. („Лошо подбран кабел, за мой късмет.“) Така че не нашите герои, а психопатът е застигнат от ужасна смърт.

Романът излиза, когато войната във Виетнам е потопила Америка в размирици, но те не са проблем за Макгий. Една вечер той гледа новините, а те са все лоши – инфлация, убийства, наркотици, статистики за жертви – но Макгий не се впечатлява: „Новините от памтивека са лоши. Тигърът, който живее в джунглата, току-що изяде жена ти и децата, Джо. Няма много дебели червеи под изгнилите пънове, тази година, Ал. Онези откачалки в селото от другата страна на планината дресират космати мамути да ни нападнат, Пит. Приковаха двама крадци и един шантав, Мери.“ Накратко, светът е полудял и мъдрите хора се оттеглят във Флорида и се занимават с лодките си.

Да отбележим, че Пол е един от първите серийни убийци, с които се срещаме. В благопристойните мистерии от 20-те години едно убийство е достатъчно, две могат да се понесат, но повече от това не е приемливо. Днес хората все по-често са застрелвани и удушавани, изкормвани, изпичани и насичани. Вероятно убийствата на Тед Бънди, които започват през 1974 г. допринасят най-много за популярността на серийните убийци. Тези дни май половината от романите са за тях. Мисълта за всички тези писатели, свели се в мрачните си дупки, които изобретяват нови методи за масови убийства, тревожат умовете. В истинския живот повечето серийни убийци са кретени, но в романите те са все по-гениални; тези фантазии достигат кулминацията си при д-р Ханибал Лестър. Макдоналд е един от първите романисти, които въвеждат психопати като Пол, при това успешно. Често те са грубовати селяндури с имена като Джуниър и Джо Боб, неандерталци с присвити очички и къси вратове, които често могат да бъдат срещнати в тъмните ъгли на слънчевия юг. 

И така, каква е окончателната присъда за Джон Д. Макдоналд? Според мен, по отношение на забавленията, свързани с изцяло мъжки фантазии, Макгий е най-великият персонаж след Шерлок Холмс. Ако Макдоналд беше рок група, той щеше да е „Бийч бойс“ и да излъчва забава/купон, забава, забава, докато татко не си прибере кабриолета. Все пак в книгите на Макдоналд има известни повторения – секси дами, улична философия и героични развръзки. Безсмислено е да се критикуват книгите за Макгий за това, че не са „сериозни“ - авторът не си поставя подобна цел, извън искреното си презрение към нашето все по-регулирано общество. Няма съмнение, аз харесвам книгите за Макгии, да прочетеш една от тях е като да се наслаждаваш на ром с кòла и стар приятел.

Макдоналд беше много популярен, напълно заслужено. След него се роди цяла школа автори от Флорида – Чарлс Уилфорд, Карл Хиасън, Една Бюканан, Джеймс Хол, а Макгий е моделът за не по-малко популярния Лукас Девънпорт на Джон Санфорд. Романите за Макгий са чудесно забавление, но по отношение на реализма те не могат да се мерят с поредицата на неговия не по-малко продуктивен съвременник Еван Хънтър, известен и като Ед Макбейн.

Градската джунгла

През 1954 г. един млад писател, нарекъл се Евън Хънтър, привлича вниманието в цялата страна с първия си роман „Училищна джунгла“ (The Blackboard Jungle), история за битката на един учител с хулиганите в класната стая. През 1956 г., под името Ед Макбейн той публикува „Враг на полицаите“ (Cop Hater) първият си роман от серията за 87-и полицейски участък. Макбейн умира през юли 2005 на 78 години, когато „Цигулари“ (Fiddlers), поредният роман за 87-и полицейски участък, е предвиден за публикуване пред есента. Под името Макбейн Хънтър издава тринадесет романа за адвоката Матю Хоуп и още осем извън поредиците. Като Евън Хънтър публикува други двадесетина романа плюс два сборника с разкази, детски книжки и избрани телевизионни и кино сценарии. Ако кажете сто книги за петдесет години няма да сте далече от истината.
 
Освен херкулесовския обем, поразителното в Макбейновото творчество е неговото качество. Той печели всички важни награди за криминални автори. Романите за 87-и участък, на които се основава популярността му, са впечатляващ корпус от текстове, изградени в предпочитания му жанр – полицейски процедури. Между другото, този термин е изкован от Антъни Бучър, уважавания рецензент на криминални романи на „Ню Йорк Таймс“ от 1951-1968 г., и Макбейн не го харесва. Той смята, че просто пише романи за ченгета.

Ако Макбейн е засенчен от Хамет, Чандлър и Макдоналд, причините са две. Първо, лесно е да се приеме, че при два романа годишно резултатите ще са неравни. Второ, обикновеното ченге, детектив Стив Карела, не е изключителен воин/любовник/философ подобно на Спейд, Мароу или Макгий. Нито е потънал в грижи като Хари Бош на Майкъл Конъли или Джон Ребус на Иън Ранклин. Карела е относително нормален мъж, който обича жена си и децата си, плаща си сметките и е колкото екшън герой, толкова и малко бюрократ. Неговата нормалност може да е слабост в рамките на комерсиалната литература, но отношение на това какво наистина представлява полицейската работа, той вероятно е по-близо до реалността от който и да е американски автор, поне до появата на Майкъл Конъли.

Научаваме, че в колежа Карела е обичал да цитира стихове от „Пустата земя“ на Т. С. Елиът, за да впечатли състудентите си. Като детектив Карела е меланхоличен поет на градското престъпление, който се опитва да внесе малко ред в пустата земя на Изола, неговото фикционално име на Ню Йорк. Изола, италианската дума за „остров“, предполага изолация, която доминира градската джунгла на Макбейн. Един от последните му романи вдъхновява Марилин Стасио, авторитетната рецензентка за криминална литература на „Ню Йорк Таймс Буук ревю“ да напише: „Преди години мислех, че книгите на Макбейн са секси любовни песни за един студен град на насилие. Сега мисля, че те са тъжен бавен танц в един град, където всеки танцува сам.“
Макбейн е роден като Салваторе Ломбино през 1926 г. в Източен Харлем, единствено дете на Чарлс и Мари Ломбино. Баща му работи в пощата и свири на барабан в един оркестър. Докато служи в армията през 1944-1946 младият Ломбино чете Хамет, Хемингуей и Кейн, започва да пише разкази и да ги праща на списания. Всички са отхвърлени. Като ветеран от войната постъпва в Хънтър Колидж и се записва във всички достъпни писателски курсове; сътрудничи на колежанския вестник и основава драматичен състав. Иска да отиде в Париж и да пише, подобно на Хемингуей, но вместо това, когато жена му забременява, постъпва на работа в професионална гимназия в Бронкс. По-късно ще каже, че учениците „пет пари не даваха“ за литература; той обезсмъртява техния гняв в „Училищна джунгла“.

През 1950 г. напуска учителстването и започва да продава омари. Попада на обява в „Таймс“ и е назначен като четец/редактор в литературната агенция „Скот Меридит“, която, наред с другите, държи правата на Мики Спилейн. За четиридесет долара на седмица чете разкази и решава кой може да бъде продаден. Скоро сам започва да пише разкази за популярни списания. Спечелва 2500 долара за научнофантастичен роман, напуска работата и пише „Училищна джунгла“. Използва името Евън Хънтър, което по-късно официализира, защото се смята, че едно етнически маркирано име като Ломбино представлява проблем. След успеха на романа, един редактор в „Покет Буукс“, който се надява, че Макбейн може да повтори успеха на книгите за Пери Мейсън на Ърл Стенли Гарднър, го подтиква да опита да се захване с поредица с меки корици за полицаи. Така се ражда серията за 87-и полицейски участък, подписвана с името Ед Макбейн.

За Макбейн захващането с поредица от романи за детективи от големия град е очевидното решение след успеха на „Училищна джунгла“. Който иска да пише криминална проза, романите за частни детективи са традиционното решение. Прочее, той би могъл да следва мейнстрийма, както и прави, под името Евън Хънтър, успоредно с полицейската поредица. Малко преди смъртта му попитах Макбейн за този негов избор и той ми отговори така:

Мислех, че мога да правя и двете неща. Винаги съм бил благословен (или прокълнат) да пиша бързо. (И дяволски добре, добавя той скромно.) Така че знаех, че мога да поема допълнителния товар на романите загадки. Така например, през 1956 г. публикувах първите три мистерии на Макбейн плюс един роман на Еван Хънтър – „Втори край“ (Second Ending) (След успеха на „Училищна джунгла“ от него се продадоха може би дванадесет екземпляра, шест от които – на майка ми.) През 1957 г. има само два нови на Макбейн и съвсем нищо от Хънтър. Но през 1958 г. публикувах един роман на Евън Хънтър – „Непознати, когато се срещнем“ (Strangers When We Meet), бестселър на „Ню Йорк таймс“, плюс три нови на Макбейн. И все така през следващите години. Например през 1961 г. публикувах друг бестселър на Евън Хънтър – „Майки и дъщери“ (Mothers and Daughters) плюс един Макбейн. Накрая осъзнах, че общността на „качествената литература“ не ме приема за „сериозен“ писател, защото пиша мистерии, а общността на авторите на мистерии не ме допуска в своя клан, защото смята, че аз имам чувството че „снизхождам“ до жанра мистерии. През 2001 г. публикувах „Страната на бонбоните“ (Candyland) от Ед Макбейн и Еван Хънтър, за да покажа различията в стила и обекта при двамата писатели. Критикът на ежедневника „Ню Йорк Таймс“ го определи като акробатичен номер. Ако е така, то цялата ми писателска кариера е (поредица от) акробатични номера.

Напоследък прочетох два от романите за 87-и полицейски участък – „Десет плюс един“ (Ten Plus One) от 1963 и „Отдавна не сме се виждали“ от 1977 г. В началото на „Десет плюс един“ една пролетна вечер бизнесмен влиза в офиса си и е застрелян от близкия покрив. След няколко минути пристига Карела и отбелязва, че още не е дошъл сезона на мухите, но вече са се появили и „се хранят около дупката между очите на мъжа“. 

Карела се връща в участъка и разсъждава: полицейската работа е екипна, а детективът е част от организация. Но, след няколко страници Макбей ни насочва към човешката страна на нещата. Детективът, казва си той, е изправен пред безкрайното човешко насилие и понякога става наблюдател, „посетител някъде от далечния космос, който изучава странната раса на човекоподобни насекоми, които се разкъсват едни други, изтръгват си крайниците и пият кръвта си; той е ужасен, като цивилизован човек отказва да бъде един от тях, неспособен да повярва, че подобна жестокост може да съществува у човешките същества, които вече почти са достигнали звездите“. 

Няколко дена по-късно втори човек е застрелян на тротоара. Карела и неговите колеги се опасяват, че може би се е появил снайперист. Снайперистите ги ужасяват, защото това са опитни стрелци с армейска подготовка, които избират случайни цели. Третата жертва е проститутка, която преди това е учила в местния колеж. Полицаите го посещават и разбират, че жената е била член на драматичния клуб там, първата жертва също е учила в този колеж. Четвъртата е италиански амбулантен търговец на плодове, който няма някаква очевидна връзка с останалите.

Следващата жертва е помощник областен прокурор и портите на ада се разтварят. Следва наистина грозна сцена. Въпреки че като цяло романите му уважават полицията, Макбейн знае и тъмната страна в работата ѝ. Когато убийството на прокурора поражда силен натиск да се открие снайпериста, две корави ченгета - наричани бикове – разпитват осъден по-рано млад мъж, който би могъл да знае нещо. Той си е намерил работа и се стреми не нарушава законите, но това не впечатлява биковете, които го пребиват и след това го обвиняват, че ги е нападнал. Младият мъж е върнат в затвора.

Накрая Карела разбира, че първите шест жертви са били част от колежанската театрална група от единадесет души, които са участвали в постановка на „Дългият път към дома“ на Юджийн О’Нийл. Оттук е лесна полицейска работа да се намерят останалите пет, да се разбере кой има мотив да ги избива и той да бъде заловен преди следващото убийство. Междувременно Макбейн навлиза в интересно отклонение. Карела и неговият партньор Майер посещават Коен, писач на комични сценки. Той им разказва за своята работа, Майер и Карела бързо се откъсват от убийствата, които разследват, те са двама професионалисти, които са очаровани от детайлите в работата на друг професионалист. Макбейн, разбира се, също е завършен професионалист, който е способен да оцени уменията както на Карела, така и на автора на комични сценки.

На пръв поглед „Отдавна не сме се виждали“ прилича на „Десет плюс един“. Някой убива незрящи хора и Карела трябва да разбере защо. Но „Отдавна не сме се виждали“ (едно неприятно заглавие в този контекст), написан четиринадесет години по-късно, е по-сложна, по-изискана творба. Тя започва така: „Мислеше си за града като за галактика. Като за рояк от планети, кръжащи около блестящо слънце. Като за астероиди и комети, прелитащи през мрака на пространството.“ (Прев. Ив. Стефанова)

Това са мисли на Джими Харис, тридесетгодишен чернокож, ослепен от граната във Виетнам, който си изкарва хляба като проси по улиците на Изола. Четем пет страници за него и след това някой му прерязва гърлото. Карела разпитва жената на Харис, която също е сляпа, и се уговаря да я вземе на следващата сутрин да разпознае тялото. Но междувременно някой прерязва и нейното гърло. 

Следва трето убийство на слепец и опит за четвърто. Въведени сме в методичното разследване на Карела. Срещаме се с ченгета, които не са много умни, и ченгета, които са тесногръди. Сексът е в центъра на романа. Съпругата на Харис е имала връзка със своя шеф. Докато разглежда военното досие на Харис, Карела среща друга жена, която го кани на чашка, като подчертава, че съпругът ѝ е извън града. Той отказва. Карела разпитва млада жена, която работи в салон за масаж, защото иска Мерцедес Бенц. („Правя чудесни минети.“) Писателят разтяга тази сцена на петнадесет страници, може би за да ни разтовари от мрачната история за избиваните слепи хора. След това Карела изучава брошура, която подробно описва различни сексуални играчки, включително кукла в човешки ръст, с „гърди и влагалище“, както и „самозасмукващо влагалище“, което се задейства от гнездото на запалката на лека кола. Когато оставя брошурата „Карела изведнъж усети, че може цяла вечност да разчиства пътя си в джунглите на този град и пак да не стигне до място, огряно от слънцето.“ 

Макбейн има силно его и открито демонстрира презрението си към конкуренцията. Той се отнася надменно към телевизионните сериали, в които всяко престъпление е логично и които пренебрегват често „чисто случайния характер“ на насилието. Ченгетата знаят, че Холмс и неговите „дедукции“ се пълни глупости, заявява Макбейн. Той открито подчертава, че Карела не приема теорията, че всички убийства имат своите корени в далечното минало. „Оставяше с тази теория да се занимават калифорнийските автори на криминални повести, според които причините за всички убийства трябва да се търсят в неща, станали половин век преди това, за да може след време някой частен детектив да си намери клиенти.“ Очевидно калифорнийските писатели, които Макбейн визира, са Реймънд Чандлър и Рос Макдоналд, чиито сюжети често са свързани с нещо в миналото. По ирония на съдбата, за да разреши случая с убитите слепи хора, Карела трябва да се върне десет години назад, към военната служба на Джими Харис.

Това не са жизнерадостни романи. Майбейн може да бъде весел, но романите му са страховити. Преди десет години рецензирах „Привилегировани разговори“ (Privileged Conversation), един невключен в поредица роман на Евън Хънтър, една от най-мрачните му творби. В нея става дума за психиатър, който има връзка с по-млада жена, докато съпругата му е на плажа. Проблемите изскачат: жената не е нормална и някоя я дебне. Написах:

Друга поразяваща особеност на „Привилегировани разговори“ е изключително мрачната представа за човешката природа. Обикновена любовна връзка между симпатичен мъж и привлекателна жена бързо се вписва в панорама, която включва измама, изнасилване, кръвосмешение, убийство и лудост. Напълно приличния Чапман трябва да измами жена си. Оказва се, че миналото на семейството на Кейт е стая на ужасите. Един от колегите на Чапман има връзка с деветнадесетгодишна пациентка. Мъжът, който дебне, е зъл, луд и носи смърт. Дори за съпругата на Чапман се оказва, че не е такава светица, каквато изглежда в началото… Практически всеки в книгата е в най-добрия случай слаб, а в най-лошия – чудовище, никой не е пощаден.

През 2000 г. Макбейн публикува „Последният танц“ (The Last Dance), петдесетият роман от серията за 87-и полицейски участък. Като отражение на неговия неизменен интерес към театъра, той разказва за убийство, свързано с авторските права върху бродуейски мюзикъл. Следва „Гневният Бандърснач¹“ (The Frumiou sBandersnatch), за да ни покажат колко лесно Макбейн може да премине от комедия към трагедия. В центъра на „Бандърснач“ е двадесетгодишната Тамар, която има хитова песен с това име по стихове на Луис Карол в хип-хоп ритъм. Нейната звукозаписна компания организира обедно парти на яхта и Майкбейн много се забавлява със света на музикалната култура, как би пропуснал тази възможност. Тамар е толкова млада, че не знае кой е Мик Джагър, а музикалните босове никога не са чували за Луис Карол, но харесват песента „Бандърснач“, защото звучи мръсно. Нахлуват трима маскирани и въоръжени и отвличат Тамар.

Карела поема случая. Заедно с Оливър Уендъл, „Дебелият Оли“ Уийкс, кадърен детектив, но иначе, смешник и ограничен човек, за когото е по-ранният роман „Книгата на Дебелия Оли“ (Fat Ollie’s Book). Дебелият Оли е забележителен комичен персонаж, Фалстаф на Макбейн. Той си мечтае да стане романист и любимец на жените, който в някакъв момент се опитва да впечатли една жена със следната реплика:

- Да вземем например някой наистина голям литературен майстор като Джеймс Патерсън, познавате ли неговия ов?
- Неговият какво?
- Неговият ов. това е френска дума за „творчество“, наричат го ов.

Макбейн отново се забавлява с други писатели – този път с един, който не е способен да изпразни и кошче с боклук – и същевременно ни напомня, че неговият ов (дали да не кажа oeuvre) е сред най-доброто в американската криминална литература.

В „Бандърснач“ Макбейн настроението е в иронично, но скоро то става мрачно. Похитителите на Тамар са двама мъже и една жена. Единият от мъжете иска да изнасили момичето, но жената – Кели – я опазва. След това ситуацията се вкисва, похитителите се страхуват да не бъдат заловени и Кели е оставена да пази уплашената певица.

- Ти можеш да ме опишеш.
- Много момичета изглеждат като тебе.
- Много момичета не биха те отвлекли – отговаря Кели и вдига АК-47 на бедрото си. Трите изстрела отнасят задната част от главата ѝ и разплискват мозък (и кръв по целия радиатор зад нея.
- Еха – мисли си Кели.

Така, към края, Макбейн остава хладнокръвен, не отстъпва и на инч. Той е майстор и неговите приказки за големия град са вечни.

Мрак в Калифорния

Рос Макдоналд, псевдоним на Кенет Милър, е автор на осемнадесет романа, написани между 1949 и 1976, които карат някои критици да го определят за най-изискания американски криминален автор. Неговите романи често се занимават с изтормозени семейства, които крият тайни, дълбоко заровени в миналото, а почитателите му откриват в творчеството му отгласи от Фройд и Едип. Преди години прочетох един от романите на Макдоналд, не ми допадна и се върнах към този автор едва наскоро, когато прочетох два от най-високо оценените негови романи – „Студ“ (Chill) от 1964 и „Обратната страна на долара“ от 1965 г. Стори ми се ужасно мрачен и заплетен.

В своята книга „Съвършеното убийство“ Дейвид Лейман възхвалява Макдоналд за това, че е придал на романите за частни детективи такава „степен на задълбоченост, която не се е среща преди него“. Той казва, че романите на Макдоналд са „готически психодрами“, че носят духа на „изтощено примирение“ и атмосфера, „натежала от вина“. Съгласен съм. Въпросът е дали Макдоналд не е твърде задълбочен, изтощителен и тежък. Когато го чета, започвам да копнея за перченето на Дебелия Оли Уийкс, което да ми донесе облекчението на комизма.

Макдоналд (1915 - 1983) има основания да бъде угрижен. Той оцелява от трудно детство, когато намира убежище в книгите, и завършва литература блестящо в Мичиганския университет. По-време на войната служи във флота, жени се за писателка, с която има труден брак, а единственото му дете се пристрастява към наркотиците. Лейман твърди, че „гениалното хрумване на Макдоналд е да преобразува твърдият (криминален) романс в това, което Фройд нарича семеен романс“. С други думи, Макдоналд изважда престъплението от света на дребните престъпници и го пренася в света на средната класа, където всяко престъпление е обвито в дълго пазени тайни.

Това несъмнено е вярно за „Студ“. Сюжетът му е твърде усложнен, за да бъде обяснен, но ще предложа няколко акцента. В Пасифик Поинт, фикционален град на юг от Лос Анжелис, един младеж се свързва с Лу Арчър, честния детектив в романите на Макдоналд. Докато е на меден месец булката на младежа е избягала с един брадат мъж, който я е посетил в хотела. Арчър разкрива, че това е бил нейният баща, наскоро освободен след десет годишна присъда за убийството на майка ѝ. 
Арчър посещава местния колеж, където е учила девойката, и се среща с преподавателката Хелън, която му казва, че някой я заплашва да я убие. На следващата нощ някой наистина я убива и подозренията падат върху изчезналия бивш затворник, както и върху дъщеря му, избягалата младоженка. Арчър научава, че преди двадесет години бащата на Хелън, полицай в Средния запад, е разследвал убийството на богат мъж, Люк Делони. Без особени доказателства Арчър бързо стига до заключението, че трите убийства – на Хелън сега, на майка ѝ преди десет години, и на Люк, преди двадесет – могат да бъдат дело на един убиец.

Жените играят централна роля във всичко това. Две са убити, трета е заподозряна за поне едно от престъпленията, а други пет или шест се мотаят наоколо – майки, вдовици, сестри, всевъзможни бивши любовници, почти невъзможно е читателят да се ориентира. В края сюжетът се насочва към факта, че предполагаемата майка на един възрастен мъж, с която той живее, всъщност е негова съпруга. Това решение може би е подсказано от брака на Чандлър с жена, осемнадесет години по-възрастна от него.

За мене „Студ“ (още едно заглавие, което означава смърт) поставя въпроса колко усложнения съм склонен да приема. До някаква степен читателите възприемат сюжетите, които им се предлагат. Но в един момент читателят има право да се попита: Какво по дяволите става тук? Всичко зависи от контекста. Приемаме сюжетите на Чандлър заради героите и литературата. Моят проблем със „Студ“ започва с това, че ми е изключително трудно да следвам сюжета, а когато го разшифровам, трябва да приема, че една и съща жена може да убие трима души през един период от двадесет години. При това тези объркани събития са вградени в един изключително сух разказ на няколко изключително непривлекателни персонажи.

„Обратната страна на долара“ е по-разбираем. Млад мъж е изчезнал, може би е отвлечен и Арчър се опитва да го намери. Сюжетът ни отвежда в миналото – една двойка е дала момчето за осиновяване, друга го е отгледала – но повечето действия са в настоящето и се развиват свежо, има хубави описания и добър стил. Моят проблем с романа е самият Арчър. Основното средство на Макдоналд да разгръща сюжета е да кара Арчър да говори с хора, които неизменно издрънкват всичко, което знаят. Той не може да си купи пакетче дъвка, без продавача да му даде някаква важна улика. Той е непоносим бъбривец. Хората казват: „Не би трябвало да ви говоря за това“ или „Трябва да ви изгоня от дома си“, но продължават със словоизлиянията. Съпрузи яростно се карат и разкриват страховити тайни, а той стои доволен и слуша всичко. Повечето криминални романи въвеждат ченгета или частни детективи, които задават много въпроси, за да изровят истината от калта, но Макдоналд довежда този похват до абсурд.

Арчър е не само се бърка в живота на хората, той е и моралист, който винаги им казва как трябва да живеят живота си. Всички са слаби, нечестни и лицемери, единствено Арчър е мъдър и добър. Той казва на богаташ, за когото работи, „Вие не знаете колко зле се чувствам да седя тук и да слушам как ровичкате около вашите мръсни малки претоплени афери.“ (След това прибавя, че е „учуден“, че може да каже нещо подобно. Аз не съм.) При целия му калвинизъм Арчър може да бъде странен по въпросите на секса. Макдоналд въвежда едно сладко, девствено шестнадесетгодишно момиче, а Арчър на три пъти коментира „напъпилите ѝ гърди“: „малките ѝ гърди доверчиво докоснаха рамото ми.“

В духа на чадлъровата традиция хладнокръвният убиец се оказва богата жена. Когато вината ѝ е разкрита, тя се опитва да купи Арчър, но, разбира се, той не може да бъде купен. Във финалната сцена, когато жената предлага да се самоубие, вездесъщият Арчър ѝ казва, че тя трябва да се изправи пред правосъдието. Тогава, след като е представил благородството на Арчър, Макдоналд се насочва към другото решение и оставя жената да се самоубие по един подчертано мелодраматичен начин пред очите ни. 

Писането на Макдоналд е чудесно, свежо и необременено то хумор. Човек може да възхвалява чистотата му или да го проклина заради скованост. Изглежда той се освобождава от своите демони с психодрамите, който причинява на персонажите си. Уважавам повествователното умение на Макдоналд, сериозността му и желанието му да изследва мрачните тайни, които измъчват и най-добрите семейства, но той е твърде мрачен, благочестив и взискателен, за до бъде сред фаворитите ми. Накрая, да го кажа не особени изискано, Лу Арчър е трън в задника.

Целуни си задника за довиждане

Приживе Рос Макдоналд е най-високо цененият от критиката сред тези петдесет писатели. Може би защото той е най-сериозният от тях – възвишените критици, които не са склонни да харесват Джон Д. Макдоналд или Ед Макбейн, могат да сметнат за възможно да оценят високо суровия Макдоналд, който украсява своите романи с препратки към Шекспир, Елиът, Тенеси Уилямс, Джерард Менли Хопкинс и много други значими литературни фигури. Той е авторът на криминални романи за мислещите хора. Чарлс Уилфорд (1919-1988) е до голяма степен негова противоположност. Почти до края на живота му неговата писаческа кариера му носи минимален финансов и критически успех, но след това репутацията му рядко нараства, докато Макдоналд постепенно запада.

Уилфорд е роден в Арканзас и остава сирак на осем годишна възраст. Няколко години живее с баба си в Лос Анджелис, настъпва Голямата депресия, той няма пари и трябва да се блъска с живота сам. Пътува с товарни влакове, работи каквото му падне и на шестнадесет години постъпва в армията, като лъже за възрастта си. По време на войната е награждавам като командир на танк в Европа и след двадесет години служба се пенсионира като подофицер. Още докато е в армията започва да публикува поезия и да пише романи.

Първият му роман „Първосвещеника на Калифорния“ (High Priest of California) е публикуван през 1953 г. Той представлява злощастен троен романс на продавач на коли, танцьорка и нейния съпруг, бивш боксьор. Така Уилфорд навлиза за 20 години в джунглата на евтините издания, в която заплащането е малко, издателите често сменят заглавията на книгите му, а понякога изписват грешно и името му. Вторият му роман „Случаен познат“ (Pick-up) е публикуван през 1955 г. и е посветен на прокълнатата любовна връзка на един провален художник, който работи като готвач в заведение за бързо хранене. През 1960 г. за един месец написва „Женкарят“ (The Woman Chaser) за да има пари да се дипломира.

„Треньорът на бойни петли“ (Cockfighter) от 1962 г. разглежда света на боевете с петли. Филмовата версия на продуцента Роджър Корман от 1974 г. с участието на Уорън Оутс се превръща в култова класика. През 70-те години Уилфорд живее във Флорида и вече публикува книги с твърди корици. Успехът му сред читателите започва, когато през 1984 г. издателство Сент Мартин Прес публикува „Маями блус“. Искал е да го нарече „Целуни си задника за довиждане“ (Kiss Your Ass Good-Bye). Един психопат на име Фреди Френгър е освободен от Сан Куентин и му е казано да напусне Калифорния. Той мами няколко души в Сан Франциско, за да си купи самолетен билет и отлита за Маями. На летището чупи пръст на един кришнар. Човекът изпада в шок и умира, тогава се появява инспекторът от отдел убийства Хок Моузли. Френгър започва индивидуална вълна от престъпления. В един момент открадва пистолета, значката и изкуствените зъби на Моузли. Тук, както и на други места, Уилфорд смесва груб хумор със сериозно насилие. 

След успеха на „Маями блус“, от който е направен и хубав малък филм, издателят пожелава нов роман за Хок Моузли и така се ражда серията: „Нова надежда за мъртвия“ (New Hope for the Dead), „Страничен удар“ (Sideswipe), последван от „Начинът, по който умираме сега“ (The Way We Die Now). Последният носи на Уилфорд първия шестцифрен аванс и излиза през март 1988 г. Уилфред получава няколко авторски екземпляра, които подписва за приятели и умира на Цветница.

В началото на новия век „Случаен познат“ на Уелфорд от 1955 г. е включен в поредицата „Криминални романи: Американският ноар от 50-те години на 20. век“, в която е наречен „нихилистичен ранен роман“, който „следва поклонническото пътешествие на двама изгубени саморазрушителни любовници през дълбините на Сан Франциско“. Поредицата включва „Убиецът в мен“ (The Killer Inside Me), сурово изследване на един шериф психопат на Джим Томпсън, „Талантливият мистър Рипли“ за очарователен американски психопат, който се размотава в Европа на Патриша Хайсмит, и „Наистина страхотни убийци“ (TheRealCoolKillers) на Честър Хаймс за харлемските детективи Ед Джонсън - Ковчега и Грейв Джоунс – Гробаря. Признаването на тези автори от Библиотеката на Америка петдесетина години след първите издания на романите, публикувани главно като непретенциозни книги с меки корици, деликатно ни напомня, че днешните евтини трилъри могат да станат утрешна класика.

Превод Николай Аретов

Източник
Patrick Anderson. The Triumph of the Thriller: How Cops, Crooks, and Cannibals Captured Popular Fiction. Random House, 2007.

¹Bandersnatch е фикционално същество, споменато от Луис Карол в „Алиса в огледалния свят“ и „На лов за Снарк“. В българския превод на „Алиса“ на Ст. Гечев то е наречено, според контекста, Джубджуб и Беготрон.