Наблюдаващият голям брат. Какво ни учат учебниците за федералното правителство

Историкът не трябва да има държава.
– Джон Куинси Адамс¹

Какво научи днес в училище, мило мое момче?
Научих, че нашето правителство трябва силно да стои.
То винаги е право и нивга не греши.
Това научих днес в училище. 
– „Какво научи днес в училище?“, Том Пакстън, 1963 г.²

Трябва да се изправим лице в лице с неприятностите, също както се изправяме пред положителната страна от човешката история, включително и нашата собствена история като нация и нашите собствени истории за народите ни. Трябва да познаваме грозните факти, за да можем да се браним от официалната версия на реалността.
– Бил Мойърс³

Докато си убеден, че никога не си направил нищо, никога няма да можеш да направиш, каквото и да е.
– Малкълм Екс⁴

Да изучаваме международни отношения, без да се поставяме на мястото на другия, означава да боравим с илюзия и да обричаме учениците си цял живот да не разбират мястото ни в света.
– Пол Ганьон⁵

Някои традиционни историци, критикуващи характерния за съвремието фокус върху социалната и културната история, считат, че американските учебници по история са се отклонили от основния си наратив, който според тях е историята на американската държава. Според мен техният протест е преувеличен. Разширеното представяне в учебниците на жените, робството, транспортните средства, развитието на популярната музика и други теми, които не са пряко свързани с държавата, тепърва ще създадат нов основен наратив. Но тъй като това предстои, в момента те изглеждат като ненужни отклонения, които само прекъсват основния разказ, който учебниците все още представят: историята на американското правителство. Два от дванадесетте учебника, които проучих, бяха „изследователски“ учебници, съставени от първични източници. Те вече не поставят историята на държавата в центъра на вниманието.⁶ Десетте повествователни учебника в моята извадка продължават да обръщат преобладаващо внимание на действията на изпълнителната власт на федералното правителство и все още разглеждат историята на САЩ като поредица от президентски администрации.

Така например в учебника Обетованата земя е поместена биографична справка за всеки президент, дори за Уилям Хенри Харисън (който е бил на поста само един месец), но не се споменава най-великият ни композитор – Чарлз Айвс, най-влиятелният ни архитект – Франк Лойд Райт, или най-известната ни активистка от неиндиански произход, която се е застъпвала за правата на индианците, Хелън Хънт Джаксън. Въпреки че авторите на учебници сега включват повече от социалната история, отколкото в миналото, те все още считат действията и думите на държавата за несравнимо по-важни от това, което американският народ е правел, от музиката, която е слушал, от това, къде е спял или за какво е мислел. Особено що се отнася до периода преди администрацията на Удроу Уилсън, това подчертаване на ролята на държавата е неуместно, защото федералната изпълнителна власт тогава не е била толкова важна, колкото днес.

Каква история за нашето правителство ни разказват учебниците? Първо, те внушават, че държавата, в която живеем днес, е същата, като създадената през 1789 г. Авторите на учебници пренебрегват възможността балансът във властта, заложен в конституцията, която гарантира разделение на властите между федералното правителство, отделните щати и на гражданите, да се е променил значително през последните двеста години. Федералното правителство, което те описват, все още работи в услуга на обществото, то е сговорчиво и лесно управляемо. Парадоксално, учебниците в същото време омаловажават ролята на неправителствените организации или на отделните граждани за подобряването на околната среда, отношенията между расите, образованието и други социални проблеми. Накратко казано, авторите на учебници обрисуват една героична държава и както и другите им герои, тя няма петна в репутацията си. Такъв подход превръща учебниците в антиграждански инструкции за употреба – справочници за безропотно примирие.

Може би най-добрият начин да се покаже лицемерието на учебниците е, като се разгледа как авторите представят правителството, когато действията му най-малко могат да бъдат оправдани. Нека започнем с разглеждането на външната политика на САЩ.

В колежите курсовете по политически науки обикновено си служат с един от два подхода, когато анализират действията на САЩ в чужбина. Някои професори и учебници са много критични спрямо т. нар. „американски колос“.⁷ През този „американски век“ Съединените щати са били най-могъщата нация в света и са действали така, че да запазят хегемонията си. Според тази гледна точка ние, американците, отдавна сме изоставили своята революционна идеология, ако изобщо някога сме поддържали такава, а сега действията ни са насочени към потискане на легитимните опити за самоопределяне на други нации и народи.

По-разпространена като възглед е реалполитиката. Джордж Кенън, който в продължение на почти половин век е бил архитект и коментатор на външната политика на САЩ, е изложил кратко и ясно този подход през 1948 г. Като ръководител на отдела за стратегическо планиране в Държавния департамент, Кенън е написал в един вече прочут меморандум:

Ние притежаваме около 50% от световното богатство, но само 6,3% от населението на света. В тази ситуация не можем да не бъдем обект на завист и недоволство. Нашето истинско изпитание в следващия период е да измислим модел на взаимоотношения, който ще ни позволи да запазим тази позиция на неравенство. Не трябва да се заблуждаваме, че днес можем да си позволим лукса на алтруизма и благодеянията към света – нереалистични цели като правата на човека, повишаването на жизнения стандарт и демократизацията.⁸

Според тази гледна точка историкът или политологът започва с идентифициране на американските национални интереси според начина, по който те са формулирани от политиците в миналото, както и от съвременните историци. След това той анализира нашите действия и политики, за да оцени до каква степен те са допринесли за постигането на тези интереси.

Гимназиалните учебници по история, разбира се, не приемат и дори не намекват за гледната точка на „американския колос“. За съжаление, те не прилагат и подхода на реалполитиката, а вместо това възприемат коренно различен възглед. Те разглеждат нашата политика като част от пиеса с нравствена поука, в която Съединените щати обикновено действат в името на човешките права, демокрацията и „американския модел“. Според тази гледна точка, ако американците постъпват неправилно, причината за това е, че другите са ни разбрали погрешно или защото ние вероятно не сме разбрали ситуацията. Но мотивите ни винаги са добри. Този подход може да бъде наречен възглед на „международното добро момче“.

Учебниците не се впускат в пряко обсъждане на това какво е „добро“ или какво може да означава то. Според Франсис Фицджералд учебниците представят Съединените щати като „един вид армия на спасението за останалата част от света“.⁹ По този начин те отразяват образа на нацията, който нашите лидери обичат да представят на гражданите си: на най-моралния и безкористен миротворец, на най-отговорния гражданин на света. „Другите страни се грижат за собствените си интереси“, казва президентът Джон Ф. Кенеди през 1961 г., гордо позовавайки се на това, което той нарича нашите „задължения“ по целия свят. „Единствено Съединените щати – а ние сме само 6% от световното население – носят такава тежест.“¹⁰ Поне от 1920 г. насам авторите на учебници твърдят, че Съединените щати са по-благородни от всички други нации по света, предоставящи международна помощ.¹¹ Този мит е бил също толкова неверен в миналото, колкото е и сега. Днес поне дузина европейски и арабски държави отделят много по-голяма част от брутния си вътрешен продукт (БВП) или от общите си държавни разходи за чуждестранна помощ от САЩ.¹²

Желанието да се подчертаят нашите хуманитарни отношения със света влияе върху това, което авторите на учебниците избират да включат и да пропуснат. Всички с изключение на един от дванадесетте учебника съдържат поне един параграф за Корпуса на мира. Тонът на тези текстове е изпълнен с възхищение. „Корпусът на мира спечели приятели за Америка навсякъде“, възкликва Живот и свобода. Триумфът на американската нация подсказва нашата по-голяма цел: „Корпусът на мира символизираше желанието на Америка да предостави хуманитарна помощ, както и икономическо и военно лидерство в некомунистическия свят.“ Като участник в историята обаче Корпусът на мира е незначителен. Не е уронване на престижа на тази чудесна институция да се признае, че основното ѝ влияние е върху интелектуалното развитие на собствените ѝ доброволци.

По-важни и често не толкова приятни американски продукти са нашите мултинационални корпорации. Само една мултинационална компания, Интернешънъл Телефон енд Телеграф (АйТиТи), която пое водещата роля в подтикването на нашето правителство да дестабилизира социалистическото правителство на Салвадор Алиенде, оказа по-голямо влияние върху Чили, отколкото всички работници от Корпуса на мира, които Америка някога е изпратила там. Същото може да се каже за Юниън Карбид в Индия и Юнайтед Фрут в Гватемала. Чрез влиянието си върху политиката на американското правителство, други мултинационални компании със седалище в САЩ са оказали още голямо въздействие върху други нации.¹³ Понякога влиянието на корпорациите е конструктивно. Например, когато президентът Джералд Форд се опитваше да убеди Конгреса да подкрепи военната интервенция на САЩ в полза на бунтовниците от Националния съюз за пълна независимост на Ангола (UNITA) в гражданската война в страната, компанията Гълф Ойл лобираше срещу интервенцията. Гълф Ойл необезпокоявано произвеждаше петрол в партньорство с марксисткото правителство на Ангола, когато рафинериите му бяха подложени на обстрел от американски оръжия в ръцете на UNITA. В други случаи мултинационалните компании са убеждавали нашето правителство да се намеси, когато на карта е бил поставен само техният корпоративен интерес, а не националният ни интерес. Всичко това би могло да бъде повод за сериозна тревога сред учениците, които след дипломирането си могат да бъдат мобилизирани и изпратени да воюват в чужда страна, отчасти защото политиката на САЩ е била неоправдано повлияна от някаква корпорация от Делауеър или банка от Ню Йорк. Или пък учениците може да останат без работни места, защото международните корпорации са преместили фабриките си в държави от Третия свят, чиито жители са принудени да работят за почти никакви възнаграждения.¹⁴Преди социолозите описваха света като разделен на богат индустриализиран център и бедна колонизирана периферия; някои в момента твърдят, че международните компании и по-бързите средства за транспорт и комуникация са направили мениджмънта новия център, а работещите от вкъщи и в чужбина новата периферия. Дори учениците да не са засегнати лично, ще са принудени да се справят с глобализирането на света. Тъй като мултинационалните корпорации като Уолмарт и Мицубиши разполагат с бюджети, по-големи от тези на повечето държави, националните икономики губят значението си. Робърт Райх, министър на труда в администрацията на Клинтън, посочи, че „самата идея за американска икономика губи смисъла си, както и понятията за американска корпорация, американски капитал, американски продукти и американска технология“.¹⁵ Мултинационалните корпорации могат да представляват заплаха за националната автономия, засягайки не само малките нации, но и Съединените щати.

Когато американците се опитват да обмислят въпросите, повдигнати от сложното преплитане на нашите икономически и политически интереси, това, което са научили в часовете по американска история, няма да им помогне. Учебниците по история дори не споменават мултинационалните корпорации. Тази тема не се вписва във възгледа им за „международното добро момче“. Само Американското приключение включва „мултинационалните компании“ в своя индекс, като ги разглежда с едно единствено изречение: „Тези инвестиции [в Европа след Първата световна война] доведоха до развитието на мултинационални корпорации – големи компании с интереси в няколко държави“. Дори и това единствено изречение е неточно: европейските мултинационални компании датират от преди векове, а американските мултинационални компании играят важна роля в нашата история поне от 1900 г. насам.

Учебниците биха могли да започнат с разглеждането на влиянието на мултинационалните корпорации върху външната политика на САЩ от администрацията на Удроу Уилсън. Натискът от страна на Фърст Нешънъл Банк на Ню Йорк е допринесъл за намесата на Уилсън в Хаити. Американските интереси притежаваха повече от Мексико, отколкото интересите на която и да е друга страна, включително и Мексико, което помага да се обяснят многократните инвазии на Уилсън в страната. В Русия новото комунистическо правителство национализира всички петролни активи; в резултат на това Стандарт Ойл ъф Ню Джърси беше „основният двигател“ зад американската инвазия в Русия през 1918 г. според историка Бари Вайсберг.¹⁶

Учебниците обаче мистифицират тези обстоятелства. Най-близко до разказването на историята за икономическото влияние върху външната ни политика са пасажи като този от Предизвикателството на свободата, относно интервенциите на Уилсън в Мексико: „Много американци проявяваха голям интерес към развоя на събитията в Мексико. Причината за това беше, че в Мексико живееха над 40 000 американци. Освен това американските компании бяха инвестирали около 1 милиард долара в Мексико.“ Тук Предизвикателството на свободата почти прави каламбур с думата „интерес“.¹⁷ В последващия анализ на интервенциите на Уилсън Предизвикателството на свободата никога повече не споменава американските интереси, а вместо това приема политиката на Уилсън за чиста монета. А представянето на инвазията на Хаити в Американското шествие е дори още по-наивно:

Надявайки се да предотврати проблеми, Вашингтон призова банкерите от Уолстрийт да налеят долари във финансовите вакууми в Хондурас и Хаити, за да не допуснат чуждестранни средства. Съгласно Доктрината на Монро, Съединените щати не биха позволили на чужди държави да се намесват и следователно имаха моралното задължение да се намесят финансово, за да предотвратят икономически и политически хаос.

Очевидно дори финансовата ни интервенция е била хуманитарна! Авторите на Американското шествие биха могли да се възползват от реализма, в известното изказване на бившия генерал от морската пехота Смедли Д. Бътлър от 1931 г.:

През 1914 г. помогнах Мексико да стане безопасно място за американските петролни интереси. Помогнах Хаити и Куба да станат подходящи места за събиране на приходи за момчетата от Нешънъл Сити Банк. Помогнах да се пречисти Никарагуа за международната банка Браун Брадърс... Донесох светлина в Доминиканската република за американския дял в производството на захар през 1916 г., съдействах Хондурас да стане „подходящ“ за американските плодови компании през 1903 г. Като се замисля, може и да съм дал няколко съвета на Ал Капоне.¹⁸

Влиянието на бизнеса върху външната политика на САЩ обаче не е започнало с администрацията на Удроу Уилсън. Джон А. Хобсън, в книгата си „Империализъм“ от 1903 г., описва „непрекъснато нарастващата тенденция“ на богатата класа „да използва политическата си власт като граждани на тази държава, за да се намесва в политическото състояние на онези държави, в които има индустриални интереси“.¹⁹ Нито пък това влияние е приключило с Уилсън. В своята отлична книга „Врагове завинаги“ Джонатан Квитни цитира различни изкривявания на външната политика на САЩ, дължащи се на конкретни икономически интереси на отделни корпорации и/или на погрешни идеологически интереси на планиращите външната политика на САЩ. Квитни посочва, че през целия период от 1953 до 1977 г. хората, отговарящи за външната политика на САЩ, са били на заплата при семейство Рокфелер. Дин Ръск и Хенри Кисинджър, които ръководеха външната ни политика от 1961 до 1977 г., бяха финансово зависими от плащанията на Рокфелер.²⁰ И въпреки всичко това нито един учебник не споменава влиянието на мултинационалните компании върху политиката на САЩ. Това е така не непременно защото авторите на учебници се боят да не обидят тези компании, а защото те никога не обсъждат каквото и да е влияние върху политиката на Щатите. Вместо това те представят политиките на правителството ни като рационални хуманитарни отговори в предизвикателни ситуации и не се стремят да поставят под съмнение обясненията на самото правителство за собствените му действия.

Игнорирайки причините, поради които правителството действа по начина, по който действа, учебниците продължават да игнорират и голяма част от това, което прави. Авторите на учебници представят действията му като приемливи и добри дори когато официални представители на правителството са признали мотиви и намерения от доста различно естество. Сред по-неприятните примери са различни опити на американски служители и агенции да убият лидери или да свалят правителства на други страни. Съединените щати се занимават с подобни дейности поне от времето на администрацията на Уилсън, която наема двама японо-мексиканци, за да се опитат да отровят Панчо Виля.²¹ Проучих дванадесетте учебника, за да видя как са разгледани шест по-скорошни опити на САЩ да подрият чужди правителства. За да се уверя, че събитията са адекватно отразени в историческата литература, разгледах само инциденти, които са се случили преди 1973 г., много преди някой от тези учебници да бъде отпечатан. Епизодите са:

1. Нашата помощ за фракцията на шаха в Иран при свалянето на министър-председателя Мусадек и връщането на шаха на трона през 1953 г.;
2. Ролята ни в свалянето на избраното правителство на Гватемала през 1954 г.;
3. Нашата манипулация на изборите в Ливан през 1957 г., която утвърди християните на власт и доведе до мюсюлманското въстание и гражданската война през следващата година;
4. Участието ни в убийството на Патрис Лумумба от Заир през 1961 г.;
5. Многократните ни опити да убием премиера на Куба Фидел Кастро и да свалим неговото правителство чрез терор и саботаж; 
6. Ролята ни в свалянето на избраното правителство на Чили през 1973 г.

Американското правителство нарича подобни действия „държавен тероризъм“, когато други страни ги извършват спрямо нас. Бихме били възмутени, ако научим за опити на Куба или Либия да повлияят на нашата политика или да дестабилизират икономиката ни. Нашето правителство изрази възмущение от Саддам Хюсеин в Ирак за опита му да организира убийството на бившия президент Буш, когато той посети Кувейт през 1993 г., и отвърна с бомбардировка на Багдад, но Съединените щати многократно са организирали подобни опити за убийство.

През 1990 г. Уорън Коен подава оставка от историческата комисия, която ръководи в Държавния департамент, в знак на протест срещу решението на правителството да изтрие от официалната история на външните отношения на САЩ „всички споменавания на преврата на ЦРУ, с който шах Мохамед Реза Пахлави идва на власт в Иран през 1953 г.“ Осем от дванадесетте учебника, които прегледах, биха застанали на страната на американското правителство срещу Коен: и те не споменават нищо за свалянето на Мусадек от власт. Американското шествие и Живот и свобода се открояват с най-точните описания. Ето един параграф от Живот и свобода:

Съединените щати отдавна бяха приятели на иранския владетел шах Реза Пахлави. Всъщност САЩ му помогнаха да се качи на трона, като през 1953 г. свали демократично избраното правителство, което САЩ смятаха за твърде ляво. Америка снабдяваше шаха с големи количества оръжие и обучаваше армията и полицията му. За съжаление, шахът използва армията и полицията, за да създаде полицейска държава.

Триумфът на американската нация и Обетованата земя споменават, че Съединените щати свалят Мусадек от власт, но оправдават действието си като антикомунистическо. Казано с думите на Обетованата земя, „през 1953 г. подкрепяна от комунистите политическа партия узурпира правителството и се опита да наложи контрола си върху петролните ресурси на Иран.“ Това обяснение обаче не върши работа: самият Мусадек беше начело на кампанията за изгонване на съветските войски от Северен Иран след Втората световна война. А неговата партия не „узурпира властта“ повече, отколкото партиите в други парламентарни демокрации като Канада или Великобритания. Всъщност самият шах беше назначил Мусадек за министър-председател заради огромната му популярност в парламента и сред народа.

Другите осем учебника не казват нищо за действията на правителството ни в Иран преди революцията. Единственото конкретно действие на САЩ в Иран, за което се споменава в История на републиката, например, е нашата помощ за елиминирането на маларията! Когато авторите на тези учебници по-късно описват успешния опит на иранския народ да свали шаха през 1979 г., техните изложения не могат да обяснят защо иранците са толкова недоволни от Съединените щати. От дванадесетте учебника само Живот и свобода и Американското шествие обясняват непопулярността на шаха като наложен отвън владетел и непопулярността на Америка поради нашата връзка с шаха и неговата политика. Така само от два от учебниците учениците могат да разберат защо иранците държаха американци като заложници в продължение на повече от година по време на администрацията на Картър.

През 1954 г. в Гватемала ЦРУ заплашва правителството на Хакобо Арбенс с въоръжена инвазия. Арбенс беше влязъл в конфликт с Юнайтед Фрут Къмпани, като предложи земеделска реформа и планове за магистрала и железопътна линия, които можеха да нарушат търговския им монопол. Съединените щати избраха за нов президент един неизвестен полковник от армията, а когато Арбенс се паникьоса и потърси убежище в мексиканското посолство, ние прехвърлихме нашия човек в столицата с частния самолет на американския посланик. Само един учебник, Американската традиция, споменава този инцидент:

През 50-те години на 20. век Съединените щати, загрижени да спрат разпространението на комунизма, отново насочиха вниманието си към Латинска Америка. През 1954 г. ЦРУ помогна за свалянето на лявото правителство на Хакобо Арбенс Гусман в Гватемала. През следващите години, за да предотврати комунистически преврат, САЩ продължиха да подкрепят непопулярни консервативни или военни правителства в Латинска Америка.

Тук, както и в изложението на Обетованата земя за Иран, Американската традиция посочва антикомунизма като единствен мотив на политиката на САЩ. Припомнете си, че това се случва в пика на маккартизма, когато, както казва Луис Лафам, САЩ виждаха комунизъм навсякъде: „Когато надлежно избраният гватемалски президент Хакобо Арбенс започна прекалено много да говори като демократ, Съединените щати го обвиниха в комунизъм.“²² Тридесет години по-късно Американската традиция поддържа маккартистката реторика на правителството.

Нито един учебник не съдържа и дума за това как Съединените щати помагат на християните в Ливан да манипулират парламентарните избори през 1957 г., когато равновесието в страната е много крехко. През следващата година мюсюлманите, лишени посредством изборите от голяма част от влиянието си, пристъпват към въоръжена борба и президентът Айзенхауер изпраща морската пехота на страната на християните. Пет от учебниците коментират тази интервенция през 1958 г. Обетованата земя най-подробно я разглежда.

Впоследствие в Ливан настъпва хаос и ливанският президент Камил Шамун, опасявайки се от ляв преврат, търси помощ от САЩ. Въпреки че не иска да се намесва, през юли 1958 г. Айзенхауер изпраща 15 000 американски морски пехотинци в Ливан. Редът скоро е възстановен и военните се изтеглят.

Това е стандартната реторика, с която си служат учебниците – изглежда, хаосът винаги настъпва или предстои да настъпи. Освен комунизма, „хаосът“ е другото обяснение, което учебниците дават за действията на другата страна. И комунизмът не предлага същинско обяснение. Квинти подчертава, че САЩ често постъпват толкова лошо в Третия свят, че някои правителства и движения за независимост не виждат друга алтернатива освен да последват примера на СССР.²³ Тъй като авторите на учебници не желаят да критикуват американското правителство, те представят противниците на Съединените щати по непонятен начин. Само чрез представяне на нашите действия учебниците могат да предоставят на читателите рационални обяснения за нашите противници.

Обетованата земя съобщава и добрите резултати от нашата намеса: „Въпреки че нямаше пряка комунистическа заплаха за Ливан, Айзенхауер демонстрира, че САЩ могат да реагират бързо. В резултат на това, напрежението в региона намаля.“ В действителност гражданската война в Ливан продължи до 80-те години на 20. век с нарастваща разруха в Бейрут и в обществото. През 1983 г. избухва същински хаос, така че президентът Рейгън отново изпраща морската ни пехота. Тогава повече от двеста пехотинци загиват в казармите си при взрив на камион. Три учебника представят тази интервенция, като два от тях не казват нищо нито за намесата ни през 1957 г., нито през 1958 г., а третият, Американското шествие, представя намесата на Айзенхауер през 1958 г. в още по-разкрасен вид от Обетованата земя. Тоест нито един от дванадесетте учебника не предлага нещо съществено за продължителността на конфликта в Ливан и нашата роля за започването му. 

„Заир“ или „Конго“ се появява в индекса само на два от учебниците – Американското шествие и Триумфът на американската нация. Нито един от двата не споменава факта, че ЦРУ е отговорно за убийството на Патрис Лумумба през 1961 г.²⁴ Американското шествие предлага точно представяне на началото на конфликта: „Африканското Конго получава независимост от Белгия през 1960 г. и веднага избухва насилие. ООН изпраща миротворчески сили, които Вашингтон подкрепя финансово, но не и с военна сила.“ Тук учебникът спира. В Триумфът на американската нация Лумумба е споменат с име: „През 1961 г. възниква нова криза, когато Патрис Лумумба, лидер на прокомунистическата фракция, е убит.“ Обаче не се казва нищо за американската роля в убийството и текстът завършва с щастлив край: „Към края на 60-те години повечето рани от гражданската война, изглежда, са зараснали. Конго (Заир) става една от най-проспериращите африкански държави.“ Де да беше така! ЦРУ помага на Жозеф Мобуту, бивш армейски сержант, да вземе властта. В края на 60-те, противоположно на твърдението на Триумфът на американската нация, Заир на Мобуту се е превърнал в една от най-окаяните африкански държави в икономически и политически план. Към 1993 г. Мобуту все още не е провел избори, не е позволил свободното функциониране на политическите партии и не толерира свободната преса. Вестник „Ню Йорк Таймс“ отбелязва, че гладът в Заир се засилва и че проблемите са „резултат от почти 30 години правителствена корупция“. Докато доходът на глава от населението в Заир е спаднал с повече от две трети, самият Мобуту се е превърнал в един от най-богатите хора на планетата и може би в най-мразения човек в страната. Сега, когато пиша тази книга през 1994 г., Заир е „узрял“ за „възникването“ на „нова“ криза, при това много вероятно с антиамерикански нотки. Ако това се случи, можем да сме сигурни, че учебниците ще са също толкова изненадани, колкото и учениците ни, когато „настъпи хаос“. 

Всичките дванадесет учебника мълчат за регулярните ни опити да убием премиера на Куба Фидел Кастро.²⁵ Според свидетелски показания пред американския сенат федералното правителство се е опитало да отстрани Кастро осем пъти до 1965 г.; до 1975 г. Кастро е преживял двадесет и четири опита за убийство. Тези действия варират от неуспешен опит да накарат Кастро да запали експлодираща пура до договор с мафията да го убие. Тъй като президентът Джон Ф. Кенеди вероятно е наредил лично няколко от по-ранните опити за покушение срещу Кастро, включително договора с мафията, убийството на самия Кенеди може да се обясни като отмъщение. Обаче, тъй като нито един от учебниците не разказва как Кенеди се е опитал да убие Кастро, в тях не може да се предложи и логична връзка с Куба или мафията, що се отнася до смъртта на Кенеди²⁶, ако администрацията на Кенеди също е излъгала и за подкрепата си за инвазията в Залива на прасетата; веднага след провала ѝ Кенеди стартира операция „Мангуста“, „мащабна тайна програма“ за дестабилизиране на Куба. Пиер Сeлинджър, прессекретар на Кенеди, пише, че президентът дори е планирал да нападне Куба с американските въоръжени сили, но това е осуетено от Кубинската криза.²⁷ Нито един учебник не разказва за операция „Мангуста“.

Без да се обезкуражава от неуспехите си в Куба, ЦРУ насочи вниманието си по-далеч на юг. Само три учебника, Живот и свобода, Американското приключение и Триумфът на американската нация, споменават Чили. „Президентът Никсън помогна на чилийската армия да свали избраното правителство на Чили, защото не харесваше неговата радикална социалистическа политика“, се казва без заобикалки в Живот и свобода. Това единствено изречение, всичко, което този учебник предлага, е скрито в раздел за постиженията на президента Картър в областта на правата на човека, но е най-доброто от всички описания, които се срещат в учебниците. Според Триумфът на американската нация Никсън одобрил „тайното използване на средства от ЦРУ, за да се предотврати победа на социалистите и комунистите на изборите в Чили: „По-късно ЦРУ затрудни управлението на избраното от тези партии марксистко правителство“. Тъй като „затрудненията“, с които се сблъска президентът Алиенде, включваха и неговото собствено убийство, може би това е върховният евфемизъм! Американското приключение предлага по-пълна информация:

Някои хора, както в САЩ, така и в чужбина, твърдяха, че САЩ са организирали свалянето на Алиенде от власт. Действително, през 1974 г. президентът Форд призна, че ЦРУ на САЩ е оказало помощ на опозицията срещу Алиенде. Той обаче отрече САЩ да са насърчавали или да са знаели за плана за революция.

Защо да поставяме участието ни под съмнение? Историците знаят, че по-рано ЦРУ се обедини с АйТиТи, за да се опита да победи Алиенде на изборите през 1970 г. Когато това не се е получи, Съединените щати се опитаха да разрушат чилийската икономика и да свалят правителството на Алиенде. Те блокираха международните заеми за Чили, субсидираха опозиционни вестници, профсъюзи и политически партии, отказаха резервни части на индустрията, финансираха и подклаждаха национална стачка на водачите на камиони, която парализира чилийската икономика, и обучиха и финансираха военните, които организираха кървавия преврат през 1973 г., при който Алиенде беше убит. На следващата година директорът на ЦРУ Уилям Колби свидетелства, че „таен комитет за разузнаване на високо равнище, ръководен от самия Кисинджър, е одобрил разходи на ЦРУ в размер на над 8 млн. долара в периода 1970-73 г., за да „дестабилизира“ правителството на Алиенде.“²⁸ Държавният секретар Кисинджър по-късно обясни: „Не виждам защо трябва да оставим една държава да се поддаде на марксизма само защото народът ѝ е безотговорен.“²⁹ Тъй като „безотговорността“ на чилийския народ се състоеше в гласуването за Алиенде, тук Кисинджър открито казва, че Съединените щати не трябва и няма да зачитат изборния процес или суверенитета на друга страна, ако резултатите не ги задоволяват.³⁰ С такова отношение и политика в нашето правителство, дали ЦРУ или чилийските му съюзници са натиснали спусъка срещу Алиенде, е само дребна подробност. Американското приключение поне споменава нашите действия в Чили, но девет от учебниците изцяло ги пренебрегват.

Трябва ли учебниците да включват всичките мошеничества на правителството? Със сигурност не. Аз не се застъпвам за това, което Пол Ганьон нарича „неумолимо споменаване“.³¹ Учебниците обаче трябва да анализират поне една от нашите интервенции в дълбочина, защото те повдигат важни въпроси. Да се защитят тези действия на морална основа не е лесно. Те принизяват външната политика на Щатите до нивото на мафиотски бандитизъм, лишават ги от претенциите им за законно поведение и намаляват престижа ни по света. Разбира се, скритото насилие може да бъде оправдано от гледна точка на реалполитиката като подходящ начин за справяне с международни проблеми. Може да се твърди, че Съединените щати трябва да дестабилизират правителствата в други страни, да убиват лидери, които не са приятелски настроени спрямо нас, и да водят необявени и непубликувани войни. Шестте тайни операции, описани тук, обаче не подкрепят тази теза. В Куба, например, „безсмислените саботажни операции“ на ЦРУ, по думите на Родри Джефрис-Джоунс, „само увеличиха популярността на Кастро“. Дори когато успеят, тези тайни действия осигуряват само краткосрочно решение, като за известно време държат хората, които ни притесняват, далеч от властта, но идентифицират Съединените щати с репресивни, недемократични и непопулярни режими, като по този начин подкопават нашите дългосрочни интереси.³² Историкът Роналд Кеслър разказва, че служител на ЦРУ, отговорен за организирането на свалянето на Арбенс от власт в Гватемала, по-късно е признал, че свалянето на избрани лидери е краткосрочна политика. „Беше ли желателно да заменим Мусадек с аятолах Хомейни?“ пита историкът Чарлз Амерингер относно нашия „успех“ в Иран. Когато тайните атаки се провалят, като десанта в Залива на прасетата през 1961 г., те оставят американското правителство без никаква реална възможност за следваща стъпка освен неудобно оттегляне или военна интервенция. Ако вместо тайни действия бяхме провели публичен дебат за това как да се справим с Мусадек или Кастро, може би щяхме да избегнем Хомейни или провала в Залива на прасетата. Ако не станем по-отворени към националистическите правителства, които въплъщават мечтите на своите народи, Робърт Ф. Смит вярва, че ще се сблъскваме с „криза след криза“.³³

Този дебат обаче не може да се проведе в курсовете по американска история, защото повечето учебници не разкриват какво е направило нашето правителство. Половината от дванадесетте учебника, които проучих, пропускат и шестте инцидента. Повечето от останалите учебници, разглеждайки един или два от включените инциденти, претендират, че нашите действия са били основани на хуманитарни мотиви. По този начин авторите на учебниците представят Съединените щати основно като идеалистичен субект, който отговаря щедро на социалните и икономическите проблеми на другите нации. Робърт Леки се позовава на „мита за най-миролюбивата нация в света“ и отбелязва, че той продължава да съществува „в американския фолклор“. Продължава да съществува и в нашите учебници по история.³⁴

Тези интервенции повдигат и друг въпрос: съвместими ли са те с демокрацията? Тайните насилнически операции срещу чужди държави, лица и политически партии нарушават принципа на откритост, на който се основава нашата демокрация. Неизбежно тайната международна намеса води до лъжи в страната. Американските граждани не могат да критикуват политиките на правителството, ако не знаят за тях. По този начин тайните действия обикновено пренебрегват волята на народа. Те също така заплашват дългогодишното разделение на властите, което учебниците толкова справедливо възхваляват в главите си за Конституцията. Тайните действия винаги се предприемат от изпълнителната власт, която обикновено лъже законодателната власт за това, което е направила и планира да направи, като по този начин пречи на Конгреса да изпълнява конституционно определената си роля.

Американското правителство е излъгало за повечето от шестте примера за чуждестранна интервенция, които току-що описахме. В същия ден през 1961 г., когато нашите кубински емигранти се приземиха в Залива на свинете в своя нещастен опит да свалят Фидел Кастро, държавният секретар Дийн Ръск заяви: „Американският народ има право да знае дали се намесваме в Куба, или имаме намерение да го направим в бъдеще. Отговорът на този въпрос е не.“ Сред загиналите три дни по-късно бяха четирима американски пилоти. Когато през 1973 г. по време на изслушванията за потвърждаване на назначението му за държавен секретар на САЩ беше попитан за Чили, Хенри Кисинджър отговори: „Доколкото ми е известно и вярвам, ЦРУ няма нищо общо с [чилийския] преврат, и аз добавям това уточнение само за всеки случай, ако там се появи някой луд, който без инструкции е говорил с някого.“ Разбира се, по-късните изявления на директора на ЦРУ Уилям Колби и на самия Кисинджър директно противоречаха на това показание. Комитетът по разузнаване на Сената на САЩ в крайна сметка осъди нашата кампания срещу правителството на Алиенде.³⁵

Президентът Айзенхауер използва националната сигурност като извинение, когато беше хванат в очевидна лъжа: той отрече САЩ да са летели над съветското въздушно пространство, но заловеният пилот Гари Пауърс призна истината по руската телевизия. Много по-късно обществото научи, че Пауърс е бил само върхът на айсберга: през 50-те години на миналия век над СССР са били свалени около 31 самолета със 170 души на борда. Десетилетия наред нашето правителство лъжеше семействата на изчезналите мъже и никога не направи съществени опити за преговори със СССР да ги върне, защото полетите бяха незаконни и трябваше да бъдат тайни.³⁶ По същия начин, по време на войната във Виетнам правителството години наред пазеше в тайна бомбардировките ни над Лаос, като по-късно се позова на националната сигурност като извинение. Това не заблуди хората в Лаос, които знаеха много добре, че ги бомбардираме, но заблуди американците. Често президентите и техните съветници пазят действията си в тайна не поради тактически причини в чужбина, а защото подозират, че тези действия няма да бъдат добре приети от Конгреса или от американския народ.

Многократно президентите са предпочитали да не рискуват популярността си, като провеждат кампания, необходима за да убедят американците да подкрепят тайните им военни политики.³⁷ Нашата конституция предвижда, че Конгресът трябва да обяви война. През 1918 г. Удроу Уилсън се опитва да скрие от Конгреса и американския народ интервенцията ни в Русия. Хелън Келър помага да се разкрие истината: „Нашите правителства не са честни. Те не обявяват открито война на Русия и не провъзгласяват причините за това“, пише тя до нюйоркски вестник през 1919 г. „Борят се с руския народ полутайно и в тъмнина, с лъжата за демокрацията на устата си“³⁸. В крайна сметка Уилсън не успява да запази инвазията в тайна, но успява да я скрие от американските учебници по история. В това се състои проблемът: учебниците не могат да отразят точно шестте чуждестранни интервенции, описани в тази глава, без да споменат, че американското правителство ги е прикрило.

Единствената престъпна дейност на правителството, която се разглежда в повечето учебници, е поредицата от свързани помежду си скандали, наречена Уотъргейт. Причината, тази афера да се откроява на фона на други такива, е общественото ѝ значение. В началото на 70-те години Конгресът и американските граждани научиха, че президентът Никсън е спомогнал за потулването на редица незаконни действия, сред които обири на Националния комитет на демократичната партия и на офиса на психиатъра Луис Филдинг. Никсън също така се опита, донякъде успешно, да използва Федералната данъчна служба, ФБР, ЦРУ и различни независими агенции, за да сплаши хората от своя „вражески списък“, които са се осмелявали да се противопоставят на политиката му или на повторното му избиране. В разказа си за Уотъргейт учебниците обвиняват Ричард Никсън, както е и редно.³⁹ Но те не се задълбочават в проблема. Изправени пред тази неоспорима правителствена злоупотреба, те все пак успяват да съхранят своята все така разкрасена визия на правителството. Казано с думите на учебника Съединените щати – История на републиката: „Въпреки че аферата Уотъргейт беше шок за нацията, тя демонстрира стабилността на федералната система, що се отнася до взаимния контрол и поддържането на равновесието. Конгресът и Върховният съд успешно ограничиха властта на президента, когато стана ясно, че той злоупотребява с нея.“

Както посочва Ричард Рубенщайн, „проблемът няма да изчезне с оттеглянето на Ричард Никсън“, защото той е структурен и произтича от значително увеличилата се власт на бюрокрацията на федералната изпълнителна власт. В действителност в някои отношения аферата Иран-Контра по време на администрациите на Рейгън и Буш – мрежа от тайни законни и незаконни действия с участието на президента, вицепрезидента, членове на кабинета, специални агенти като Оливър Норт и представители на правителството в Израел, Иран, Бруней и на други места – разкрива една изпълнителна власт, която много повече е излязла от контрол, отколкото тази на Никсън.⁴⁰ Това, че учебниците не са представили аферата Уотъргейт от тази гледна точка, е част от явната програма на авторите им да прикрият действията на правителството, така че учениците да го уважават. Тъй като структурният проблем все още е налице, е много вероятно като възрастни учениците да се сблъскат с излязла извън контрол федерална изпълнителна власт, преследваща престъпни външни и вътрешни политики.⁴¹ И точно защото схващането им за това, какво представлява правителството, е било изградено в часовете по американска история, учениците ще са шокирани от тези събития и няма да са подготвени да разсъждават върху тях.

„Страната ни … дано винаги да е права в постъпките си, но тя си остава нашата страна, без значение дали е права, или греши!“ – това е тържественият призив на Стивън Дикейтър от 1816 г. Педагозите и авторите на учебници явно искат да насадят у следващото поколение сляпа преданост към държавата ни. Анализите в учебниците надминават Дикейтър и изобщо не дават оценка на действията ни в чужбина, що се отнася до стандарта за правилно и грешно или до реалполитиката. Вместо това учебниците просто приемат, че правителството се е опитало да постъпи правилно. Гражданите, които приемат гледната точка на учебниците, най-вероятно биха подкрепили всяка интервенция, въоръжена или не, и всяка политика, защитаваща легитимните ни национални интереси или не, защото ще са убедени, че всичките ни политики и намеси са в името на хуманитарни цели. И никога не биха допуснали, че враговете ни са също толкова хуманни.

Този подход на „международното добро момче“ е нефункционален за целите на образованието, ако търсим граждани, способни да мислят разумно за американската външна политика.⁴² За гражданина, възпитан в клишетата на учебниците, реалполитиката на Джордж Кенън ще е трудна за осмисляне. Под властта на архетипа на „добрата Америка“, ние очакваме повече от своята страна. Но Кенън описва как нациите действително се държат. Не бихме рискували упадъка на демокрацията и края на западната цивилизация, ако просто позволим на учениците да видят реалистично описание и анализ на нашите външнополитически действия. Това също би помогнало да се преодолее неудобната разлика между това, което учебниците за средните училища казват за американската външна политика, и начина, по който по-големите им „братя“ – университетските учебници по политически науки – разглеждат темата.

Когато учебниците по история за средните училища се насочат към вътрешните дела на правителството на САЩ, те отново се разминават с гледната точка на политолозите. Значителна част от въвеждащите курсове по политически науки е посветена на анализа на различните сили, които влияят върху вътрешната политика на нашето правителство. Учебниците по американска история за средните училища просто приписват на правителството заслугата за по-голямата част от постигнатото. Това не е изненадващо, защото когато авторите идеализират федералното правителство, те неизбежно изкривяват реалната динамика между управляваните и управляващите. Особено обезпокоително е да се наблюдава това в областта на гражданските права, където смелите действия на хиляди граждани през 60-те призоваха и дори принудиха правителството да действа.

Между 1960 и 1968 г. движението за граждански права многократно се обръщаше към федералното правителство с искания за защита и за прилагане на федералното законодателство, включително Четиринадесетата поправка и други закони, приети по време на Реконструкцията. Особено по време на администрацията на Кенеди реакцията на правителството беше болезнено неадекватна. В Мисисипи офисите на движението излагаха този горчив отговор:

В Ита Бена има улица, наречена „Свобода“. 
В Мисисипи има град, наречен „Либърти“. 
Във Вашингтон има министерство, наречено „Правосъдие“.

Реакцията на Федералното бюро за разследване на призивите на движението беше особено важна, тъй като то е водещата национална правоохранителна агенция. Бюрото имаше дълга и печална история на враждебност към афроамериканците. Дж. Едгар Хувър и агенцията, която по-късно се превърна във ФБР, започват дейността си с разследване на предполагаеми комунисти по време на администрацията на Удроу Уилсън. Макар че последните четири години от това управление са белязани от повече расови бунтове, насочени срещу чернокожите, отколкото който и да е друг период в американската история, Уилсън насочва агентите си да събират разузнавателна информация за афроамериканците, а не за белите американци, които нарушават гражданските им права. Хувър обяснява расовия бунт срещу чернокожите през 1919 г. във Вашингтон, окръг Колумбия, като резултат от „многобройните нападения, извършени от негри над бели жени.“ През същата година агенцията институционализира надзора си над организации на чернокожи, а не над бели организации като Ку Клукс Клан. В ранните години на ФБР агенцията има няколко чернокожи агенти, но до 30-те години Хувър отстранява всички освен двама. В началото на 60-те години ФБР нямаше нито един чернокож служител, макар че Хувър твърдеше обратното, защото броеше чернокожите си шофьори.⁴³ Агентите на ФБР в южните щати бяха предимно бели южняци, които се интересуваха от мнението на своите бели южняшки съседи и самите те бяха привърженици на идеята за върховенство на белите. И макар следващото оплакване да напомня за клиента в закусвалнята, който се оплакал, че супата била ужасна и не била достатъчно, ФБР разполагаше с твърде малко агенти в южните щати. В Мисисипи то изобщо нямаше офис и разчиташе за първоначалните си доклади на местни шерифи и началници на полицията – често именно хората, от които движението за граждански права търсеше защита.

Дори през 60-те години Хувър оставаше открит привърженик на бялото върховенство и смяташе решението на Върховния съд от 1954 г., с което расовата сегрегация беше обявена за противоконституционна по делото Браун срещу Съвета по образование, за ужасна грешка. Той помогна на щата Кентъки да преследва съдебно лидерa на движението за граждански права Карл Брейдън за това, че е продал къща в бял квартал на чернокожо семейство. През август 1963 г. Хувър започна кампания за унищожаването на Мартин Лутър Кинг-младши и на движението за граждански права. С одобрението на главния прокурор Робърт Ф. Кенеди той подслушваше телефоните на сътрудниците на Кинг, поставяше подслушвателни устройства в хотелските му стаи и правеше записи на разговорите на Кинг с жени и за жени. След това ФБР разпространяваше тези пикантни подробности, включително фотографии, стенограми и аудиозаписи, до сенатора Стром Търмънд и други привърженици на бялото върховенство, до журналисти, синдикални лидери, администратори на фондации и разбира се, до президента. През 1964 г. високопоставен служител на ФБР изпрати до офиса на организацията на Кинг – Конференцията на южните християнски водачи – аудиозапис, на който Кинг прави секс, заедно с анонимна бележка, намекваща, че Кинг трябва да се самоубие. ФБР вероятно е осъзнавало, че този инцидент няма да го подтикне към самоубийство; очевидното намерение на бюрото е било или да накара Корета Скот Кинг да се разведе със съпруга си, или да изнудва Кинг, за да го принуди да се откаже от движението за граждански права.⁴⁴ ФБР се опита и да саботира официалните приеми в чест на Кинг по време на посещението му в Европа, за да получи Нобеловата награда за мир. Хувър нарече Кинг „най-известния лъжец в страната“ и се опита да докаже, че Конференцията на южните християнски водачи е проникната от комунисти. Кинг не беше единствената мишена: Хувър разпространяваше дезинформация и за Летния проект в Мисисипи⁴⁵, както и за други организации за граждански права като Конгреса за равенство на расите и Студентския координационен комитет за мирно съпротивление, и за други лидери на движението, включително Джес Джаксън.⁴⁶

В същото време ФБР отказваше да даде на Кинг повече информация за отправени към него заплахи за убийство.⁴⁷ А ФБР знаеше, че тези заплахи са сериозни, защото активисти за граждански права действително ставаха жертви на убийства. Само в Мисисипи участниците в движението за граждански права преживяха над хиляда ареста от страна на местните власти, тридесет и пет инцидента със стрелба и шест убийства. Въпреки това ФБР многократно твърдеше, че защитата на активистите за граждански права от насилие не е негова работа.⁴⁸ През 1962 г. Студентският координационен комитет за мирно съпротивление заведе дело срещу Робърт Ф. Кенеди и Дж. Едгар Хувър, за да ги принуди да защитят демонстрантите за граждански права. Отчаяни да накарат федералното правителство да прилага закона в Дълбокия юг, през 1964 г. активистите от Мисисипи Амзи Мур и Робърт Мозес стигнаха до идеята за „Лятото на свободата“: да доведат 1000 студенти от северните щати, повечето от тях бели, в Мисисипи, за да работят сред чернокожото население в името на гражданските права. Дори това не помогна особено; само през лятото на 1964 г. привърженици на бялото върховенство взривиха тридесет къщи и изгориха тридесет и седем църкви за чернокожи.⁴⁹ Едва след националното недоволство, предизвикано от убийствата на Джеймс Чейни, Андрю Гудман и Майкъл Швернер във Филаделфия, Мисисипи, ФБР най-сетне откри офис в Джаксън. По-късно същото лято, по време на Националния конгрес на Демократическата партия в Атлантик Сити, ФБР подслушваше телефоните на Партията на свободните демократи от Мисисипи и на Мартин Лутър Кинг-младши; така ФБР изпълняваше искане на президента Линдън Джонсън.⁵⁰

Тъй като съм живял и съм провеждал проучвания в Мисисипи, се съсредоточих върху действията на федералното правителство и на движението за граждански права в този щат, но атаките на ФБР срещу организации на чернокожи и на хора от различни раси имаха национален обхват. Например, след като Конгресът прие Закона за гражданските права от 1964 г., боулинг зала в град Оринджбърг, Южна Каролина отказала да се съобрази с него. Студенти от близкия щатски колеж за чернокожи организирали протест срещу залата. Щатски полицаи открили огън по демонстрантите, убивайки трима и ранявайки двадесет и осем души – много от тях били простреляни в ходилата, докато бягали или се хвърляли на земята, за да се спасят от стрелбата. ФБР реагира не като помогна да се установи кои полицаи са стреляли по време на това, което стана известно като „клането в Оринджбърг“, а като фалшифицира информация за студентите, за да подпомогне защитата на полицаите.⁵¹ В Калифорния, Чикаго и на други места в Севера ФБР се опита да ликвидира програмите за безплатни закуски на организацията „Черните пантери“, разпространяваше лъжливи слухове за венерически болести и срещи с проститутки, за да разруши браковете на членовете ѝ, подпомагаше ескалирането на конфликти между други чернокожи групи и Пантерите и съдейства на чикагската полиция да нахлуе в апартамента на лидера на Пантерите Фред Хамптън и да го убие в леглото му през 1969 г.⁵² ФБР предупредило майката на чернокожия лидер Стокли Кармайкъл за измислен заговор на „Черните пантери“ да убият сина ѝ, което подтикна Кармайкъл да напусне Съединените щати.⁵³ Дори е възможно ФБР или ЦРУ да са били замесени в убийството на Мартин Лутър Кинг-младши. „Раул“ от Монреал, който е снабдявал осъдения убиец на Кинг Джеймс Ърл Рей, с псевдоним „Ерик Голт“, очевидно е бил агент на ЦРУ.⁵⁴ Със сигурност Рей, човек от провинцията без доходи, не би могъл да се придвижи до Монреал, да си уреди фалшива самоличност и да отлети за Лондон без помощ. Въпреки тези несъответствия, или може би именно заради тях, ФБР никога не прояви интерес към разкриването на заговора, довел до смъртта на Кинг. Вместо това, малко след убийството му през 1968 г., ФБР два пъти нахлу в офисите на Студентския координационен комитет за мирно съпротивление. Години по-късно бюрото се опита да попречи рожденият ден на Кинг да стане национален празник.⁵⁵

ФБР разследваше чернокожи преподаватели в колежи и университети от Вирджиния през Монтана до Калифорния. През 1970 г. Хувър одобри автоматичното разследване на „всички съюзи на чернокожи студенти и подобни организации, създадени с цел да изразяват исканията на чернокожите студенти“. Институцията, в която преподавах – колежът Тугалу в Джаксън, Мисисипи – беше специална мишена: в един момент агентите в Джаксън дори предложиха да „неутрализират“ целия колеж, отчасти защото студентите му бяха спонсорирали „агресивни чернокожи оратори от други щати, кампании за регистрация на избиратели и семинари и лекции по африканска култура … [и] осъждали различни широко отразявани несправедливости спрямо гражданските права на чернокожите в Мисисипи“. Все тежки престъпления и сериозни провинения.⁵⁶

Действията на ФБР и федералното ръководство, което ги е търпяло и понякога дори ги е изисквало, са част от наследството на 60-те години, редом с положителни постижения като Закона за гражданските права от 1964 г. и Закона за избирателните права от 1965 г. Както отбелязва Кенет О’Райли, „когато ФБР се изправяше срещу чернокожите, и правителството правеше същото“.⁵⁷ Как учебниците по американска история представят това наследство? Те просто пропускат всичко лошо, което правителството някога е извършило. Те премълчават не само кампанията на ФБР срещу движението за граждански права, но и проникванията му с взлом и тайните разследвания на църковни групи, на организации, настояващи за промени в политиката на САЩ в Латинска Америка, както и на самия Върховен съд на САЩ.⁵⁸ Учебниците дори не желаят да кажат нищо негативно за правителствата на отделните щати: и десетте повествователни учебника в моята извадка включват откъс от речта на Мартин Лутър Кинг „Имам една мечта“, но девет от тях цензурират критичните му изказвания срещу властите на Алабама и Мисисипи.

Учебниците не само не обвиняват федералното правителство за опозицията му спрямо движението за граждански права, а много от тях дори изцяло му приписват заслугите за реформите от този период. Постъпвайки по този начин, учебниците следват онова, което бихме могли да наречем холивудски подход към гражданските права. Към днешна дата основният пълнометражен филм на Холивуд за движението е „Мисисипи в пламъци“ на Алън Паркър.⁵⁹ В този филм трима активисти за граждански права са убити още в първите пет минути; през останалите два часа филмът не представя нито един активист за граждански права или чернокож жител на Мисисипи над дванадесетгодишна възраст, с когото зрителят би могъл да се идентифицира. Вместо това Паркър създава двама измислени бели агенти на ФБР, които разиграват овехтялата схема на доброто и лошото ченге и в процеса – съвсем сами – разкриват убийствата. В действителност – тоест в реалната история, на която уж се основава филмът – поддръжниците на движението за граждански права, включително вдовицата на Майкъл Швернер, Рита, както и всеки бял северняк, когото движението е можело да привлече, оказват натиск върху Конгреса и изпълнителната власт на федералното правителство, за да принудят ФБР да открие офис в Мисисипи и да превърне изправянето на убийците пред правосъдието в приоритет. Междувременно Хувър подслушвал телефона на бащата на Швернер, за да провери дали не е комунист! В Източен Мисисипи всички знаеха от седмици кой е извършил убийството и че заместник-шерифът на окръг Нешоба е замесен. Не беше необходима никаква иновативна полицейска работа; ФБР в крайна сметка задържа заговорниците, след като подкупи един от тях с 30 000 долара, за да свидетелства срещу останалите.⁶⁰

Учебниците по американска история предлагат анализ в стила на Паркър на цялото движение за граждански права. Подобно на арестите на членовете на Ку Клукс Клан в Мисисипи, напредъкът в областта на гражданските права се представя просто като резултат от доброто управление. Самата федерална инициатива „обяснява“ такива ключови постижения като Закона за гражданските права от 1964 г. и Закона за избирателните права от 1965 г. Джон Ф. Кенеди ги предлага, Линдън Бейнс Джонсън ги прокарва през Конгреса – и ето защо ги имаме днес. Или, както гласи безсмъртният страдателен залог на Американска история: „Беше приета още една мярка за гражданските права – Законът за избирателните права.“ Някои учебници дори обръщат хронологията, поставяйки законите първо, а движението за граждански права – по-късно.

Само Американското приключение и Изследване на американската история показват основната динамика на движението за граждански права: афроамериканците, често с помощта на бели съюзници, оспорват несправедлив закон или практика по ненасилствен начин, което подтиква белите да реагират варварски в защита на „цивилизацията“; това от своя страна шокира нацията и убеждава някои хора да променят закона или практиката. Само тези два учебника възхваляват смелостта на доброволците от движението за граждански права. И само Изследване на американската история разказва как движението пряко предизвиква нравите на сегрегацията, в резултат на което някои активисти за граждански права са били убивани или пребивани от бели расисти просто заради това, че са се държали за ръце като междурасова двойка или са се хранили заедно в ресторант. Нито една книга не образова учениците за динамиката, която в една демокрация би трябвало да характеризира взаимоотношенията между народа и неговото правителство. Следователно нито една не показва как гражданите могат и действително са успявали да принудят правителството да откликне на техните искания. Вместо това учебниците ни разказват за забележителното лидерство, което Дж. Ф. Кенеди е демонстрирал по въпроса с гражданските права. Предизвикателството на свободата ни дава пример за типично представяне на ситуацията:

Президентът Кенеди и неговата администрация откликнаха на призивите за равноправие на расите. През юни 1963 г. той поиска от Конгреса да предприеме действия за прокарването на широкообхватни закони за равни права. По примера на президента хиляди американци също се включиха в движението за равни права. През август 1963 г. повече от 200 000 души участваха в поход във Вашингтон, окръг Колумбия.

Този разказ разменя местата на водачите и водените. Всъщност Кенеди първоначално се опита да спре похода и изпрати вицепрезидента си в Норвегия, за да го държи далеч от него, тъй като смяташе, че Линдън Джонсън прекалено симпатизира на движението за граждански права. Дори Артър Шлезингър-младши, привърженик на Кенеди, сухо отбелязва, че „най-добрият дух на Кенеди в голяма степен отсъстваше от расовите обсъждания по време на неговото президентство“.⁶¹

Щетите обаче не се изчерпват с необоснованото възвеличаване на репутацията на Кенеди в учебниците. Когато описва атаката срещу сегрегацията, завършила с решението на Върховния съд от 1954 г., Триумфът на американската нация изобщо не споменава, че ищците и адвокатите по делото Браун срещу Съвета по образованието са били афроамериканци, нито че предходни дела, също заведени от Националната асоциация за напредък на цветнокожите, са подготвили почвата за това решение. Днес много чернокожи ученици смятат, че десегрегацията е нещо, наложено от федералното правителство върху чернокожата общност. Те нямат представа, че това е било нещо, което самата чернокожа общност е извоювала, принуждавайки федералното правителство да действа.⁶² Междувременно младите бели американци с основание могат да стигнат до извода, че федералното правителство е било достатъчно „добро“ към чернокожите. Приписването на федералното правителство на действия, инициирани от афроамериканците и техните бели съюзници, несъмнено лишава от власт афроамериканските ученици и им внушава, че „никога не са направили нищо“, както се изразява Малкълм Екс.

Учебниците представят по сходен начин и екологичното движение, като разказват как „Конгресът прие“ законите за създаването на Агенцията за опазване на околната среда, но отделят малко или никакво внимание на самата екологична борба. Така учениците отново остават с впечатлението, че правителството обикновено само решава да направи правилното нещо. Много учители също не помагат: изследване сред дванадесет произволно подбрани преподаватели по американско управление в дванадесети клас установява, че почти единственият начин, по който те посочват, че отделните граждани могат да влияят върху местната или националната власт, е чрез гласуване.⁶³

Авторите на учебници явно вярват, че американците могат да се лоялни към правителството си само ако вярват, че то не е направило нищо лошо. Следователно те представят едно правителство, което заслужава тяхната подкрепа, а не тяхната критика. „Живеем в най-великата страна в света,“ пише Джеймс Ф. Дилонг, сътрудник на десния критик на учебници Мел Габлър, в критиката си за Американското приключение, „и всяка книга, която има претенцията да разказва историята на тази страна, трябва да внуши чувство за това наследство и чувство на гордост.“ Американското приключение, като предава основната динамика на движението за граждански права, подсказва, че правителството на САЩ не е направило всичко, което е трябвало, за гражданските права. Вероятно поради тази причина учебникът не успява да издържи теста за патриотизъм на Дилонг: „Не мога и няма да го одобря за прилагане в нашите училища.“⁶⁴

Подмазваческото представяне на федералното правителство в учебниците може и да помага за утвърждаването им на пазара, но не печели вниманието на учениците. Скучно е да се чете за всички добри неща, които правителството е направило от само себе си и без драматични конфликти. Освен това повечето пълнолетни американци вече не се доверяват на правителството така наивно, както през 50-те години. Многобройните разкрития за злоупотреби и измами в изпълнителната власт в периода между 1960 и 1974 г. разрушиха доверието на американския народ – факт, потвърждаван от множество социологически изследвания. Авторите на учебници, тъй като не желаят да казват лоши неща за правителството, изглеждат като последните наивници в Америка. Вярата им е трогателна. Те представят на учениците едно благосклонно правителство, на чиито твърдения трябва да се вярва. Това обаче едва ли е мнението на родителите им, които според проучванията на общественото мнение остават дълбоко скептични към онова, което лидерите на федералното правителство им казва. Наличието на толкова малко учебен материал за лошите неща, които правителството е извършило, особено когато родителите и ежедневниците разказват съвсем различна история, „прави цялото образование подозрително“, както отбелязва Доналд Бар.⁶⁵

Нито пък раболепният подход на авторите на учебници към правителството може да научи учениците как да бъдат пълноценни граждани. Както разказът за „мъдрия Колумб“ има своята обратна страна в архетипа на суеверния и необуздан екипаж, така архетипът на мъдро и добро правителство внушава, че правилната роля за нас, гражданите, е просто да следваме неговото ръководство. Без да стигаме до крайности, изглежда очевидно, че много недемократични държави през 20. век – от Третия райх до Централноафриканската империя – са имали граждани, които всъщност са били твърде лоялни към правителствата си. Съединените щати, напротив, са били благословени с инакомислещи. Някои от тези инакомислещи са били принудени да напуснат страната. От 1776 г. насам Канада предоставя убежище на американци, които не са били съгласни с политиките на правителството на САЩ – от торите, избягали от преследване по време на и след Революцията, през свободните чернокожи, търсещи спасение от решението „Дред Скот“⁶⁶, до млади мъже в наборна възраст, противопоставили се на войната във Виетнам. Нито един учебник не споменава тази роля на Канада, защото нито един не представя правителството на САЩ като такова, което би могло някога да заслужи подобна принципна съпротива.⁶⁷

Със сигурност много политолози и историци в Съединените щати твърдят, че действията на правителството представляват по-голяма заплаха за демокрацията, отколкото нелоялността на гражданите. Мнозина се опасяват, че доминирането на изпълнителната власт е подкопало системата от взаимно ограничение и баланс, заложена в Конституцията. Някои анализатори също смятат, че влиянието на федералното правителство върху правителствата на отделните щати е превърнало федерализма в пародия. От администрацията на Удроу Уилсън до днес федералната изпълнителна власт непрекъснато е укрепвала и днес се извисява като безспорно най-големия работодател в страната. През последните тридесет години влиянието на ЦРУ, Съвета за национална сигурност и други тайни агенции е нараснало дотолкова, че в очите на някои те са се превърнали в страховито „четвърто разклонение“ на властта. Заплахите за демокрацията се множат, когато служители във ФБР, ЦРУ, Държавния департамент и други държавни институции решават не само какви да бъдат нашите политики, но и какво народът и Конгресът трябва да знаят за тях.⁶⁸

Като омаловажават тайните и незаконните действия на правителството, авторите на учебници притъпяват у учениците способността да разсъждават върху въпроси като нарастващото господство на изпълнителната власт. Заставайки на страната на правителството, учебниците водят учениците към извода, че критиката е несъвместима с гражданството. А представяйки действията на властта изолирано, а не като реакции на институции като мултинационалните корпорации и организациите за граждански права, учебниците мистифицират творческото взаимодействие между народа и неговите лидери. Всичко това окуражава учениците да вярват, че така или иначе правителството решава всичко и те няма нужда да се намесват, особено след като действията му обикновено изглеждат толкова благородни. Така учебниците по американска история свеждат до минимум потенциалната сила на народа и въпреки най-добрите си патриотични намерения заемат позиция, която е открито антидемократична.

Ако не говорим за това, други със сигурност ще пренапишат сценария. Всеки чувал с тяло, всичките масови гробове ще бъдат отворени отново и съдържанието им ще бъде преобразено в благородна кауза.
– Джордж Суайърс, ветеран от войната във Виетнам

Когато информацията, която по право принадлежи на обществото, системно бива прикривана от овластените, хората скоро спират да се интересуват от въпросите, които засягат самите тях, губят доверието си в тези, които ги управляват и в края на краищата стават неспособни да определят собствените си съдби. 
– Ричард М. Никсън

Целта на историка е да познава елементите на настоящето, осъзнавайки какво е достигнало до него от миналото, тъй като настоящето не е нищо друго освен развиващото се минало. Целта на историка е живото настояще.
– Фредерик Джаксън Търнър

Виждаме нещата не според това какви са те, а според това какви сме ние.
– Анаис Нин

Превод 
Ния Спасова

Източник 
James W. Loewen. Lies My Teacher Told Me: Everything Your American History Textbook Got Wrong. The New Press, 1995.
Chapter 8: Watching Big Brother. What Textbooks Teach about the Federal Government

Бележки

¹ Казано по отношение на писането на историята на Мексиканската война (1846 –1848); цитирано от Edward Pessen, “JQA . . . ,” in the Organization of American Historians newsletter, 2/1988.

² Текст на песента на Том Пакстън „That’s What I Learned in School,“ Cherry Lane Music Publishing Co., Inc., all rights reserved, used by permission, copyright 1962, 1990.

³ „Интервю с Бил Мойърс“ във Facing History and Ourselves News, c. 1991, 4.

⁴ Малкълм Екс, цитиран във филма на Gil Noble, „El Hajj Malik el Shabazz (Malcolm X)“ (Carlsbad, CA: CRM Films, 1965).

⁵ Paul Gagnon, „Why Study History?“ Atlantic, 11/1988, 63.

⁶ За нещастие, тези изследователски учебници вече не се издават.

⁷ Схващане, според което Съединените щати са велика държава, основаващо се най-вече на бързото им развитие до индустриална и икономическа суперсила в периода 1865-1900 г. – бел. пр.

⁸ Джордж Кънън, цитиран във Sheila D. Collins, „From the Bottom Up and the Outside In,“, CALC Report 15, № 3 (3/1990): 9-10.

⁹ Frances FitzGerald, America Revised (New York: Vintage, 1980), 129.

¹⁰ Цитирано в: James Oliver Robertson, American Myth, American Reality (New York: Hill and Wang, 1980), 272.

¹¹ Bessie L. Pierce, Civic Attitudes in American School Textbooks (Chicago: University of Chicago Press, 1930), 110-11.

¹² Ruth Leger Sivard, World Military and Social Expenditures, 1985 (Washington, D.C.: World Priorities, 1985), 35-37; Curt Tarnoff and Larry Nowels, „Foreign Aid: An Introductory Overview of U.S. Programs and Policy,“ Washington, D.C., Library of Congress Congressional Research Service, 2004; David Wallechinsky, “Is America Still No. 1?” Parade (1/14/2007) 4. Освен това, по-голямата част от чуждестранната помощ отива за четири или пет държави, две от които винаги са Израел и Египет, а естеството ѝ е повече военно, отколкото социално или образователно.

¹³ Интервюта с мениджъри на високи позиции в мултинационални корпорации във видеото на Larry Adelman, Controlling Interest: The World of the Multinational Corporation (San Francisco: California Newsreel, 1978), показват тяхното влияние върху политиката на САЩ в Чили.

¹⁴ След края на социалистическия режим в Източна Европа понятието „Втори свят“ вече не носи същото значение. Третият свят винаги е бил етноцентричен, което предполага, че нашият свят е бил първи. Тъй като термини като „изоставащи страни“ сами по себе си повдигат различни проблеми, и понеже „трети свят“ е терминът, използван през този период, ще се придържам към него.

¹⁵ Робърт Райх, цитиран в: Robert Heilbroner, „The Worst Is Yet to Come,“ New York Times, 2/14/1993, 25.

¹⁶ Barry Weisberg, Beyond Repair (Boston: Beacon Press, 1971), 79. Натискът от страна на съюзниците и антикомунизмът на Уилсън може би са били по-важни фактори.

¹⁷ На английски думата interest означава също „лихва“ и „дял, участие“. – бел. пр.

¹⁸ Ген. Смедли Д. Бътлър в интервю за New York Times, 8/21/1931, препечатано в: Joseph R. Conlin, ed., The Morrow Book of Quotations в Американска история (New York: Morrow, 1984), 58.

¹⁹ Джон А. Хобсън, цитиран в: Lloyd C. Gardner, Safe for Democracy (New York: Oxford University Press, 1984), 11.

²⁰ Jonathan Kwitny, Endless Enemies (New York: Congdon and Weed, 1984), 178.

²¹ Charles Harriss III and Louis Sadler, The Border and the Revolution (Silver City, NM: High-Lonesome Books, 1988), Chapter 1.

²² Lewis H. Lapham, America’s Century Series Transcript (San Francisco: KQED, 1989), 48; Greg Grandin, „Your Americanism and Mine: Americanism and Anti-Americanism in the Americas,“ American Historical Review Forum, 10/2006, history cooperative.org/journals/ahr/111.4/grandin.html (11/2006), 1.

²³ Kwinty, Endless Enemies, 389. Андрю Копкинд изказва същото твърдение в „One-and-a-Half (Strangled) Cheers for the USSR,“ Village Voice, 2/4/1980.

²⁴ Според свидетелства от комитета „Чърч“ към Сената на САЩ, обобщени в: Satish Kumar, The CIA and the Third World (New Delhi: Vikas, 1981), 86-90 – Алън Дълес, директор на ЦРУ, инструктирал ЦРУ в Заир, че „отстраняването“ на Лумумба „трябва да е главен приоритет на нашата тайна акция.“ Тогава щабът на ЦРУ изпратил токсични субстанции на оперативните си агенти в Заир, с които Лумумба да бъде убит, докато се е намирал под попечителството на САЩ. Чарлз Амерингер описва непряката заповед на президента Айзенхауер за убийството на Лумумба на 18. 08. 1960 г. в американското чуждестранно разузнаване (Lexington, MA: D. C. Heath, 1990), 291. Накрая конгоански агенти, а не агенти на ЦРУ, убили Лумумба, след като напуснал американското попечителство, тоест, въпреки че ЦРУ е одобрило убийството и самото то се е опитвало да го извърши, както и е знаело предварително за плана Лумумба да бъде транспортиран до мястото, на което ще бъде убит, Съединените щати биха могли да отрекат каквато и да е пряка намеса в неговата смърт. Вж. също Ellen Ray et al., eds., Dirty Work 2 (Secaucus, NJ: Lyle Stuart, 1979), 15-19, 185-92, and 202-11; Victor Marchetti and John D. Marks, The CIA and the Cult of Intelligence (New York: Dell, 1974), 131-32; and Kevin Reilly, The West and the World (New York: Harper and Row, 1989), 412-15.

²⁵ Учебникът Американската нация на Холт дори казва, че САЩ са искали да „отстранят“ Кастро.

²⁶ Philip Agee and Louis Wolf, Dirty Work (Secaucus, NJ: Lyle Stuart, 1978), 270-71. Лий Харви Осуалд, предполагаемият убиец на Кенеди, може би само случайно е опитал да отиде в Куба. Не знаем; недоверието към официалното обяснение на Комисията Уорън подхранва спекулациите и до днес. Много американци намериха филма на Оливър Стоун „JFK“ за убедителен, въпреки че конспирацията, която той съчинява, изглежда включва вицепрезидента Джонсън, висшите военни от Пентагона, ЦРУ, военно-промишления комплекс, мафията и хорът на мормонската църква. Учебниците носят известна отговорност за лековерието на обществеността, защото не представят достатъчно добре убийството на Кенеди. Те полусляпо вярват на заключението на Комисията Уорън, че Осуалд е бил единственият убиец с лични мотиви. Другите поставят под съмнение Комисията Уорън, но оставят напълно неясно кой друг може да е бил замесен. Според историка Джефри-Джоунс (The CIA and American Democracy, 140) главният прокурор Робърт Кенеди не е искал обществото да знае за операция „Мангуста“ на Дж. Ф. Кенеди или за неговите договори с мафията; неяснотата по тези точки спомогна докладът на Уорън да изглежда незавършен, що се отнася до Кастро и мафията. Линдън Джонсън смяташе, че Кастро е поръчал убийството на Дж. Ф. Кенеди като отмъщение за опитите за убийство от страна на Кенеди, но нито един учебник не представя тази възможност. Вж. Nathan Miller, Spying for America (New York: Paragon, 1989), 375. През 1978 г. Специалната комисия на Камарата на представителите по убийствата заключи, че най-вероятно мафията е извършила убийството, тъй като и Осуалд, и неговият убиец Джак Руби, са имали връзки с нея, но нито един от учебниците не споменава тази възможност. Вж. G. R. Blakey,, „Murdered by the Mob?“, Washington Post, 11/7/1993.

²⁷ Pierre Salinger, „Gaps in the Cuban Missile Crisis Story,“ New York Times, 2/5/1989. Вж. също Lapham, America’s Century Series Transcript, 51; Ameringer, U.S. Foreign Intelligence, 285-95; Rhodri Jeffreys-Jones, The CIA and American Democracy (New Haven: Yale University Press, 1989), 131-40.

²⁸ Christopher Cerf and Victor Navasky, The Experts Speak (New York: Pantheon, 1984), 145; Ameringer, U.S. Foreign Intelligence, 261-64.

²⁹ Кисинджър, цитиран в: Thomas G. Paterson, J. G. Clifford, and K. J. Hagen, American Foreign Policy: A History Since 1900 (Lexington, MA: D. C. Heath, 1983), 589.

³⁰ Отправям благодарности към Дейвид Шиман за някои от идеите и формулировките в тези параграфи за Чили, част от които излязоха и като „U.S. in the Third World: Challenging the Textbook Myth“ David Shiman and James W. Loewen, Chapter 11 of T. M. Thomas et al., eds., Global Images of Peace: Transforming the War System (Kottayam, India: Prakasam Publications, 1985), препечатано в страната като Global Images of Peace and Education (Ann Arbor: Prakken, 1987). Дейвид също предложи термина „международно добро момче“ и заглавието на книгата.

³¹ Gagnon, „Why Study History?“ 60.

³² George W. Ball, “JFK’s Big Moment,” New York Review of Books, 2/13/1992, 16-20; Jeffreys-Jones, The CIA and American Democracy, 131; Ameringer, U.S. Foreign Intelligence, 250, 268.

³³ Robert F. Smith, The United States and Revolutionary Nationalism in Mexico, 1916-1932 (Chicago: University of Chicago Press, 1972), xiii; вж. също Ameringer, U.S. Foreign Intelligence, 268.

³⁴ Robert Leckie, The Wars of America (New York: Harper and Row, 1968), 12.

³⁵ Nicolas Shumway, „Someone to Be Stopped in Chile,“ New York Times Book Review, 5/9/1993, 19; Oversight of U.S. Government Intelligence Functions: Hearings Before the Committee on Government Operations, U.S. Senate, 94th Congress, Second Session (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 1976).

³⁶ Thomas W. Lippman, “138 Reported Missing in U.S. Spy Flights,” Washington Post, March 5, 1993; Thomas Powers, “Notes from Underground,” New York Review of Books, 6/21/2001, 51.

³⁷ Mark Danner, „How the Foreign Policy Machine Broke Down“, New York Times Magazine, 3/7/1993, 33-34.

³⁸ Хелън Келър, писмо до New York Call, November 10, 1919, във: Philip S. Foner, ed., Helen Keller: Her Socialist Years (New York: International Publishers, 1967), 100.

³⁹ Един учебник, Живот и свобода, дори обвинява Никсън прекалено, твърдейки на две различни места, че „доказателства, открити по-късно, показаха, че Никсън е знаел за обира, преди той да бъде осъществен.“ Засега още няма доказателства, които да показват такова нещо.

⁴⁰ Richard Rubenstein, The Cunning of History (New York: Harper & Row, 1987), 82.

⁴¹ Peter Kornbluh, “Back Into the Loop,” Washington Post, 8/22/1993, C2; Fritz Schwartz, Unchecked and Unbalanced (New York: New Press, 2007).

⁴² Теодор Дрейпър изказва това твърдение в „American Hubris: From Truman to the Persian Gulf,“ New York Review of Books, 7/16/1987, 40-48.

⁴³ Kenneth O’Reilly, „Racial Matters“ (New York: Free Press, 1989), 9, 12-13, 17, и 96-99; Амерингер, U.S. Foreign Intelligence, 109.

⁴⁴ O’Reilly, “Racial Matters,” 43, 126, 144, and 355; David J. Garrow, The FBI and Martin Luther King Jr. (New York: Penguin, 1981), 125-26, 161-64; Taylor Branch, Parting the Waters (New York: Simon & Schuster, 1988), 861; Ameringer, U.S. Foreign Intelligence, 322-23; Frank J. Donner, The Age of Surveillance (New York: Alfred A. Knopf, 1980), 214-19; Athan Theoharis and John Stuart Cox, The Boss (Philadelphia: Temple University Press, 1988), 354-57. Повечето от медиите, които по това време уважаваха границата между личния и обществения живот, отказаха да използват материала.

⁴⁵ Kампания, инициирана от американски активисти за граждански права през юни 1964 г. с цел да се регистрират колкото се може повече афроамерикански избиратели в щата Мисисипи. – бел. пр.

⁴⁶ Ameringer, U.S. Foreign Intelligence, 323; Branch, Parting the Waters, 835-65; O’Reilly, “Racial Matters,” 140, 186; Garrow, The FBI and Martin Luther King Jr., 130-31; Donner, The Age of Surveillance, 217.

⁴⁷ Branch, Parting the Waters, 692.

⁴⁸ O’Reilly, „Racial Matters“, 357.

⁴⁹ James W. Loewen and Charles Sallis, eds., Mississippi: Conflict and Change (New York: Pantheon, 1980), 265-83. ⁵⁰ O’Reilly, „Racial Matters“, 186.

⁵¹ Пак там, 256; Arlie Schardt, “Civil Rights: Too Much, Too Late,” in Pat Watters and Stephen Gillers, Investigating the FBI (New York: Ballantine, 1973), 167-79.

⁵² Adam Hochschild, “His Life as a Panther,” New York Times Book Review, January 31, 1993; O’Reilly, “Racial Matters,” 302-16; Donner, The Age of Surveillance, 220-32.

⁵³ Donner, The Age of Surveillance, 220.

⁵⁴ Този Раул, с фамилно име Маора, не трябва да се бърка с „Раул“, който според Рей е бил мозъкът на цялото убийство, но който не може да бъде открит и вероятно е измислен.

⁵⁵ Donner, The Age of Surveillance, 214-19; John Edginton and John Sergeant, “The Murder of Martin Luther King Jr.,” Covert Action Information Bulletin, no. 34 (Summer 1990): 21-27; Theoharis and Cox, The Boss, 439. See also Ameringer, U.S. Foreign Intelligence, 322; John Elliff, “Aspects of Federal Civil Rights Enforcement,” in Law in Американска история, vol. 5 of Perspectives in Американска история (Cambridge: Harvard University Press, 1971), 643-47.

⁵⁶ O’Reilly, „Racial Matters,“ 336-37. Администраторите на отдела успокоиха агентите в Джаксън, напомняйки им да се съсредоточат върху Политическия комитет на Тугалу, „тъй като Тугалу Колидж, сам по себе си, не е цел на контраразузнаването“. Вж. също Donner, The Age of Surveillance, 219-20. Донър твърди, че ФБР е принудило Мухамед Кениата, известен чернокожи националист от Джаксън, да напусне Мисисипи. Във вътрешни меморандуми агенти на ФБР се похвалиха, че са натопили Кениата с обвинението, че е опитал да открадне телевизор от колежа Тугалу. Всъщност Кениата сам ускори заминаването си, като беше хванат в момент, когато правеше точно това.

⁵⁷ O’Reilly, „Racial Matters,“ 337.

⁵⁸Ross Gelbspan, Break-ins, Death Threats, and the FBI (Boston: South End Press, 1991).

⁵⁹ Песента „Freedom Song“ на Дани Глоувър, макар и по-точна, е почти неизвестна.

⁶⁰ Seth Cagin and Philip Dray, We Are Not Afraid (Ню Йорк: Bantam Books, 1991), описва убийствата и неохотната, но в крайна сметка ползотворна полицейска работа.

⁶¹ Артър Шлезингер-младши, цитиран в: Branch, Parting the Waters, 918-19.

⁶² Вж. Beverly Kraft, “Some Lack Knowledge About Evers,” Jackson Clarion Ledger, January 20, 1994, 1A.

⁶³ Patrick Ferguson, “Promoting Political Participation: Teachers’ Attitudes and Instructional Practices” (San Francisco: American Educational Research Association, 1989).

⁶⁴Критика от James F. Delong (Hoover, AL: 1986, typescript, distributed by Mel Gabler’s Educational Research Analysts, 1993).

⁶⁵ Donald Barr, Who Pushed Humpty Dumpty? Dilemmas in American Education Today (New York: Atheneum, 1972), 308; Lewis H. Lapham, Pretensions to Empire (New York: New Press, 2006), 24.

⁶⁶ Съдебно дело от 1858 г. на чернокожия Дред Скот срещу Върховния съд на САЩ. Скот настоява той и семейството му да бъдат освободени, тъй като са пребивавали четири години на територията на Уисконсин и Илинойс, където робството е незаконно. Скот обаче губи делото. – бел. пр.

⁶⁷ Съвет по образованието на щата Мичиган, 1982-83 Доклад за учебниците по обществознание в Мичиган (Лансинг: Съвет по образованието на щата Мичиган, 1984).

⁶⁸ Rubenstein, The Cunning of History, 80-82; Clarence Lusane, Pipe Dream Blues (Boston: South End Press, 1991), 4, 116-22, and 200-201.