Емоционални реакции на Българския въпрос: случаят с гръцката Йерусалимска патриаршия

Всяка самоопределила се група – национална, религиозна, обществена, икономическа – има своята динамика, която в голяма степен се определя от емоционалните обвързаности и връзки на членовете й. Всяка промяна на тази динамика, например на ролите, на позициите и на чувствата, предизвиква дълбоки пренареждания и следователно емоционални реакции сред всички членове на групата. Една такава промяна през ХІХ в., еманация на национализма като идеологическо течение, което се изразява чрез националните движения за самоопределение и независимост, е и Българският въпрос, който изиграва определяща роля в процесите и развитието на народите от Балканския полуостров. Учредяването от Високата порта на независима българска църковна йерархия под формата на Екзархия (27 февруари/10 март 1870), освен противопоставянето на Вселенската патриаршия в Константинопол, представлява един сложен процес с разнообразни промени и предизвикателства на много нива и в различни области на живота на всички въвлечени в него групи и страни. Институциите, които съществуват до тогава се реорганизират, за да се появят нови образувания, които отговарят на идеологическите течения и на икономическите, политическите и обществените процеси на епохата.

В тематичната рамка на настоящата конференция ще подходя към едно първоначално проучване на емоционалните реакции на лица и групи, духовни и светски, базирайки се на събитията, които са пряко свързани с Българския въпрос, в опит да разбера в дълбочина психологическото им измерение. В методологическо отношение подхождам към темата, изследвайки текстове от епохата, които предизвикват интерес с картини, думи и фрази, буквални и преносни, които отразяват емоции или се използват, за да предизвикат емоции с цел да събудят и да напомнят, да осведомят и да разтълкуват, да изискат и да наложат, да посредничат и да помирят и накрая да повлияят и да убедят Вселенския събор, свикан през септември 1872 г. в Константинопол по Българския въпрос.

Едно първоначално проучване, от проф. Надя Данова ¹, на употребата на емоциите в българските текстове от 1762 до средата на ХІХ век показа в по-общ план една тенденция на изолационизъм, в смисъл, че българските автори не показват толкова голям интерес към съседните им народи, освен във връзка със сблъсъците и противопоставянията с тях в хода на историята. Тази отрицателна позиция от страна на българската интелигенция на всяка положителна проява, позиция и предложение на „другия” в българската история има като резултат доминирането на елемента на различието и враждебността към „другия”. ² Ще изследвам тоест позицията на другата страна, фокусирайки вниманието си върху текстове, които се отнасят до църковния въпрос и основно базирайки се на кореспонденцията между представителите на българските йереи, Вселенската патриаршия и Йерусалимската патриаршия.

Основният термин, който изразява чувствата на българския народ в периода на българския въпрос, както знаем, е „националното пробуждане”, което след 30-те години на ХІХ в. се изразява преди всичко в борбата на българите за църковна автономия, необходима предпоставка и за езиковото им отличаване от доминиращите в църквата, в икономическия и в културния живот „ромеи”. Едно подобно искане, първоначално без политически проекции, е изразено още в предишния век в рамките на идеята за създаване на национално съзнание, познато с термина Българско възраждане. ³

Това, което има специално значение за изследването на емоционалните реакции на българите в периода на Възраждането, е фактът, че както вече беше отбелязано, „възраждането на българското съзнание се опира точно на противопоставянето на „гърцизирането” на сънародниците им”, тоест на „гръкоманията”, тенденция, която се засилва сред заможните българи. Така, за да придобият българите национално „съзнание”, неизбежно трябва да се разграничат от и да се противопоставят на гръцкото образование. Това предпоставя едно съзнателно емоционално и реално противопоставяне, което в крайния си вариант придобива формата на поляризация на всички нива, включително и на църковно. С други думи българите имат нужда да се откъснат институционално и емоционално от гръцката църква, т.е. от Вселенската патриаршия. ⁴

Виждаме впрочем как Българското Възраждане като доминираща представа и термин отеква звучно в емоционалния свят на българския народ, който се самоопределя като „нация”, когато се противопоставя на „ромейското”, „гръкоправославното” образование и църква в опита си да създаде национална историческа памет, включваща и национална църковна памет.

Трябва да се подчертае, че причините, които предизвикват българската схизма от 1872 г., не са в догматичните различия, а в църковните вражди на един клир с различен национален произход и съзнание, в поставените от Османската империя административни рамки. Необходимо е да се отбележи, че българското национално движение като цяло използва същите аргументи, както и гръцкото за създаването на собствената си националност. ⁵ Противно обаче на случая с гърците и с другите балкански народи, българската църква придобива макар и едностранно независимостта си (1870) преди създаването на българска васална на султана държава с Берлинския договор (1878). ⁶

В този климат на 15 февруари 1871 г. духовните представители на българите изпращат и на Йерусалимската патриаршия петиция и писма, написани на гръцки език, които характеризират българския въпрос като болест, която се нуждае от терапия. ⁷ Този израз се използва във връзка с единното тяло на църквата, един член, на което, тоест българската църква (в смисъла на целия православен български клир и народ), страда. Тази фразеология едновременно подсказва единството на тялото на църквата и надеждата за лечение на болестта, в конкретния случай – мирно решение на българския въпрос, чрез признаването на автокефална българска църква без откъсването на част от тялото на църквата. Това описание на болната част става по-конкретно с използването на термините кахексия в смисъла на слабост, с резултат, както се споменава, да се затруднява не само християнското и морално развитие на тялото, но и интелигентността му. Образът на едно болно и изтощено тяло, което се затруднява да се развие напълно, предизвиква чувство на жалост към страдащото българско паство и едновременно гняв срещу онези, които позволяват това положение. Като лекарство за тази болест българите виждат издаването на ферман за създаването на Българска екзархия, която както твърдят, предизвика успокоение сред българския народ и го избавя от чуждото мъчително робство, под което от един век се намира народът им (визирайки закриването на Охридската архиепископия от Вселенската патриаршия през 1797 г). Тези изрази отразяват емоциите на един потиснат народ, личащи си особено силно чрез фрази, които ни предават страха и възмущението на тези, които понасят последиците от самоопределянето на другостта си, като потискане на религиозното съзнание, заплаха и гонения. Чрез заети от общата църковна химнографска традиция поетични картини на раждането, духовните представители на българите заклеймяват беззаконието, което ражда по болезнен начин несправедливостта, все емоции, които подбуждат преки, силни и болезнени чувства срещу позицията на Вселенския патриарх Антим VІ (трети патриаршески мандат 5. 9. 1871 - 30. 9. 1873). Българските йереи порицават упорития му отказ от помирително решение, твърдейки, че под влиянието на чужди на религията интереси (имайки предвид политически интереси) и в атмосфера на викове на тълпата (с други думи при липса на преценка), без да вземе предвид общия интерес на многострадалната църква, Вселенският патриарх „ безбожният е в мъки да роди грях, зачева зло и ражда лъжа ” (Псал. 7, 14).

Следвайки фразеология подобна на българските йереи по повод Българския въпрос, Йерусалимският патриарх Кирил ІІ, който ще играе главна роля в него, говори за опит за лечение на раните на Източната църква, докато архимандритът на метоха на Божигроб в Константинопол Яков говори за бъдещия ход на злочестия и духовно вреден Български въпрос. ⁸ Архимандрит Яков съветва Кирил да отговори на поканата на Вселенския патриарх за свикването на Велик събор по начин достоен и съответен на светите канони на църквата и с любов и мир, които проповядва Евангелието, подчертавайки майчинската роля на Йерусалимската патриаршия към всички вярващи, независимо от родово или национално различие: „Светия Сион е обща Майка на всички свети в Бога църкви”. ⁹ От своя страна, вселенският патриарх Григорий VІ еднакво настойчиво лансира термините разбирателство и единомислие с цел да избегне каквото и да е разногласие с другите йереи. Наследникът му Антим VІ избира термина стабилност, имайки предвид възможните вълнения, които ще предизвикат преговорите по въпроса, изразявайки едновременно вярата си в общия мир и обединение. Общият знаменател на тези емоционални реакции е призива за избягване на всяка цена на нарушаването на мира и разрушаване на единството на църквата. ¹⁰

В по-твърд тон йерусалимският патриарх се съгласява с поканата на вселенския патриарх за свикването на Вселенски събор, критикувайки строго българските йереи, които му се противопоставят, като бунтовни българи, демагози и измамници на народа, органи на сатаната и верни слуги на тъмнината. От друга страна, представя българския народ като обикновен и нелош, заблуден, който моли да се върне в пътя на традиционното си благочестие ¹¹

Тук различаваме поляризацията, която създават тези фрази и думи, натоварени с обобщен и противоположен смисъл, които на свой ред изразяват и създават съответните емоции. С други думи, не оставят място за едно средно положение, където с логика и благоразумие е възможно да се намери помирително решение.

В подобен стил митрополитът на Анхиало Василиос (1865 - 1877) настоява и той за отделянето на добрия народ от лошите, които са фанатични привърженици („εξημμένοι ζηλωτές”) и целят църковна независимост, предизвикват с действията си и усложняват положението, привличайки вниманието на народа към начина, по който те самите тълкуват нещата. Отлагането на решението на въпроса, според Василиос, създава все повече фанатизъм. ¹²

Един друг интересен подход и оценка на фактите дава близкият сътрудник на Йерусалимския патриарх Павлос Неоклис. Макар и българин по произход, той тълкува различно от сънародниците си развитието на Българския въпрос. Явява се песимист, без да има никаква надежда за мирно разрешение . Разбира, че кризата между участващите страни заплашва със схизма българския народ и обяснява от своя гледна точка причините, използвайки и той подобна фразеология, за да опише болестта: както телесни страдания, които като се изоставят и задълбочат, правят нелечими проблемите, така и разцепленията и скандалите, били те между хора или между нации, когато не се хванат в началото им, се разпространяват и стават неизлечими. Поради това обръща вниманието на патриарх Кирил, че трябва да предотврати тези патогенни въпроси, които заплашват единството на църквата още в зародиш. ¹³

Въпреки постоянните срещи между Вселенския патриарх и другите патриарси по българския въпрос, съгласие не се постига. ¹⁴ Намирайки се на различна позиция от Вселенската патриаршия и под заплаха за конфискация на манастирските имоти на Йерусалимската патриаршия в Бесарабия от Русия, Кирил ІІ отправя обвинения към Вселенския патриарх. Причината за безплодните разговори, както пише в писмото си йерусалимският патриарх, се крие в това, че вселенският патриарх и близките до него архиереи обслужват различни цели и страсти, докато останалите патриарси се намират над всяка страст, корист и материален интерес, и „с ясно съзнание” целят истинския интерес на православната църква. Кирил порицава позицията на Антим VІ и на сътрудниците му, поддържайки, че се стремят да насилят другите йереи да приемат позицията им и поради тази причина непоколебимо демагогстват, възбуждайки простия народ с крясъци и ругатни, добавяйки, че чрез вестниците се разпалват национални („φυλετικά”) страсти по начин противен на християнските принципи. ¹⁵ Както твърди проруският атински вестник Αιών, по повод позицията на гръцкия печат, българите решават да прекъснат всякакви преговори с Вселенската патриаршия, факт, който се тълкува като израз на гнева им и на вестникарска мъст. ¹⁶ Отбелязвайки, че положението вече се е изострило, вестникът препоръчва като решение избягване на скъсването, защото последиците за Източните църкви ще са гибелни от религиозна, и от политическа и от национална гледна точка. ¹⁷

Влиянието, което руският посланик в Константинопол Игнатиев упражнява върху позицията, която накрая йерусалимският патриарх Кирил ІІ заема, променя хода на въпроса. В резултат на това, Кирил ІІ е считан за орган на панславизма и е свален от патриаршеския си сан, поради отказа му да подпише Синодалното решение, което осъжда българите екзархисти като схизматици. ¹⁸ Една година след свалянето му, искайки да изтъкне смелостта, с която е поддържал възгледите си, Кирил ІІ се обръща към Игнатиев говорейки за кураж (courage) и увереност (conviction) против незаконните действия на някои български епископи, отбелязвайки отново невинността на българския народ, който несправедливо щял да понесе на плещите си отговорността за схизмата. ¹⁹

Както е очаквано, в лицето на Кирил българският народ припозна един герой, почитан и обичан от народа йерей, който не се е поколебал да пожертва патриаршеския си трон, за да подкрепи позициите си по Българския въпрос, търсейки мирно решение. Енцикликата на създателите на Екзархията към българския народ (3 януари 1873) се позовава на примера на Кирил ІІ, който лишавайки се от всички блага и жертвайки дори и старините си, продължава да постоянства за правата на българите. За това се отбелязва в писмото „името му ще остане безсмъртно и вечно за слава на православието и на българския народ и за срам на фанариотската злоба”. ²⁰

От страната на противниците на Кирил ІІ, позицията му се характеризира като груба и му се приписват характеристиките ругател, ренегат, изменник, бунтовник, явен орган на чужда политика, и имената Какокирил (Лошият Кирил) и Абдулах, защото изгонил старите си съмишленици и приел хора с друга вяра и католици, в повечето случаи. ²¹ В същия дух са и публикациите в печата за Кирил, които критикуват позицията му, предизвикала чувства на разочарование, гняв и страх, защото е предал националните интереси и е изложил на опасност институционалната гръкоправославна основа на Йерусалимската патриаршия. Накрая в ироничен стил редакторът на атинския вестник О Еллиникос Лаос (Ο Ελληνικός Λαός), на 21 октомври 1872 пита : „може би страда от страхова невроза от Игнатиев”.

Кирил ІІ е обявен от българския печат за „истински и уважаван член на Йерусалимската църква”, без да се е жертвал този път. ²² В писмото си, по повод намесата на името му във въпроса за повторния му избор, Кирил ІІ намира удобен случай да се върне на сериозния и печален факт, който се е случил преди две години в Светия град и като резултат е разтърсил патриаршеския трон на Йерусалим и той самият е загубил мястото, което е заемал и е бил изваден от Братството. Говори неясно за траур, не защото е загубил патриаршеската си титла, а защото гръцкият род е бил поставен под заплаха, поради странни връзки и изкушения, които обслужваха някои и ощетяваха други. В писмото си отбелязва още един път необходимостта от единството на църквите на всички националности, без различия и „разграничения между гърците, скитите и варварите”, оставяйки назад старите борби, разногласия и съперничества. ²³

Струва си да видим как е оценена позицията на Кирил по Българския въпрос след смъртта му, особено от гръцките кръгове на Самос, където той е роден и израсъл. Вестник Σάμος, в надгробната реч, която публикува, превъзнася приноса на Кирил ІІ за острова и между другото коментира позицията, която заема бившият патриарх по въпроса, използвайки картината на една сграда. ²⁴ Дойде, така нареченият Български въпрос, обяснява, и разтърси („ἐσαλεύθη”) сградата на православната църква. Ветрове („πνεύματα”) духаха от всички посоки („ἄλλοθεν ἄλλως φερόμενα”), носейки различни идеи и мисли,разпалвайки с порив и възраждайки страсти и копнеж, и така се провъзгласи схизмата, между два народа, които до тогава живееха в мир и съгласие. Кирил, намирайки, че довеждането на нещата до крайност не е от полза за църквата и особено за Йерусалимската патриаршия,в тази отегчителна и особено болезнена драма стана жертва на непоколебимото си упорство за убежденията си.

Какви заключения, впрочем, можем да извадим от материала, който изследвахме? Какви емоционални реакции открихме и как те се изразяват? Преди всичко отбелязвам употребата на сходството, за да се изрази различието. От всички участващи страни се подчертава емоционалният елемент на единството чрез картината на единното тяло на Майката църква, на естествено и метафизическо ниво, и на думи като обединение, любов, мир, съгласие и единомислие, които изразяват въпреки това различни виждания за решаването на въпроса. Второ, често се използват силни и близки емоционални картини, за да предадат драматичен характер на текста им. Българският въпрос се представя като психосоматична болест, която има нужда от лечение на телесно, духовно и морално ниво, с лекарство, което носи облекчаване на симптомите на кахексията, на болката и раните. Трето, в тези текстове системно се използват, както и може да се очаква, риторични фрази, които придават особена изразителност и тежест на аргументите на авторите с цел да доближат, да повлияят и в крайна сметка да убедят получателя. Четвърто, откриваме една тенденция за всеобхватност и завуалираност, която понякога се придружава от иронични коментари, в опит да се създаде атмосфера на отрицание. Накрая, това което считам за основна психологическа реакция по време на целия ход на този сблъсък и противопоставяне е емоционалната поляризация, която довежда до невъзможността да се постигне едно умерено сближение далечно на крайните и за някои болезнени решения.

Горепосочените лични чувства на някои от главните действащи лица в развитието на българския въпрос, които се изразяват в най-кризисния момент на противопоставянето им с константинополската патриаршия не са уникални. Обратното, картината на църквата като тяло/ строеж и виждането за болест, кахексия, ерес, сатанинска намеса и др. още от Средновековието са основни характеристики на църковната реч. Следователно са естествени за речта на църковни, и не само, дейци. По-специално става дума за език, който се е оформил през вековете и е придобил постоянна и непроменяема структура в следствие от разногласията, които църквата като носител на държавната власт има с хетеродоксните (напр. монофизитите, католици) и с другите религиозни групи (напр. евреи).

От тази гледна точка горепосоченото разногласие, което засяга институции, а не просто хора, изглежда да се развива в османската рамка със светски (т.е. модерни) и едновременно, с анахронични и дори властови термини.