Места на паметта: дебатите и митовете

В националната идентичност може да се открие широк спектър елементи, свързани с емоциите. Предизвикващите емоционални реакции явления могат да бъдат хора и събития от миналото и съвремието, елементи от природната и социалната среда. Те могат да бъдат натоварени както с положителни, така и с негативни оценки и представи.

Всяко отношението по правило е комплексно, амбивалентно, то съдържа комбинация от различни емоционални реакции в рамките на една позиция, на една социална група. От друга страна, отношението на обществото към едно събитие по правило е плуралистично, много често поляризирано, единият му полюс съответства на приетата (наложената) социална норма, а обратният полюс, който е в дисонанс с нея, е потиснат и изтласкан в несъзнаваното. Отношението към своето има както нормативна позитивна страна, така и обратна, неофициална, някои от нейните прояви могат да бъдат разглеждани в контекста на така наречената културна интимност (М. Херцфелд). Най-ясният български пример вероятно е Бай Ганьо

В чист вид постулатите на националната идентичност приемат формата на императиви от типа „Обичай Родината!” (вариант – „Опознай Родината, за да я обикнеш!”) Много често те биват формулирани по друг начин, който да замества повелителното наклонение с твърдения, изказани от първо лице (единствено или множествено число), или с безлични по форма твърдения, в които емоцията може да е пряко назована, а може и да не е.

Всичко българско и родно
любя, тача и милея. (Ив. Вазов)

Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. (Конституция на РБ, 1991, чл. 59)

Подобни твърдения приличат и функционират (чрез ритуални повтаряния) като заклинания. Въпреки че много често те назовават пряко търсената емоция, това не е задължително. По правило, особено в по-ново време, се призовава към позитивни емоции от семантичната група на любовта, но се подразбират и негативни емоции, насочени към враговете на своето. Деветнадесети век не познава подобна политическа коректност:

Догде е мъничка змията
елате да се съберем,
с крака да й строшим главата...
(Д. Чинтулов, „Стани, стани, юнак Балкански”)

Дори и най-директните заклинания, поне в сферата на национализма, се нуждаят от рационална аргументация. Нерядко обаче рационалното се оказва псевдорационално, то може да се възприема от субекта като рационално, но под него да стоят по-дълбоки неосъзнати мотиви, които да са по-скоро емоционални. Подобни псевдорационални мотиви са особено характерни за чувствителни явления от типа на националната идентичност. Всъщност в този случай повечето, ако не и всички емоционални елементи имат някакво псевдорационално обяснение – гордостта от славното минало и омразата към враговете има своята (псевдо)рационална мотивировка в познанието за историята; напълно обяснимата привързаност към своята територия има аналогична географска мотивировка.

Аргументацията на националистическите тези се предлага от митична истина, носени от различни повествования. Най-ясно те се забелязват в учебниците, особено за началните класове, където четивото пряко илюстрира някакъв пряко заявен (може дори чрез заглавие) постулат. През Х IХ в. първоначалното формулиране на митичната истина може да стане чрез всевъзможни по жанр текстове. През ХХ в., в зрялата модерна епоха, като че ли приоритет имат текстове, претендиращи да са част от хуманитарния научен дискурс (утвърден или алтернативен) и от него да преминат в литературата и другите изкуства, в учебниците и медиите.

Анализаторите на подобни процеси като че ли обикновено са склонни да се придържат към едно широко прието разбиране, според което еволюцията е от по-стари митични към по-нови „научни” идеи. На места, струва ми се, поне от известна гледна точка може да се допусне и съществуването на различни митологични идеи, различни поколения „митографи”, като в някои случаи (но не винаги) по-новите придават по-наукообразен вид на своите по същество също толкова митологични идеи.

Любовта към родината, към своето (своя народ, своята страна, своята природна среда, своята държава), а донякъде и омразата към предполагаемите врагове е нещо до голяма степен очаквано и дори естествено. Врагът е комплексна и динамична категория, която обхваща различни групи, олицетворени в различни фигури – византийците, турците, фашистите... През различните периоди националната митология поставя различни акценти, като съществуват и конкурентни варианти.

По-любопитни стават нещата, когато се внушава любов към нещо по същество не свое. Класическите в български контекст са внушенията, свързани с Русия и Съветския съюз.

За българския народ дружбата със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както слънцето и въздухът за всяко живо същество... (Г. Димитров)

Отношението към конкретното чуждо също е амбивалентно. От друга страна, чуждото (другият) не е нещо единно, то се мисли в различни фигури, които, като цяло, имат своята типология – наред с демонизираните варианти на другия съществуват и идващи отвън спасители и месии, както и престижни образци за следване и пр.

Емоционалното отношение към другият не се свежда до полярните чувства любов – омраза. То може приеме формата снизхождение, завист и пр. По правило то е ако не непременно амбивалентно, то поне комплексно и съдържа няколко елемента – омраза и завист, любов и възхищение и пр. Съчетанията могат да бъдат разнообразни, не само от единия полюс (негативен или позитивен), например любовта да се допълва от страх, омразата – с възхищение и пр.

На пръв поглед изглежда, че националната митология се изгражда преди всичко на основата на разказ за славните дела на великите предци, преди всичко победи, но също и за мирно строителство, било то материално или духовно. Друг е въпросът, че едно събитие, в зависимост от гледната точка, може да бъде видяно както като победа, така и като поражение. Разказите за славните дела биват допълвани от повествования за страдания и травматични събития, които спояват общността чрез други механизми, при които емоциите играят съществена роля. Известна смяна на подхода и пропорцията между победи и травми се забелязва след появата на национална държава, която чрез своите институции не само изгражда и поддържа националната митология, но и й придава много по-системен системен характер, при който позитивното (т. е. победите, съграденото) няма как да не доминира, поне на повърхността. Все пак, значението на травмите остава голямо и това се открива и с просто око.

Връзката между постулатите и митовете е двупосочна – митичните повествования не само илюстрират постулатите, те могат да служат и за основа, която да доведе до формулиране на нови постулати или поне на нови техни варианти. От своя страна, оформянето на националната митология също не следва историческата хронология, процесът е контекстуално обусловен и като че ли стои по-близо до обратната хронология – най-рано като че ли възникват митологеми за почти съвременни лица и събития, по-късно вниманието се насочва по-назад във времето, а след като се изгради някаква представа за своето се конструира неговата генеалогия.

* * *

Емоционалното съдържание на националната идентичност е свързано с представянето на ключови (в отделни случаи – второстепенни) събития и фигури от миналото, а и от съвремието. Отношението към тях намира израз в различни типове текстове (историографски, публицистични, литературни, частни), които неизменно са свързани и/или генерират определени емоции.

Емоционалното отношение към съвременни събития и фигури, свързани с идентичността безспорно съществува и представлява специален интерес, то се забелязва веднага, но осмислянето му предполага специална по-скоро социологическа анализационна методика.

Динамиката на представите за миналото е особено интересен обект за наблюдение, включително и от гледната точка на емоционалното съдържание. Тя приема различни форми. В едни случаи промените се извършват постепенно, относително неафиширано, а явните реакции са сравнително малко и по-трудно забележими. В други случаи ревизията или опитите за ревизия на представите за миналото (или действия, които се виждат в подобна светлина) пораждат яростни дискусии. В последните десетина години, повече или по-малко спонтанно избухнаха няколко подобни значими обществени дискусии, заредените с много емоции, свързани с идентичността. Всички те бяха свързани с ключови за българската национална митология „места на паметта” (П. Нора).

Още през 80-те години на ХХ в. започна нещо като дискусия около понятието „турско робство” и предполагаемата му замяната му с някакви негови по-прецизни (или политически по-коректни) синоними от типа на „османско присъствие”. Следващата кулминация, свързана с подготвянето на нови учебници по история, бе в началото на 90-те години. Сюжетът бе доста неясен, всъщност никой не се ангажира с отговорността за подобна замяна, която не се открива в учебници и други текстове, където се говори за „османско владичество”, а не за категорично осъденото „османско присъствие”. Процесът беше по-общ, заменяше се или се ограничаваше употребата и на други понятия, отнесени към българското или балканското Средновековие – „феодализъм”, „прогресивно” и пр. Но вниманието на публиката, а и на част от специалистите, бе фокусирано върху „робството”. Сред множеството публикации бих споменал малко неочакваните реплики, разменени между В. Мутафчиева и Б. Лори. ¹ Тази дискусия сякаш зададе модела, по който да протичат и следващите, по-ранните дебати (поне през втората половина на ХХ в.) имат по-друг характер и не са свързани с националната митология.

Като хронологически най-ранна сред тези дискусии през новото хилядолетие вероятно може да се определи атаката срещу австрийския славист проф. Ото Кронщайнер по повод намека му, че латиницата би могла да се използва успоредно с кирилицата (началото бе през 1999, но основните публикации започнаха да излизаха през 2000 г.). Първата реакция бе решението на Академичния съвет на Великотърновския университет да отнеме на провинилия се титлата доктор хонорис кауза (2001). Последваха множество текстове, по правило написани с невъздържан език, които след това бяха обединени в специален сборник – „Случаят” Ото Кронщайнер и кирилицата, българистиката, малките филологии. Съставителство и редакция Иван Радев, Димитър Кенанов, Сава Василев. Велико Търново: УИ Св. св. Кирил и Методий, 2002. Появи се и нещо като реакция - Истината за професор Кронщайнер. С.: Работилница за книжнина Васил Станилов, 2005.

Друга дискусия бе свързана с нашия проект „Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха” и започна през 2002 г. със статия на журналистката Ива Йовева във в. „Труд”. Заглавието бе показателно „Една французойка срещу “Време разделно” ². Същността на спора бе около представянето на ислямизирането на българите и обвързаността на това представяне с идеологически конструкции, включително и с. т.н. „възродителен процес”, който присъстваше полугласно в текстовете.

Не успя да се превърне в дискусия замисълът за завръщане към отколешния дебат около автентичността на документите около насилственото ислямизиране – Националната библиотека организира кръгла маса „Приписките като документ и митотворчество. Автентичност и фалшификации в летописните разкази от ХVІІ-ХVІІІ в.” (21. 01. 2005), но така и не издаде подготвения интересен сборник. Конкретният повод бе ново издание на част от документите, които носят разказа за ислямизирането. ³ Темата е свързана както с проблематиката на „Време разделно”, така и с доста по-малко шумния, но траен дебат около т.нар новомъченици. ⁴

Доста разпалена бе дискусията, свързана с т.н. Проект Батак. Началото може да се свърже със статия на Мартина Балева във в. „Култура” през 2006, но основния дебат започна през 2007 г. с обявяването на организираната от проф. Улф Брунбауер и Мартина Балева от Свободния университет в Берлин научната конференция "История и съвремие на национални стереотипи в България в светлината на мита за Батак", както и свързаната с нея експозиция. Под натиска на медии, националистически организации и лица, както и след лични заплахи, конференцията и изложбата бяха отменени. По-късно излезе сборник, обобщаващ дискусията от позициите преди всичко на защитниците на проекта. ⁵ Сред многото критики към Проекта Батак бих споменал книгата на Ил. Тодев. ⁶

Следващият случай, който бих искал да спомена, въпреки че е по-различен и не породи дебат, а по-скоро разпалени гневни реакции, бе представянето на България като „турска тоалетна” в композицията Ентропа на чешкия скулптор Давид Черни (2009, Брюксел). Общото с другите казуси бе, че и тук бе провидян зле настроен чужденец, както и първоначалния опит за мистификация, според който зад този обект стои български автор. Реакциите принудиха изображението да бъде скрито, авторът му бе обявен за персона нон грата в Пловдив, а на чешкия посланик в София бе подарена тоалетна чиния. Най-активни в акцията бяха представители на Атака.

Любопитен казус, който едва ли може да бъде определен като дебат, бе разминаването в мненията за канонизирането през 2011 г. на (част от) жертвите в Априлското въстание. Освен всичко друго, случаят показа, че и през XXI в. е по-лесно да се наложи нов вариант на национален мит, отколкото да се проблематизира вече наложен.

Следващата значима дискусия бе свързана с Паметника на съветската армия в София - появата на графита „В крак с времето” на 17 юни 2011 и изчистването му през нощта на 20 срещу 21 юни. Като по-слаб вторичен трус може да се разглежда появата на кавички в името на паметника – На Съветската армия „освободителка” от признателния български народ (27-28 окт.) Този дебат частично повтори по-старата дискусия за Мавзолея на Г. Димитров (разрушен през 1999 г.), но тогава политическите обстоятелства, а оттам и развитието на сюжета бе по-различно.

Основният проблем в случая е осмислянето на събитията от 1944 г., което от гледна точка на емоциите може да бъде видяно като изяви на преклонение и, от друга страна, като реакции, породени от чувство унижение от присъствието на паметника. Съществуват, разбира се, и много други обертонови аргументи и емоционални реакции, в едни случаи заявени, в други премълчани, а дори и не напълно осъзнати.

Сред обертоновите теми са проблемите за дефинирането на изкуството и представите за неговите функции в градската среда днес. Малко парадоксално значими части от двете противостоящи групи всъщност споделят общи – доста традиционни – представи за функциите на паметниците, тяхната възпитателна роля и ангажираността им с външната политика.

Почти успоредно с дебата за Паметника на съветската армия се разрази и спорът около Музея на социалистическото изкуство (открит на 19 септември 2011 г.) Емоционалността на реакциите е очевидна. Не толкова директна е връзката с националната идентичност. Но тя може да се проследи, ако в спора се открои въпросът за художествените ценности от близкото минало, за тяхното присвояване или отхвърляне, за канонизирането или снижаването на статуса им. С известни уговорки, част от тезите могат да се предадат и така: Според едната гледна точка определени ценности от миналото са декласирани (сиреч похитени) от организаторите на музея с користни подбуди (например за да разчистят място за себе си). Според другата гледна точка е станало нещо много по-различно – фалшиви ценности от миналото са канонизирани (отново) чрез вкарването им именно в този музей (с това име), а не в нещо друго.

По-различен характер, струва ми се, имат постоянно течащите българо-македонски спорове за присвояването на различни исторически събития и фигури, както и за тяхната оценка. Тук също са намесени емоции – гордост от славното минало, реакции, породени от похитено свое съкровище и пр. Любопитно е, че по правило българската гледна точка успешно забелязва чуждите увлечения, но не е така критична към собствената си митология.

Може да се направи опит да се потърси общото в актуалните дискусии около различни български места на паметта. Заслужава си да се помисли и за еволюцията на модела, по който протичат тези дебати.

В началото се появява някаква ревизионистична теза, в общия случай тя е позната и от по-рано, но в случая или е заявена по-радикално, или някакви външни обстоятелства насочват вниманието към нея. В някои от случаите (не непременно във всички) има основания да се допусне съществуването на друга, принципно различна мотивировка на емоционалните реакции – например декласиране на конкуренти, печелене на политически дивиденти и пр. Не е изключено ревизионистката теза също да има подобни мотиви, осъзнати или не. Опонентите на ревизионистичната тезата, реагират подчертано емоционално, по правило не я разбират или съзнателно я радикализират и я свеждат до атака срещу нещо, което националната митология представя като свръхценност.

Ревизионистката теза може да е има някаква разгърната аргументация, може да бъде само намекната, може да е въобразена и дори съзнателно конструирана от опонентите й. Проблематизирането на представите за „потурчването” се основават на съмнителната автентичност на основни извори. Проектът Батак също предлага аргументация на тезата си, която в много от репликите бе подменена. За тезата на хората, създали графита „В крак с времето” обаче съществуваха само догадки. В един момент се появи интервю с хора (група, самоназовала се Destructive Creation), които се представяха като създатели на графита; освен всичко друго тук възникнаха подозрения в неговата автентичност. ⁷

Ценностите, съкровищата, който стоят в основата на подобни дебати, могат да бъдат доста различни – от кирилската азбука през новомъчениците и жертвите в Батак до Мавзолея и Паметника на съветската армия; емоциите, свързани с тях също на повърхността могат да изглеждат доста различни, обединява ги това, че става дума за нещо „свое”, станало обект на посегателство. Прави впечатление, че „своята” травма също се възприема като ценност, която трябва да бъде пазена: „робството”, „потурчването”, новомъчениците, Баташкото клане.

Съществуват разбира се и варианти – тази ценност може да е част не точно от националната митология, а от някаква друга, какъвто е случая с Паметника на съветската армия. В този случай, както донякъде и с несъстоялата се дискусия за летописните разкази, всъщност тезата не бе радикализирана от опонентите й.

В конструираните от дискусията разкази се забелязват няколко относително постоянни елементи. Емоционалното отношение към тях е ясно маркирано, но всъщност продължава да бъде амбивалентно. Основният противник (враг) трябва да е чужденец, редом с него обикновено има един или повече (обезродени) български помагачи. Тази двойка обира негативните емоции и като че ли отношението е еднозначно. (В последно време може да бъде чут и подобен разказ за Българската академия на науките.) Струва ми се обаче, че на заден план може да се долови едно по-сложно отношение. Първо – врагът е силен, а силата винаги се уважава. Второ – той ще да е и умен, за да може да скрои подобен пъклен план. Трето – той заема някаква престижна позиция, която все пак поражда респект, а може би и малко завист.

Срещу него се изправят носители на истината, които забравят за момент за властовите позиции, които заемат тук и сега, и влизат в една интересна роля. В зависимост от избраната отправна система, тя може да бъде определена по различни начини – Давид срещу Голиат, простите българи срещу лукавите чужденци (Паисий и много след него). Фолклорът също предлага възможни асоциации.

Сюжетите със злонамерения чужденец, похитител на „нашата” ценност, са познати отдавна и се радват на добър отклик сред публиката. Всъщност това е основният сюжет в българската национални митология още от времето на нейното оформяне ⁸. Първоначално функцията на похитеното съкровище може да бъде изпълнена от жена, вяра, стари книги и други ценности. Актуалността на мита за похитените жени се прояви в случая с „българските медици в Либия” (арестувани през 1999), както и в многобройните (верни) истории за „бели робини” и пр. В либийския казус обаче Освободителят (комисаря на ЕС по външни отношения Бенита Фереро-Валднер и съпругата на френския президент Сесилия Саркози) не беше типичен, а освободените през 2007 г. като че ли не влязоха в ролята, която мита им отрежда.

Актуален вариант на мита за похитените книги се оформи около казуса с връщането на „оригинала” на Паисиевата история през 1998 г. ⁹ В случая се наблюдават интересни трансформации на основния вариант – събитията са разместени, а отношението към основните фигури е преосмислено. „Спасяването” (което поне от юридическа гледна точка си е кражба, сиреч „похищение”) предхожда „похищението” (по същество – връщането на легитимния собственик)

Още през Х IХ в. кирилицата също може да бъде мислена като похитена от чужденци. В полемиката си с Д. Тирол В. Априлов пише:

Като природен балгарин, длажный повече от сичките да брана своята народност и да не оставям да усвоят другите, ако и да са еднородни племена, това, чтото не е нихно, за да подкрепя моето мнънiе, аз привождам още долните доказателства. ¹⁰

Противостоящите гледни точки могат да градят митични повествования, които стъпват върху една и съща матрица. Само функциите се поемат от различни фигури. Историята около Паметника на Съветската армия например може да припише ролята на злонамерения чужденец на някаква руска фигура, която има своите български помагачи. И обратното, злодеят може да е американец (империалист), който също има местна подкрепа.

Съществува и един друг митичен сюжет, който често се повтаря под различни варианти, често също бива приет охотно от публиката, в отделни случаи поражда дебат, който обаче по правило остава приглушен. Той е недвусмислено героичен, също е свързан със съкровище, но в случая отсъства врага. Съкровищата могат да бъдат различни (всъщност разнообразието не е много голямо) – пръстена на Калоян, тракийски гробници и храмове (дори за пещерата, през която Орфей е слязъл в Ада), част от мощите на Йоан Кръстител, ковчегът на Ной. Опитите за дебат около подобни митове по правило остават неразгърнати. Те са свързани с проблематичната автентичност на съкровището и това ги доближава до дебатите около ислямизирането и новомъчениците.

Забелязва се промяна на медиите, чрез които се осъществяват дебатите. Първите се разгърнаха предимно във вестниците, като съществува стремеж да се ангажират някои академични, държавни или общински институции. В края участниците в дебатите за кирилицата и за Батак (или поне едната страна) предложиха книга (книжно тяло), което да обобщи техните позиции. Последният дебат – за Паметника на съветската армия се разви по друг начин. От една страна той имаше някакъв действен (перформативен) характер, от друга дебатът се разгърна на първо място в интернет и специално във Фейсбук. В този случаи институциите (Столична община) бяха насила въвлечени (или реагираха като насила въвлечени), а участниците и от двете страни предпочетоха да се идентифицират с някакви граждански, дори неформални групи – фейсбук групи като „Запази цветния вариант на паметника на СА” и „Не пипайте артиста, който изрисува Паметника на Съветската армия”, от една страна, и Форум „България – Русия” други подобни.