Карикатурна политика или политиката в карикатура

Желанието да се осмиват публичните личности вероятно е толкова старо, колкото и сатиричната поезия. Политическата карикатура като ефективно средство за формиране на общественото мнение обаче, е модерен феномен – дотолкова, доколкото не може да бъде разпространявана устно, а се нуждае от мастило и хартия. Едва във времето на печатната преса и фотографията карикатурата изобщо и конкретно политическата карикатура може да изпълни докрай своите функции. В наше време толкова сме привикнали към всекидневната преса, че ни е трудно да си представим колко различно е било положението преди сто години (да не споменавам по-отдалечени периоди). Най-важните карикатури са се появявали или в месечни издания, или пък на отделни листове.

Във време на голяма обществена възбуда, както през последните години на Наполеоновите войни например, такива карикатури са се купували в големи количества, при това от почти всички социални слоеве. Но подобни моменти са били редки и обикновено тогавашните карикатуристи са пропускали доста интересни кризи поради факта, че ситуацията се изяснява и проблемът се разрешава преди да дойде времето за следващия брой на месечните издания. С появата на седмичните илюстрирани издания положението се подобрява, но едва в края на XIX век вчерашните новини вече могат да бъдат интерпретирани по какъвто и да е начин в днешната преса. Това е и времето, когато карикатурата от предимно индивидуалистично “занятие” се превръща в явление, отразяващо обществени (или поне групови) настроения; дотогава тя е по-скоро следствие от професионален ентусиазъм или лична злоба, в ръцете само на неколцина майстори, отколкото израз на общи настроения или нещо подобно.

Това кратко изложение не ще може да се спре на всички интересни, дори не на всички важни въпроси, свързани с политическата карикатура. Амбицията му е по-скоро да представи един различен, колкото и бегъл и непълен да е той, поглед към политиката на Балканите в началото на XX век.

* * *

Думата “карикатура” идва от италианското caricare и означава “товаря”. Карикатурата представя по специфичен начин отрицателните чувства (омразите и агресиите) на дадена група или общност. Това става основно чрез използването на “символ” или пък “портрет на реалността”, макар да са възможни и други техники за убеждаване.

Политическата карикатура обикновено се занимава със смешното, гротескното, с развенчаване или излагане на личности, групи, организации, ангажирани в борбата за власт в дадено общество. Карикатурите са много важни във време на войни (студени или “топли”), когато ставаме свидетели на съперничещи си пропаганди или реклами. В тази връзка карикатурата може да бъде разглеждана като “справочник” за противника. Тя е негативна дефиниция, стереотип, който цели да драматизира нещата; тя интерпретира нации, личности и събития и помага за обогатяване представянето на новините със специфично обяснение на тяхното значение. Едно от най-важните неща в тази връзка е феноменът, наречен аура на шегата: както политическите, така и неполитическите карикатури (и изобщо хуморът или сатирата) ни дават един втори, алтернативен поглед към света.1

Необходимо е обаче карикатуриста да има информация относно предполагаемата читателска публика и как тя може да бъде повлияна по-добре – дали чрез символ, чрез портрет на реалността или чрез друга, различна от споменатите, техника. Именно поради честото използване на символи от различен род, карикатурата изобщо и политическата карикатура в частност има твърде много общо със стереотипите. В случая с последната често става дума и за национални (етнопсихологически) стереотипи.

* * *

В социалните науки обикновено стереотипите са разбирани като съчетание от предразсъдъци и ясно изразени реакции на харесване или отхвърляне. Хуманитаристите, от своя страна, също са наясно, че всяка национална или етническа група се представя често чрез стереотипи както в писаните текстове, така и на сцената. Но те не ограничават стереотипите до предразсъдъци, а подчертават техния произход като груби опростенчески класификации на обикновено многообразни характери и ситуации. Всички изследователи обаче, независимо от разликите в интерпретацията, са съгласни, че за да бъдат разбрани различните стереотипи, е необходимо да се знае как те са възникнали, как са се развивали и променяли.

Процесът на създаване и развитие на националните стереотипи в частност, както на тези за собствения народ, така и на онези, касаещи околните, зависи до голяма степен от конюнктурата на историческия момент, която експонира на преден план ту едни, ту други черти. Така например, 40-те години на ХIХ в. се смятат за повратни в историята на взаимоотношенията на българите с техните съседи от юг и запад.2 Това е времето, когато взаимоотношенията между българи и гърци, българи и сърби се влошават поради противоположните искания в създаващите се национални програми на всеки от тези народи. Промените отразяват освен това цялостното състояние на Османската империя и политиката на европейските държави на Балканите. Те довеждат до преместване на акцентите или добавяне на нови щрихи към вече съществуващите образи на съседните народи.

Друг период, документирал безусловна и значима промяна в стереотипните образи на съседните народи на Балканите, е времето около войните през второто десетилетие на ХХ в. Военните години изнасят на повърхността онези черти в образа на съседа, които могат да бъдат използвани като стимул за разделяне и генериране на враждебност.3 Именно това време е в центъра на вниманието на настоящото изследване. Що се отнася до обекта на проучване, става дума за политически карикатури, появявали се на страниците на българския периодичен печат, които представят представи на българите за техните съседи.

Като всяка карикатура, и политическата представлява вид комуникация. Имайки предвид това, към нея може да бъде приложен модела за анализ на пропагандата, предложен от Харълд Ласуел: Кой казва какво (и с какви средства) на кого (и с какъв ефект)?4 “Кой” очевидно визира авторът на карикатурата, с “какво” уточняваме нейното съдържание, а отговорът на въпроса “на кого” би ни дал информация за публиката, към която тя е насочена. Тази схема може да бъде развита и подобрена по различен начин. При анализ на политическа карикатура към трите основни могат да бъдат добавени още и въпроси за достъпа до комуникация, както и за социалната ситуация, в която възникват поводът за смях и самият смях.

* * *

Нека започна с няколко думи за най-популярните и най-влиятелни хумористични издания в България от онова време:

Първите стъпки на един прохождащ свят крият не малко поводи за смях. В България, какъвто е случаят и в другите балкански страни през ХIХ и началото на ХХ в., буржоазната цивилизация трябва да бъде усвоена веднага, набързо, със скок. Това неминуемо поражда карикатурни явления. От края на ХIХ и особено в началото на ХХ в. смехът представа да бъде индивидуален феномен и постепенно се превръща в масова култура. По онова време в България се “смеят” около двадесетина периодични издания и техният смях съдържа едновременно радостта от самото съществуване и маскиран израз на недоволство от обществения живот, което не може да бъде изразено по друг начин.

Безспорен фаворит сред тези издания е “Българан” – не толкова защото е по-дълговечен и в него участват част от най-добрите писатели от тази епоха5, а защото една ясно отграничена група интелектуалци дава израз на своята жизнена, идейна и художествена позиция чрез него. Началото му е поставено през 1904 и първите му редактори са Христо Силянов и Александър Кипров. По време на престоя си в Атина, след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, Силянов решава да създаде вестник, подобен на “Ромиус” (на димотики “грък”) на Георгиус Сурис, с неговите нарицателни образи на Фасулис и Периклетос, подобни на Бай Ганьо.6 Влиянието на гръцкия прототип е доста силно. С течение на времето Александър Божинов, най-доброто карикатурно перо сред сътрудниците на “Българан”, става негов единствен редактор. Други карикатуристи, работили за това издание, са Анета Ходина, Петър Морозов, Иван Енчев (Видю), Петър Паспалев, Иван Славов, Димитър Андреев (Андро).

Проследяването на образите, появяващи се на страниците на “Българан” в течение на годините, може да ни даде обилна информация за евентуални промени в представите на българите за техните съседи. Вярно е, че това са всъщност представите само на част от българския културен елит. Те обаче, от една страна, отразяват до голяма степен съществуващите у населението нагласи, а от друга, което е по-важно, тези хора, чрез присъствието си в медийното пространство, имат възможността и силата да влияят на общественото мнение. С други думи, връзката между представите и тяхното разпространение е двупосочна – зависи както от източника на информация, така и от публиката, до която тази информация достига.

“Българан” излиза в две серии, от 1904 до 1909 и отново от 1916 до 1924. Когато през 1909/10 година вестникът е спрян, Ал. Божинов за кратко се присъединява към екипа на “Барабан” (1908-1921), а после към тези на “Шантеклер” (1910/11) и “Смях” (1911-1915), считани за наследници на “Българан”.7 Имайки предвид, че точно това е времето, когато се добавят нови щрихи към образите на съседните на българите народи, или пък се активират някои стари, позабравени такива, “Барабан” и особено “Смях” осигуряват така необходимия материал от периода 1909-1915 за сравнение. Освен Ал. Божинов, много активни като карикатуристи и често “срещани” на техните страници са Димитър Чорбаджийски (Чудомир), Георги Машев (Чорни) и Райко Алексиев (особено активен през 1915-1918).

Времето, през което излиза “Смях”, е много специфично: две войни и навечерието на трета. Характерно за неговото съдържание е, че отделя много повече внимание на “нашите” – некадърните, отколкото на “другия”. Но има и карикатури, представящи някои от нашите съседи, и особено техните държавни глави или политически лидери. Както и малък брой, даващи пример за стереотипно представяне на някои национални черти на съседните народи. Когато през 1916 “Българан” възкръсва, това се случва на ръба на една епоха, която рязко променя ценностната система на европейското мислене. Но, както всяко друго време, и то подлежи на хумористична интерпретация. Поради което и част от набора карикатури на този втори “Българан” ще бъде включен в прегледа, който следва.

* * *

През първото десетилетие на ХХ в., както и във всяко друго време, има доста неща, които привличат вниманието на българските карикатуристи и конкретно на онези от “Българан”. От гледна точка на представянето на “Другия” чрез карикатури обаче, няма голямо изобилие от примери. Причината е ясна: това време не предполага противопоставяне на съседите, всяка от балканските държави е повече или по-малко ангажирана със своите вътрешни проблеми. Изключение представлява образът на султана – но дори това е в известен смисъл “вътрешен проблем”, вземайки предвид факта, че България все още (до септември 1908) de jure e част от Османската империя, въпреки своята de facto самостоятелна история от 1878 година нататък. Абдул Хамид се появява на страниците на “Българан” спорадично, обикновено по време на кризисни ситуации. Чрез неговия образ се коментира неспособността на империята да се реформира изобщо и конкретно неспособността на османските управляващи да проведат обещаните реформи в Македония. Например, в карнавалския брой от края на февруари 1905 той е представен маскиран като европеец, с бележка на редакцията: “Колкото му прилича европейския костюм, толкоз и реформите ще бъдат приложени.”8 Три години по-късно българановци отново осмиват султана по повод недоволството на силите от неприлагането на предвидените още през 1903 реформи. Абдул Хамид е представен загрижен от появата на ято орли, а от джоба му се подава картата на Македония: “Не зная тия мюрщегски орли за тоя кокал ли са виснали над главата ми?!”9 Друг повод за поява на султана на страниците на хумористичното издание е кризата в българо-турските отношения около обявяването независимостта на България през 1908-1909. От няколкото примера най-забавен е представеният като комикс под заглавие “Кое изяде главата на Абдул Хамида”, представляващ шест отделни карикатури с текст под всяка от тях: “(1) Абдул Хамид беше седнал да яде пилаф. (2) Мина българския дипломатически агент и той поиска да хапне. – Не давам, каже Абдул Хамид и продължи да яде. (3) Тоя синковец се разсърди и отиде да се оплаче в София. (4) По пътя намери един отвързан локомотив от източните железници и го повлече с себе си. (5) Министерският съвет продаде локомотива и купи на балканския лев нова корона. (6) И седна Абдул Хамид да се чуди: сербес булгаристан брей, за една лъжица пилаф целия ми кеф разбърка!...”10

Прави впечатление, че се осмива само султана, няма карикатури на други турски политически лица, нито пък такива, представящи турчина или мюсюлманина изобщо. Докато, макар и редки, стереотипни образи на сърбина и гърка се появяват на страниците на “Българан” през това първо мирно десетилетие на ХХ в. В съзнанието на българина (или поне това на българския интелектуалец, каквито са без съмнение българановците) образът на сърбина е неразривно свързан със свинята, поради факта, че свиневъдството е основен поминък за тази съседна държава. Това е особено актуално по време на развитието на митническия спор между Сърбия и Австро-Унгария през 1906 година.11 Що се отнася до гърка, той е мислен като стиснат и мошеник: една карикатура от същата година показва един модерно облечен мъж, напускащ ресторант, и келнерът, който си мърмори: “Носи скъсани обуща, дава бакшиш фалшиви пари – сигурно е някое аташе в гръцкото агентство...”12 Този образ на гърка до голяма степен се припокрива с народната (или фолклорната) представа, дотолкова, доколкото тя е уловена от, например, Найден Геров: в неговия речник към думата “грък” са дадени пословици и поговорки, илюстриращи съдържанието на етнонима: “...посвали гръче, лъжи гръче и свести се! Грък лъже и за девет цигани. Грък лъже и сам си вяра не хваща...”13 На румънците е отделено само словесно внимание, т.е. те не са обект на изображение в карикатури, поне не по това време.

Нещата се променят, когато настъпват промени в отношенията между балканските държави в началото на второто десетилетие на ХХ в. Отношението към съседите неминуемо се влияе от историческите събития и политическите конфликти няма как да не оставят своя отпечатък върху съдържанието и на карикатурите. Още през февруари 1912 заглавната страница на “Смях” представлява карикатура на австро-унгарския император Франц Йосиф, който разговаря със свой подчинен висш военен: “Слушай, отваряй си очите: куминя на хотел Балкан дими, гледай да не стане някой пожар, че после ти ще отговаряш!” Отговорът гласи: “Гледайте си кефа, ваше величество! И да стане пожар, дружество България ще заплати загубите, както винаги!”14 Пророческа карикатура, а и няма как да бъде другояче: не само Ал. Божинов (авторът на карикатурата), но и всички български интелектуалци не очакват нищо добро от своите управници, особено от цар Фердинанд. Един отговор на неизбежния въпрос “защо е така?” е даден отново на заглавната страница на “Смях” само около две седмици по-късно, на 11 март. Този път карикатурата представя разговор между черногорския крал Никола и Фердинанд: “Ево брате, сега е момента ти от една страна да натиснеш Турция, аз от друга – и Македония е в ръцете ни.” – “Не мога, Никола, не мога: ще ми се объркат тържествата през август.”15 Любовта на Фердинанд към пищни церемонии и тържества, както и тази към пътуването, е добре известна на българската общественост. Държавните дела отстъпват пред личните слабости и това определено допринася (ако не е основна причина, както някои изследователи смятат) за “добрите изпълнения” на България като губеща в последвалите години.

Трябва да се отбележи, че отношението към “Другия” е представено предимно чрез карикатури на лидерите на съседните народи и държави, независимо дали става дума за държавните глави, или за премиер-министрите. Естествено шаржовете и карикатурите на водачите експонират понякога не само техни лични качества или по-често недостатъци, но и някои дълбоко вкоренени представи на българите за съседните им народи.

По времето около балканските войни от 1912-1913 г. настроенията рязко се променят. Още преди началото на първата, по повод бомбардировките на Италия над Дарданелите (през април 1912), “Смях” се смее на страхливостта на турчина: “Турчина се обръща към Англичанина: - Гледай Ингилиз-ефенди, Италия стреля и ми изпокъса и феса и антерията. – Не бой се, каза Англичанина спокойно: Европа ще ти даде и нов фес и нова антерия. – И едни гащи барим нека даде, Ингилиз-ефенди! – Че защо ти са гащи: Италия в тях не е стреляла? – Италия не, ами аз стрелях, ефенди!”16 На страниците на вестника се среща и образа на румънеца – като грабител.17

Известно е, че с най-голямо военно участие в победата над Османската империя е България. В резултат на това България не само се натъкнала на ревността и враждебността на бившите си съюзници, но нямала и поддръжник сред Европейските сили. Погрешна преценка на ситуацията води до фаталната атака на българската армия срещу Гърция и Сърбия от юни 1913. Втората балканска война води до пълно поражение на България. Действително “дружество България” заплаща загубите от пожара, докато големите печеливши са Сърбия и Гърция.18 Българската “болка” Македония е поделена между Сърбия и Гърция, но големият пай се пада на Сърбия. По повод на това, сръбският крал Петър е представен като “вечния просек”, който моли Европа с протегнат цилиндър: “Г-да европейци, дадохте ни Македония, дайте ни барим и пари!”19 А в друг брой на “Смях” двама сръбски дипломати в пълна униформа обсъждат дали Сърбия не може да получи още нещо: “Бре, Йован, да отидеме и ний в Цариград, може би турците ще дадат Одрин на нас, в замяна дето оставихме София на българите.”20 Що се отнася до българското отношение към начина, по който Сърбия налага властта си в Македония, то е много ясно изразено в една карикатура от май 1914, наречена “Сръбска културна дейност в Македония”: свинята с калпак като персонификация на сърбина гони българските учители и свещеници, руши църкви, беси.21

Когато Първата световна война започва, отново има поводи за изобразяване на “Другия” по “друг” начин – с по-различна смислова натовареност, с повече присмех. Нов елемент в представянето на събитията е много по-честата, почти редовна поява на политическия комикс на страниците на втория “Българан”, които дължим предимно (но не само) на перото на Райко Алексиев.22 Както и по време на Балканските войни, смехът не е добродушен, а по-скоро злобен, с откровено желание да се очертаят най-неприятните черти на съседа - неприятел и враг.

Известно е, че тази война, наречена световна, започва като война между Австро-Унгария и Сърбия, на която Русия веднага се притичва на помощ. Около две години по-късно на страниците на първия брой на възстановения “Българан”, представящ “Положението – в карикатури и стихове”, руският император горко се кае за тази помощ:

Батенька Русский.
Очень скъпо днес ми струва
Туй сръбско прасе...
- Ум царува, ум робува
Ум патки пасе!²³

Осмяна е също така постоянната готовност на Сърбия да иска още и още от своята покровителка: “Петър. – Батюшка цар, - купихме си вече параход, но дай ни сега и море де!” Тази карикатура е по повод съобщение в пресата, че сръбското правителство в Корфу е откупило един военен параход и го е нарекло “Велика Сърбия”.24

Останалите балкански страни се включват във войната на по-късен етап: Османската империя, на страната на Централните сили, през ноември 1914, България – от есента на 1915; Черна гора подкрепя Сърбия скоро след началото на войната, Румъния и Гърция също воюват на страната на Съюзниците, но се включват едва след 1916 г. поради вътрешнополитически разногласия по въпроса на чия страна да бъдат. Очевидно е, че всички съседи на България, с изключение на Турция, са врагове. Това не може да не повлияе начина на тяхното представяне в карикатурите от този период.

Прави впечатление, че обикновено сърбите и черногорците са окарикатурявани заедно. Този подход не буди учудване, като се има предвид, от една страна, етническата близост на двата народа, а от друга – факта, че двете държави по това време са от едната страна на фронтовата линия, отдавна вече определили своята позиция. За отбелязване е, че народите са представени чрез карикатурните образи на техните държавни глави, чиито лични недостатъци подсилват въздействието на карикатурите. Крал Петър обикновено е в опърпана военна униформа, докато Никола е в характерния си костюм с голям пояс със затъкнати в него или оръжие, или вилица и лъжица (ако в пояса има оръжие, тогава вилицата се подава от ботуша му). И двамата все искат нещо от Великите сили – помощ или пари, няма значение, и се оплакват, ако не получават, или се радват, ако желанията им се изпълняват. Образът на черногорския крал е допълнен с известната му слабост към хубавите жени. Например в една от карикатурите на въпрос на Петър “На кой театър ще започваш офанзива, брачо?” Никола отговаря: “Дето има по-лепи актриси.”25

Няколко примера в подкрепа на току-що казаното: “Скитник Никита26” тъжен скита “по чужбина, / С дрипави шалваре.”, тюхка се, че в Париж има “лепи цури, / Ала нема паре;” и пее “Черней горо, черней сестро...” Това хумористично стихотворение е придружено с карикатура, представяща Никола тъжно обърнал наопаки празните си джобове.27 На една от карикатурите Петър се радва: “Ура, и я имам вече кралевина!”, а Никола, визирайки ограничената територия, както и факта, че Битоля (Македония) е извън ограденото пространство, му обръща внимание: “Внимавай само добре, когато излизаш от там, да не си закачиш гащите на тела.”28 Вече през 1917 година, Никола се обръща и към американския президент: “Ей, брачо Уилсоне, хай да ти е честита намесата, дай мало доларе бакшиш!”29

Що се отнася до Гърция, тя е съжалявана, че положението й твърде много напомня известната българска поговорка “Ти го пусна под одъра, а то ти се качи на главата.”30 Има се предвид натиска, оказван на Гърция от страна на Съюзниците да влезе във войната на тяхна страна. Натиск стигащ до там, че Съюзниците дебаркират в Солун през октомври 1915, а същия месец следващата година британска и френска флота акостират в Пирея. По този повод Райко Алексиев публикува няколко карикатури. На една от тях виждаме Джон Бул (нарицателно име за англичанин по онова време) да лежи върху креват с надпис “Гърция” и да пуши лулата си: “Джон Бул дрямка дреме и нарежда: - Хубаво нещо е да се почита свободата на малките народи!”31 Друга една “карикатурна седмица” (този път не на Р. Алексиев, а на Kladeradsch) вече променя дори нарицателното название: “Джон Блъф отиде в Атина и рече: Мадам Елас, аз се бия вече две години за свободата на малките народи, затова от днес окупирвам всичките ти пристанища.”32 Разбира се, последният пример поставя нещата твърде директно, докато карикатурата на Алексиев по-скоро внушава, отколкото разказва същото. Но и в двата случая е ясно отношението на българановските карикатуристи към начина, по който Съюзниците, и особено Англия, се отнасят с “малките народи”.

Случващото се с Гърция става с одобрението на министър-председателя Венизелос, но не и на крал Константин.33 Именно поради това често обект на карикатурно представяне е Елефтериос Венизелос: той е представян като копаещ гроба на Гърция, докато Джон Бул го чака, с ковчег “Гърция” в ръце34, като сводник, увещаващ срамежливата Елас, че двамата господа (англичанинът и французинът) няма нищо да й направят35. Особено сполучливи ми се струват две малки карикатури от “карикатурната седмица” в бр. 33 на “Българан”, излезли отново изпод перото на Райко Алексиев: “1. Разпнаха Елинската мъченица яко Исус на Голгота, и фарисеите я прободоха в ребрата. – 2. И Венизелос, яко же Пилат, си оми ръцете и рече: “Аз съм цист, аз съм цист!”36

Българите окарикатуряват Венизелос, но историята свидетелства, че неговата позиция, въпреки потъпканото достойнството на страната му, в крайна сметка се оказва печеливша в дългосрочна перспектива. Същото важи и за Румъния. И там има неразбирателство между министър-председателя Братияну и крал Карол, преодоляно значително по-лесно, поради заемането на престола от наследника Фердинанд през октомври 1914. Това улеснява румънското влизане на страната на Съюзниците, въпреки че това става едва през август 1916 г.

Румънците, както и техните лидери, се срещат много често на страниците на “Българан”, особено през септември 1916. Във всеки брой се появяват поне по две (а в някои и повече) карикатури, свързани с Румъния. Причината е, че двете страни не само са в противникови лагери, но по това време техните армии се изправят директно една срещу друга в Добруджа. Румънските войски за кратко време претърпяват поражения и в Трансилвания, и в Добруджа, а през декември Букурещ е завзет от Централните сили. Всички тези събития са “документирани” на страниците на българската хумористична преса. Румънецът е представен като грабител, принуден от българите да върне ограбеното.37 Бързината, с която румънската армия отстъпва на българите в Добруджа (боевете при Тутракан), дава повод за публикуването на множество карикатури и писани текстове, илюстриращи страхливостта на румънците. Така например една от карикатурите представя румънец, облечен в смятаната за типична бродирана дълга риза и с торба, от която се подава цигулка (стереотипно изображение на любовта на румънеца към забавления), да пита своя военачалник: “Домнуле Колонел, нещо ми тежи в левия крачол: да не ми се е смъкнало сърцето в панталоните?”38 Подобни внушения се правят и в други броеве от същия месец.39 Тази страхливост и контраста й със самохвалството на румънците (също стереотипно мислено) е обект на изображение в “Карикатурна седмица” в бр. 36: на първия “кадър” виждаме големите намерения на биещия се в гърдите румънец (“1. Са мерджим ла София – викна Домно Фалиментеско...”), а на втория – рухналите му надежди и наведената му глава (“2. И се померджи към Петроград.”)40

Сатирата не оставя настрана и румънските политически мъже: министър-председателят Братияну е представян като “влашка свиня”41 или като денди, задрямал във фотьойл: “Братияну сънува, че линията Русе-Варна прехвръква към него, като кокошка готова в паница, и му дума: - Ха, домну, ха драга, скочи да ме излапаш!”42 Крал Фердинанд, четящ военно комюнике и удивляващ се на развитието на събитията (“Ха, как го мислех – как излезе!”), е наречен “Мамалигарски”.43 Само месец след влизането на Румъния във войната ситуацията е представена по следния начин: “Братияну се юрна в Добруджа и Седмоградско да търси слава, но в мъглата се заблуди и се отзова при Кобадин.”; “В това време Фердинандул чел Маре бегом шепнеше: поне короната да мога да завардя!...”44

Българановци са безпощадни към румънците – освен споменатите, няколко още по-директни като внушения карикатури се появяват на страниците на списанието: “Сбогом, Добруджа!”, “Finita la comedia!” (по повод английско комюнике, съобщаващо, че румънският “десант” при Рахово ще има катастрофални последствия за българската армия) и “Театър Добруджа” (румънец и руснак лежат на сцената, а сър Грей казва: “Представление свершено, господа – актьорите не си знаеха ролите.”)45 Случилото се през 1916 г. е възприемано като възмездие за румънските действия в Добруджа през 1913, породили у българите презрение и сарказъм. Три години по-късно натрупаните омраза и желание за отмъщение съвсем естествено водят до злорадство по повод понесеното от Румъния поражение. Всички тези чувства са отразени не само в политическите карикатури и сатири, но и в бойните песни, във военното литературно творчество и т.н.46

Добро обобщение, струва ми се, на всички публикувани в “Българан” карикатури, свързани с румънците и румънското участие във войната през август-септември 1916, е “Демонстрацията на Влаха при Оряхово.”47 Това е великолепна графична илюстрация на известната българска поговорка “Власите на края на Дунава се давят”, обобщаваща българската фолклорна представа за румънците като самохвалковци, позьори, желаещи да се представят за нещо повече от това, което са, и провалящи се в последния момент. Склонна съм да се съглася с Бл. Нягулов, че вероятно тази поговорка черпи нови “аргументи” след голямото военно поражение, понесено от румънската армия в боевете при Тутракан и Оряхово през 1916 година.48

Както и в случая с Гърция обаче, осмиването на румънците и техните военни поражения от 1916 не могат да не ни подсетят за една друга българска поговорка: “Най-добре се смее този, който се смее последен”. Защото и Румъния като Гърция в крайна сметка се нарежда сред победителите във войната.49 Докато гордите със своите военни победи българи, поради политическата и дипломатическа слабост и неадекватност на своя елит, още веднъж се оказват на страната на губещите. На това място не мога да не посоча горчивия “Смях” над неволите български: през 1913 година вестникът нарежда сред “Доволните” и известния публицист Симеон Радев - поради факта, че той вече има материал за един том “Разстроителите на България”.50

* * *

В началото на изложението споменах, че при анализа на политическата карикатура може да бъде използван модела на Ласуел за анализ на пропагандата: въпросите кой, какво и на кого. Отговорът на първия въпрос предполага специално проучване на авторите на карикатури от историко-социологическа, а също така и от психологическа гледна точка. Третият, от своя страна, е свързан тясно с читателската публика и съответно с нейната политическа култура, тъй като отношението на хората към политическата карикатура зависи до голяма степен от политическата култура, доминираща дадено общество. При всички случаи карикатурата е в известен смисъл отговор на очакванията на определена публика. За съжаление, много трудно е да се проучи влиянието на карикатурата върху тази публика. Именно поради това по-голямата част от изследванията обикновено се занимават с анализ на съдържанието на карикатурата, опит за което беше направен и в това изложение, а не с нейното въздействие.

Все пак, предлагам някои наблюдения от по-общ характер, засягащи проблема за взаимозависимостта между политическата карикатура и политическата култура. Дефицитът на модерна политическа култура безусловно е едно от основните препятствия пред по-бързото и ефективно развитие на балканските общества.51 Тъй като “прочитът” на политическата карикатура зависи в голяма степен от доминиращия обществото тип политическа култура, мога да предположа, че поради преобладаването (все още) на до-модерна политическа култура, в българското общество липсва четяща публика, способна да оцени карикатура, използваща по-сложни техники на изобразяване. И съответно – на внушение, в опит да се формира или манипулира общественото мнение. Именно поради това ставаме свидетели на появата на политически карикатури, които отразяват политиката на България и които следват, а не насочват настроенията на обществото. Ако приспособим известната максима, можем да кажем, че всеки народ заслужава карикатурите, на които се смее. И може би именно фактът, че “политиката в карикатура” е по-скоро пасивна, отколкото активна, се стига до там, че българските управници следват една “карикатурна политика”, довела България до две национални катастрофи в рамките само на няколко години?

Илюстрации