13. Майкъл Конъли: „Смъртта е моят занаят“

Дядото по бащина линия на Майкъл Конъли строи къщи в предградията на Филаделфия. Като млад, бащата на Майкъл, който също се казва Майкъл, мечтае да стане художник и се записва в Университета по изкуствата във Филаделфия, но прекъсва обучението си в началото на петдесетте и се присъединява към баща си като строител, за да може да се ожени. Синът му Майкъл е роден през 1956 г., второ от общо шест деца, и още на девет или десет годишна възраст започва да помага на баща си в строителството. В средата на шейсетте, спад в икономиката на региона заличава бизнеса. Романистът все още си спомня как слагат уведомление за закриване на вратата на семейния им дом.

За кратко баща му се занимава с отдаване на коли под наем. През април 1968 г., докато минава през Вашингтон, окръг Колумбия, се натъква на бунтовете, последвали убийството на д-р Мартин Лутър Кинг младши. Конъли изоставя колата си и намира убежище в близка закусвалня. Тогава е в средата на трийсетте си години и отскоро е преодолял навика да пуши, който започнал да развива на дванайсет. Потресен от случващото се, той купува кутия цигари и отново пропушва. Почива на шейсет от рак вследствие на тютюнопушенето, малко преди първият роман на сина му да бъде публикуван. По-късно, вече като успешен романист, Конъли минава с кола покрай един от застроените парцели на баща му – Колдбрук Фармс – и го обзема гордост от майсторството му и приятната среда за живот в чието създаване и той е участвал. „От години“, казва той, „се чувствам сякаш изживявам несбъднатата мечта на баща ми да се занимава с изкуство.“

През 1968 г. семейството се мести във Форт Лодърдейл. На следващото лято, преди да отиде на работа, майката на Майкъл оставяла него и двамата му по-малки братя в „Холидей Парк“ да се забавляват до насита. Времето е горещо и един ден, отвън забелязват табела „Климатик“ на библиотеката на отсрещната улица. Там те намират спасение от горещината, но библиотекарите не ги оставят просто да си стоят. Трябвало да четат. „Там започнах да чета мистерии,“ спомня си Конъли. „От книгите за „Братя Харди“, които никога не бях чел, до Мики Спилейн. Спомням си как скрих книга с меки корици от поредицата на Спилейн в една по-подходяща за тринайсетгодишни книга и бях спипан от библиотекар, който я измъкна от ръцете ми и каза: „Може би следващото лято.“ Неведнъж ми се е искало да се върна и да благодаря на онези библиотекари за това, че ме караха да чета и особено за това, че четох криминалета.“

Когато Конъли е на шестнайсет, работи като мияч на съдове в крайморски хотел. Карайки към вкъщи една вечер, вижда как мъж с брада тича по улицата. Докато Конъли гледа, човекът съблича ризата си, увива нещо в нея, натъпква го в жив плет, и след това, по тениска, влиза в бар за мотористи на име „Папагал“. Конъли изважда ризата и в нея открива пистолет. Обажда се на баща си, който пък се свързва с полицията. Полицията пристига в дома им и съобщава на Конъли, че някакъв мъж бил прострелян по време на обир и той е единствен свидетел. Детективи разпитват младежа в продължение на часове, след което му показват няколко мъже, измъкнати от бара, и го карат да разпознае заподозрения. Конъли е убеден, че никой от тях не е мъжът, който е видял по-рано. Гневните детективи обаче решават, че просто го е страх да каже истината. Тази случка засилва интереса му към престъпленията. Започва да чете криминални истории във вестниците и колкото може повече криминални романи. Но все още през и ум не му минава, че той самият може да пише за престъпления.

Бащата на Конъли започва работа за голям предприемач и летата синът му помага в строителството. Записва се във Флоридския университет, специалност „Строително инженерство“, но ненавижда предмети като „Въведение в бетона“. „Успехът ми не беше добър и почти всяка вечер търсех утеха по баровете, книжарниците и киносалоните на Гейнсвил.“ Една вечер, в студентския съюз, попада на необичайната екранизация на Робърт Олтман по „Дългото сбогуване“ на Реймънд Чандлър. Конъли все още не е чел негови книги, но филмът му допадна. На следващата вечер го гледа отново и за седмица прочита всичките му романи. Вече знае каква е мечтата му – да стане автор на криминални романи, също като Чандлър.

Когато споделих с баща си тази рязка промяна в плана,“ спомня си, „той ме подкрепи напълно. Неговата кариера на художник се беше изпарила и нямаше намерение да обезкуражава сина си. Съставих план да се запиша в училище по журналистика, да усъвършенствам репортерското писане и да се възползвам от работата, за да навляза в света за който исках да пиша литература – този на полицията и престъпността.

Дипломира се през 1980 г. и работи за вестници в Дейтона Бийч и Форт Лодърдейл. Един ден се връща в участъка, където са го разпитвали когато е бил на шестнайсет, и разговаря със същия сърдит детектив, който все още го обвинява, че не е посочил стрелеца. През 1986 г., трийсет годишният Конъли и други двама репортери написват дълга статия за оцелелите след самолетна катастрофа. Историята попада сред финалистите за наградата „Пулицър“, което му помага да намери работа като полицейски репортер за „Лос Анджелис Таймс“. Преди да получи работата, никога не е стъпвал в Лос Анджелис. За него това е градът на Реймънд Чандлър.

„Криминален ритъм“ (Crime Beat) – колекция от публицистиката на Конъли от 2006 г. – е доказателство, че дори ранните му репортажи са подчертано литературни. Първата част от книгата, разказваща за това как е открит труп във Форт Лодърдейл, е изпълнена с подробности, които по-късно са включени и в романите му. Като полицейски репортер в Лос Анджелис той непрекъснато внася в писателския си архив подробности за уличните ченгета, детективите, началниците на централата „Паркър Сентър“ и агентите на ФБР, които се намесват при ключови случаи. В бунтовете, последвали оправдателната присъда на белите полицаи по делото „Родни Кинг“, се озовава срещу тълпа от тъмнокожи. Млад тъмнокож мъж облечен с тениска с надпис „любов“ му помага да се измъкне. Това преживяване, съчетано с бягството на баща му от друга тълпа през 1968 г., се появява в един от романите му.

Още във Флорида, Конъли написва два романа, които според него не са достатъчно добри да бъдат показвани. До средата на трийсетте си години е репортер звезда, но мечтата му да пише литература сякаш му се изплъзва. След това един ден вижда програма за двойна прожекция на „Дългото сбогуване“ на Олтман и „Китайски квартал“ – елегантният нео-ноар на Роман Полански от 1974 г. Отива да ги гледа и не след дълго започва да пише „Черното ехо“ (1992) – първият му публикуван роман.
Във въведението към „Криминален ритъм“, Конъли разказва как пристига на местопрестъпление и опитва да получи информация от детектив, който досега никога не е виждал да изразява емоции. Конъли го изучава, за да събере подробности за своя фикционален детектив – Хари Бош. Детективът излиза от къщата и му казва, че майка е застреляла трите си малки деца, а след това и себе си. „Той се отдалечи от мен и мисля, че го видях да изтрива сълза от лицето си. В онзи момент осъзнах част от трудностите, опасностите и благородството на тази професия. И разбрах, че имам още какво да дам на Хари Бош.“

За първи път се запознаваме с Бош на втора страница от „Черното ехо“. Сцената започва така: „Хари Бош чуваше как хеликоптерът кръжи там някъде горе на светлото, над тъмнината… усети обземащия го ужас и забърза. Пълзеше с издрани и окървавени колене…“ Това е кошмар по спомени на Хари от Виетнам. Ужасът на тази война е основна част от портрета на Конъли на неговия ядосан и неспокоен детектив. В следващия параграф звъни телефон и го събужда. Часът е 8:53, неделя сутрин. Хари е спал на стола напълно облечен. На включен телевизор. Навсякъде са разхвърляни книги с меки корици, смачкани пакети от цигари и бирени бутилки. Хари страда от безсъние и често пие, за да може да поспи на стола.

С обаждането го призовават на сцена на убийство. Намерено е тяло в дренажна тръба близо до язовир „Мълхоланд“, недалеч от дома на Хари. Той е ядосан. Защо не са го извикали по-рано? Притеснява се, че ченгета, пристигнали първи на местопрестъплението, неволно ще заличат уликите. Хари се поглежда в огледалото и вижда четирийсетгодишни зачервени очи и къдрава, сивееща на места коса. Детективът, ни казва Конъли, е висок малко под метър и осемдесет, със слабо телосложение, а кафяво-черните му очи рядко разкривали емоциите му.

Хари живее в Холивуд Хилс, в малка къща с една спалня, надвесена над стръмен хълм. Къщата олицетворява нестабилността в живота на героя. Първоначалната си вноска по нея прави с пари от филмовото студио, създало филм по един от случаите му, и може да си я позволи, защото единствените му разходи са храна, напитки и джаз. Любовта на Хари към джаза е отбелязана в цялата поредица, той прекарва самотните си нощи в слушане на музиката на изпълнители като Джон Колтрейн, Стан Гец и Франк Морган. Веднъж, слушайки интерпретацията на Арт Пепър на „Толкова хубаво би било да се прибирам вкъщи при теб“ (You’d Be So Nice to Come Home To), той размишлява над това как Пепър се справя с песента: „Бе единственият начин, по който знаеше как да свири и точно тази непоколебимост най-много харесвах у него. Тя бе общото, което се надявах, че имаме.“

Когато Конъли за пръв път посещава „Лос Анджелис Таймс“, редактор му показва история за някакви престъпници, които използвали градската тунелна отводнителна система за да проникнат в трезора на банка. Оттам идва сюжетът на „Черното ехо“. На местопрестъплението, същата неделна сутрин, Хари разпознава мъртвия мъж, Били Медоус. С него са били „тунелни плъхове“ във Виетнам, млади мъже със задачата да изследват тунелните системи на Виетконг. Заглавието на книгата идва от тези тунели: „Всеки от тях беше само едно черно ехо. Вътре нямаше нищо освен смърт.“ В първа глава се описва как Хари преминава през тази дълга неделя и още преди края ѝ подозира, че Медоус е участвал в скорошен обир, включващ прокопаване на тунел в банка. Хари влиза в колеблив съюз с ФБР, от където също разследват обира.

Среща агента на ФБР Елинър Уиш, която по-нататък изиграва важна роля в живота му. Хари се възхищава на красотата ѝ, но отбелязва хладно: „Имаше вид на вряла и кипяла и може би малко отегчена, като се има предвид, че денят едва започваше, точно както изглеждат жените ченгета и проститутките.“ Не след дълго спи с Елинър Уиш, но от ФБР са все толкова враждебно настроени и тя самата следва свой дневен ред. (Името ѝ може и да е предупреждение: „Внимавай какво си пожелаваш.“) В света на Хари властта винаги е врагът, това включва и ФБР. В полицията на Лос Анджелис врагът са длъжностни лица от по-високо ниво, с тяхната некомпетентност, безсърдечност и лицемерие, и по-специално агентите от отдел „Вътрешни разследвания“, които неуморимо опитват да прогонят Хари от полицията.

Хари виси на косъм в полицията, главно защото е разплитал големи случаи и има приятели в медиите. Продължава да работи като ченге, защото убийството на майка му, когато е бил още дете, както и грубото отношение към него в приемните домове, го карат да изпитва дълбоката нужда да поправи света. Пълното му име, дадено му от майка му, е Йеронимус Бош – името на фламандски художник, който изобразява ада на земята, населен от демони и чудовища. Хари е самотен поклонник, който опитва да внесе ред в ада, който е Лос Анджелис.

„Черното ехо“ е дълъг роман, пълен с полицейски истории. Сред силните му страни са сложността и изтънчеността на сюжета. Хари осъзнава, че предстои втори банков обир, отново чрез тунел, и се заема да го осуети. Но по-големият въпрос е кой стои зад тези изкусни престъпления. Не е изненада, че организатори са хора на властта.

Конъли пише „Черното ехо“, преди да опита да го продаде. Успява да наеме предпочитания агент, Филип Шпитцер, агентът на Джеймс Лий Бърк. Конъли си спомня: „Бях късметлия, защото Шпитцер веднага видя потенциал в мен и начерта дългосрочен план.“ Разбира се, Шпитцер успява да направи това, защото Конъли му дава изключителен роман. „Не искаше големи суми от потенциалните издатели. Настоя за план. Приех сделка с Литъл, Браун и отпечатаха първо издание от седемнайсет хиляди копия.“ Книгата печели награда „Едгар“ за най-добър първи роман на годината. Оттогава Конъли работи със същия агент и редактор. Редакторът, Майкъл Пийч, по-късно подписва с Джордж Пелеканос.

Във втория роман на Конъли, „Трафик“ (1993), полицейски детектив е открит в евтин мотел с пръснат мозък – на пръв поглед самоубийство. Случаят би трябвало да бъде възложен на Хари, но някой отгоре го отстранява, което само усилва подозренията му. Хари изпитва интерес към съпругата на мъртвото ченге и започва афера с нея. По-нататък смъртта на ченгето се оказва много по-зловеща от самоубийство. След излизането на тези два романа става ясно, че Конъли е сериозен, амбициозен писател. Писането му винаги е на ниво и понякога лирично, но не е бляскаво като в това на кумира му Реймънд Чандлър. За него той казва:

Това, което ме привлече към неговите романи, беше прозата и невероятната му способност да изгражда образа на Лос Анджелис – място, на което никога не съм бил. Също така, начинът по който изобразява човек, изправен сам пред трудностите и системата. Вероятно защото бях на подходящата възраст, ми действаше опияняващо и вдъхновяващо. Минах през книгите безброй пъти и за разлика от преди, когато четях мистерии и си представях, че съм детектив по случая, героят на деня, побеждаващ злото, при Чандлър си представях, че аз съм писателя стоящ зад прекрасната проза. Разбира се, и Чандлър не е съвършен. Сюжетите му са объркващи и не винаги последователни. Мнението му за жените, расата и хомосексуалността са от онова време и безпочвени. Но силното при него е прозата. Описанието на града. Пасаж след пасаж за Лос Анджелис и изпълненият му с надежда, но същевременно циничен възглед за него е забележителен и въздействащ и до днес. В глава тринайсет от „По-малката сестра“ сме отправени на пътуване из Лос Анджелис дълго четири страници. Марлоу си поема глътка въздух. Главата няма нищо общо с обичайния сюжет.Чандлър просто описва града. Човек даже може да се обърка, че говори за днешен Лос Анджелис. А да постигнеш това е изкуство и причината да бъда и все още да съм толкова вдъхновен от работата му. Един от ритуалите ми преди да започна всяка книга за Бош е да препрочета глава тринайсет.

Четвъртият и петият роман на Конъли – „Последният койот“ и „Смъртта е моят занаят“ – напълно отговарят на създадените от ранните му романи очаквания. Още в началото на „Последният койот“, животът на Хари се разпада. Вдовицата на детектива го напуска. Той се пропива. Земетресение нанася тежки щети на къщата му и строителен инспектор казва, че трябва да бъде съборена, въпреки че Хари все още тайно живее там. И най-лошото: отстранен е от полицията на Лос Анджелис за физическа разправа с висшестоящ офицер и му е наредено да се подложи на психотест. С времето психиатърката влиза под кожата му и Хари ѝ признава, че все още го тормози убийството на майка му през 1961 г., когато е бил на единайсет.

Майката на Хари, Марджъри Лоу, понякога била момиче на повикване, а друг път работела по улиците на Холивуд. Откриват тялото ѝ на една уличка там. Убита е с удар в главата. Арест не е извършен. Хари тогава е в приемен дом, но тя опитвала да си върне попечителството. Знаел, че го обича, независимо от демоните ѝ. С помощта на психиатърката, той осъзнава, че мистерията около смъртта ѝ предрешава живота му и че трябва да научи истината и да отмъсти за нея. Разследването му го води до най-добрата приятелка на майка му – Мередит Роман. Тя му разказва, че малко преди да умре, майка му излизала с видна политическа личност. Трийсет години по-късно Хари подушва, че някой укрива информация. В последствие научава кой е баща му и се среща с него в последните му мигове. Лети до Флорида, за да разговаря с пенсионираното ченге, разследвало смъртта на майка му. Там има късмета да се запознае с художничка на име Джасмин, наричана още Джаз, която става новата жена в живота му. Търсенето на убиеца на майка му е най-въздействащото от ранните романи и сюжетният обрат е неочакван. Последният койот от заглавието, разбира се, е самият Хари. Всъщност има и един койот единак, който понякога се мярка из хълмовете близо до дома му, проскубан и самотен, опитващ се да оцелее във все по-настървената среда, подобно на Хари.

Почитателите на романите за Бош са изненадани когато излиза петият роман на Конъли. В „Смъртта е моят занаят“ – първият му самостоятелен роман – никъде не се споменава Хари Бош. И въпреки това, е може би най-добрата книга, която е писал. Започва така:

Смъртта е моят занаят. С нея си вадя хляба. Тя е наковалнята за професионалната ми репутация. Отнасям се към нея със страстта и точността на погребален агент: мрачен и съчувстващ, когато съм с опечалените, и сръчен занаятчия, когато съм сам. Винаги съм смятал, че тайната на взаимоотношенията със смъртта е да я държиш на разстояние от себе си. Това е правилото. Не ѝ позволявайте да ви облъхва с ледения си дъх.

Това са думите на Джак Макавой, трийсет и четири годишен криминален репортер на вестник „Роки Маунтин Нюз“ – но, разбира се, и на самия Конъли. Още в самото начало Макавой научава, че неговият брат близнак, Шон, детектив от отдел „Убийства“, е мъртъв – привидно самоубийство. Съкрушен и неспособен да приеме това заключение, Джак започва собствено разследване и открива доказателства, които полицията е пропуснала. Брат му вероятно е бил убит от сериен убиец, виновен за смъртта и на други детективи от страната. Общото между убийствата са стихове на Едгар Алън По, които убиецът оставя на всяко местопрестъпление – оттам и заглавието на романа (на англ. The Poet). Джак не може да проведе национално разследване, но понеже разполага с информация, която никой друг няма, успява да стане част от специална група, сформирана от ФБР да преследва убиеца.

Съюзът на Джак със специалната група не е гладък. Някои агенти са открито враждебни. Въпреки това, подобно на Хари в „Черното ехо“, Джак Макавой не след дълго се сближава с привлекателна жена агент: този път името е Рейчъл Уолинг. Малко вероятно е истинските жени агенти на ФБР да имат навика да спят с репортери, които отразяват техни случаи, но по традиция в криминалната литература, всичко хубаво принадлежи на смелите, а недостоверността на романса е смекчена от факта, че Конъли е добър в писането за секс.

„Смъртта е моят занаят“ завършва двойно шокиращо. Самоличността на серийния убиец е пълна изненада, а следва и друг обрат: Конъли оставя смъртоносния „поет“ да избяга. Конъли, наскоро е напуснал „Таймс“, за да се отдаде изцяло на романа, е поразен от това колко убийства остават неразкрити. „Тогава осъзнах колко много хора са се разминавали с убийство. Затова, като пишех „Смъртта е моят занаят“, не ми даваше мира противоречието в това как изкуството не имитира живота. Всички криминални романи сякаш завършваха със залавянето на лошия. В Лос Анджелис такава е развръзката само в около седемдесет процента от случаите. Това, заедно с развитието на делото срещу О. Дж. Симпсън, допринесе за решението ми да оставя Поета да се изплъзне.“ Няколко години по-късно Конъли решава друго и праща Хари Бош по петите му.

Никой от предходните романи на Конъли не е написан толкова леко, както „Смъртта е моят занаят“. Написва го за по-малко от три месеца. „Мисля, че това стана, защото нямах колебания какво би сторил герой като Хари Бош при определени обстоятелства. Един вид пишех за себе си като журналист и затова веднага знаех как би постъпил Джак във всяка ситуация. Историята просто се изля от мен.“

„Смъртта е моят занаят“ е романът, който налага името на Конъли. Изданията с твърди корици на първите му четири романа варират от седемнайсет до трийсет хиляди, а от „Смъртта е моят занаят“ са отпечатани шейсет хиляди копия и продажбите нарастват. Изданието с меки корици влиза в списъка на „Ню Йорк Таймс“ – първият му официален бестселър. Кариерата на Конъли, започнала бавно, но стабилно, рязко тръгва нагоре. От по-скорошните му книги са продадени между двеста и триста хиляди копия с твърди корици.

Хари Бош се завръща в „Ченгета“, където се разказва за филмов продуцент, открит в багажника на колата си и може би убит от мафията. След това излиза вторият му самостоятелен роман, „Кръв“, който ни запознава с Тери Маккейлъб, агент на ФБР разследващ серийни убийци, на когото извършват трансплантация на сърце, след което преследва убиеца на жената, дарила сърцето. Хари се появява отново в „Хари“, където чернокож адвокат е убит, вероятно с намесата на полицейското управление на Лос Анджелис. В края на романа Хари е приклещен в колата си по време на бунт, но успява да се измъкне във вече разграбен магазин, където конфискува малко цигари и се връща към навика, който уж бил преборил.

През 2001 г. Конъли публикува един от най-добрите романи за Бош, „Примката на совата“ (A Darkness More Than Night). Заглавието идва от Чандлър). Конъли става все по-оригинален. Оставя Бош настрана, за да напише два самостоятелни романа, които представят Джак Макавой и Тери Маккейлъб. (Макавой е моминското име на майката на Конъли, а Маккейлъб е моминското име на жена му.) И тримата мъже – Бош, Макавой и Маккейлъб – се появяват в „Примката“. Предходните романи за Бош, написани в трето лице, разказват случващото се от гледната точка на Хари. Докато в „Примката“ се редуват гледните точки на Бош и Маккейлъб. Сюжетът разглежда подозрението на Маккейлъб, че Бош е убиец. Мъртвият престъпник – човек, когото Хари открито презира – става жертва на ритуално убийство. На мястото на престъплението е оставен дървен бухал. Това както и други доказателства свързват убийството с художника Йеронимус Бош, което кара Маккейлъб да заподозре Хари. За романа Конъли казва:

Планът ми беше историята да разкрие повече за характера на Хари Бош и за това до какво води навлизането му в мрака. Под мрака имам предвид подземния свят на престъпност и морална корупция, където той е оплетен като ченге. Философът Фридрих Ницше веднъж пише, че „ако твърде дълго се взираш в бездната, и бездната ще се взре в теб“. Бих казал, че никоя друга реплика или мисъл не ме вдъхновява или допринася за работата ми повече от тази. Хари Бош прекарва по-голямата част от живота си, гледайки в бездната, в мрака на човешката душа. И до какво води това?

В крайна сметка романът е изследване на личността на двама много различни мъже. След пенсионирането си от ФБР, женитбата и раждането на дъщеря му, Маккейлъб е удовлетворен от живота. (Маккейлъб дава на десетгодишния си доведен син по пет долара за всяка работа, която вършел вкъщи, както правел и бащата на Конъли когато бил малък.) В хода на романа всеки от тях спасява живота на другия, но в края му вече не са приятели. Не само защото Маккейлъб подозира, че Хари е замесен в убийство, но и защото според него Хари е прекалено склонен да прекрачи ръба на здравия разум, за да залови чудовищата. Маккейлъб се връща при семейството си, а Хари – в бездната.

В началото на „Град от кости“ куче открива човешки кости, заровени в Холивуд Хилс. Оказват се на зверски малтретирано дете. Хари се заклева да открие убиеца. Той разговаря с доктор, сблъсквал се със случаи на неописуемо насилие над деца. Докторът казва, че не би издържал на тази професия без своята вяра, и разпитва Хари за неговата. Детективът казва: „Имам вяра, имам и цел. Да я наречем религията на синята униформа.“

Хари наближава петдесетте и у него вече се забелязват признаци на улегналост. Държи под контрол пиенето и пушенето и постигна мнимо разбирателство с началниците си. Винаги когато срещне порядъчна жена, се опитва да се отнася с нея подобаващо, само за да я види как умира напразно. Остава все така изтерзан, жаден за изкупление. За какво? – пита го някой. „За всичко“, отговаря той. „За всички грехове. Всички искаме да получим опрощение.“ Въпреки че Хари се бои, че е загубен без своята значка и цел, след като разкрива убиеца на деца, напуска полицията на Лос Анджелис.

В „Законът на Бош“ има две нововъведения. Първо, Хари отново е обикновен гражданин. Второ, за първи път разказва историята си от първо лице, което вероятно е опит на Конъли да разголи още повече от изстрадалата душа на Хари. Пенсионирането на героя не върви добре. Стои до късно, пие твърде много и гледа втренчено стените. Получава обаждане от пенсионирано ченге, което има нова информация за неразрешен случай. Хари много добре си го спомня. Гледката на мъртвата жена с ръце, протегнати като за молитва, още го преследва. Преразглеждането на случая му дава цел, но му липсва значка. Разследването го вкарва в конфликт със свръхсекретно антитерористично звено на ФБР, работещо по правила, въведени след единайсети септември. Когато Хари им се противопоставя, го набиват и хвърлят в килия. С горчивина казва на агент на ФБР как страната навремето била свободна и цитира думите на Ницше, че който се бори с чудовища, трябва да внимава да не стане като тях.

Отново срещаме Елинър Уиш. За кратко с нея са женени, но откакто го е напуснала, живее в Лас Вегас и работи като професионален играч на покер. За него тя е единствената му истинска любов и я иска обратно, но тя отказва. На Хари му е все по-трудно да съхрани душата си. В края на „Законът на Бош“ той неочаквано се доближава до избавление, когато Елинър го запознава с дъщеря му, за която не знае. Конъли дълго подготвя почвата за тази развръзка и аз я намирам за изключително трогателна. Хари получава шанс за щастие. Романът завършва със следните негови думи: „И в този миг разбрах, че всички загадки са разкрити. Бях си у дома. Бях спасен.“ Въпросът е дали Хари може да бъде Хари и същевременно да опази новооткритото щастие.

„Завръщането на Поета“ събира герои и събития от няколко по-ранни романа. Отново срещаме Рейчъл Уолинг от ФБР, видяна последно в „Смъртта е моят занаят“. Отчасти заради аферата ѝ с Джак Макавой, е запратена в Южна Дакота, но сега е призована обратно в Калифорния, защото серийният убиец, наречен Поета, се е завърнал и тя има преки сведения за него. Преминаваме към разказа на Хари от първо лице – Тери Маккейлъб е мъртъв и вдовицата му иска Хари да проучи смъртта му. Възможно е трансплантираното сърце на Маккейлъб да го е предало, но Хари подозира, че става дума за убийство. Редуват се разследването на Хари за смъртта на Маккейлъб и това на ФБР за убийствата на Поета в Невада. Двете разследвания неизбежно стават едно. ФБР опитва да извади Хари от случая. Рейчъл вече е външен човек за ФБР и двамата стават комбина в търсенето на Поета. Партньорството им продължава и в спалнята – главните герои на Конъли вече са три на три със секси агентки на ФБР.

Конъли казва, че малката му дъщеря го вдъхновила да напише „Завръщането на поета“: „Докато гледах как дъщеря ми расте, започна да ме гложди това, че създадох измислен свят, в който убиец като Поета може да се разхожда на свобода... Реших, че трябва да още веднъж да нагазя в мрака за да го открия. За задачата избрах Хари Бош.“

В „Хорът на забравените гласове“, Конъли се връща към разказ от трето лице, а Хари отново работи за полицията на Лос Анджелис. Той се присъединява към нов отдел, който използва ДНК за повторното изследване на хиляди неразкрити убийства. На Хари и партньора му, Киз Райдър, с която са някогашни приятели, им е възложен случая на шестнайсетгодишно момиче, отвлечено от дома си и застреляно през 1988 г. Вече има шанс убиецът да бъде проследен по кръв по пистолета. „Хорът на забравените гласове“ е връщане към фундаменталното. След няколко сравнително нереалистични романа, в които Хари преследва Поета, ухажва агент на ФБР и среща отново съпругата си покерджийка и детето им, този е чиста полицейска процедура. Елинър взима със себе си дъщеря им в Хонконг и в живота му няма жена. Хари е съсредоточен изцяло върху случая, отново в ролята на ангел отмъстител.

Докато чета Конъли, забелязвам кулминацията на процес, който е в ход от „Град от кости“ насам. Точно преди това, в „Примката на совата“, светът на Хари достига дълбините на мрака. Хари е заподозрян в убийство и бива почти убит. С „Град от кости“ романите за Бош започват да се променят. Стилът става по-стегнат, по-съсредоточен. Има повече диалог, за сметка на подробности и описания. Фокусът е повече върху Хари и по-малко върху заобикалящия го свят. За връзката между него самия и героя му Конъли казва:

Първоначално не вложих много от себе си в образа на Хари Бош. За написването му нарочно избрах характеристики, противоположни на моите. Единственото общо между нас бе левичарството. Но с годините и големия брой книги не можех да продължавам да се дистанцирам. Започнахме да имаме все повече общо. Бащинство, мироглед, разбити надежди за Лос Анджелис. След единайсет книги не мисля, че е възможно да не се сближиш с героя си. В един момент слагаш ръка на рамото му и го каниш у дома.

В по-късните романи, Хари вече не пуши. Все още му се приисква да запали, но не го прави. (Конъли никога не е пушил.) Пиенето вече не е проблем. Но несъмнено Хари си остава фаталист. „Нямаше покой“, казва той в „Хорът на забравените гласове“. „Истината не прави човек свободен.“ И все пак продължава да се бори. Отдал се е на религията на синята униформата. Пенсионирането му е грешка. За да бъде себе си се нуждае от пистолета и значката. Към края на романа, в нещо като благословия, началникът на полицията му казва: „Вие съществувате с една цел, детектив Бош… да изпълнявате дълга си.“
С Хари вече се живее по-лесно. Изтерзаният фанатик от ранните романи е заместен от ангел отмъстител, човек с цел, един вид светец. Сега виждаме сюжетната линия на поредицата. Романите за Бош се превръщат в класическа история за прераждане и изкупление. В края на „Хорът на забравените гласове“, Хари се заклева „да продължи мисията си… винаги да говори от името на жертвите.“ Обещанието му е драматично напомняне за това докъде е стигнал криминалният роман. В мистериите за убийството в заключена стая от началото на 20. век никой не е особено впечатлен от трупа на първа страница. Той е просто формалност, отправната точка на пъзела, която позволява на автора и детектива да демонстрират своя интелект. В съвременната криминална проза вече е по-различно, още повече в романите за Бош, където Хари, сега служител на религията на синята униформата, се е заклел да говори от името на жертвите.

Никакви недостатъци ли нямат трилърите за Бош? Не са много. За тези, които не харесват книгите, вероятно са твърде мрачни. Хари не е извор н шеги. В романите няма комични вметки, както в поредицата „Жертвите“ на Джон Сандфорд. Те не са в стила на Конъли. В романите има неподправеност. Трагична гледка. Смъртта е неговият занаят.

Всички романисти ни молят да не бъдем недоверчиви, но винаги остава въпросът до каква степен. Сюжетите на Конъли, както и тези на много трилъри, понякога ни поставят изисквания. Например в „Смъртта е моят занаят“ трябва да се съгласим, че серийният убиец се оказва изумителната личност. В „Завръщането на Поета“ трябва да приемем, че когато Поета изгаря доказателство, от него оцелява парченце хартия, което става решаваща следа за Хари. Но добрите писатели печелят нашето доверие. Приемаме подобни развития на сюжета, защото светът, който Конъли създава, е толкова истински, толкова изпълнен с достоверни подробности и реалистични герои, че искаме да вярваме.

В рецензията си на „Град от кости“ наричам романите за Бош „най-добрата американска криминална поредица в момента“. Няколко романа по-късно искам да добавя дори, че ако вземем предвид задълбочеността и сериозността, които Конъли дописва към характеристиката на Хари, съвършенството на сюжета, прецизността на писането му, ненадминатите познания за полицейска култура и моралната тежест на работата му, романите за Бош са най-добрата криминална поредица писана досега. Има и не малко отлична конкуренция. Макбейн, Пелеканос, Бърк, Чандлър, Макдоналд, Ранкин – всички те имат страхотни книги зад гърба си. Но не мисля, че друг е поддържал толкова високо ниво на писане толкова дълго. За тези от нас, които приемат Хари такъв, какъвто е, в американската проза има само още няколко толкова въздействащи портрета на ядосан, попарен от живота, изтормозен идеалист. Конъли може и да са го скъсали по „Въведение в бетона“, но пък построява света на Хари Бош със същото умение и майсторство, с които баща му и дядо му се отнасят към къщите, които продават. И вече наближаващ петдесетте, става все по-добър.

14. Денис Лихейн: Няма връщане назад

Денис Лихейн е роден през 1965 г. в дорчестърската общност в Бостън, тогава смесица от ирландски, полски и италиански семейства от работническата класа. Родителите му са ирландски имигранти. Баща му работи над тридесет години в „Сиърс енд Робък“, само на пресечка от „Фенуей Парк“, а майка му – в столовите на държавни училища. От самото начало Лихейн чете. „Майка ми ме заведе в библиотека, когато бях на шест, защото монахините ѝ обяснили, че обичам да чета“, казва той. „Влюбих се още с влизането.“ Пред интервюиращ за списание „Джануари“ той казва: „Пиша от осемгодишна възраст. На двайсет разбрах, че просто в нищо друго не ме бива. Отпаднах от два колежа. Тогава си казах, че щом това е единственото в което съм добър, трябва да го взема на сериозно, и започнах да го изучавам. Писането, там, откъдето съм, просто не се смяташе за нещо, с което можеш да се изхранваш, затова ми отне време да поема по този път. Но веднъж като се захванах, бога ми, вече нямаше връщане назад.“

Лихейн учи в колеж „Екърд“ в Санкт Петербург, където придобива бакалавърска степен по творческо писане, а след това и във Флоридския международен университет в Маями, където е под ръководството на писателя Джеймс У. Хол и завършва като магистър по изящни изкуства. От разгледаните дотук той е първият романист, който тръгва от обширния свят на следгимназиални курсовете по писане – който отива в колеж да учи писане. Успехът му напомня за китариста от Нашвил, който на въпроса дали може да чете ноти отговаря: „Да, но и да не можех – все тая“. Лихейн е от сериозните студенти по литература, който знае всичко за гръцката трагедия, Шекспир и постмодернизма, но и да не знаеше – все тая. Човекът е роден да пише.

В студентските си дни Лихейн е фокусиран върху късите разкази, а после: „Бях на двайсет и четири, без пукната пара и с твърде много свободно време. Затова седнах и написах детективски роман и ти да видиш – продаде се.“ Това е съкратената версия; „По едно преди войната“ (A Drink Before the War) не е моментален хит. Лихейн праща романа на агента Ан Ритенберг, която е впечатлена, но и изненадана да научи, че той е толкова млад. Някои от редакторите настояват за промени, които Лихейн отказва да направи, а други предлагат първо издание с меки корици, на което също не е съгласен. След време Ритенберг предава ръкописа на редактор в Харкорт, Клеър Уочтел, която заобикаля по-старши редактор, за да го купи срещу аванс от осем хиляди долара.

Романът, зачетен за развлечение, се превръща в нещо повече. Лихейн казва, че е минал през дузина чернови преди публикуването му. Усилията му се отплащат: книгата печели награда „Шамус“ и са продадени цели десет хиляди копия. Когато Уочтел се мести от Харкорт в Мороу, Лихейн заминава с нея и тя говори топло за лоялността му: „Размахвали са му всякакви пари. Той просто казва: „Колко още лодки да ми трябват?“

Лихейн не пише романа с цел да бъде публикуван. „Исках да се позабавлявам – винаги съм обичал да чета мистерии. Просто го написах.“ И все пак, като учил с хора, които гледат сериозно на литературата, знае какви отзиви може да очаква, когато подготвят трилъра за публикуване. Той казва пред интервюиращ за „СиЕнЕн“: „Идвайки от света, в който бях, пишейки много езотерична кратка проза, напълно разбирах каква граница прекрачвам. Напусках една сфера на писане и преминах към съвсем друга.“

„По едно преди войната“ публикуван през 1994 г., започва с това как трийсет и няколко годишния частен детектив Патрик Кензи пристига в хотел „Риц-Карлтън“ в Бостън за среща с някакви политици. Вместо обичайното облекло – джинси и тениска с принт, той ни казва: „Извадих от гардероба си тъмносин костюм на „Армани“ с двуредно закопчаване – един от няколкото ми получени от клиент вместо пари – избрах подходящи обувки, вратовръзка и риза, и преди да си успял да изречеш „Джи-Кю“, вече изглеждах достатъчно добре да отида да се нахраня.

Това ако ви напомня за Филип Марлоу, когато пристига за среща със семейство Стърнуд в началото на „Големият сън“ – „Бях спретнат, чист, избръснат и трезвен и хич не ме беше грижа дали някой знаеше за това.“ – значи сте добре с паметта. „По едно преди войната“ дава усещането за модерна, дръзка, предназначена за поколението Х адаптация на Чандлър, отговаряща на света на безгранично насилие след Виетнам и Томас Харис. Кензи си прилича с Марлоу по надменното отношение към богатите и тези с власт и из романа можем да открием някой друг „чандлъризъм“ като: „…социопат, падал на глава като малък, леко биещ по размери Роуд Айлънд... чанта, в която можеш да натикаш цяло Перу... по-запустял от сбирка на „Анонимни алкохолици“ на деня на Свети Патрик.“

Лихейн е изненадан, когато споменавам тези сходства с Чандлър. Твърди, че е чел творбите му, когато бил на „около единайсет“, и не ги е препрочитал. Спомня си това: „Научих триковете на ярките (и драстични) сравнения и метафори от Робърт Паркър. Често се смущавам, когато чета „По едно преди войната“, защото наистина си личи, че подражавам на Паркър. Но пък той се е учил от Чандлър, така че предполагам неволно съм бил повлиян от него.“

Сюжетът на романа обединява елементи, познати на Лихейн от детството му в Дорчестър, сред които банди, расизъм и политическа корупция, както и характера на самия квартал. Политици искат Кензи и партньорката му Анджела Дженаро да издирят чернокожата чистачка Джена Анджелин, за която твърдят, че е откраднала поверителни документи. Кензи обижда политиците, които са расисти, сексисти, глупаци и корумпирани, но въпреки това получава работата. Той открива Джена – порядъчна жена, чийто бивш съпруг, Сосия, е жесток наркобос, оглавяващ юношеска банда. Техният син Роланд, който е тийнейджър и ненавижда баща си, ръководи също толкова смъртоносна банда. Възникват много престрелки и сблъсъци. Двамата детективи са подпомагани от Буба Роговски, як и тромав социопат, търговец на оръжия, който е техен приятел и защитник. В крайна сметка Кензи застрелва Сосия и постига примирие с Роланд, който също като Кензи е жертва на детско насилие.

Сюжетът е адекватен, но по-важни са характеристиките, описанията и социологията, които Лихейн застъпва в него. На първо място е връзката Кензи-Дженаро. Ето и първата ни среща с Анджи:

Тя бе подпряла крака на бюрото, обута с черни велурени ботуши в стил Питър Пан, маншетите на джинсите ѝ, пъхнати в тях. Проследих дългите ѝ крака до широка бяла памучна тениска. Останалото ѝ тяло бе скрито зад вестника, с изключение на част от тъмната ѝ гъста коса, с цвят на брулен от вятъра катран, която падаше върху маслиновите ѝ рамене… Очите ѝ бяха с цвят на топящ се карамел. Очи, в които всеки би се потопил без да се замисли.

От този абзац става ясно, че Лихейн е писател, за Анджи си заслужава да умреш, а Кензи е влюбен в нея. Научаваме, също че Анджи е омъжена за Фил и че тримата са приятели от детството, заедно с Буба. Сега Фил бие Анджи. В предходната сцена, когато Анджи сваля тъмните си очила, Кензи за пореден път я вижда с посинено око. Иска му се да размаже стария си приятел – а Буба с радост би го убил – но когато Кензи последно прави това, Фил, след като се оправя, просто нанася още по-тежък побой над Анджи. Защо тази прекрасна, иначе изключително независима жена позволява на пияния си съпруг да я ползва за боксова круша? Не съвсем задоволителният отговор – тя го обича. Кензи не крие нестихващия си интерес към нея, а Лихейн се възползва от въпроса „Ще се случи ли нещо между тях, няма ли?“, който продължава във всяка следваща книга.

Научаваме не само, че Кензи е бил бит от баща му пожарникар, а и че в изблик на ярост го жигосва с нагорещена ютия, което оставя грозен белег на корема му. Той мрази баща си и без капка жал го гледа как губи борбата с рака. И въпреки това, на моменти се страхува, че е наследил част от тъмната му страна – като например когато хладнокръвно застрелва Сосия. Тогава вече знае, че Сосия е малтретирал сексуално сина си и така един вид Кензи убива собствения си баща.

„По едно преди войната“ е обещаващ първи роман, но вторият на Лихейн, „Мрак, поеми ръката ми“ (Darkness, Take My Hand), значително го надминава. Най-малкото защото сюжетът е по-напрегнат – на свобода е сериен убиец, чиято самоличност научаваме чак към края. А стилът на писане е по-свободен, по-гладък. Сюжетът е твърде сложен и не успява да постигне повече от това да загатне нещо. Ужасяващи убийства в настоящето водят до други такива в миналото. Има страшно много насилие – като за начало, млада жена е разпъната на кръст. Осем или десет същински психопати са се развилнели. Самоличността на убиеца до последно е мистерия, но става ясно, че познава Кензи и е решен да му навреди.

Нивото на насилие определено граничи с шекспировото – имам предвид „Тит Андроник“. Хора биват изгаряни и бити до смърт. Чифт очни ябълки биват оставени в кухненския шкаф на Кензи, заедно с подигравателна бележка. Безобиден млад мъж е убит, а крайниците му – отрязани. Убиец с едната ръка опира пушка в главата на жена, а с другата заплашва да пръсне мозъка на детето ѝ. Сцена, в която Кензи посещава виден престъпник в затвора, почтително препраща към епизодите, в които Уил Греъм и Кларис Старлинг посещават Ханибал Лектър. Ако Томас Харис вдига летвата за стилното клане, Лихейн с удоволствие му подражава. Той признава, че е бил повлиян от романите за Лектър, но по-малко по отношение на насилието, казва той, за сметка на „психологическите щети понасяни от онези, които ловят чудовища. Особено Уил Греъм, със своята забележително нестабилна психика.“

Третият роман на Лихейн – „Нищо свято“ – по негови стандарти, предлага комични вметки. Кензи и Дженаро се забъркват с богат и смъртоносен старец и неговата красива и също толкова смъртоносна дъщеря. Неколцина умират, но това е омесено с хумористични сцени. „Ирландец съм“, казва Лихейн. „Хуморът е в кръвта ми. Само че е доста черен.“ И то наистина. Дезире – дъщерята – е опитът на Лихейн да създаде най-красивата и опасна жена във всичкия криминален ноар – върховната фатална жена – и може би успява. Кензи и Дженаро вече са двойка – Лихейн ни отървава от Фил – но остава притеснението, че щастието им няма да продължи дълго. Кулминацията на „Нищо свято“ следва конвенцията на криминалната литература, че героите, вече към края, трябва да изпаднат в привидна безизходица. Както винаги, Лихейн поставя всичко под риск. Кензи е с вързани ръце. Дженаро вече няма сили. Бащата и дъщерята се надпреварват кой да ги убие. Но не се притеснявайте – нашите герои надделяват. Както и авторът, иронично казано.

В „Нищо свято“, Лихейн си позволява някоя друга шега, но в „Законът повелява“ се връща обратно към ужасите. Винаги е бил обсебен от насилието над деца и този роман е посветен само на това. Кензи и Дженаро поемат по следите на изчезнало дете и попадат в кошмара на педофилията. Злините на насилниците в този роман и страданията на невинните са наистина труди за четене. Към края Кензи открива стаята, в която педофил държи жертвите си. Стаята е олицетворение на ада, изпълнено с голи дюшеци, белезници, камшици и дилдота.

Кензи застрелва педофила, след което открива жертвата:

Погледнах във ваната.
Не знам колко съм стоял така, наведен и със зинала уста. Почувствах влага по бузите си и сякаш след цяла вечност, втренчен в малкото голо телце, свито до канала, осъзнах, че плача.

Лихейн изразява моралното си възмущение чрез насилие. Обикновено се оказва, че самите насилници някога са били жертви. Като млад, известно време е консултант на малтретирани деца. На въпрос дали от там произлиза безпокойството му, той казва: „Краткият отговор е „да“. Обсесията ми започна от работата с малтретирани деца. Но вероятно и преди това, просто не съм го осъзнавал. Много от децата, с които израснах, идваха от разбити семейства или такива, в които са ставали жертва на насилие. Докато аз всяка вечер обръщах гръб на тази среда и се прибирах в едно нормално, безопасно семейство, където намирах много любов. Така че, също като Шон Девин от „Реката на тайните“ (Mystic River), вероятно страдам от вината на оцелелите. Късмет, и нищо повече, ме разделя от приятелите ми, които така и не успяха да се измъкнат от онова място, защото аз спечелих от лотарията за родители, а те не.“

Петият роман за Кензи-Дженаро – „Сянка в дъжда“ – представя садистичен злодей, който от чиста злоба подтиква непознати към самоубийство. Поредицата става все по-популярна. От първата книга са продадени около десет хиляди екземпляра с твърди корици. Петата излиза с първи тираж от шейсет хиляди, селектирана е от Литературната гилдия и се продава в още триста хиляди екземпляра с меки корици. Читателите на Лихейн нарастват. Дори Бил Клинтън ѝ е фен. И все пак книгите му сами ограничават обсега си – насилието в тях е такова, че вероятността да достигнат до по-широка публика е малка. Сами по себе си, романите за Кензи-Дженаро са блестящи. Но въпреки това стават все по-трудно поносими, даже излизат извън контрол, не заради начина по който са написани, а заради тематиката.

Колко физическа и психическа болка могат да понесат Патрик и Анджи, да избълва Лихейн, или да изтърпят читателите? Колко чудовища са твърде много? Колко още зверства? Лихейн се радва на забележителен успех. Още в началото на трийсетте си години е сравняван с Реймънд Чандлър. И все пак, всеки възхищавал се на забележителните му дарби на стилист и разказвач, няма как да не смята, че е способен на повече.

Така мисли и Лихейн: „Толкова бях уморен от многото трупове и свиващите червата сцени в името на такива сцени, че със „Сянка в дъжда“ – книга, с която, не е тайна, никога не съм се гордял особено – в зависимост от гледната точка, достигнах или своя апогей, или своя провал. Може би това бе просто естествен страничен ефект на остаряването, но започнах да поставям под въпрос цялостната представа за „добро“ насилие. Просто не се вързваше с познанията ми за света.“

Сред хората, които пишат трилъри, Лихейн в най-голяма степен е изследовател на литературата. Пред класа си по творческо писане в Харвард той казва: „Ще говоря за дълбочина на езика, дълбочина на характера, за епифанични мигове и аристотелова логика… Ако в прозата ви не присъства никаква музика, ако това не е нещо, което можете да предложите, тогава ви съветвам да се захванете с друго, защото тя е единственото, което разделя литературата от всяка друга форма на изкуство. Холивуд е по-добър в гонките с коли, експлозиите и силната драма. Това, с което ние разполагаме, е език и дълбочина на характера, способността да преведем читателя през нечий живот.“

Той споделя, че най-голямо влияние му е оказал Греъм Грийн и не смята себе си толкова за криминален писател, колкото за градски романист, като казва: „опитвам да вървя по стъпките не толкова на Чандлър или Хамет, а по-скоро по тези на Хюбърт Селби, Ричард Прайс, Пийт Декстър, Уилям Кенеди.“ Изпитва особено възхищение към „Пласьори“ (Clockers) на Прайс и „Последната добра целувка“ (The Last Good Kiss) на Кръмли. Музиката също е важна за него. Говори как гласът на разказвача в „Реката на тайните“ е вдъхновен от Брус Спрингстийн и че докато пише романа, слуша „Клаш“, „Ролинг Стоунс“ и „Ред Хот Чили Пепърс“, наред с други.

Пред интервюиращ за сайта „Репортер на книги“ (bookreporter.com), казва: „Привлечен съм от класическата трагедия като форма. Мога да пиша комедии и искрено се възхищавам на сатирата, но силата ми, доколкото мога да преценя, е в трагедията.“ Пред друг интервюиращ казва: „Имам интерес към това, което бих искал да нарека „повествование за смъртно събитие“, тоест повествование, в което се случват лоши неща и трябва да бъде платена висока цена. Така се спрях на криминалната литература. Пиша за насилие. Това обсебва мислите ми. Не мога да си представя да напиша книга без престъпление.“ 

Въпросът е дали може да черпи вдъхновение както от практическите си познания от детството, така и от литературната изтънченост, която придобива в колежа, за да напише роман за престъпление, който преминава отвъд мелодрамата и навлиза в границите на трагедията. Започва да размишлява над трагедия в някой работнически квартал на Бостън – „епична история за обикновен живот“. Зародишът на сюжета се оказва в съзнанието му от години. За магистърската си теза написва история за ченге на име Шон, със заглавие „Реката на тайните“, и пръснати из романите за Кензи-Дженаро, могат да бъдат открити наченки на още несъществуващия роман. Често споменава самата река – за Лихейн, името ѝ е въздействащо, мистериозно, магическо. В „Мрак, поеми ръката ми“ един от героите управлява магазин за хранителни стоки, преди да стане бос на мафията. В „Реката на тайните“ бившият затворник Джими Маркъс също управлява магазин и накрая решава да се върне към престъпността. В „Мрак, поеми ръката ми“, двама психопати и тук се опитват да примамят младите Патрик и Фил в своя ван, което напомня за отвличането, с което започва „Реката на тайните“. В един от романите за Кензи-Дженаро дори има кратко, енигматично споменаване на човек, който бива застрелян край реката, както става и с двама мъже в романа. Накратко, „Реката на тайните“ преследва Лихейн с години и в началото на новия век вече е готов да се изправи пред нея.

За всеки ценител на изящното писане, това да остави „Реката на тайните“ и да отвори романите за Кензи-Дженаро е като да стъпи извън увеселителния парк и да навлезе в свят, толкова истински, че чак болезнен. Въпреки всичкия лиризъм, хумор и романтика в книгите за Кензи-Дженаро, в крайна сметка става дума за насилие. В интервюта, Лихейн подчертава задължението на писателя да развлича: „Това е основната ни работа – да ги държим будни край лагерния огън. Трябва да е забавно, трябва нещо да се случва.“ Проблемът с книгите за Кензи-Дженаро е, че са твърде развличащи. Лихейн се е постарал през цялото време нещо да се случва; отнема твърде много невинни животи. Струва ми се, че у него съжителстват както ирландски поет, така и ирландски дявол. Дяволът е този, който го кара да напише пет романа за психопати-мародери, докато при „Реката на тайните“ командването е в ръцете на поета. Лихейн най-накрая се изправя пред реалността, в която проблемите ни най-често произлизат не от психопати, а от самите нас.

Сюжетът на „Реката на тайните“ е добре познат, както от романа, така и от изключителния филм на Клинт Истууд. Запознаваме се с Шон Девин, Джими Маркъс и Дейв Бойл, когато са на единайсет. Още тогава, Джими е здрав разбойник. Шон е хладнокръвен и бдителен. Той знае, че ще отиде в колеж и ще постигне нещо. Дейв е лепка, „хлапе с хилави ръце и кротък поглед“. Началото на романа представлява мрачна поема за трите момчета и света, в който те и Лихейн израстват. Лихейн го нарича Източен Бъкингам и казва, че е смесица от няколко работнически квартали на Бостън:

Те живееха в Източен Бъкингам, точно на запад от центъра – квартал с тесни магазинчета, малки детски площадки и месарници, където месото висеше по витрините, все още с розов от кръвта оттенък. Баровете бяха с ирландски имена, а до бордюрите имаше паркирали седани. Жените връзваха триъгълни кърпи на главите си, и носеха в портмонета от изкуствена кожа цигарите си... През деня майките прелистваха вестниците за купони. Вечер бащите бяха по баровете.

Джими живее във Флатс, най-бедният район на Ийст Бъки, заедно с тъжната си, мълчалива майка и баща си, който е пияница и го бие. И все пак Джими обича мястото заради хубавото прекарване, уличните партита, на които човек внезапно загърбва проблемите и оплакванията си, притесненията от загубената работа и старите вражди и успява да се отпусне и наслади на живота.

Дейв е отвлечен от двама педофили и изтърпява четири дни на сексуално насилие, преди да избяга. Тази сцена е вдъхновена от реална случка от живота на Лихейн когато е бил на единайсет. Той и негов приятел се сбиват и случайно са разтървани от двама детективи, които след това ги карат до домовете им. Лихейн си спомня колко разстроена е майка му. Как разбра, питала го тя, че мъжете наистина са детективи? Двайсет години по-късно, Лихейн си спомня за инцидента и по него написва „възможно най-лошото, което можеше да се случи“. В романа Дейв се завръща у дома и решава, че е герой, но немилостиви съседи гледат на него като на „повредена стока“, а някои деца дори го наричат педераст. Дейв е самотно, чувствително момче, на което му е писано да страда още.

Действието продължава през 2000 година, когато тримата мъже вече са по на трийсетина години. Късното си тийнейджърство Джими прекарва като успешен престъпник, след което две години лежи в затвора. Ражда му се дъщеря – Кейти, майка ѝ почива от рак, намира си нова съпруга – Анабет, с която имат две дъщери. Държи магазинче във Флатс. Джими започва да води приличен живот, докато една неделна сутрин не разбира, че любимата му Кейти е намерена мъртва. Шон, сега полицейски детектив, поема случая. Дейв, женен и с дете, е заподозрян. В последствие Джими убива Дейв, но Шон доказва, че не той е убил Кейти. Докато завесата пада, Дейв е умрял напразно, Джими обмисля отново да поеме по пътя на престъпността, а Шон се заклева да докаже, че Джими е убил Дейв, въпреки че е малко вероятно да успее.

Това, с което книгата въздейства са неподправените човешки емоции – обичта на Джими към дъщеря му и яростта му от това, че тя е мъртва. В сърцераздирателен пасаж наподобяващ молитва, отправена към мъртвата му дъщеря, Джими казва, че я е обичал повече от майка ѝ, сестрите ѝ, и дори от жена си Анабет. В романа, това е част от вътрешен монолог. Докато във филма, сценаристът Брайън Хелгеланд отказва да заличи тези силни думи, затова ги вмъква като диалог в сцената, в която Джими горчиво казва на Дейв, че не може да заплаче за нея.

Лихейн използва всичкия си опит, за да пречупи струните на сърцето на читателя. Разгръща изчезването на Кейти в цели сто страници, преди Шон най-накрая да потвърди, че тя е мъртва. Виждаме как Джими все повече бива завладян от страха и когато му съобщават новината, изгубва контрол, и ридаейки се бори с полицията да види тялото ѝ. В книгата сцената е много емоционална, но във филма – още повече, тъй като душевната мъка на Джими, предадена от Шон Пен, е показана в близък план, а след това и от въздуха, което създава почти непоносима картинка на ярост и болка.

С всички моменти на дълбока драма, романът е толкова въздействащ, защото се позовава на онази „дълбочина на характера“, която Лихейн изисква от своите ученици. Опознаваме героите на Лихейн толкова добре, колкото познаваме всеки от най-новата американска литература. Малцина са напълно безпроблемни. Единствено обречената Кейти, видяна за кратко, пламти от енергия и надежда – качества, които е трудно да съхраниш във Флатс – но умира, опитвайки се да избяга. Разглеждаме отблизо същността на тези хора и измъчените им отношения, докато стане почти непоносимо. Лихейн ни кара да разберем хора, които сами не разбират себе си.

Изграждането на добра характеристика на герой изисква поне три елемента. Първо, писателят трябва истински да познава героите си. Второ, познавайки ги, трябва да притежава таланта да им вдъхне живот. Трето, трябва да има смелостта да забави действието и да разгърне пред нас героите, поемайки риска да загуби някои читатели. Нужно е да се довери на текста, на таланта си, както и на читателя. Лихейн следва тези точки както с героите си, така и с нежния, но безмилостен портрет на техния бостънски квартал, който сам по себе си е важен герой. Докато пише „Реката на тайните“, Лихейн знае, че ще загуби много почитатели на Кензи-Дженаро, но не подозира колко нови ще бъдат привлечени от работническата му трагедия.

Рискът, който поема, му се отплаща. Романът е възхваляван като: „въздействащ“, „завладяващ“, „брилянтен“, „страховит“, „съкрушителен“, „разтърсващ“, „смущаващ“, „пленителен“ и „трагедия с шекспировски пропорции“. Повечето рецензенти го разглеждат не като жанров роман, а като сериозна литература за живота на американеца.

Някои рецензенти правят сравнения с гръцката трагедия. Ако класическата гръцка трагедия предполага велик човек, повален от злощастен недостатък, то „Реката на тайните“ не е това. Подобно на романа на Теодор Драйзер, по-добре е да се въз приема като американска трагедия. Дейв, изнасилен като дете, сломен духом като възрастен, поначало е обречен. Това, че умира за престъпление, което не е извършил, за сметка на това, което е, е жалко и иронично, но не и трагично. Шон е умно ченге с несполучлив брак – може би архетипен образ, но не и трагична фигура. И накрая Джими: ако приемем, че при него има нещо трагично, то няма да е това, че е велик човек повален от живота. Той е по-скоро мъж, едновременно силен и слаб, който не може да преодолее недостатъците си – или както ги нарича „бремето на моята природа“ – които го дърпат обратно към престъпността. Джими е противоречив герой, в някои отношения предизвикващ симпатия, но не и трагичен. Споделяме мъката му, когато дъщеря му умира, но не може да се твърди, че страданието го извисява морално.

Трагизмът в романа е по-всеобхватен. Джими е трагичен дотолкова, доколкото живее в свят, в който насилието води само до още насилие; свят, научил го да следва единствено пътя на отмъщението, а не и този на прошката или разбирането. Трагичното е реалността, в която тези хора живеят: свят на алкохолизъм, бой над съпруги и престъпност, бедност, невежество и насилие, които, поколение след поколение, пораждат само още бедност, невежеството и насилието. Лихейн, момчето развило интерес към книгите благодарение на монахини, успява да избяга от тази среда и подобно на Лари Макмъртри в „Последната прожекция“ (The Last Picture Show), гледа назад към детството си с любов, съжаление, болка и гняв. Трагедията в „Реката на тайните“ е в това как не всеки получава шанс.

Лихейн е благословен – късметът на ирландците. Клинт Истууд купува филмовите права върху романа, наема добър сценарист, събира брилянтен актьорски състав и прави един от най-добрите американски филми от години насам. Шон Пен и Тим Робинс печелят награда „Оскар“ за ролите си на Джими и Дейв, и мнозина считат представянето на Пен за най-доброто след това на младия Марлон Брандо. Интересно е да прочетеш книгата и след това да изгледаш филма. В романа има много повече подробности за живота и мислите на героите, но пък филмът предлага сцени, които добавят едно ново измерение към историята. Това, което постига филмът е да представи сюжета много сбито, без да му навреди.

Подхванах Лихейн отзад напред. Когато романът му „Злокобен остров“ дойде за рецензия през 2003 г., не бях чел нищо негово. Но особената и мрачна история ме грабна и ме накара да прочета и по-ранните му творби. Ето как започнах рецензията си:

Да зачетеш „Злокобен остров“ на Денис Лихейн е като да стъпиш в кошмар от лудост, насилие и заблуда. Да дочетеш романа – би било престъпление дори само да загатнеш края му – означава да изпаднеш в състояние на обърканост, дори раздразнение, и накрая да разбереш способността на един майстор-разказвач да си играе с умовете на хората. Ако можехме да съживим Едгар Алън По и да го снабдим с днешния постмодерен набор от трикове, той вероятно би написал някаква история, толкова неочаквана и обезпокоителна, колкото „Злокобен остров“.

Лихейн е наясно, че след „Реката на тайните“ не може да продължи с нещо подобно: „Помислих си: защо да не обърна на триста и шейсет градуса и да не си поиграя с нещо, към което винаги съм имал интерес – готиката. Така и направих.“ Той нарича романа „почит към готиката, но също така към второстепенните филми и криминалетата“.

„Злокобен остров“ е хитро скроен и добре си играе с нас. Четем с едни очаквания и внезапно, в края, откриваме, че реалността е противоположна на това, в което сме били подведени да вярваме. Не всеки е доволен от финалния обрат. Някои читатели изпитват гняв, други объркване. Лично аз бях потресен от края, но същевременно впечатлен от това колко изкусно бях изигран. „Злокобен остров“ не е стъпка напред за Лихейн, а по-скоро застой, който му позволява да се подготви за следващия голям роман. Такъв вече предстои. Действието се развива отчасти по време на полицейската стачка в Бостън през 1919 г., но засяга и други събития от същия период. Ще бъде, казано от него с въздишка, дългичък.

Засега въпросът е следният: Колко добър е „Реката на тайните“? Струва ми се, че от гледна точка на популярната американска литература, е страхотен роман, подобно на „Главната улица“, „Самотен гълъб“ (Lonesome Dove), „Оттук до вечността“ (From Here to Eternity), „Цялото кралско войнство“ или „Гроздовете на гнева“. Малко от големите ни писатели са опитвали да пишат трагедия за работническата класа. Макмъртри пише за каубои, Джоунс – за войници, Стайнбек – за лишени от собственост фермери, а в шедьовърът на Драйзер се говори за млад мъж, който опитва да се издигне отвъд произхода си. „Реката на тайните“ не е по-лош от който и да е от тези качествени романи.

В „Реката на тайните“ стават няколко убийства, но обичайните елементи на криминалната литература липсват. Шон е ченге, което опитва да разреши убийство, но не е протагонист в романа, и въпреки че открива убиеца на Кейти, не може да докаже, че Джими е убил Дейв. Извършителите на главното убийство не са зли – смъртта на Кейти е непреднамерена. Романът не предлага традиционен романс. Тримата централни герои са женени, от които Джими с най-щастлив брак – за лейди Макбет от работническата класа, която иска той отново да се захване с престъпна дейност. Би могло да има продължение, в което Джими става цар на престъпността, а Шон прави опит да осуети действията на стария си приятел. Но Лихейн казва, че не планира продължение. „Реката на тайните“ е дотолкова криминален роман, че надхвърля рамките на жанра и го трансформира, както „Хамлет“ прави с пиесите за отмъщение, които вдъхновяват написването му.

В интервю Лихейн казва: „Смятам, че криминалният роман застъпва много от тематиката на социалния. Ако човек иска да пише за грозната страна на Америка, или за другата Америка, за която избягваме да се сещаме, може просто да се обърне към криминалния роман.“

По отношение на социалния роман – важен роман засягащ американската действителност, необходимостта от който Том Улф и други подчертават, Лихейн попада в графа, която може да бъде проследена чак до Драйзер и Стайнбек. А във връзка с нашата тема – възходът на трилъра – „Реката на тайните“ е изключително постижение. За около осемдесетте години след „Хамет“, хиляди писатели пишат криминални романи, които следват приблизително една и съща формула. Някои, в границите на тази формула, са брилянтни, но все пак ограничени от това, което заставя. Овладял занаята на криминалния трилър още с ранните си книги, с „Реката на тайните“ Лихейн достига нещо ново – върха на американската популярна литература. И други писатели правят опит за това и не са се отказали да опитват. Но благодарение на артистичния си и пазарен успех, „Реката на тайните“ се превръща в романа, който променя пейзажа; който дълго ще вдъхновява и служи като предизвикателство за много автори.

Превод Ивелина Комитова

Източник
Patrick Anderson. The Triumph of the Thriller: How Cops, Crooks, and Cannibals Captured Popular Fiction. Random House, 2007.