Българи и гърци: елементи от взаимната им оптика през ХХ век
Изследването на образа на съседа на Балканите представлява изкушение и предмет на занимание вече твърде много години. Претенцията за изчерпателност би била обаче прекомерна, въпреки проявената от много специалисти от различни полета на хуманитарната сфера настойчивост. Точно поради това и за да избегна измамното внушение за “окръгленост” на темата представям своите наблюдения за взаимните представи на българи и гърци за един относително дълъг период от време, съзнателно запазвайки формалната фрагментарност на изложението.
Опитах се да представя изводите си от анализирането на еднакви или близки по вид извори - български и гръцки, да набележа общите и различните места в набора от представи, които оформят съответно образа на гърка и образа на българина. В крайна сметка можем да заключим, че тези образи са се изграждали, възпроизвеждали и утвърждавали почти винаги на основата на съществуващите и минали противоречия и конфликти и много по-рядко представляват резултат от осмисляне “близостта” между двата народа. Дори когато надделяват положителните нагласи и разбирането за необходимостта от “изчистването” на негативните стереотипи, сянката на миналото неотменно присъства, нюансирайки добрите намерения по начин, който в най-добрия случай превръща крайните негативни оценки в неутрални…
Северна Гърция в български пътеписи от първата половина на ХХ век
Настоящият текст има претенцията да остави настрана политическото противопоставяне и да акцентира върху някои интересни общи белези в пътеписната литература - българска и гръцка - от един период на обтегнати българо-гръцки отношения, представяйки отношението на известни български интелектуалци, описано вследствие на техния непосредствен досег с Гърция.
Съзнателно отхвърлих десетината пътеписа, специално посветени на Гърция, писани след Втората световна война. Всички те подлежат на отделно разглеждане, чиято гледна точка би следвало да има предвид и идеологическите напластявания и авторската самоцензура от периода между 1944/45 г. и края на осемдесетте години.
Периодът около Първата световна война очертава развитието на представата за българския национален идеал, както и съсредоточаването на българския културен елит над проблема за “националното” изобщо. Усилията за утвърждаване на “националния мит” са в унисон с нарасналото самоуважение на българина, нагласите и очакванията на българското общество на фона на останалите балкански национализми, както и в съгласие с философските насоки, типични за онова време. От друга страна обаче експонирането и подчертаването на “българското” като различно, значимо и достойно, едновременно преутвърждава националния автостереотип, в който значителна роля има историзмът. Историческата аргументация и в българския случай представлява основно звено от набора елементи, формиращи “националния мит”.
В периода между войните например след краха на българските “национални идеали” в трите последователни войни се организират много чествания на годишнини, свързани с величави събития от българската история: такова например е честването на 1000 г. Симеонова България през 1927 г.
В периода до войните обаче, националният идеал, разбиран като осъществяване на единството - духовно и териториално-политическо - на българите, е все още нещо, което изглежда реално достижимо. Съществуват все още следосвобождеската еуфория и оптимизъм, и пред младата българска държава хоризонтът изглежда открит. Не такова е положението след войните и в междувоенния период. Подобно на Гърция след Малоазийската катастрофа, резигнацията в българското общество след националната катастрофа се установява даже поредност - първа и втора национална катастрофа - променя се разбирането за измеренията на националното. Единството на националното битие, дотогава градено върху идеята за Сан-Стефанска България, т. е. “Мизия, Тракия, Македония” - отведнъж добива идеални, лишени от конкретни териториални граници, параметри. Тази промяна е мъчителна - тя е резултат от обективно сложилите се обстоятелства и всъщност представлява реакция от типа: да постигнем онова, което е възможно. В следствие на това в периода между войните ясно се откроява стремежът на българските интелектуалци да ситуират и анализират съдържанието на “българското” в чисто духовен план.
Именно между войните се възсъздават “духът на българското Средновековие”, “духът на българското Възраждане”, “духът на нацията”, “характерните черти на българката”, “националният тип”, “българският национален гений”…
Творчеството на Антон Страшимиров е много показателно за настроенията на българските интелектуалци по отношение на съседите в този период. Той говори за “племенна съкровеност”, която не позволява на българите да “изменят на народната ни психология”1 . Убедеността на писателя в особените качества на българския народ намира израз в твърдения като това, че “…през тежките векове на робството нашият народ - и предимно той - е само могъл да има по-здрав национален инстинкт на Полуострова.”
Негативизмът е подчертан и в повечето случаи е обвързан със засилване на отрицателните характеристики на съседните народи за сметка на стремежа към идеализиране чертите на българите. Всичко това, разбира се, не означава, че А. Страшимиров няма точни и проникновени наблюдения и анализи - просто емоционално натовареният му патриотизъм, съчетан с политическата обстановка около и след войните, когато пише, намират израз в съчиненията, в които се докосва до народопсихологията на балканските народи Българи, гърци, сърби (1918); Книга за българите (1918); Нашият народ (1923). Антон Страшимиров е пример за това как акумулираните нагласи, представи и образи на свой ред влияят, доуплътняват и моделират обществените представи, възпроизвеждайки преди всичко негативната страна от отношенията на народите, населяващи полуострова, и задълбочават разделението между тях. В конкретния случай можем да предположим с голяма степен на сигурност съществуването на този процес, тъй като става въпрос за интелектуалец с голяма популярност и влияние.
Духът на противопоставяне у А. Страшимиров е твърде силен, той е допълнително обагрен от страстите на деня в десетилетия, в които българската държава напасва своята политическа система и балансира сериозни социални и икономически напрежения. Той пише яростно против “заверата въобще на чужденеца (курсивът мой, С. В.) за оплюване, потъпкване и ограбване на цяло Българско.” И по-нататък: “Така само плюха, газиха и грабиха земята ни и други пришелци - по-страшни, по-свирепи: ония, над гробниците на които ние все пак издигнахме… ореола на Паисия, на братя Миладинови... на “урата” при Сливница и Драгоман, на безименниците от Садина и Дуранкулак, на халите от Солун, Дебърци и Битоля, на плеядата туптящи гърди от дебрите на Странджа до стените на Шар и Пинд, на бучащото море, което вече плиска вълните си от Дунава до предградията на Цариград и далеч до самите теснини на Олимп…”2 Очертаната по този категоричен начин национална територия очевидно държи сметка изключително за българските териториално-национални аспирации и експонира в голяма степен противопоставянето им на позициите на съседни на България страни, в това число и на Гърция.
Димитър Димов, чийто писателски натюрел е съвсем далечен от онова, което бихме нарекли националистическа изява, публикува своя пътепис Впечатления из едно пътуване до Тасос през 1942 г. Годината е много важна - тя трябва да ни подготви за определени очаквания - все пак това са тъй-наречените “нови земи”, настроенията в България по отношение на войната са все още оптимистични… И Д. Димов не може да избяга от характерната за времето приповдигнатост, когато говори за “цветът на племето ни” в лицето на младите български войници, които среща в Кавала.3 Той пътува през Кресненското дефиле, очаквайки с нетърпение “прохладата на Тасос”4 . Определенията му, свързани с гръцката част от маршрута, Демирхисар, Серес, Драма, са свързани предимно с “безнадеждния пек” и неудобствата, свързани с пътуването. 5 Прокрадва се известна неприязън към французите, писали за тези места, както и съжаление за образа на българите, създаден от повечето френски автори: “…Като изключим Юго, Ламартин и безобидния Ламуш, едва ли някой французин е казал добра дума за нас. За Лоти сме кръвожадни диваци, а Пол Моран, минавайки през България, е видял само червени чушки, окачени под стрехите. Може би честната интелигентност на французите ще съзре някога истината.” 6
Д. Димов успява да предаде и внуши нетърпението си да зърне силуета на Тасос сред “топлото южно море”: “То се показа изведнъж - огромен, тих и син простор, бездна от вода и небе, съединени зад могъщия силует на Тасос, окъпан също в прозрачна синевина. Първото усещане е това за прохлада, за душевен мир, физическо спокойствие и тишина. После внезапно ви обзема бесен възторг. Виждате, че гледката надминава въображението ви. Искате да имате криле, да полетите в този южен простор, наситен със слънчев блясък и синевина, да полетите към Тасос, към Атон, към архипелага от безброй гръцки острови.” Допускам, че и по-нататък в текста, при възторга си от самия град, наричайки Кавала “южният бисер на България”, Д. Димов не прави чисто националистическо внушение, а изразява преклонението си пред красотата на града.
Трудно би могъл човек шестдесет години по-късно да се впише в разбиранията, гледната точка и нагласите на който и да е писател… В пътеписа обаче прави впечатление почти буквалното повторение на едно заключение, изказано с рядка категоричност от Д. Димов в случая, и от Петко Росен, друг български писател, посетил тези места през двайсетте години на двайсети век.
Какво пише Д. Димов? Говорейки за центъра на Кавала, той отбелязва: “Трябваше да дойдат българите, за да сринат тоя куп от дървени бараки, между площада и пристанището, това бунище от дюкянчета за риба, бакалнички и гниещи мръсотии, за да го превърнат в лехи и цветя.”
Същата идея има и Петко Росен в пътеписа си От Дунав до Бяло море. Видено и преживяно, публикуван за първи път през 1927. Пишейки за Драма и изворите на св. Варвара, писателят заявява: “И в противовес на тоя Божи дар всичко наоколо е една грозна занемара. А каква, каква прелест би представлявали тия Божи дарове, когато се обсегнат от ръката на културното творчество и обожествяваща ги любов.”7 Малко по-надолу в същия текст се намира почти буквалното преповтаряне на думите на Д. Димов, свързано с Кавала: “Всичката прослава на Кавала е само оная малка част около пристанището, и то след като нашата власт е разчистила схлупените бордеи и бараки, огрозяващи площада и кокетната градинка и надигналите се около нея нови солидни хотели, ресторанти и кафенета.”8
Трябва да отбележа, че тези мотиви, за облагородяващото влияние на гърците обаче, по отношение на България или други балкански страни, се срещат често и в гръцката пътеписна литература от този период. Това е видно от пътеписите от автори като Неоклис Казазис, Йоанис Софианопулос, Кирос Адамандиу Киру, Спирос Мелас, на които ще се спра по-нататък в настоящия анализ.
Войната осезаемо, макар и непряко, присъства в пътеписа на Д. Димов. Разделението свои - чужди непрекъснато се налага: така е когато писателят говори за пазача на музея на Мохамед Али, г-н Саид, на египетска служба, който “не приема бакшиш от воюващите”9 , а също и когато, разхождайки се в западната част на града, усеща неприязън…10
Остров Тасос е описан от Д. Димов с много топлота: за него той би могъл да бъде неизчерпаем обект за природоизпитателите, за историците, за художниците и белетристите.”11 Сравненията с “нашето”, направени спокойно и добронамерено, изобилстват. Човек има усещането, че авторът търси опорни точки на желанието си да почувства близостта на местата и хората, с които се среща. Има и нещо друго - изглежда това пътуване на Д. Димов до Кавала и Тасос, заедно с мобилизирането му и престоя по тези места през 1944 г., са изиграли важна роля в неговия емоционален свят, тъй като няколко години по-късно той включва част от спомените си за Тасос и Кавала в действието на известния роман Тютюн. Ето няколко примера: “Не съм срещал другаде по-вълшебно син пейзаж, повече мир, повече тишина! Варна е вълшебна, но там не можете да си починете…. Тук всичко е наситено с блясък и знойна синевина, всичко е ярко и ослепително, но почти меланхолично тихо…. Усещането за проникновеност в мислите, на яснота и душевен мир, което ви обзема, е неописуемо. Разбирате изведнъж тайната на древна Гърция, става ви ясно защо в тия слънчеви острови мраморът е оживявал в божествени форми, защо зоологията и ботаниката на Аристотеля са били натурфилософия.”12
Сравнения между Кавала и Бургас прави в своя пътепис Петко Росен: неговата позиция обаче е чисто прагматична, а и до голяма степен предпоставена и негативна. На местоположението на Кавала и нейното пристанище той противопоставя “на юг, гиздавият венец на разкършилата снага Странджа, на север - синкавият гребен на устремената да се гурне в морските бездни Стара планина; на изток и запад - ширина, ширина и безкрайност…” 13 Подобно е отношението му и към Тасос: за разлика от Д. Димов той, 15 години по-рано, не успява да усети магията на острова, пишейки: “А Тасос заслужава едно цяло лятно бродене… Да го опознаеш, да го усетиш по-близък. Сега мисълта ми подсказва само това: той не е изскочил из морските глъбини, за да пресрещне нашия устрем; напротив, той е нещо като авангард на нашия устрем.”14
На много места в пътеписа на Д. Димов се срещат различни изрази на симпатия като “почтен грък”, “добродушни гърци”. Това отношение отчасти е свързано и с характерната за интелектуалците по принцип слабост към Древна Гърция, към нейната митология и културни постижения. Точно така и Д. Димов не може да се освободи от натрапващата му се връзка между това, което виждат очите му, и онова, което знае или чувства за древното минало на страната. Привеждам малък пример: “Отнякъде пак се разнасят звуци на флейта, старинна и тъжна мелодия, чиито сребърни тонове се разливат в нощта и ви карат да мислите за представление в древен гръцки театър.”15 По-нататък: “Едно деветгодишно момиченце със скъсана рокличка, с издраскани от тръните крака и тънко като цикада наглежда животните. Внезапно всички забелязват дивата прелест на козарката, античното лице, маслиновите й очи. Отначало погледите я смущават, но после тя се окопитва.
- Как се казваш? - пита някой.
- Аликс - отговаря момиченцето плахо и в усмивката му, в това несъзнавано кокетство на бъдеща жена, има нещо вечно и старо като острова.”16
Абсолютно спокойно и непредпоставено са описани Гърция и гърците в книги, свързани с професионални пътувания в страната от хора, които не са писатели и нямат нищо общо с хуманитаристиката. През 1928 г. е публикувана книгата на Васил Бахаров Съвременна Гърция. Впечатления от една обиколка из нея. Авторът е делегат на Русенската търговско-индустриална камара на Солунския панаир през 1927 г. и по този повод систематизирано и подробно описва впечатленията, както и идеите си за състоянието и бъдещето на българо-гръцките икономически връзки. По-интересното за нас обаче е, че Бахаров освен географски, статистически и икономически данни и коментари, представя на читателя своя поглед за обществения и културния живот на Гърция, както и непосредствени впечатления от няколко нейни големи градове.
Имайки предвид годината на написването на тези пътни бележки, в известен смисъл оставаме учудени от спокойния тон и абсолютно добронамереното разположение на автора спрямо гърците. Той смята, че “би било твърде полезно за всеки, който би искал да добие по-добра и по-ясна представа върху съвременна Гърция, да се запознае, доколкото има за това възможност, и с обществения живот и култура на тая страна.”17 Той подчертава, че “днешните гърци се считат доста основателно за наследници на един велик народ в миналото с много светли страници в своята история, пропит с истински демократичен дух и традиции и тънък художествен усет, за което свидетелстват и многото произведения на старата гръцка скулптура и архитектура, които могат да се видят не само в Атина, но и в много от музеите в европейските държави.”18 Авторът на тези бележки проницателно отбелязва характерни за гърците черти като готовността им да отделят големи средства в името на филантропска или национална, във всеки случай, свързана с Гърция, кауза, подчертава гостоприемството и светските им обноски, контактността, където и да се намират, както и склонността лесно да се изселват в близки и далечни страни.
Трябва да отбележа, че в крайна сметка текстовете, които представих, в голяма степен опровергаха предварителната ми нагласа за крайно негативни оценки по отношение на съседите, каквито да речем, се срещат в публикации от разнороден характер около и по време на Първата световна война. Съществуват и други книги от периода, който разглеждаме, макар и не много на брой, до които нямам достъп, защото в НБКМ просто липсват. Ако съдя обаче по заглавията, допускам, че те не биха се отклонили радикално от тона и внушението, което поне аз извлякох от пътеписите, които представих на вашето внимание.
Разбира се, че противоречията в междусъседските отношения, преплитането на целите и интересите на България и Гърция между войните дават своето отражение. Примерът е категоричен у Петко Росен. В завършващото есе на цитираната му пътеписна книга, озаглавено Бяло море, четем: “Арда, Марица, Тунджа, Вардар и Струма. Те носят тоя ромон, по тях идат тия сладостни мелодии, тези мили родни напеви… изливат народната душа в душата на Бялото море…
За туй душата на Бялото море е тъй близка на моето сърдце, затова неговия шум и шепот тъй сладостно отгласяват на моята прозвучала душа. Че там, в него, в неговата душа се излива душата на Родината, на всички наши певци, вестители, бунтовници и герои.”19
Не желая да коментирам текста: той се вписва в характерната за времето си емоционална нагласа и експонира българските желания, стремежи и в крайна сметка дава представа за онова, което наричаме обикновено “национален мит”…
Въпреки това бих искала да се върнем отново към пътеписа на Димитър Димов, който е по-чувствителен и фин. При заминаването си от Тасос с едно кратко изречение той заковава своя разказ: “Приказката свърши.”
Бихме могли да приемем, че местата, свързани с българското национално присъствие на територията на северна Гърция, са “приказката” за нас, българите.
“Гърците” в записки, дневници и мемоари на българи - участници във войните 1912-1918 г.
В периода на войните и последвалите ги десетилетия в България, както и в Гърция, се появяват множество спомени, дневници, литературно обработени записки, пътеписи и народоведски студии, свързани с темата за съседа. Част от тях, издадени непосредствено по време на събитията, целят да повдигнат патриотичния дух на българина, подчертавайки неговата храброст и успехите му на бойното поле в противовес на нерешителността, страхливостта или липсата на организация у съперника (съседа).20 В повечето случаи се забелязва стремеж към хладно придържане към събитийността на военните действия, което обаче не значи, че авторите пропускат да подчертаят, че врагът (в случая турчинът) е “страхлив” и “изпълнен със завист” към българските успехи на бойното поле и “естествената победа на силния над слабия”.21 Много често разделението между воюващите страни се очертава по плоскостта справедливо - несправедливо, доблестно - подло, като в последната опозиция гърците са тези, които се вписват най-често в образа на лукавия и подлия.
В книгата си, написана през 1933 г., Васил Узунов коментира събитията от октомври 1913 г. по следния начин: “О, Солун, втори път ти привличаш моето перо! Първи път писах за онова време, когато живеехме под сиянието на златни надежди. Сега ще разкажа за ония черни дни, когато зли вихри разпиляха нашите лаврови венци, спечелени през огнени бури с потоци наша кръв, когато подлостта излезе по-силна и от най-голямата доблест.”22 През 1929 г. в София се публикуват спомените на генерал-лейтенант Велизар Лазаров, бивш началник на българските войски в Солун през 1913 г.23 Авторът посвещава своя труд на всички българи, загинали в Гърция през 1913 г. “в борба за свещените права на българското племе - убитите в бой, умъртвените подло или изоставените да умрат от болести и глад.”24 Патриотичният патос, емоционалното напрежение, убедеността в справедливостта на собствената кауза, както и изразните похвати могат да намерят пълен аналог в гръцките брошури, посветени на войните 1912-1918 г. Характеристиките на българи и гърци всъщност са идентични с тези от аналогичните гръцки източници. Променена е само гледната точка, която представя отрицателните български качества, сочени от гръцките автори като положителни, а положителните черти на гърците - като отрицателни или противоположни.
По този начин гръцката префиненост и изисканост (у гръцките автори) се превръща в рафинирана подлост и лицемерие, “варварството” е черта на гърка, българският народ, който обикновено в гръцките описания от този период е прост и некултурен - в случая е назован “добър и наивен”, гръцката интелигенция е наречена “булевардна интелигенция”, а съвременна Гърция “е населена от хора, които нямат нищо общо с доброто на стара Елада”25 .
Твърде силно е изразено и недоверието към съюзниците сърби и гърци. Очевидно е постоянното подозрение към техните действия и намерения. Жестокостта е качество, приписвано изключително на “другия” и преди всичко на турци и гърци.26
“Българите” в гръцката книжнина от началото и края на XX в.
I. България и българите в исторически, пропагандно-исторически и популярни публикации
от периода между двете световни войни
Политическите условия от края на ХIХ и началото на ХХ век подхранват и трайно поддържат латентната агресивност на балканските страни, а противопоставянето на националните интереси води до задълбочаване на негативизма между тях. Утвърждава се синдромът на врага, което довежда до това, че “противникът” в представите на гърка е почти монолитен образ, характеризиран с пределно опростяване на оценките за него и персонифициран преди всичко чрез образите на българина и турчина.
Естествената причина, ако изхождаме от логиката на съперничеството между балканските страни, се крие във факта, че към началото на нашия век по всеобща преценка България се изявява като страна с най-бърз темп на икономическо развитие, най-мощна във военно отношение и безусловен лидер в претенциите си за наследството на Османска Турция. Тя е възприемана от съседите си като главен враг в условията на безусловна липса на допирни точки и открит сблъсък на национални интереси, които са напълно противоположни. България е схващана като “оръдие на панславизма” и най-голямата опасност за гърцизма.27 Този “страшен съсед” плаши гърка и това е така, защото на него непрекъснато му се напомня, че имайки предвид “българската грабливост и подлост”, той винаги трябва да мисли за България.28
Националните противоречия обсебват нагласите на политическия и културния елит и формират неговите позиции. При това тези внушения съвсем не са отправени безадресно, те са свързани с конкретни позовавания и посочват къде българите проявяват тези си качества: в Македония и Тракия. Тук именно е уместно да посочим, че отделни ключови думи се превръщат в неотменни “ценностни етикети”29 за съседите точно по начина, по който историографията и преподаването на някои учебни дисциплини създават “кодове” за отключване на внушени стереотипни представи само при позоваването на дадени исторически дати или събития. Това е общобалкански феномен, чийто арсенал от определения - клишета включва богата палитра от изрази: “Пиемонт на Балканите”, “Родина-мъченица”, “поробени братя”, “национални идеали” или “бранители на западната латинска цивилизация”30 .
Изводът, който се налага при съпоставяне на източниците е, че към началото на ХХ век и неговите първи десетилетия в съзнанието на гърка не може да бъде изтласкан “образът на варварина, дошъл от степите на Азия” и подложил на многовековни изпитания Византия и гърцизма. Българинът, сам обвиняван в подозрителност, е подозиран в корист, негостоприемност, жестокост и атавизъм, водещ до склонност към разрушение.31 В това отношение представата за него изцяло се припокрива с тази за турчина, като се включва в “образа на врага” и “варварина”.Характеризирането на българите като “подли”, “грабители”, “жестоки”, “зверове”, “незаслужаващи доверие”, “кръвожадни” и “малодушни” става в плоскостта на сравнение и идентифициране с турците по произход и поведение32 Не винаги обаче откровеното подценяване на българите е израз на съзнание за превъзходство. Особено след началото на ХХ век и в условията на активизиране на българската политика в Македония, някои снизходителни и пренебрежителни оценки са израз на ревнивост към успехите на съседа.
Когато в текстовете има преки сравнения между българи и сърби, те винаги са в полза на вторите. Това е така, когато се сравнява волята за свобода, героичността, способността за творчески изяви и широтата на духа. Освен традицията и основаната на нея стереотипизация, друга изключително важна причина за по-различното отношение към сърбите е чисто конюнктурна, но основана на далновидно премисляне и страх от обединената славянска опасност. Периодът на войните и откритият и безкомпромисен сблъсък на интереси е откроил прецизно възможните съюзници и противници, а реалностите, създадени след Първата световна война, затвърждават изградените вече отношения, в които на България се пада ролята на победен враг с нереализирани големи претенции, който неразумно е изиграл своите ходове.
В повечето случаи качествата на съседите, видени през погледа на гърка, са силно оцветени от неговата предварителна представа за тях, като нерядко за засилване на дадена положителна или отрицателна оценка важна роля играят конкретни конюнктурни дадености. Твърде често гръцкият публицист, писател или обществен деец се обръща към източници, които дават косвени доказателства и не могат да охарактеризират общественото мнение като цяло, поради това зрима се оказва едва някаква част от него. Във всеки случай като цяло “българинът” в представите на гърка притежава черти на “варварин”, твърде далеч е от всяка цивилизация; политическите нрави в съседните страни са “диви” и представляват съчетание от най-лошите качества на “ориенталския” и “франкския” характер, езикът е “беден и недодялан... неспособен, за разлика от гръцкия, да изразява по-висши понятия”33 .
Въпреки, че е изработил психологически механизъм да търси опора в миналото, гъркът не може да изцяло да пренебрегне реалната действителност. Пренебрежението му към Балканите изобщо, стремежът да се разграничи от своето обкръжение, се основава както на високото национално самочувствие, така и на чувството за малоценност спрямо “европееца”. В този смисъл, когато анализираме позицията на гърка по отношение на българина, не трябва да пропускаме, че има два, в известен смисъл противоположни, центъра на мотивация: първият, действително съществуващото исторически обусловено чувство за културно превъзходство и втори, който намира израз в колебливостта по отношение намиране мястото на съвременна Гърция при разпределянето на ролите - в политически и културен план - на държавите в модерна Европа.
II. "Съседът” в гръцки фронтови дневници на участници в Балканската и Междусъюзническата война
Наблюденията и изводите, които следват, са основани на дневници на четирима участници в Балканските войни. Три от тях са публикувани през 1993 г. от Лидия Триха34 и един - във втория брой на историческото гръцко списание “Истор” от 1990 г.35 Общото между четирите фронтови дневници е принадлежността на техните автори към социално най-издигнати прослойки на гръцкото общество. Не би могло и да бъде по друг начин - аз съм се занимавала и с други извори от същия вид и това, което ги обединява, е съзнанието на пишещия за историчност, което не е необходимо непременно да бъде конкретно изразено. Самият факт, че по време на такива екстремни събития някой сяда и пише, вече представлява намерение този текст да бъде прочетен. Тоест в никакъв случай не можем да говорим за “затворен текст”, текст сам за себе си, а за разказ, който ще има своя аудитория. Подобна идея може да има, дори и подсъзнателно, човекът, който не е чужд на писменото слово. Мисля, че истинността или, ако щете, автентичността на събитията, описвани в дневника, не би трябвало да се абсолютизира, но все пак личният момент, позицията на непосредствения участник в събитията е най-близко до онова, което бихме нарекли обективност. Освен това в настоящия случай именно личното отношение е онзи елемент, който преди всичко ни интересува.
Матьос Маккас е известен хирург, син на професора патолог Николаос Маккас. Роден е в Атина през 1879 г. и умира през 1965 г. Участва във всички войни, започвайки още като студент - доброволец в Гръцко-турската война от 1897 г. Развива блестяща кариера. При обявяване на мобилизацията през 1912 г. се намира в Германия, откъдето веднага се връща в Гърция, за да се запише във войската. Пристига в Атина на 26 септември 1912 и на следващия ден се представя в министерството. Зачислен е във Втора дивизия, която на 29 септември заминава за Ламия и Домокос. От 30 септември започва да води своите записки, които свършват на 29 януари 1913 г. В рамките на своята батарея той се движи на север, организирайки военни болници в Козани, Верия, Водена (Науса), Касторя.
Събитията, които се описват в дневника, се отнасят към Първата балканска война, затова и там, където се споменават “българи”, все още тонът е спокойно-неутрален, като само внимателното вглеждане в текста разкрива опасенията на автора от това, че след влизането на гръцките войници в Солун “нещата (отношенията с българите - бел. моя) не вървят добре”.36 Очевидно съществува някакъв неопределен страх от евентуалното присъствие на българи в тези райони на Македония, дори и в този съюзнически още етап на войната, защото често се споменава, че “много българи не се забелязват”37 . Непрекъснато се уточнява какво е населението на градовете и селата, през които минава войската, в смисъл какъв е националният им състав. Контекстът обикновено е следният: “Българи тук няма, а само малко Roumouvni.”38 Предполагам, че М. Маккас има предвид т. нар. власи или куцовласи.
Турците се споменават като цяло във връзка с палежи и кланета 39 , а нерядко и при описанието на тяхното въоръжение.40 Прави впечатление, че определящ е спокойният тон, като че ли принадлежащ на страничен наблюдател. Много рядко и то повечето пъти косвено е изразено национално самочувствие. Твърде предпазливо авторът се надява “Солун да ни бъде оставен”, тъй като, впечатлен от красотата на града, смята, че при една добра администрация (има предвид гръцка), градът би се превърнал в първокласен център.41
Дневникът на М. Маккас очевидно е дело на културен и проницателен човек, който се предпазва от крайности и е твърде далеч от националистически настроения. В неговите бележки не срещаме думата “враг” дори по отношение на турците - а нека все пак уточним, че става въпрос за войната на християнските съюзници срещу Османската империя. Прави впечатление също, че от самия текст не може със сигурност да бъде направено разграничението между българите - съюзници и турците - противници, дори в този ранен етап на войните. Що се отнася до сърбите, те почти не се споменават.42 Лекарят Маккас много често описва, макар и лаконично, природни и градски забележителности, нещо, което придава особен тон на неговия дневник и свежда войната до събития, които се възприемат като част от обичайния ход на живота.
Следващият дневник принадлежи на Петропулос Петропулакис, роден областта Мани през 1890 г. и починал през 1921. Той е професионален офицер, който достига до чин майор. Бележките в неговия дневник са за периода от 20 октомври 1912 до 18 август 1913 г. Има съществена разлика в неговото отношение към българите, които назовава с прозвището “безчестни” - определение, толкова употребявано още от края на ХIХ в., че се превръща в клише. Думата “враг” вече присъства отчетливо и преди всичко се свързва с българите, а не толкова с “отоманците” - така предпочита да нарича турците Петропулакис.43 Българите се споменават във връзка с разрушения, кланета, опожарявания, плячкосване...44 В бележките от юли, 1913 г., т. е. от Междусъюзническата война, много отчетливо се лансира вече съвършено ясно очерталото се отношение на близост с победения враг - турците и на враждебност към бившия съюзник - българите. При това човек остава с впечатлението, че промяната е само по отношение на турците, защото никъде в текста не се забелязва ентусиазъм по отношение на северния съсед. В бележката от 19 юли се споменава, че в района на Ксанти “отоманци - мъже и жени, печални и обезпокоени, много от тях със сълзи на очи, се страхуват от завръщането на българите. Молят да не тръгваме, желаят да ни последват.”45
Приблизително същия хронологичен обхват имат и бележките в дневника на Василиос Сурапас (1889-1975): 22 декември 1912 - 5 август 1913 г. На осемгодишна възраст той заедно със семейството си емигрира в Америка, където основават фирма за производство и търговия със сладолед. През 1912 г. В. Сурапас пристига в Гърция за да се запише във войската. След войната се връща отново в Америка и остава там до 1933 г., когато окончателно се завръща в Гърция, в Атина, където основава изключително модерната за времето си фирма за преработка на мляко ЕВГА.
Бележките започват с подчертаване на напрежението между съюзниците гърци и българи като последните “...направо решиха със своята лукавост, че ще успеят да завладеят пристанищната администрация и града” (Солун, бел. моя).46 Проследяват се серия от сблъсъци между гръцки и български части в Македония, преди всичко около Серес като, независимо че става въпрос за месеци по-рано от обявената Междусъюзническа война (март - април 1913) българите се определят като “враг”. 47 Има твърде интересно описание на провокационно нападение над български пост (25/26 април 1913 г.), осъществено по заповед на лейтенанта, командващ частта, към която принадлежи В. Сурапас.48 Определено се прокрадва идеята за превъзходството на гръцката войска. При споменаването на “купчината от български тела”49 не се забелязва никакво определено чувство; впечатлението, което остава е, че става въпрос за “враг”, който тъй или иначе би трябвало да има такава съдба. Само на две страници, в които се описва противоборството на българи и гърци в района на Нигрита думата “враг” се среща десет пъти.50 Разказът описва димящите руини на Нигрита, разрушена от българите и последвалото клане на “по-голямата част от 19-ти Български полк”...51
Последният, четвърти дневник, принадлежи на Константинос Капидакис, роден в село Фре, остров Крит, около 1881 г. в семейство с подчертани национално-патриотични изяви. В Ханя, един от големите центрове на Крит, около 1910 г. той се свързва с либералните кръгове, поддържащи Е. Венизелос при конфликта му с принц Георгиос. Капидакис завършва право в Атинския университет през 1920 г. През октомври, 1912 г. се записва доброволец във войската, в т. нар. Студентска критска рота и участва в Балканската и Междусъюзническата война. От 1914 до 1946 г. е секретар на Апелативния съд в Ханя. Умира през 1962 г.
К. Капидакис започва системно да води записки в дневника си от 21 юни 1913 г. Датирането е по юлианския календар. Изложението е спокойно, а това, че авторът не пропуска да уточни какво е било менюто в конкретния ден, е може би израз на възприемането на войната като част от обичайния ход на събитията. В описанията на особеностите и етническия състав на селищата прозира преди всичко любопитството и интересът на буден човек. Етническите определения са твърде смътни, но това е характерно за този период, а и не само за него (отоманци, християни, българогласни, българи...). На много места пряко се изразява увереност, че ако “се даде” на Гърция даден район, той ще познае истински разцвет.52 Българите често се определят като “враг”.
Оттеглянето на гръцката войска от Гюмюрджина (Комотини) е проследено “от натъжените жители на града..., защото мислят, че територията на Тракия ще бъде изоставена от Гърция...”53 Този мотив, този път отнасящ се за “отомански бежанци”, търсещи защита от българите при гръцката войска, се повтаря и по-късно.54
Интересна е бележката от 21 юли 1913 г.: “Тръгване 6 ч. сутр. и спиране до село Ени-кьой, което е християнско и има жители гърци и българи; жените много красиви. Училището и църквата са били отнети от гърците и (по принуда) същите за година (ще станат) българи, ако не са.”55 К. Капидакис не пропуска да отбележи недоволството си от “безчестните и опозоряващи действия” на “благородната и цивилизована” гръцка армия при продължителния й престой в Неврокоп, което се дължи според него на търпимостта и лошото ръководство на офицерския състав.56 Подсказана е по принцип постоянната тема за “мисията на гърцизма”, която го задължава да показва определено поведение спрямо представителите на другите националности.57
III. “Българинът” в гръцката книжнина от края на XX век.
Усилията за преодоляване на негативните нагласи спрямо съседа, в частност спрямо българина, имат своята предистория, която може да бъде проследена в гръцката историография от началото на ХХ век (в рамките на образователната реформа, започнала през 1918 г. начело с Д. Глинос при второто правителство на Е. Венизелос и продължила с прекъсване до 1926 г.) и особено в последното му десетилетие. Съчиненията на много гръцки автори (Ф. Илиу, E. К. Вентура, Н. Ахлис, А. Франкудаки, Т. Драгона, Х. Кулури, Е. Беля, Т. Кацулакос, К. Цантинис) разглеждат ролята на учебните помагала (главно по дисциплините история и география) при създаване на представите за различни значими събития от балканската история и “образите на другия”. Съществува и определена тенденция към задълбочено изследване на връзката на етноцентризма с образователната система в Гърция, обединяващо усилията на екипи от учени от различни сфери на хуманитаристиката.
От 1994 г. започна програмата Изследване образа на балканските народи в учебниците по история и литература/матерен език в балканските страни на Центъра за изследване на учебниците към Философския факултет на Солунския университет с научен ръководител проф. П. Ксохеллис. Резултат от нейната досегашна работа са няколко научни симпозиума и сборника Учебни помагала на балканските страни.58 Сътрудниците - автори в този том са историци и педагози (в областта на дидактика на историята). Използван е методът анализ на съдържанието, а изводите са обединени на основата на предварително избрани категории, еднакви за всяка от изследваните страни. В крайна сметка сборникът представлява труд, в който авторите са координирали своите усилия и се представят не само с единна методология, но и с обобщени изводи. Работата на екипа на проф. П. Ксохеллис се вписва изцяло в духа на дейността на Института за Международно Изследване на Учебниците “Georg Eckert”, основан през 1951 г. в Брауншвайг в специфичните следвоенни условия, а през 1960 г. превърнал се в център за учебни помагала към Съвета на Европа. Относно разработената специфична методология от страна на гръцките колеги и постиженията им при изследването на образа на балканския съсед характерен е томът, събрал докладите от Международния конгрес на тема “Образът на “другия”/съседа в учебните помагала на балканските страни”.59
Въпреки това “институционализиране” на проблема за образа на “другия”, разбиран като “национално различен”, в никакъв случай напредъкът не е толкова осезаем, колкото бихме очаквали и желали. Причината е в това, че отсъствието на преки негативни характеристики не е единствено определящо при създаването или затвърдяването на представи (образи). Структурата и функциите на разказа (в учебните помагала по история, например), както и функционирането на езиковите характеристики (механизмите, които придават истинност на текста са част от тях), също формират внушенията и в крайна сметка, представите и образите у четящия (възприемащия).60 Този извод се налага при микроанализ на текстовете.
Посочената тенденция обаче не е най-важната. Ако излезем извън равнището на изследване на учебниците и усилията за тяхното усъвършенстване (което е безспорен факт) и насочим интереса си и към други фактори и центрове на влияние при формирането на колективните нагласи, стереотипи и образи, ще установим твърде големи противоречия с насоката, която съществува при учебните помагала. Ако се вгледаме в средата, в която се формират нагласите, т. е. посланията, излъчващи се от някои установими източници, ще установим, че учебниците не биха могли да бъдат натоварени с функциите да “изчистят” образа на съседа от негативната му натовареност дотолкова, доколкото срещу себе си те имат влиятелните средства за масова информация. Няма да се спирам на електронните медии, за да бъде спазена известна равнопоставеност на изворите, на които се основават настоящите размишления.
Проследих течението на вестник “Елефтеротипия” от началото на 1999 до средата на 2000 г.). Вестникът е един от най-авторитетните ежедневници в Гърция, известен със своята уравновесеност, сериозен подход и преди всичко с лявоцентристките си и либерални позиции; той е четен преди всичко от представителите на интелигенцията. Установих неочаквани тенденции, които ще подкрепя с три примера.
Под рубриката “Пътепис” във вестника е публикувана статия със заглавие “Гърцизмът в България”61 . На много места в текста (а и в подзаглавието) България е определена като “близка, но непозната страна”. Тази “отдалеченост” до голяма степен визира културно разграничаване, разлика в нивото, мястото и субординацията в новите икономически и заедно с това, културни реалности. Тя също кореспондира и с пре-утвърждаването на една изначална отдалеченост между българи и гърци. Няма да се спирам съзнателно на отделните топоси на разказа: Бачковския манастир, Асеновград, Пловдив, Търново, Арбанаси. Ако трябва да разчетем и разчленим посланието, то е: днешна България е неизвестна и незначителна страна, която дължи историческото си самочувствие на мнимо възсъздаване на собствените си исторически постижения за сметка на гръцкото културно присъствие на нейна територия; нейното жалко настояще е достатъчно доказателство за това.
Трябва да подчертая, че моят пряк личен опит сочи, че днешният “масов” образ на България и българите в Гърция е различен от онзи, който бе очертан в първата част на настоящото изследване. Той все повече се профанира и снижава до нелицеприятния образ на беден роднина с някогашни големи претенции, образ, от който до голяма степен са отпаднали предишните страхове и на тяхно място се вписват с облекчение нови характеристики от иронично-гротескния регистър. Най-големият страх може би е, че новите “склавини”, превзели както гръцката провинция, така и пазарите на централните гръцки градове, чрез грубия си език заплашват да изместят гръцкия и създават илюзията, че се намираш в чужда, варварска страна…62
Горните изрази принадлежат на известен гръцки византолог. Те не представляват изключение. Мисля, че дават израз на нагласите, мислите и тревогите на много хора. По-важното е обаче, че формират стъпка по стъпка мислите, нагласите и тревогите на много хора, използвайки понятийната близост на уютното клише, което автоматично се съотнася към северната “чужда” страна.
“Елефтеротипия” издава всяка седмица историческо приложение под формата на самостоятелно списание, с изключително добро издателско качество, много снимков материал и със сътрудничеството на известни учени (преди всичко историци), специалисти по конкретните теми. Приложението (“Ιστορικά”) от 11 май 2000 г. е посветено на осемдесетгодишнината от включването на Тракия в територията Гърция. Няма да се спирам на отделните статии, които са написани от сериозни историци и са в духа на уравновесения академичен тон. Рамката обаче на броя, онова, което му придава акцента и насоката независимо от съдържанието на отделните материали, са въвеждащите статии. В случая те дават пример за това, че стереотипизираните елементи в образа на българина са изключително устойчиви, бих казала, неизличими, при това са изразени във форми, които считах за отдавна изчезнали.
В уводната статия на тематичния брой се коментира писмо на Е. Венизелос до Ал. Стамболийски (22. 11. 1919), в което гръцкият политик пише: “България я характеризира една особена психология, подобна на онази на Прусия, която я води до убеждението, че където съществува българско малцинство, то струва повече отколкото местното мнозинство.” Цитираният вече проф. Ф. Малингудис, постоянен сътрудник на вестника и автор на всички уводни статии на историческото приложение, коментира: “Това изказване на Венизелос в неговото писмо очертава с учудваща изчерпателност ревизионистичната позиция, която характеризира постоянно - от времето на мечтата за Велика България с договора от Сан Стефано (1878) почти до наши дни (курсивът мой - С. В.) - позицията на тази страна от Централните Балкани спрямо съседите й: за Румъния - Добруджа, за Сърбия - Северна Македония и за Гърция Македония и Западна Тракия са “историческите” територии, които международни съглашения оставиха “неосвободени”, откъснати от националното, българското им тяло…”63
В заключение искам да подчертая, че примерите, които представих, съвсем не са характерни само за гръцки колеги хуманитаристи. Точно обратното - забелязвам, че по време на последните балкански кризи, които се преливат една в друга вече повече от десет години, и в български публикации с претенции за представителност се възраждат примерите, оценките и дори речника от периода на Балканските и Първата световна войни. Тази тенденция до голяма степен обезсмисля усилията за преодоляване на негативизма, предаван и възсъздаван в училище по отношение на балканския съсед.
Можем да направим извода, че повечето характеристики на българина и България от гръцката историческа и параисторическа литература от първите десетилетия на ХХ в. се оказват завидно устойчиви и притежаващи свойството да се възраждат и днес при наличието на относително незначителни поводи. “Добросъседското разположение на духа” много често е конюнктурно явление, което допълнително се моделира и оцветява от променените роли на балканските страни в последните няколко години. Образът на България и българите като част от колективния образ на “балканския съсед” очевидно задържа част от основните си елементи като същевременно в процес на утвърждаване са нови черти, които задълбочават отдалечеността между българи и гърци, придавайки на разделението отчетливи характеристики по плоскостта: богат - беден, модерен - изостанал, груб - префинен, престижен - унизителен и т. н.