3. Американският стил: Хамет, Кейн, Чандлър

Лана Търнър и Джон Гарфирд във филма "Пощальонът винаги звъни два пъти" (1946), режисьор Тей Гарет по романа на Джеймс М. Кейн

Съвременният американски криминален роман започва през 1930 г. с тези начални редове от романа на Дашиъл Хамет „Малтийският сокол“:

Челюстта на Самюъл Спейд беше издължена и кокалеста, а брадичката му представляваше издадено напред „V“ под по-гъвкавото „V“ на устата му. Жълтеникавосивите очи бяха разположени хоризонтално, „V“-мотивът се подемаше отново от гъстите вежди, чиито косми стърчаха напред от две еднакви гънки над орловия нос, а светлокестенявата коса се спускаше от високи полегати слепоочия към челото и там образуваше още едно „V“. Общо взето, видът му беше приятен - като на русоляв сатана. (Прев. Ж. Георгиева)

Това е творба на изключително самоуверен автор. Той е намерил своя глас, намерил е своя герой и знае, че ще бъдете хванати от този русоляв сатана, от този Сам Спейд. След като го представя с характерния за самия Спейд сардоничен език, Хамет не губи повече време. В следващия абзац Ефи Перин, очарователната секретарка на Спейд, му съобщава, че някоя си мис Уъндъри иска да го види. Мис Уъндъри влиза – секси, изпълнена с очакване - поредната красавица в беда. Само че тя не е. Истинското ѝ име е Бриджид О’Шонеси и тя е измамница, непоправима лъжкиня и вероятна убийца. Спейд подозира най-лошото, но е доволен да ѝ прибере парите. Той възлага на партньора си Майлс Арчър да следи някой си Флойд Тързби, за когото Бриджид твърди, че мами сестра ѝ. Сестра, разбира се няма. 

Същата нощ, докато изпълнява задачата, Майлс Арчър е застрелян. Скоро и Тързби умира. Така започва приказката за неуловимия скъпоценен Малтийски сокол, която като роман и филм е класика в черния жанр. „Малтийският сокол“ не е първият роман на Хамет, но е най-добрият, а благодарение на екранизацията на Джон Хюстън от 1941 г., несъмнено е най-известният. Не е най-великият черен филм – това ще бъде „Двойна застраховка“ на Били Уайлдър по романа на Джеймс М. Кейн, но комбинацията от Богарт като намръщения Спейд, Сидни Грийнстрийт като вманиачения търсач на Сокола Каспар Гътман, Питър Лори като хилавия и женствен Джоуел Кайро и Елиша Кук като младия гей килър на Уилмър го прави неустоим. 

След няколко десетилетия препрочетох романа, за да проверя дали още се държи и специално да видя дали това, което отдавна смятах за главния недостатък на филма, не идва от книгата. Имам предвид Бриджид, представена от Мери Астор, една актриса, чийто чар ми се изплъзва. Не мога да приема, че Богарт би видял в тази жена нещо повече от възможност за една приятна нощ. Затова и драматичният финал, когато той агонизира от любов по нея, не ми стоеше убедително. Дори и тя да не беше убила неговия партньор, не можех да повярвам, че Богарт си пада по тази зловеща жена със странна фризура, която непрекъснато лъже. Контрастът с възхитителната Филис Дитрихсън на Барбара Стануик от „Двойна застраховка“ или умопомрачителната Джийн Тиърни от „Лаура“ на Ото Преминджър – мъжете и жените с готовност биха правили глупости заради тях. 

Романът е написан пестеливо, енергично и сръчно. Повлияният от Хемингуей диалог е блестящ, а характеризирането на Спейд като циничен, пресметлив, брутален и яростно непокорен е чудесно. (През следващите десетилетия често ще попадаме на влияние от Хемингуей. Писатели като Хамет и Кейн знаят, че са повлияни от него; днес има млади автори, които също са повлияни от него, но не си дават сметка за това.) Талантът на Хамет, заедно с романтичната мистерия около старинния Сокол и обсесията на Гътман по този артефакт правят „Малтийския сокол“ забележителен роман. Но аз намирам редица проблеми в него, недостатъци, които можем да пропуснем, защото сме го чели отдавна, или защото харесваме филма, или защото се възхищаваме от Хамет. Тук, както и в други случаи, носталгията може да замъгли съзнанието. 

За „Малтийският сокол“ е характерно, че всички се страхуват от Спейд. Ченгетата лесно отстъпват пред с него (едно от тях непрекъснато повтаря „Спокойно, Сам.“) и дори районния прокурор не възразява, когато Сам го командва. Когато Гътман и неговата банда заплашват да го убият, той им се изсмива, подхвърля, че насоченият към него пистолет не го впечатлява, и не се оставя на бандата да го измъчва. Ако мъжете отстъпват пред него, жените го обожават – дълго страдалата по него секретарка Ефи, Айва, вдовицата на Майлс Арчър, която си въобразява, че Спейд е влюбен в нея, и дори двуличната Бриджид. Той вдъхва страхопочитание на всички тези хора не с интелект като Дюпен, Холмс и Поаро, а с физическата си сила, с безстрашието си, с моралното си превъзходство. Хамет е бил детектив в агенция „Пинкертън“ и знае, че честните детективи рядко възразяват на ченгетата и предпочитат да си пазят зъбите. Но той е писал за евтините списания и знае, че публиката се радва, когато частните детективи разиграват ченгетата. 

Години по-късно Ед Макбейн кара детектива си Франк Карела да констатира: „Последният път, когато Карела беше срещал частен детектив да разследва убийство беше никога.“ На Хамет не му пука. По, Дойл и Кристи са изковали образа на брилянтния частен разследващ, който е няколко обиколки пред слабоумните ченгета. Хамет прави от детектива човек на действието и като такъв той става централен герой в съвременната криминална литература. Когато Хамет започва да пише, американските полицаи са прословути със своята корупция и бруталност, на техния фон некорумпираните частни детективи категорично се открояват. След това полицията става по-професионална и криминалните следователи поставят акцент върху науката и технологиите. Това намира отражение в криминалните романи, които все по-често включват агенти на ФБР, патологоанатоми и други, всички те добре подготвени специалисти. Но Сам Спейд излиза на сцената в една епоха, в която частният детектив заменя самотният каубой като иконичен американски герой. 

Един от проблемите с „Малтийският сокол“ е хомофобията, въпреки че Хамет не е толкова безочлив като Реймънд Чандлър едно десетилетие по-късно. Това може би е резултат от писането за евтини издания, но е ясно, че и двамата го правят, за да забавляват читателите, които искат да се надсмеят над тези отблъскващи създания – или да гледат как те са нагрубявани или дори убивани. Основната мишена в „Малтийският сокол“ е Джоуел Кайро. При първата му поява, това става в офиса на Спейд, Ефи внася парфюмираната му картичка и съобщава: „Много особен тип.“ След това ние сме пуснати по пистата:

Мистър Джоуел Кайро беше мургав, с дребен кокал, среден на ръст. […] Черното сако, скроено тясно - според раменете, леко се разтваряше около закръглените очертания на бедрата. […] стъпката, с която се приближи до Спейд, бе ситна, танцуваща и леко скоклива. Лъхаше на [френски одеколон] „Шипр“. (Прев. Ж. Георгиева)

Женствеността на Кайро е маркирана в целия роман и както изглежда той е любовник на Уилмър, чиито „извити мигли“ са споменавани често. Днес проблемът не е в това, че гей намеците са отблъскващи, а в това, че са толкова демодирани. (Какво по дяволите е „Шипр“?) 
Но да оставим гейовете, в романа има няколко сцени и сюжетни завои, които нямат особен смисъл. Например сцената, в която Бриджид и Кайро са в апартамента на Спейд и полицията пристига. Спейд не иска да ги пусне, но Бриджид и Кайро се сбиват, Кайро изпищява и ченгетата нахлуват; след това Спейд скалъпва някаква смешна история, която се оказва шега, с която се гаври с полицията. Ако сцената има някакъв смисъл, той е в това да покаже колко лесно Спейд може да манипулира тъпите ченгета. Тя е глупава и в книгата, и във филма – нищо не може на се направи с нея. 

Спейд води невероятен живот. Уилмър и Кайро го заплашват с пистолетите си, но той само се усмихва и ги обезоръжава. Темпераментно изказаното му предложение той и Гътман да предадат на полицията проваления Уилмър и да го обвинят за убийствата е ала-бала, тъй като Уилмър лесно може да се обърне срещу тях. Не по-малко неубедително е разкритието, че Бриджид е убила Майлс Арчър. Нейното самопризнание служи само да засили драматизма на епизода, в който Спейд е разкъсван от любовта си към жената, която е убила партньора му. 

Къде се проявява тази любов? Първият намек за някакъв романс между Бриджид и Спейд се забелязва, когато той се опитва да измъкне от нея истината за Малтийския сокол. „Лъжкиня съм. Цял живот съм била лъжкиня“, признава тя. Спейд се усмихва и казва, че ще направи още кафе, след което „тя вдигна ръце към страните на Спейд, долепи разтворени устни до неговите, притисна се към тялото му.“ Когато Спейд я прегръща, „жълти пламъчета грейнаха в очите му“. Така завършва девета глава. Тя не е супер романтична („жълRaymond-Chandler.jpg Компонент за изображение. Натиснете Enter за въвеждане или натиснете Shift + Enter за въвеждане преди изпълнимия модулти пламъчета грейнаха в очите му“), но служи да ги вкара в леглото, където ги намираме на другата сутрин. Докато Бриджид още спи, Спейд се облича, взима от чантичката ѝ ключа за хотелската ѝ стая и отива да я претърси за Сокола, безрезултатно. След това купува яйца, прибира се, сяда до нея на леглото, не обръща особено внимание на пистолета в ръката ѝ и приготвя закуска. Когато отново се опитва да я разпита, те протестира. „Как може точно тази сутрин да ме караш да говоря за това!“ 

Бриджид се изчервява като младоженка след първата брачна нощ, или нощи, и това е толкова романтично, колкото може да бъде при тях двамата. Никой не я харесва и не ѝ вярва освен Ефи, която през цялото време я смята за пораснало дете. В една следваща сцена със Спейд, Бриджид, Гътман, Кайро и Уилмър някой е откраднал една банкнота от хиляда долара от Спейд. Макар и джентълмен, той отвежда Бриджид в банята и ѝ казва да се съблече. Тя протестира: „Нима не виждаш, че ако го направиш, ще… ще убиеш нещо в мен?“ „Добре тогава. Ще се върнем в стаята и ще ги накарам да ти свалят дрехите.“ Тя се подчинява. 

Когато Соколът се оказва фалшификат, а Гътман и приятелите му са се изпарили, Бриджид признава, че е убила Майлс, Спейд ѝ казва, че ще я предаде на полицията. Подхвърля, че вероятно ще я освободят от затвора след двадесет години и той ще я чака. Казва, че не му пука за Арчър, но ако убият партньора ти, ти си длъжен да направиш нещо. Спейд признава, „че може би ме обичаш и може би те обичам“, но когато тя продължава да дрънка за любов, той гневно я пресича: „Няма да позволя да ме изиграеш.“ Полицаите идват и я отвеждат. 

Сериозна драма, но аз не вярвам и на една дума в нея. Някой, който чете книгата или гледа филма за първи път и е завладян от сюжета, може да се върже на тази сърцераздирателна любовна сцена или да не си даде сметка за пробойните в сюжета, но ако четете внимателно, не можете да отречете че романът, толкова твърд, толкова четивен, толкова въздействащ, е и доста объркан. 

Много от непомръкващата популярност на „Малтийският сокол“ се дължи на майсторската филмова адаптация на Джон Хюстън. Диалогът във филма е почти изцяло взет от романа, но много от слабите или повърхностни реплики са изрязани. Изрязани са и много от епизодите с Айва, вдовицата на Арчър. Изрязана е дъщерята на Гътман, която се появява дрогирана в една безсмислена сцена. Режисьорът смекчава хомофобията и изоставя намеците за някаква връзка между Кайро и Уилмър. За разлика от Хамет, в края не ни казва, че Уилмър е убил Гътман малко преди да го арестуват. Хюстън разбира, че е по-добре да ни остави да мислим, че Гътман все още може да посвети остатъка от живота си на едно безнадеждно преследване на Сокола. Именно Хюстън кара Спейд да се призове на Шекспир и да подхвърли по повод на Сокола: „направен е ние от сънища и сън отвред обгръща този наш живот“ (прев. В. Петров). Много по-добре е да запомним този финал на филма, отколкото последните редове на романа, в които Ефи казва на Спейд, че зловещата вдовица Айва е дошла да го види, а той потреперва и отговаря. „Добре. Нека влезе.“ Тук и на други места Хюстън спасява Хамет от самия него. 

Хюстън променя и отношенията между Спейд и Бриджид с цел да направи кулминационното „може би те обичам“ по-приемливо. След като те прекарват заедно първата нощ, Хюстън изрязва сцената, в която детективът претърсва апартамента ѝ, а тя му вади пистолет. Изрязва и репликата, в която Спейд казва на Бриджид да се съблече, или той ще ги накара те да я съблекат – садизъм от долнопробните списания, който няма място в неговия филм. 

След като наскоро отново гледах филма, продължавам да мисля, че Бриджид е сериозен провал, но вече не обвинявам Астор – този персонаж е невъзможен. И все пак Хюстън е направил класически филм от един заекващ, но брилянтен роман, който преди това е екранизиран два пъти, не особено успешно. Днешната репутация на Хамет до голяма степен се дължи на незатихващата популярност на филма.

Хамет се сражава в Първата световна война, след това е детектив в агенция „Пинкертън“, а в средата на двадесетте години започва да пише за списание „Блек маск“. Най-добрите му романи са „Малтийският сокол“ и „Стъкленият ключ“. Вторият въвежда Нед Бомонт, комарджия, която става близък приятел на политически бос. Бомонт е твърд и находчив мъж, но не е от мащаба на Спейд, а забъркването му с корумпирани политици и убийство не пленява въображението ни така, както става при Спейд, Гътман и Сокола. Последният роман на Хамет, „Кльощавият“ е най-слабият, но Ник и Нора Чарлс вдъхновяват серия от филми с участието на Уилям Пауъл и Мирна Лой, които разрешават различни криминални загадки. 

Хамет е мобилизиран и работи в армейски вестник в Аляска. От години той се е включвал в различни либерални акции и след края на войната е извикан от комисията в Конгреса за да даде обяснения за работата си с движението за защита на гражданските права, разглеждано от ФБР като комунистическо. Отказва да отговаря и прекарва шест месеца във федерален затвор. След присъдата правителството се задейства, за да угоди на ловците на вещици – книгите му са иззети от библиотеките, които получават федерално финансиране, а издателят му преустановява публикуването на „Малтийският сокол“. След смъртта му, като ветеран от двете световни войни, той е погребан националното гробище Арлингтън. 

Наскоро казах на един познат, че Хамет е достоен човек. „Достоен?“ изстреля в отговор той. „Един пияница, който изоставя писането и до края на живота си живее на гърба на Лилиан Хелман.“ Вярно е, че алкохолизмът и здравословните му проблеми вероятно са причината да не публикува друг роман след „Кльощавият“ през 1934 г. Вярно е това, че дълги години живее с Лилиан Хелман. В началото има пари, които постъпват от авторските права на книгите и от киното, но медицинските сметки и съдебните разходи ги поглъщат и през 1961 г., когато умира, той дължи много пари на Хелман. По-късно, когато след смъртта му приходите от книгите му отново избуяват и жестовете ѝ са повече от възнаградени. 

Настоявам на своето: „Малтийският сокол“ е оригинален, завладяващ и оказал сериозно въздействие роман, но е и доста грапав, а писателският път на Хамет прекъсва рано заради лошото му здраве, алкохолизма и демоните в душата му), които не ни е дадено да разберем. Но той е достоен човек.

Кейн

Джеймс Кейн не създава нов жанр като Хамет, нито е толкова умел писател като Реймънд Чандлър, но между последния роман на Хамет и първия на Чандлър той публикува два бестселъра – „Пощальонът винаги звъни два пъти“ (1934) и „Двойна застраховка“ (1936), които са несъвършена класика в жанра, но остават като забележителни филми. Кейн завършва колеж и работи като продавач на застраховки, след това е репортер в Балтимор, тези двете занимания му помагат при писането. Когато е на тридесетина години, през 1924 той сътрудничи на вестник „Ню Йорк уърлд“. Написва пиеса, която бързо е свалена от сцената, но му отваря пътя пред писането на сценарии, през 1931 г. заминава за Лос Анджелис и става сътрудник на „Парамаунт“. Няма особен успех като сценарист, както защото не харесва филмовия бизнес, така и защото много пие, затова решава да напише роман. 

Кейн е впечатлен от процеса през 1927 г., в който Рут Снайдър и нейният любовник Джъд Грей, пътуващ търговец, са осъдени и екзекутирани за убийството на нейния съпруг. Няколко детайла се запечатват в ума на Кейн, включително и фактът, че Снайдър е направила застраховка на съпруга си на свое име и е уредила пощальонът да звъни два пъти, когато носи застрахователните купони. Също, че убийството е зле планирано (наричали са го тъпото убийство), както и това, че в края Снайдър и Грей си прехвърлят вината един на друг. Като романист Кейн разработва мотива за двойната застрахователна полица и свързаните с нея детайли. Вдъхновението му се засилва допълнително, когато, докато кара около Лос Анджелис, среща сексапилна млада жена, която държи бензиностанция със съпруга си, а след това прочита във вестниците, че тя е обвинена за убийството на мъжа си. 

„Пощальонът винаги звъни два пъти“ и „Двойна застраховка“ са кратки романи, не повече от стотина страници, като и двата стъпват на една и съща история. Добре изглеждащ съмнителен мъж среща женена жена, на която не може да устои. Двамата стават любовници и решават да убият съпруга ѝ, да представят смъртта му за злополука и да приберат парите от застраховката, направена на нейно име. Въпреки че убийствата са зле планирани, те все пак успяват да се измъкнат, но се изправят един срещу друг и накрая биват наказани. 

Кейн може да повтори сюжета, тъй като въвежда две различни двойки и ги поставя в различна среда. В „Пощальонът“ Франк е скитник и дребен мошеник. Прочутата му въвеждаща реплика е: „По пладне ме изхвърлиха от камиона със сеното.“ Той спира в „Двата дъба“ – крайпътно ресторантче за сандвичи и бензиностанция, където Ник, собственика грък му предлага работа. Франк мярва Кора, жената на Ник, и приема предложението. Франк е глупав, но се смята за умен. Кора е още по-глупава да му вярва. Стават любовници, решават да убият Ник, но оплескват първия опит. След това Франк убива Ник с гаечен ключ и двамата инсценират злополука с кола. Полицията разбира какво е станало, но един ловък адвокат, името му е Кац, ги отървава. Любовниците се страхуват един от друг, замислят убийството, след това решават, че са влюбени, но тогава се намесва съдбата. В романа няма пощальон, освен в заглавието, което трябва да означава смърт, подобно на разносвача на лед в „Явява се разносвачът на лед“ на Юджийн О’Нийл. Пощальонът не звъни два пъти. 

Романът е възприет като скандален, но по днешните стандарти той не смущава. Кора харесва да я хапят. Най-еротичният момент е, когато двамата са освободени от затвора:

Раздрах дрехите от гърба ѝ. Тя се извиваше и въртеше, бавно, така че да се измъкнат изпод нея. Сетне затвори очи и се отпусна на възглавницата. Косата ѝ падаше покрай раменете на къдрави змийчета. Очите ѝ бяха непрогледни, а гърдите не бяха стегнати и щръкнали към мен, а меки, разстлани като две големи розови петна. Приличаше на прабабата на всяка курва на този света. На дявола му се отели волът оная нощ. (Прев. Ж. Георгиева)

Гореща сцена от 1934 г. 

В „Двойна застраховка“ персонажите са от средната класа и са по-шлифовани, може би дори малко по-умни. Уолтър е тридесет и четири годишен продавач на застрахователни полици. Той си пада по Филис и двамата решават да убият мъжа ѝ. Правят го, като инсценират злополука – падане от задната врата на бавно движещ се влак – и Уолтър си мисли, че е извършил съвършеното престъпление. Единственият, който подозира убийство, е неговия шеф Кейс, който се интересува от застрахователни измами. Уолтър и Филис се измъкват, но се сблъскват с друг вид правосъдие. 

Подобно на Хамет, Кейн има късмет с хората, които екранизират „Двойна застраховка“: режисьорът Били Уайлдър и Реймънд Чандлър, който работи по първия си сценарий. Тяхната филмова версия започва и завършва с брилянтни ноар сцени, които ги няма в романа. В добавената начална сцена сред нощните сенки на Ел Ей умиращият Уолтър излиза от колата и с несигурна крачка се отправя към офиса си, за да запише на диктофон признанието за престъплението. За да се защитят от възможни критики Уайлдър и Чандлър искат още в началото да покажат, че престъпленията не си струват. След това филмът се връща към началото на романа, когато Уолтър посещава къщата на клиент и среща жена му Филис в изпълнението на Барбара Стануик, която е колкото секси, толкова и страховита. Уайлдър и Чандлър сготвят диалог, който успява да се изплъзне на тогавашната цензура. 

Но те не успяват да се справят с главния недостатък на романа – съвършеното престъпление. Както изтъква Кейс, хората, които падат от бавно движещ се влак, обикновено не умират, както се предполага, че е станало със съпруга. Но брилянтната игра на Фред Макмъри, Барбара Стануик и Едуард Г. Робинсън ни пренася през слабите места на сюжета. Във финала на Уайлдър и Чандлър Уолтър отива в дома на Филис. Тя е с бяла копринена рокля. Двамата говорят в мрака. Мечтателната балада „Танжерин“ звучи в мрака. Тя стреля и го ранява. Признава, че никога не го е обичала, че е пропаднала, но няма да стреля по него още веднъж. Той грабва пистолета и я застрелва. След това отива в офиса си, да запише самопризнанието и да умре. 

Финалът на Уайлдър и Чандлър е блестящ, особено ако се сравни с наистина ужасния финал на романа. Там Уолтър и Филис са освободени и се качват на параход за Мексико. И двамата са толкова завладени от чувство за вина, че решават да скочат в океана, където една акула ги чака. Може би така Кейн отговаря на несъгласията, с които е посрещнат „Пощальонът“, и мисли, че правосъдие чрез акула е цената, която трябва да плати за своя неморален роман. Чандлър и Уайлдър имат достатъчно здрав разум да се откажат от акулата и да оставят Филис да умре в прегръдките на Уолтър и от неговата ръка в най-красивата сцена в целия във всички ноар филми.

Автор на криминалета и поет

Ще отделя повече време на Реймънд Чандлър, защото имам проблем с него. Навсякъде той е превъзнасян като майстор на криминалния роман. Похвален е от Т. С. Елиът и У. Х. Одън – но подозирам, че когато Ивлин Уо нарича Чандлър „най-добрия писател на Америка“, той се задява с хора като Хемингуей и Фокнър. Независимо от всички похвали и независимо от явния му талант и историческото му значение за жанра, Чандлър ми изглежда неравен и надценен автор. Твърдя го, след като препрочетох трите му най-високо ценени романи „Големият сън“, „Сбогом, моя красавице“ и „Дългото сбогуване“ и установих, че това често е мъчително преживяване. 

Чандлър е интелигентен, начетен и талантлив автор, но в много отношения е нестабилен като човек. Той е високомерен към чужденците, черните, хомосексуалистите, богатите, жените и пр., и никак не е случайно, че и в трите романа злодеят неизменно се оказва богата жена. По общо мнение сюжетите на Чандлър са най-малкото доста заплетени, ако не и неразбираеми, но неговите почитатели твърдят, че достойнствата му компенсират бъркотията. За мен сюжетите са само част от проблема. Чандлър умее да създава колоритна, оригинална лирическа проза, но е ужасно самовлюбен и разваля книгите си с груби реплики и несериозни сравнения. Той има спешна нужда от добър редактор, но не понася критиките и уволнил агента си, защото, след като прочел първата чернова на „Дългото сбогуване“, един от асистентите му казал на автора, не без основание, че неговия любим Филип Марлоу доста е заприличал на Христос. 

Чандлър е роден в Чикаго през 1888 г. След като баща му изоставя семейството, той и майка му се установяват в Лондон, където са поддържани от богати роднини. Чичо му го вкарва в колеж, след което младежът е принуден да стане държавен чиновник. Той не е доволен и се пробва като писател на свободна практика в Америка. Установява се в Калифорния, скоро при него идва майка му и двамата живеят там, докато той не постъпва в канадската армия по време на войната. След края ѝ се връща в Калифорния и се присъединява към богатата аристократична тълпа, а през 1919 г. се влюбва в привлекателната и изтънчена Сиси Паскал. Тяхната любовна история е доста комплицирана, не само поради нейния брак, но и от факта, че той е на тридесет и една, а тя е доста по-възрастна. Сиси се развежда, но новият брак е невъзможен, докато майка му е жива. 

През 1920 г. Чандлър е нает от малка петролна компания и става добре платен изпълнителен директор. Той живее с двете жени и ги издържа до 1924 г., когато, скоро след смъртта на майка му, двамата любовници се женят. В началото изглежда са щастливи, въпреки че тя го е измамила за възрастта си. Когато сключват брак той е на тридесет и четири, а тя – на петдесет и три, а не на четиридесет и три, както е твърдяла дотогава. Към края на 20-те години и двамата пият редовно, а той има поне една любовна афера в офиса си. Периодично се разделят, Чандлър се изнася на хотел, за да пие сам. 

Заради алкохола Чандлър е уволнен през 1932 г. За щастие, той има спестявания, на които може да разчита, и на четиридесет и четири годишна възраст взима смело решение. Ще стане писател. Чандлър се възхищава от работите на Хамет и решава да сътрудничи на „Блек маск“. Посвещава пет месеца на „Изнудвачите не стрелят“ и „Блек маск“ купува творбата, за която неговият биограф казва, че „има почти неразбираем сюжет“. Но Чандлър пише по-богата, по-колоритна проза от останалите сътрудници на списанието и преди края на десетилетието вече е публикувал двадесет и един разказа в него, като е изкарал по 300-400 долара от повечето от тях. Вече е най-добрият американски автор на евтини криминалета, защото неговите писания надхвърлят формулата на списанието - смес от секс, садизъм и насилие. През 1938 г. един агент показва разказите на издателя Алфред Кнопф, който поискал роман. Чандлър бързо написва „Големият сън“ (т. е. смърт) същото лято. Вплита в него персонажи и сцени от разказите си за „Блек маск“, което обяснява разпиления сюжет. 

В началото, когато Филип Марлоу тръгва за среща с богат нов клиент, той гордо заявява: „Бях спретнат, чист, избръснат и трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знаеше за това. Изглеждах точно така, както трябва да изглежда един добре облечен частен детектив. Бях дошъл на посещение при четири милиона долара.“ (Прев. М. Грънчаров) 

Подобно на Хамет преди него, Чандлър намира своя глас и своя герой. Стилът му е точен при описанията и сардоничен по интонация. Марлоу е моделиран по образеца на Сам Спейд, но е и по-различен. Той говори от първо лице и е по-добре облечен. А клиентите му са богати, за разлика от бандата мошеници, на които се налага да се противопоставя Спейд. 

Във вторият абзац на романа Чандлър ни казва, че през входната врата на къщата на Стърнудови „би могло да мине цяло стадо индийски слонове“ – едно от характерните му преувеличения, с които той се гордее, след това ни съобщава за големия витраж, „изобразяващ рицар в тъмни доспехи, който освобождава завързана за дърво дама, съвсем без дрехи“. Фантазира си, че помага на рицаря да спаси девицата. Това е първият намек, че трябва да гледаме на Марлоу не като на обикновен частен детектив, а като рицар в блестящи доспехи. Началните глави обрисуват Марлоу като крайно независим. Той среща Кармен Стърнуд, която е на двадесетина години и има „малки, остри зъби на хищник“. Тя се кикоти, смуче си палеца (прави го често), пада в ръцете му и възкликва: „Симпатяга си“. 

Измъква се от Кармен и отива да се срещне с баща ѝ в прочутата сцена в парника. Генерал Стърнуд е чудесен старец, който заявява, че и двете му дъщери „нямат повече усет за добро и зло от една котка“. Стигат до деловите въпроси. Някой си Гайгър, търговец на изкуство, всъщност на порнография, иска Стърнуд да плати дълговете на Кармен от комар с писмо, което прилича на изнудване. Марлоу самоуверено заявява че ще се заеме с това така, че Гайгър „ще си помисли, че върху главата му се е срутил мост“. Става дума и за Джо Броуди, на когото Стърнуд е платил 5000 долара, и за Ръсти Риган, ирландец, контрабандист на алкохол и трети съпруг на Вивиан, по-голямата дъщеря на Стърнуд, който е изчезнал от няколко седмици. Генералът нарича Вивиан разглезена и съвсем безжалостна. Във филма Богарт е Марлоу, а Вивиан е играна от Лоран Бекол и нейната интерпретация е смекчена, за да позволи флирта Богарт – Бекол. Сцената със Стърнуд, както и голяма част от романа, е четивна, въпреки че е объркваща, особено по отношение на ролите на Гайгър, Броуди и Риган, а към тях се добавя и Еди Марс. 

Марлоу е приканен да се срещне с Вивиан. Те си разменят шеговити реплики и тя заявява, че маниерите му не ѝ харесват. Той отвръща, че и той не си е загубил ума по нейните, но харесва краката ѝ. Нейният възхитен отговор е: „Божичко! Ти си голям тъмнокос красив звяр! Би трябвало да те прегазя с буика.“ Въпреки арогантността му, надменните богати момичета се хвърлят в обятията на Марлоу (понякога и с лимузините си, а възрастните милионери го обичат като син. 

Няма да се опитвам да резюмирам сюжета на „Големият сън“. Не съм сигурен, че мога. Според една популярна история, когато Хауард Хоукс екранизирал романа, нито той, нито неговите сценаристи можели да кажат кой е убил шофьора на Стърнуд. Хоукс телеграфирал на Чандлър, а отговорът бил „Нямам представа“. Всъщност, няма значение кой е убил шофьора. Той съществува само за да научим, че преди време Вивиан е накарала да го арестуват по закона за защита на обществения морал за това, че е избягал с Кармен, но оттегля обвинението, когато разбира, че смучещата палеца си Кармен е измислила бягството. 

Към края на романа Марлоу попада на една изолирана къща, където мисли, че е държана изчезналата жена на Еди Марс. Двама мъже го хващат, връзват го, извиват му ръцете зад гърба, заключват ги с белезници и го набутват в къщата. Там го посреща загадъчната жена на Еди Марс, той оприличава косата ѝ на сребърната фруктиера и започва да я нарича Сребърната перука. Въпреки че един гангстер се кани да го убие, Марлоу продължава да излъчва хапливи реплики. Тя го пита как се чувства, а той ѝ отвръща: „Великолепно… Все едно че някой е построил бензиностанция върху челюстта ми.“ 

Сребърната перука разрязва въжетата, с които са вързани ръцете му и обяснява, че ключа от белезниците е у гангстера Камино, който ще дойде всеки миг. Въпреки белезниците те се целуват и той се измъква. Марлоу взима пистолета си от колата и когато Камино пристига, оцелява в една размяна на изстрели с ръцете на гърба, първа в дългата история на престрелките. Спасява се, защото Сребърната перука рискува живота си заради него. С ръце в белезници, изглеждащ обречен, Марлоу оцелява защото е едновременно Дон Жуан и Точния мерник. 

Краят на романа разкрива, че именно клетата и лудата за секс Кармен е застреляла Риган, защото той е отхвърлил нейните аванси. След като свързва убийството с Кармен, Чандлър започва да бърбори глупости. Обяснява, че тя страда от епилептични припадъци, като въвежда възможността тази болест, а не явната злоба на богатата кучка да я е подтикнала да натопи своя обичан ирландски зет. 

В случай че сме пропуснали да забележим благородството на скитащия рицар Марлоу, Чандлър кара Вивиан да му предложи пари, за да запази в тайна разкритията си. В една дълга реч той отговаря, че е рискувал живота си за 25 долара на ден, но тя го обижда на чест. Книгата би била по-силна без това самохвалство, Чандлър обаче толкова обича своя герой, че не може да го съкрати. 

„Сбогом, моя красавице“, вторият роман на Чандлър започва с нещо, което мога да определя единствено като улично представление на злобен актьор. Марлоу е по работа в негърски квартал, когато забелязва един мъж „не по-висок от два метра и не по-широк от камион за бира“. (Прев. Г. Даскалов) Този екстравагантно облечен великан влиза в негърски бар и изхвърля на улицата някакъв младеж, който „прелетя през тротоара и се приземи в канавката между две паркирани коли. Приземи се на ръце и колене, като издаваше високи жални звуци, подобно на притиснат в ъгъла плъх.“ Марлоу обяснява, че това е „слаб, тесен в раменете цветнокож младеж в люляков костюм и с карамфил на ревера. Имаше зализана черна коса. Държеше устата си отворена и продължи да хленчи още малко.“ Има и още за това „нещо“. 

„Брикет“ обяснява огромният мъж. Той се представя като Малой Лоса и настоява Марлоу да го придружава, докато търси бившата си приятелка Велма. Става ясно, че тя е пеела в този клуб, докато е бил за бели, но сега е за черни и Малой не може да добре да схване това. Клубът има бияч, който се надсмива над Малой. Огромният мъж го просва на пода. Барманът е тънък, угрижен негър, който се движи, сякаш го болят краката. Когато Марлоу го пита за Велма, „адамовата му ябълка се замята като обезглавено пиле“, след това започва да „върти бялото на очите си“. Когато Малой влиза в офиса на шефа, онзи се опитва да извади пистолет, но Малой му счупва врата. 

Малой си тръгва, а Марлоу остава, за да обясни ситуацията на полицията. Пристигналият детектив въздъхва: „Отново убийство на черни“. И продължава носталгично: „Преди време на Източна 84 петима черни си бяха изографисали харлемски залези един на друг.“ „Харлемски залези“, човек не знае дали тази симпатична фраза идва от улиците или от въображението на Чандлър. 

Цялата тази сцена, която лови окото, е изоставена. Малой не е централен персонаж в историята и скоро изчезва. Нейната функция е да даде на „Сбогом, моя красавице“ въведение, което да е неустоимо за читатели, които обичат да се надсмиват над цветнокожи. 

Чандлър е не по-малко изпълнен с презрение към някой си Линдзи Мариот, който кани по работа детектива в дома си. Мариот живее на брега на океана и когато Марлоу наближава къщата, получаваме следното описание:

Слязох до Монтемар Виста, когато взе да се здрачава, но водата все още имаше чудесен блясък, а прибоят се разбивате далеч в дълги, гладки кръгове. Ято пеликани летеше подобно на ято бомбардировачи току над разпенения гребен на вълните. Самотна яхта се прибираше в пристанището на Бей Сити. Отвъд него огромната пустош на Тихия океан бе пурпурносива. (Прев. Г. Даскалов)

Това е хубаво и по-сериозно, отколкото изглежда. Голяма част от най-доброто в текстовете на Чандлър е свързано с природата. Той харесва небето, дърветата, дъжда, планините и морето много повече отколкото хората. 

Малко от персонажите на Чандлър са по-непривлекателни от Линдзи Мариот. Съобщено ни е, че той е висок и рус, с костюм от бяло трико с виолетов сатенен шал на „дебел, изнежен загорял врат, като врата на пълна жена“. 

Марлоу влиза в къщата и ни съобщава, че го лъхва парфюмът на домакина, презрително описва неговата колекция от произведения на изкуството. Обявява, че е попаднал в една „от тези стаи, в които хората седят по турски, пият абсент с бучки захар в уста и разговарят с високи, предвзети гласове, а понякога просто писукат“. Когато Марлоу поглежда към някакво странно изглеждащо парче метал, Мариот му казва, че това е „Духът на зората“ на Аста Дайъл. Марлоу отвръща: „Аз пък мислех, че е „Две брадавици на задник“ на Клопстейн.“ 

Марлоу едновременно обижда Мариот, но и настоява, че той има нужда от него. Пристъпват към работа, която се състои в това да отидат с кола до близък плаж, където Мариот трябва да плати на някакви мъже за крадени бижута. Мисията се проваля. Пристигат на мястото, някой се промъква зад гърба на Марлоу и го удря по главата. Когато идва в съзнание, вижда млада жена, насочила към него пистолет. Марлоу се присмива на оръжието, но е впечатлен от нейната твърдост, особено когато тя му казва какво се е случило с клиента му: „Няма грешка, мъртъв е. Мозъкът му се стича по лицето.“ 

Чандлър въвежда много детайли, за да се надсмее над един гей мъж, само за да го убие и да ни съобщи, очевидно с удоволствие, че „мозъкът му се стича по лицето“. Толкова харесва тази реплика, че я използва отново. Какво му става на този човек? Това обикновена хомофобия ли е? Или си мисли, че вулгарността ще осигури продажби на книгата? Дали не е възприел лоши навици, докато е пишел за евтините списания и след това не може да се освободи от тях? Книгите му са пълни с отпратки към педита и хомосексуалисти, към негри и кюнци. На други места в „Сбогом, моя красавице“ попадаме на „мръсен жабар“, някой „се взираше… както правят японците градинари“, а една глава започва с „Индианецът вонеше“. 

Не знам как хората могат да четат Чандлър днес, без неговото женомразие да намалява удоволствието. Не е достатъчно да се каже, че Чандлър отразява предразсъдъците на своето време. Човек може да намери у Хемингуей, Фицджералд и Фокнър сцени, които отразяват подобни предразсъдъци, но тези писатели не нападат черните и гейовете, не ги блъскат, не обират пода с тях, а след това не се смеят радостно като Чандлър. Въпросът не е до политическа коректност, а до базово благоприличие. Чандлър се подиграва на хора, които не са му направили нищо и не могат да му отвърнат. Той може да пише великолепна проза, но може да пише и като болен, садистичен кучи син. 

Сексуалните сцени с Марлоу са пълен абсурд. Жените не могат да устоят на мъжествената му бруталност, а той постоянно ги отхвърля. В началото на „Големият сън“ Кармен буквално се хвърля на врата му, а три пъти женената Вивиан е не по-малко влюбена. По-късно, след като е спасил Вивиан от един въоръжен мъж пред някакъв комарджийски клуб са сами в неговата кола, тя му нарежда: „Притисни ме силно, звяр такъв.“ Целуват се и тя му казва да я отведе в неговия апартамент. На което той отговаря, че баща ѝ не го е наел за да спи с нея. (Този човек не е ли чувал за допълнителни бонуси?) Тя го изругава, изважда носната си кърпичка и я разкъсва със зъби. 

Марлоу се освобождава от нея и се прибира, само за да разбере, че лукавата малка Кармен е уговорила портиера да я пусне и сега го чака в леглото му. Тя се кикоти, смуче си пръста и отхвърля завивката, за да се покаже „гола и блестяща като бисер“. Казва ѝ, че отхвърля предложението, защото работи за баща ѝ и подхвърля, че за жените е трудно да схванат, че телата им не са неустоими. Но, все пак, когато се е отървал от Кармен и вижда отпечатъка от „малкото ѝ покварено тяло“ на чаршафа, той яростно разкъсва всичко, което се намира върху леглото. Лоша нощ за носни кърпички, чаршафи и въобще за хетеросексуалността. 

В „Дългото сбогуване“ една богата и красива жена призовава Марлоу в леглото си. Тя се „мята и да стене“. Марлоу признава: „Почувствувах се като жребец. Усетих, че губя контрол.“ След това се появява Канди, мексикански конярче, и го „спасява“. Марлоу се впуска след него. Когато се връща, жената още стене за него. Марлоу бързо слиза на долния етаж и се утешава с бутилка скоч, докато огнената течност не достигне до мозъка му. 

Какво става тук? Чандлър изглежда решен да откаже секс на Марлоу в тези мъчителни сцени на разкъсани чаршафи и наливане със скоч. Повечето мъже, ако са възбудени като жребци, а наблизо има подходяща кобила, не биха били склонни да избухнат и да прегърнат бутилка скоч. Според моя опит, ако един романист се радва на добър сексуален живот, той винаги търси начин да го предаде на хартия, и винаги разбира, че истинските сексуални сцени се пишат дяволски трудно. Чандлър далеч не възхвалява секса и кара Марлоу да го презира. Канди го спасил? Спасил от какво? От лудория с жена, която е богата, красива и възбудена? Струва ми се, че Чандлър е дълбоко неудовлетворен. Той навлиза в петдесетте си години, когато започва да публикува романи, и е в средата на шестдесетте, когато написва „Дългото сбогуване“. Алкохолизмът може да е отслабил неговата потентност, жена му е осемнадесет години по-възрастна и с лошо здраве. Той се грижи с любов за нея, но имаме всички основания да допуснем, че е неудовлетворен. След смъртта ѝ, за известно време живее в Лондон, където става печално известен с пиянските си ухажвания на жени, които се опитват да се сприятелят с него по време, когато мнозина виждат в него склонност към самоубийство. 

Повечето добри писатели имат лична митология, която лежи в основата на творбите им. При Чандлър изглежда, че тя е свързана с омразата му към богатите му роднини, чиито благодеяния е бил принуден да понася като дете, както и с доминиращи жени, които заплашват неговата мъжественост. Тази митология е отразена в разглежданите тук три романа, в които накрая се оказва, че убиецът винаги е някоя богата жена с декадентско поведение. Когато преди малко споменах „улично представление на злобен актьор“ имах предвид сценки с фалшиви негри, които се държат комично, за да забавляват бели хора. В романите на Чандлър богатите жени са представени като дрогирани курви убийци, които се унижават за наше забавление. И това е забавление, но доста странно и перверзно. 

Първите два романа на Чандлър – „Големият сън“ и „Сбогом, моя красавице“ не се продават добре. Авторът не се радва на особено внимание преди да се случат две неща. Първо, неговият и на Били Уайлдър филм по „Двойна застраховка“ става хит, Чандлър достига върха на добре платената работа в киното, въпреки че след това никога не успява да повтори първия си удар. Вторият пробив идва, когато най-накрая Кнопф публикува романите му като масово издание и те имат огромен успех. 

Почти цяло десетилетие Чандлър произвежда слаби романи, накрая успява да се завърне с „Дългото сбогуване“ през 1953 г. Бях зашеметен, когато започнах да чета този последен от главните му романи. Не беше само това, че в него няма улични представления, подигравки с гейове или луди за секс жени в началните глави – самото писане е великолепно, блестящо. То напомня за един по-твърд, по-циничен Скот Фицджералд. Сюжетът в този най-дълъг от романите на Чандлър е объркан, в него има хищни жени и гадни мъже, но тук Чандлър в най-голяма степен реализира своя потенциал. 

Когато Чандлър е в най-добрата си форма, както е тук, начинът на писане е важното. Веднъж той казал на Чарлс Мортън, редактора на „Атлантик мънтли“: във „Всяка епоха единствената истинска проза е тази, която прави магии с думите.“ Най-доброто на Чандлър прави точно това. Неговите сюжети и тесногръдието му могат да ви ядосат, но ако го харесвате, то е заради това, че пише фантастично. Разбира се, става дума само за най-доброто му писане. Той е възхитителен в реплики като тези:

Изглеждаше по-мъртъв от повечето мъртъвци. 
Зеленият камък на карфицата не бе чак толкова голям колкото ябълка. 
Блондинка, заради която епископът би издънил с шут витража в църквата. 
Усещах се кух и празен като междузвездно пространство.

Подобни фрази, а те са стотици, са типични за стила на Чандлър. Най-добрите са поезия („Слънцето грееше толкова ярко, че всичко сякаш танцуваше.“); в най-лошия случай са просто празно бърборене („Слънцето прежуряше, лъчите му бяха безучастни като усмивката на оберкелнер.“). Иска ми се да ги беше използвал по-малко, защото несполучливите затрупват най-добрите. Чудесно написан фрагмент има към края на „Сбогом, моя красавице“, когато Марлоу се отправя с катер към плаващо казино. Особено ми допада фразата „Едва доловима музика се разнесе над водата, а музиката над водата е винаги нещо прекрасно.“ Но не подобни фрази го правят известен, а реплики като „Чувствах се като ампутиран крак“. 

След похвалите към начина на писане в „Дългото сбогуване“ няма да се опитвам да се занимавам със сюжета. Достатъчно е да се каже, че романите на Чандлър насочват към въпроса доколко сюжетът има значение при задушната атмосфера на криминалните повествования. Биографът му Хинли казва, че когато започва да пише криминалета Чандлър заявява, че „най-добрият начин да попречиш на читателите да отгатнат финала на една история… е сам да не знаеш как тя свършва“. Може да се спори дали това е стратегия или рационализиране. Хинли цитира и режисьора Хауърд Хоукс, който споделя, след като е завършил филма „Големият сън“: „Никога не разбирах какво се случва, но си мислех, че основното е да има велики сцени и добро забавление – и добавя: – Никога повече няма да се опитвам да бъда логичен.“ Хоукс и неговите сценаристи (Уилям Фокнър, Джуъл Фърман и Лий Бракет), може да са се отказали от логиката, но литературната нагласа на Босли Кроутър, рецензент на „Ню Йорк таймс“ презрително нарича филма „мрежа от неразбираеми недоразумения“. 

Освен всичко друго, „Дългото сбогуване“ е химн на пиянството. Романът предлага страхотни сцени в елегантни барове и сериозни дискусии за достойнствата и предимствата на различни коктейли. Но химнът става мрачен. Чандлър има сериозен проблем, а Марлоу пие почти постоянно, но рядко страда от нещо повече от обикновен махмурлук. В този роман двама други персонажи представят реалната картина на алкохолизма. В първата сцена Марлоу вижда пияния Тери Ленъкс в Ролс Ройс Силвър рейт пред един клуб, наречен „Танцьорите“. Той отвежда Ленъкс до дома му, за да изтрезнее и двамата стават приятели на чашка. Ленъкс бяга от страната, когато жена му е пребита до смърт. След това Марлоу е нает да намери алкохолизирания писател Роджър Уейд. Накрая Уейд умира, възможно е да се е самоубил, като оставя дълга и мъчителна бележка. Характерната реплика там е: „Червеите в слънчевия ми сплит пъплят ли, пъплят.“ След това става дори още по-страховито. След като Уейд умира, Марлоу казва за него: „Той беше донякъде гадно копеле, но може да е бил и гений. (…) Беше един егоцентричен пияница и мразеше самия себе си.“ Не много привлекателен портрет, особено ако го приемем за автопортрет. 

Доброто писането на Чандлър понякога напомня за Фицджералд, особено в „Дългото сбогуване“. Дори сюжетът повтаря „Великият Гетсби“ с обречения военновременен романс, който завършва с това, че жената се омъжва за друг. Чандлър със сигурност си дава сметка за това, което дължи на Фицджералд, и е шокиращо да се попадне на открита отпратка към него. Марлоу издирва изчезналия съпруг на Айлийн Уейд и тя му показва бележката, която той е оставил:

„Нямам сили да обичам себе си и вече нямам кого да обичам. Подпис: Роджър (Ф. Скот Фицджералд) Уейд. 
ПП. Ето защо така и не довърших „Последният магнат“.

Марлоу пита жената какво означава тази бележка. Тя отговаря, че мъжът ѝ е почитател на Фицджералд и го смята за „най-големият писател пияница след Коулридж, който е вземал наркотици“. Този абзац може да бъде прочетен като обидна неблагодарност към един писател, който е 1) далеч по талантлив от Чандлър и 2) е покойник. Още един пример за бедната бездуховност, която заразява и най-добрите творби на Чандлър. Към края на „Дългото сбогуване“ има една сцена, в която Марлоу се предава на Ерос. Името ѝ е Линда, тя е богата и красива и има черен шофьор, който се казва Амос и се възхищава от Т. С. Елиът. Линда идва в апартамента на Марлоу, той налива шампанско, а тя казва, че иска да легне с него. Той я пита колко пари има, тя отговаря – осем милиона долара, той остроумничи, че решил да приеме офертата ѝ. Сексът трябва да е бил толкова добър, колкото и шегата, защото след един час тя му предлага брак. Марлоу ѝ отговаря, че не няма да изкарат заедно и половин година. Тя го нарича глупак и се разплаква. На следващата сутрин Марлоу разсъждава: „Да кажеш сбогом, в известен смисъл значи да умреш.“ Но оставаме с впечатлението, че не би възразил игричката с Линда да се повтори. Това е прогрес. 

Както предупредих в началото, разпрострях се по-пространно за Чандлър, но е трудно да си представим друг писател, при когото дарбата и слабостите да са така преплетени. Той е странен хибрид между поет и автор на евтини криминалета, а романите му са едновременно брилянтни и вбесяващо напукани. Чандлър е в правото си да бъде Чандлър, но и ние имаме право да ни се иска той да е бил толкова дисциплиниран, колкото е талантлив. Разбира се, ако той наистина беше такъв, може би никога нямаше да напише нищо, защото неговите крайности, добри и лоши, са отражение на безразсъдния начин, по който той живее живота си.

Превод Николай Аретов

Източник: 
Patrick Anderson. The Triumph of the Thriller: How Cops, Crooks, and Cannibals Captured Popular Fiction. Random House, 2007. 
Chapter 3. American style: Hammett, Cain, Chandler