„Пътища“ във Франкенщайн на Мери Шели: към феминистка фигура на човечеството?

В този доклад бих искала да разгледам няколко идеи за „преходи“ във „Франкенщайн“на Мери Шели, за да сравня мъжкото и женското сътворяване по отношение на конвенции, идеали и практики. Искам да повдигна въпроса дали трудът на Мери Шели като женски автор проправя път на една феминистка фигура на човечеството, както коментира и Дона Харауей в есето си „Ecco Homo, не съм ли жена и неапроприирани Други: човекът на фона на постхуманизма“. Харауей претендира, че има много рискове при създаването на нова фигура на човечеството. Хуманистичният мироглед, породил личните права и съдби, разцъфването на цивилизацията, научните открития на земята, в морето, в космоса, както и в атомното пространство, е произвел история на страдание и разрушаване, физическо и психическо робство и разчленяване. Човечество, развило се за сметка на тези, които били считани за по-малко хора или нехора. До много скоро онези, които страдат, които нямат своя идентичност или собственост, се възприемали като безгласни, неразбираеми, способни в най-добрия случай да бъдат представлявани от хора, владеещи господстващия език (както Калибан при Шекспир). Харауей обаче използва други отправни точки, като се фокусира върху дискурси на страданието – конструирани от изключените и изместените хора по различни начини . Второ, Харауей предупреждава, че историческите наративи, полово маркирани като мъжки и определяни като модерни, са в криза. Човек (не само принадлежащ към определени групи, а в по-общ план) рискува да попадане в капан или да бъде унищожен, ако утвърдените модели на ограничена човечност не престанат да се възпроизвеждат. Трето, и тук предупреждението се превръща в надежда: „разчленените тела на историята“ могат да служат за „фигури на възможна свързаност и отговорност.“ 
Този доклад ще последва примера на Харауей и ще изследва критика, базирана на половете във „Франкенщайн“ на Мери Шели. Изглежда, че Шели заема колебливо място във феминистките проекти. В есето си Харауей разглежда Исус и Соуджърнър Трут като примери за трикстери, които носят белезите на „разрушено и страдащо човечество“, но чиято сила произтича от създаването на разнопосочен дискурс, „означаващ – в двусмислие, противоречие, присвоена символика и безкрайни вериги на неневинно превеждане – една възможна надежда“ (p. 87). Романът на Мери Шели споделя някои от тези амбивалентни и разнопосочни черти. Историята, написана в готическата традиция и разказана от трима мъже, e изпълнена с физическо и психическо насилие. В предговора Шели се представя като много неуверен писател; но напоследък тя е четена като чудовищната автобиографична писателка от критици феминистки като Барбара Джонсън и Ан Мелор . Нейната „отвратителна рожба“, вероятно най-успешният образ в попкултурата от 19. век, продължава да се възпроизвежда в съвременността с различни конотации. Възможно ли е оспорваното място на Мери Шели като феминистка (противно на знатния ѝ произход) да прикрива раждането на нова феминистка фигура? Харауей подчертава: „Лицето на човечеството винаги е било мъжко. Женското човечество би трябвало да има друга форма, други жестове. (…) Женските фигури на човечеството (…) би трябвало някак да устояват на представянето, на буквалното изобразяване, но същевременно да изригват в силни нови тропи, нови изразни средства, нови обрати на исторически възможности“. Но преди да изследваме раждането на нещо неестествено, нещо, което не подлежи на представяне в дискурса на Мери Шели, нека проследим някои мъжки послания в откъси на „Франкенщайн“. 
Мъжко сътворение
Романът започва с пътя. Първият разказвач Уолтън пише в писмо до сестра си: „не можеш да отречеш неоценимата услуга, която ще направя на идните поколения, като открия път през полюса за онези страни“ (с. 14). Уолтън преследва детската си мечта, вдъхновен от „пътеписи за различни откривателски пътешествия“, които запълвали „цялата библиотека на добрия чичо Томас“ (подчертаване С. П.). Той си признава, че не е завършил образованието си. Подтикван от една-единствена идея, той се мъчил, осмелявал се, страдал: „Като начало започнах да калявам тялото си на трудности… доброволно се подлагах на студ, глад, жажда и безсъние“ (с. 15). Задава риторичен въпрос: „не заслужавам ли да постигна някаква велика цел? Животът ми можеше да протече в охолство и разкош, но аз предпочетох славата“ (с. 15-16). Тази тема за мъжката мисия, за устояването на всички мъки, оправдани от обещанието за слава, е стара колкото „Одисея“. Но за разлика от Омировия епос, Мери Шели не ни занимава с безкрайни приключения. Героичната мисия в романа е представена почти като гола пародия. Артистичността не е изтъкана от авантюристични детайли. Подобно на труда на Пенелопа, всяка история на потенциалния герой се разплита. Ще се върна към женския занаят по-късно.
Нищо особено не се случва при Уолтън, докато не вижда създанието и Франкенщайн, и разказът му отстъпва място на възпроизвеждането на историята на доктора. Историята на Уолтън в открито море е самовглъбена и доста скучна. Оплаква се: „Аз нямам приятел“ (с. 17). Страни от другарите си на кораба, които са праведни и с професионална подготовка, но не са на неговото социално ниво. „До рамото ми няма любещ и същевременно безстрашен човек, с образован и всеобхватен ум, с вкус като моя“ (с. 17). Качествата, които Уолтън изброява, са критерии за приятелство. Те са ключови думи за установения ред на привилегированите, както ни напомнят Реймънд Уилямс и други изследователи . Дискурсът на мъжкото човечество, чиито представители целят „да победят страха от опасностите и смъртта“ (с. 14), е монологичен. Историята на Уолтън е разказана през писмата, които изпраща до сестра си, но никога не прочитаме писмо в отговор: „може би писмата ти ще пристигат, когато ще са най-нужни“ (с. 21). Никъде не се говори за писмата на Маргарет Савил (с инициали М. С.) по пътя на откритията. Без истински събеседник този индивидуален героичен дискурс се стопява до мелодраматизъм: „Спомняй си за мен с любов, ако не получиш друго писмо“ (с. 21). Мъжкият дискурс е отегчен от собствената си компания, но е способен да обича единствено героичната представа за себе си. Уолтън е много щастлив, когато най-накрая се среща с някого като себе си – авантюрист от същия клас и раса. Описва пострадалия човек, когото спасява от Арктика: „Той не беше, както ни се стори, вчерашният пътник, дивак от необитаем остров, а европеец“ (с. 24). Харауей подчертава, че мъжкото човечество „има еднакво лице, универсална форма“. Още от началото на романа на Мери Шели мъжкото човечество разпознава собствения си вид единствено през пол, социален клас и раса. Жените, хората от по-ниска класа и неевропейците са изключените от идеала и установения ред на човечеството. Въпреки че пише в началото на века, който трябваше да даде старт на последователни модерни търсения, Мери Шели е с поглед, насочен в обратната посока – припомня история на геноцид и поробване, резултат от ненаситни търсения: 
ако никой не принасяше в жертва на амбициите си любовта към близките хора, Гърция нямаше да бъде поробена, Цезар щеше да пощади страната си, Америка щеше да бъде открита постепенно и империите на Мексико и Перу нямаше да бъдат заличени от лицето на земята. (с. 63)

Критиците предупреждават за идеологическия контрол, който стои зад привилегироването на европейския дискурс или дискурса на чувствеността през този период. Възхвалата на европейските добродетели може да доведе до обратна реакция, до политическо приспособяване. В някои случаи симпатията към поробения или нещастен Друг може да прикрива чувство на културно превъзходство над потиснатия . Но текстът на Мери Шели, писан на кръстопътя на хуманистичния проект на Европа (следпросвещенската вяра в инфраструктурите на човека, реакциите към надеждите и излишествата на Френската революция, въвеждането на ерата на империализма), уникално съчетава както постхуманистични, така и ретроспективни идеи. От тази неясна позиция се задава същностния въпрос: какво означава да си човек? Чрез разплитането на героични дискурси, текстът ни подтиква да се загледаме в обратната страна на прогреса, отново да обединим гласовете на разчленените и отхвърлените. 
Пътуването с цел изследване и търговия става много по-амбициозно в случая на Франкенщайн, основният разказвач в историята. Той казва: „Аз пръв щях да прекрача границата между живота и смъртта и щях да озаря нашия тъмен свят с ослепителна светлина“ (с. 60-61). Пътят, който търси докторът, би довел до създаването на нов вид, в този случай спасен и възкресен от смъртта. Това противоречи на човечеството, изградено от смъртни. Няма обаче да даде начало на една нова фигура на човечеството. Защото създанието е сътворено да прилича на създателя си и да е отражение на неговата слава. Интересът на Франкенщайн към научния пробив в крайна сметка е самохвалство: „Един нов вид щеше да ме благослови като свой създател и родител“ (с. 61). Това е наука в полза на учения, егоизъм. Както и при Уолтън, мисията на Франкенщайн го отпраща далеч от човешкото общество, от семейството и приятелите. Самотното му изследване из гробниците и лабораторията му са лишени от етични съображения. Той също има една-единствена цел: „аз не можех да проумея защо, след като толкова гениални мъже бяха правили проучвания в тази област, именно на мен се падна да открия великата тайна“ (с. 58). Той би взел славата не само на всички останали учени, но и на Създателя. Без съмнение обаче, както и в разказа на Уолтън, тук няма място за жени. Пътят, който би променил закона на живота и смъртта, който би създал нов вид, е стриктно мъжки. Франкенщайн се възгордява: „Нито един баща нямаше да има такива права върху признателността на своето дете“ (с. 61), тъй като няма втори родител. Мисията му заобикаля жената (защото всяка женска фигура е последователно убита в сюжета). 
Сътворяването от мъжа в романа е натоварено със и оправдано от „оригиналност“ – „ще се разходя по една земя, където още не е стъпвал човешки крак“, казва Уолтън (с. 14). В история на Мери Шели сътворението придобива няколко значения – от научна мисия до възпроизвеждане на видове и творческо писане. Във всички случаи Шели описва обречения път на мъжкото сътворяване, което измества жената и се основава на саморефлексия. И в двете издания, от 1818 г. и от 1831 г., предисловията споменават оспорвания произход на историята. Мери Шели, съпругът ѝ Пърси, приятелите им Байрон и Полидори организират приятелско състезание за писане на страшна история. „Така знаменитите поети, отблъснати от плоскостта на прозата, набързо се отърваха от една чужда на темперамента им задача (с. 8). Мъжкото сътворение, въплътено тук от двамата блестящи поети Пърси Шели и Лорд Байрон, няма особено търпение за неблагодарната задача по отглеждане на собствените си деца (според биографични източници), или за довършване на започнатите текстове. „Двамата ми приятели ме изоставиха по време на пътуване из Алпите и забравиха за своите призрачни видения. Настоящата история е единствената завършена“ . Мъжкото човечество отново тръгва на приключение, докато Мери Шели, единствената жена в творческата група и бременна за трети път, се захваща да довърши проекта – както казва – в страх и мъки. Възможно ли е мъките да се дължат частично и на осъзнаването, че по традиция родителството несправедливо е възложено на жената? Задача, която наподобява грижата за собственото литературно наследство? Както ще стане ясно по-късно, несъответствието между мъжкото и женското сътворяване се повтаря още веднъж в проектите, на които Пърси и Мери Шели посвещават животите си. В романа създателят на новия вид, бащата, освободил се от ролята на майката, по същия начин не успява да завърши започнатото. Франкенщайн е отвратен, когато призрачното видение, което е носил в ума си, оживява: „сега, когато резултатът бе налице, цялата красота на мечтата отлетя и сърцето ми се изпълни с неописуем ужас и отвращение. Не можех да понеса вида на своето създание и се втурнах вън от стаята“ (с. 65) Парадигмата на сътворението има значителни последици. 
В романа мъжкото човечество, което е присвоило ролята на жената и я е изтласкало извън полето на съзиданието, е способно да сътвори единствено нещо чудовищно. Казано ни е, че създанието има кожа, която „плътно обтягаше мускулите и артериите (…) воднистите очи (…) почти не се отличаваха по цвят от очните кухини“ (с. 64). Но има нещо още по-чудовищно от външния вид на създанието. Франкенщайн цели да възпроизведе идеалната човешка фигура. „Крайниците му бяха пропорционални“; „чертите на лицето му се бях опитал да направя красиви“ (с. 64). Проблемът е, че тази идеална фигура няма много общо с реалността. Най-белите зъби, най-лъскавата коса – събрани са перфектни части на тялото, но без оглед на това как те се съчетават в една композирана жива цялост. Универсалният модел (показателен пример са „деколонизиращите пера“ на 20. век, които конструират нови геополитически образувания, разселват големи групи от населението и посяват семената на бъдещи конфликти – както в Палестина, Индия и Пакистан, така и в централноафриканските държави, чиито народи от поколения са жертви на насилие) пренебрегва частния случай, историческия контекст и взаимодействията между множеството. Творческата визия на Франкенщайн не допуска и не може да понесе нищо, което би разколебало „оригиналния“ замисъл, роден на чертожната дъска. По думите на Харауей идеалното изграждане на мъжкото човечество не допуска „самокритично отношение към другостта“ (p. 87). Това отношение към другостта по своята същност е по-сложно, непредсказуемо и хаотично. Това означава свързване с другия по начини отвъд границите на нашето познание, което би могло да постави под въпрос по-рано приети представи за идентичност или сигурност (кои мислим, че сме, и кои мислим, че са наши „врагове“). Историята на двадесети век е изпълнена с примери за чудовищни деяния (холокост, геноцид, дискриминация), когато не успяваме да развием „самокритично отношение към другостта“, когато изключването на различията в името на собствената идентичност се превръща в дневен ред. 
Създанието на Франкенщайн буквално е изградено от мъртвите. Мери Шели метафорично изтъква обществените сили, които водят до смърт. При Уолтън виждаме, че той е способен да разпознае и обича единствено представата за себе си, за своята класа, пол и раса. При създанието различното от „универсалната форма“ в крайна сметка е отречено, защото нарушава идеалната саморефлексивна представа на Франкенщайн. Да се потисне „неблагоприятното“ и „неприличното“ означава определени групи да бъдат обявени за „непригодни“, по-малко достойни и да бъдат заличени чрез закон, в някои случаи – физически унищожени. В романа насилието, произтичащо от дискриминация, поражда ново насилие отвъд безпричинния терор, характерен за готическия жанр. Изоставен от своя баща-създател и отблъскван от всеки срещнат, създанието е обречено да научи за „жестоките хора“ (с. 124). Баща и син, началата на едно непълно човечество, започват да изпитват еднакви чувства на себеомраза и разрушение. Мери Шели, чиито родители Годуин и Уолтънскрафт ревностно подкрепят образователните реформи, внимателно изтъква факта, че образованието има силата както да очовечава, така и да обезчовечава индивида. Създанието чете книги, които го учат на чувствителност; позволяват му да артикулира наклонностите си към любов и общност. Несправедливостта и отвращението на околните го карат да забрави наученото. Вместо това научава езика на солипсизма и отмъщението. Създанието осъзнава: „аз бях злочест, безпомощен и самотен“ (с. 150); „Познанието, което трупах, ми даваше по-ясно да разбера, че съм само един жалък прокуденик“ (с. 152); „къде беше моят създател? Той ме бе изоставил – и аз го проклех с ожесточено сърце.“ (с. 152). По подобен начин Франкенщайн тръгва по пътя на отчуждението и отчаянието: 
често се изкушавах, както споменах, да се хвърля в тихото езеро… Угризенията убиваха всяка надежда… Не можете да си представите омразата, която изпитвах към онзи изверг… жадувах да отнема живота, който така лекомислено бях вдъхнал (с. 106).
Може да се обобщи, че разказите на Уолтън, Франкенщайн и създанието се разплитат като чудовищно самовъзпроизвеждане на болка, лишение и взаимно/масово унищожение. Харауей го нарича „улавяне на установените нередности в историите“. В студената, безплодна Арктика Уолтън и Франкенщайн откриват себе си един в друг. По същия начин Франкенщайн и създанието стават отражение един на друг. Преследват се, за да се убият. Двамата стават неразличими . Създанието осъществява на практика това, което Франкенщайн извършва символично – отстраняването на женските фигури и на носителите на живот. 
Женско сътворение
Разрушаването на един от героите, породено от незавършеността му, се откроява в историята, а Франкенщайн правилно го възприема като заплаха за „установените нередности“. Имам предвид женското създание, абортирано в романа. Франкенщайн се съгласява с молбата на създанието да му направи жена. Но по време на процеса докторът размисля: „Аз усещах, че полудявам при мисълта за обещанието да създам още едно такова същество, и обзет от силни страсти, разкъсах това, над което се трудех“ (с. 194). Имаме предчувствие за това недовършено, непредставено нещо, когато Франкенщайн размишлява: „тя, която вероятно ще се окаже мислещо и разумно същество, може да не се съгласи да изпълни договор, сключен преди появата ѝ на бял свят“ (с. 193). 
Женското създание е разрушено, но романът „Франкенщайн“ е завършен. Ето защо бих искала да изследвам женското създаване в контекста на творбите на жена писателка. Ще го направя, като разгледам няколко откъса в текстове на Мери Шели. 
В предисловието на изданието на „Франкенщайн“ от 1831 г. Мери Шели изразява усещане за двойственото си отношение към писането: „Вярно е, че никак не обичам да излизам на преден план, и то в писмена форма“ (с. 5). Спомня си за писането през детството ѝ и се нарича „добросъвестен имитатор“ (с. 5). По-нататък се позовава на разговорите между Пърси и Байрон от лятото на 1816 г., в които тя била „почти винаги безмълвна слушателка“ (с. 9). В същото време обаче тя предявява изключителни права над авторството си на „Франкенщайн“: „Аз не дължа на мъжа си нито една случка, нито едно чувство, но ако той не ме насърчаваше, разказът никога нямаше да добие вида, в който бе представен на публиката. От това твърдение трябва да изключа предговора. Доколкото си спомням, той е изцяло написан от него“ . Съвременни изследвания разкриват, че Пърси Шели наистина е изиграл важна роля при променянето на езика на романа на Мери, като замествал неукрасените и прости фрази с по-сложна лексика и по-специфична терминология . Скромна, почтителна, но и настоятелна – напоследък критици изтъкват различни причини за амбивалентната позиция на Мери Шели . Ще се съсредоточа върху това как тази двусмисленост формулира практика на създаване, силно различаваща се от концепцията за „оригиналност“, разиграна в романа. 
Самонадеяността на Уолтън да намери път към Изтока, да се разходи „по една земя, където още не е стъпвал човешки крак“ (отражение на „откриването“ на Америка) е осуетена от Мери Шели, която посочва примери за трагедиите на империализма. В предговора от 1831 г., вероятно с неосъзната ирония, тя всъщност заема една ориенталска метафора за сътворението: „Индуисите дават на слон да поддържа света, но карат слона да стои върху костенурка“ . Според хинду традицията абсолютната оригиналност е мит. Шели подкрепя тази идея за неоригиналното творение със знаменитото си определение: „Откритието, нека скромно си признаем, не означава тръгване от нищото, а от хаоса (…) то може да даде форма на тъмни, аморфни вещества, но не може да създаде самите тях“ (с. 9). В сравнение с мъжете създатели в нейния живот и фикция (Пърси, който се стреми към образи на светлината, който страда от идеала и разочарованието от него; и Франкенщайн, който от страх се отрича от своето собствено безименно създание) Мери Шели е много по-склонна да приеме тъмнината, „хаоса“ и различието. С обич нарича по-ранния си роман „моята отвратителна рожба“. В предишния раздел отбелязахме, че разплита наративите, основани върху самоидентичност, „оригиналност“ и потискане на Другия. В по-широкия контекст на творбите ѝ забелязваме, че границите на нейното творчество също са размити. Създателката на романа „Франкенщайн“ дължи труда си на намесата и сътрудничеството на други хора. От друга страна, голяма част от кариерата на Шели е посветена на създаването на творбите на покойния ѝ съпруг. 
Сега преминавам към два предговора, които Мери Шели действително е написала – предговорите към„Посмъртни поеми от Пърси Шели“ от 1824 г. и към „Събрано от Пърси Шели, второ издание“ от 1839 г. В тези откъси Мери Шели изразява своето възхищение и любов към Пърси, както и отдадеността си да съхрани творчеството му. Цитирам от предговора от 1824 г.: „неговото безстрашно увлечение по каузата, която считаше за най-свещена на земята, моралното и физическото състояние на човечеството, беше основната причина, поради която той, подобно на други прочути реформатори, беше преследван от омраза и клевети… Неговият живот премина в размисли за природата, в усилено учене или в жестове на доброта и обич. Той бе елегантен учен и задълбочен метафизик”. Предговорите разкриват също как тези събрани произведения възникват: „Триумфът на живота“ бе неговото последно произведение и беше в толкова незавършено състояние, че ми беше изключително трудно да го подредя в сегашния му вид. Всичките му стихотворения, разпръснати в периодични издания, са събрани в този том… В неговите ръкописи открих и внимателно преписах много от „Разни поеми“, написани спонтанно и недокоснати отново… Признавам, че се водих повече от страха да не пропусна някое свидетелство за неговия гений, отколкото от желанието да представя единствено завършеното на взискателния читател“. В предговора към „Събрано, второ издание“ (1839), тя представя мотивацията си: „Бързам да изпълня важен дълг – да представя на света творбите на един възвишен гений (…) В бележките, приложени към стиховете, съм се стремила да разкажа произхода и историята на всяко от тях. Загубата на почти всички писма и документи от ранния му живот прави изпълнението по-непълно, отколкото иначе би било. Въпреки това имам ясни спомени за всичко, което беше направено и казано в периода, в който го познавах… В други отношения съм наистина неспособна: но осъзнавам важността на задачата и я приемам за най-свещения си дълг“ (подчертавания С. П.). Тези предговори обобщават трудоемката, практически невъзможна задача да се препише и пресъздаде труда на Пърси Шели, невъзможна заради фрагментарния характер и приличния на чернова вид на много от неговите произведения; щом черновите са били объркващи за Мери, то те биха се оказали напълно невъзможни за разшифроване от други; само тя е могла да събере и „опише произхода“ на творчеството на Пърси, което последващи редактори успяват да продължат. (В този ред на мисли, бащата на Мери Шели, Годуин, също завещава на дъщеря си да редактира трудовете му. Но Мери не успява или не пожелава да изпълни и тази задача). Тези откъси разкриват практика на женското сътворяване, която се различава рязко от мъжкото сътворяване, описано в ранния роман. Видяхме Франкенщайн и Уолтън да се отдръпват, когато виждат какво са създали, когато осъзнават в каква ужасна каша са се забъркали; за разлика от това, Мери Шели се придържа към проекта си 17 години.

Към феминистка фигура в хуманитаристиката?

Започнах тази статия с въпроса: дали трудът на Мели Шели като жена писателка отваря вратите за феминистка представа за човечеството? Бих искала да се опитам да отговоря, като направя няколко аналогии, започвайки с образа на Пенелопа от „Одисея“. Обикновено както Мери Шели, така и Пенелопа се възприемат като символи на дома, докато съпрузите им отплават в търсене на оригинални „пътища“. Въплъщава ли Пенелопа женската сила (представена чрез нейното постоянство, способността ѝ да оцелява и да съхрани дома за 20 години)? Или е пасивна фигура, която играе предначертаната си роля в патриархалния дискурс? Смятам, че важна следа се крие в труда на Пенелопа. Нейният двойствен акт, тъкане и разтъкаване, държи на разстояние дръзките женихи. И тя е достатъчно хитра, за да изтръгне от тях дарове, с които да запълни загубите в намаляващото имущество. Благодарение на уменията си, Пенелопа е в състояние да играе активна роля в изграждането на собствената си съдба сред преобладаващо мъжки дискурси . Изненадващо сходно е изкуството на Мери Шели, което също се състои от сътворяване и разрушаване – тъкане и разтъкаване. Както виждаме в ранния ѝ роман, тя разплита един по един възлите на героичните дискурси – мъжката същност, която предвещава страдание и унищожение; по-късната ѝ работа, от друга страна, е внимателно вплитане на нечетими фрагменти и разпръснати откъси от творбите на съпруга ѝ в едно цялостно, изкупително тяло . В тези две най-значими свои творби, Мери Шели разкрива един различен вид сътворяване, което набляга не на оригиналността, а на чудатия им произход. Историята за Франкенщайн има ключово значение и днес (придобива множество културни изражения, които се трансформират в културни дебати върху етиката, технологията, политиката и др.). И ако не бяха усилията ѝ да предостави творбите на Пърси Шели на света, страниците в историята на романтизма и радикалния реформизъм биха изглеждали съвсем различно . 
Харауей предполага, че „феминистките фигури на човечеството (…) трябва някак да устоят на представянето, буквалното изобразяване и все пак да изригнат в мощни нови тропи, нови изразни средства, нови обрати на историческата възможност“. След това си спомням за женското същество, което беше унищожено и разчленено в романа и следователно устоява на представянето. По-рано цитирах причината, поради която Франкенщайн унищожава женското създание. За жената писателка, която поставя под въпрос и разкрива мъжките дискурси, непредставянето на женското създание също има важни последствия. Ако женското същество беше завършено, то щеше да бъде създадено според желанието на мъжкото същество. Цитирам искането на мъжкото създание към Франкенщайн: „нужно ми е същество от другия пол, ала също така отвратително като мен… Да, ние ще бъдем чудовища, откъснати от света, но това само ще ни привърже още по-силно един към друг“, „Моята другарка ще бъде като мен и ще се задоволява със същото“ (с. 170). (Тя трябваше да бъде негово отражение, също както мъжкото същество трябваше перфектно да отразява Франкенщайн.) Възможно е Мери Шели да е написала този откъс, като е имала предвид други предишни текстове, вероятно с ирония – защото сред книгите, които създанието е прочело, е „Изгубеният рай“ на Милтън, и през нея, предходната история на Сътворението, „Битие“. Една нишка сочи, че Ева е била сътворена от реброто на Адам („плът от твойта плът“ „този, / на чийто лик подобие си ти“, „Изгубеният рай“ , с. 180). В текста на Милтън майката на човешкия род е представена по следния начин: „тя като було пущаше до тънкия си кръст / косите си с цвета на злато, но неукрасени, / несресани, а разпилени в палави къдрици / като ластари на лоза, което означава / покорство, но изискано, без грубост, с нежна сила“ (с. 176, подчертавания С. П.). Но създанието на Франкенщайн трябва да знае, че в „Битие“ това, което обръща света с главата надолу, е, че женското създание не се задоволява с еднаквото отношение. Останалото е история (включително и историята на мизогинията). Ако през по-голямата част на историята жените са били погрешно представяни като подчинени на или по-нисши от мъжете, или поляризирани като превъзнасяни образи на добродетелта или като причина за изкушение, как жените могат да преодолеят тези образи, които се основават предимно на мъжката самоидеализация. По какъв начин може текстът на Мери Шели да извае нов женски образ?
От разчленението на женското същество се ражда нещо „неестествено“ – писателката Мери Шели, която по същия начин устоява на представянето. Критиците спекулират за вината на Мери Шели, че не отговаря на представата на Пърси за идеалната жена . Не отговаря нито на романтическата представа за неземен поет, нито на образа на феминистка писателка. Коя е Мери Шели? В главата „Множество Мери-та“ например, Фред Ботинг разглежда многото биографични и литературни връзки, които е възможно да са породили Франкенщайн. Един от вечните въпроси, които критиците задават, е: коя Мери Шели написа този роман? Дъщерята на двамата най-знатни радикални реформатори? Част от кръга на Пърси? (И каква е нейната позиция, каква е нейната роля в този печално прословут кръг?) Или пък е писателка, която е приела по-консервативна гледна точка, когато преработва романа през 30-те години на 19. век ? Тези въпроси водят до многобройни и неясни отговори. Кратко описание на Мери Шели може да включва: жена творец, майка, която се труди да издържа себе си и детето си и която поема различни задачи – пише за популярни списания и годишници като „Кийпсейк“, превежда, вкл. няколко тома от „Животите на най-изтъкнатите литератори и учени“; Мери, която се проявява като писател, редактор, освен че е романист и автор на кратки разкази… Всяка категория, всяко звание потенциално придава нови нюанси, нови детайли около тази фигура от деветнадесети век, която изглежда едновременно конформистка и радикална. Твърдя, че тя е много по-близо не до образа, създаден от съпруга ѝ, а до този, който Реймънд Уилямс описва: романтичен творец, който в ежедневието си е дълбоко осъзнат и играе главна роля в идеологическите и материалните борби в началото на деветнадесети век . В писмо до издателя Едуард Моксън, тя пише: „и не ме презирайте, ако кажа, че желая да пиша, защото аз, за съжаление, имам нужда от пари“. Други доказателства сочат, че Шели била изкусна бизнесдама, която сключвала договори и се борила за авторски права като редактор на поезията на съпруга си. Доста преди да е дошло време да се оттегли, тя придобива влияние в литературните и интелектуални кръгове и използва това, за да се застъпва за каузи и приятели. Нейното разнообразно литературно творчество, написано въз основа на различни източници, жанрове и мотиви, говори за хаос и променливи постижения. И все пак, под влияние на нейното изместване от центъра (някои биха го нарекли липса на фокус, идентичност и последователност), тя създава възможността за свързаност (с починалия си съпруг, чрез създаване/редактиране на неговото творчество; чрез издръжката на себе си, сина си и няколко роднини в нужда; и противно на всички очаквания, посредством изграждането на съпричастна читателска публика, чрез преоткриването на себе си и Пърси). Непредставителната жена творец, подобно на женското създание в романа, е неубедителна. По тази причина тя продължава да разделя и да бъде актуална. 
Накрая, бих искала да спомена накратко Соуджърнър Трут, която е примерът на Харауей за „разчленените тела на историята“. Харауей ни напомня, че въпросът на Соуджърнър Трут „Аз не съм ли жена?“ има „по-голямо значение за феминистката теория 150 години по-късно, отколкото каквито и да било утвърдителни и декларативни изречения“ (p. 92). Дискурсът на Соуджърнър Трут, който е дискурс на страданието, черпи силата си от „радикалното разчленяване и разместване на (...) имена и (...) тела“ (Haraway, p. 88). Цитирам от речта й:

Аз съм орала и засявала, събирала съм в хамбарите, и никой не е могъл да ме надмине – аз не съм ли жена? Можех да работя колкото мъж, да ям колкото и мъж (когато имаше какво да ям), и да понасям бича също както мъж – аз не съм ли жена? Родих тринадесет деца и видях как почти всички бяха продадени като роби, и когато плаках с майчина скръб, никой освен Исус не ме чу – аз не съм ли жена?

Силата на въпроса на Соуджърнър Трут произтича/е резултат от преживявания на пълна дехуманизация (подобно на създанието на Франкенщайн, направено от човешки изрезки, но чиято сила буди страх у доктора). Както посочва Харауей, тази истина е блуждаеща, скитаща се. Тя отказва да стои на едно място. Тя надхвърля предписаната позиция и границите, очертани според „универсалната форма“, които впоследствие определят онези, които не се вписват в „универсалното“. Примери за такива ограничения изобилстват – от експлоататорски труд до периоди на бедност, от квоти за имиграция, насочени към определени раси, до лагери за интерниране. Разтърсващата сила на въпроса на Трут се повтаря почти век по-късно от друг чернокож писател, Лангстън Хюз, чието стихотворение „Какво се случва с отложената мечта?“ вдъхновява провокативната пиеса на Лорейн Хансбери A Raisin in the Sun:

Какво става с отложената мечта?
Дали изсъхва
Като стафида на слънце?
Или бере като гнойна рана —
И после се разтече?
Дали мирише като разложено месо?
Или прави сладникава коричка—
Като сиропиран сладкиш?
А може би просто увисва
Като тежко бреме.
Или ще избухне?

Речта на Соуджърнър Трут носи взривната мощ, моралната сила на онези, които са били лишени от човешкото си достойнство (от елементарното оцеляване до въпросите на мечтите и стремежите, както илюстрират творбите на Хюз и Хансбери). Това е дискурсът на онези, лишени от представителство в юридически, икономически и политически смисъл. В речта си тя обръща внимание на три области, които обикновено поставят жените в неравностойно положение – условията на труд, препитанието и майчинството. От робството до днешните предприятия за експлоатация на труда и дори във висшето образование, жените трябва да полагат усилия наравно с мъжете, но като цяло получават по-ниско възнаграждение. Особено в слаборазвитите държави, където ресурсите са оскъдни, жените често са тези, които са принудени да правят жертви по отношение на храненето, образованието, а понякога – на местата, където убийството на новородени момичета е практика – и на самата възможност да живеят. Другото грубо нарушение на човешкото достойнство е дехуманизацията на жените, погледнати изцяло като сексуални обекти. Във връзка с преживяванията на Соуджърнър Трут, Харауей цитира Хейзъл Карби – в Новия свят, по-специално в Съединените щати: „чернокожите жени не са били считани за ‘жени’ така, както белите жени. Вместо това чернокожите жени са били възприемани едновременно като расово и сексуално маркирани жени (животни, сексуализирани и безправни), но не и като жена (човешки същества, потенциални съпруги, продължители на името на бащата)“ (pp. 93-4). Следователно майчинството не дава на Соуджърнър Трут никакви права над децата ѝ. То е била просто средство за възпроизвеждане, за печалба на капитал. По въпроса за правата Харауей посочва, че за цветнощожите жени днес „репродуктивните права“ отиват далеч отвъд споровете на белите жени за зачеването, бременността, аборта и раждането, а „зависят от всеобхватния контрол над децата – например, да не станат жертви на заличаване чрез линчуване, лишаване от свобода, детска смъртност, принудителна бременност, наркомания, войни за наркотици и военни конфликти“ (p. 95). Разделянето и разселването на жените и техните семейства, както физически, така и като социални субекти, се дължи на социално-икономическото неравенство. Соуджърнър Трут твърди: „Ако моята чаша побира само половин литър, а твоята – един литър, не би ли било жестоко да не ми позволиш да напълня моята половинка?“. Нейният въпрос все още е актуален в условията на домашното и глобалното неравенство. Според Доклада за човешкото развитие на ООН от 1998 г., две трети от световното население, около 4,4 млрд. души, живеят в слаборазвити страни. От тези 4,4 млрд. една четвърт нямат подходящо жилище, една пета са лишени от образование след пети клас; една пета са недохранени. На практика бавно настъпват някои промени. През последните две десетилетия организациите за помощ и развитие опитват да насочват ресурси към жени, които като „фигури на възможна свързаност и отговорност“ демонстрират по-добри резултати в осъществяването на фундаментални социални промени, като например в областта на храненето, образованието и устойчивата икономика.
На още едно ниво речта на Соуджърнър Трут допълва дискурса на лишените от представителство (в отговор, така да се каже, на призива на Харауей за феминистки фигури на човечността, които трябва „да устояват на представянето, да устояват на буквалното изобразяване и все пак да изригват в мощни нови тропи“). „Аз не съм ли жена?“ на Соуджърнър Трут е повече от риторичен въпрос. Той не предполага отговор. По-скоро има силата да наруши категоризирането на жените – независимо дали става дума за оспорването на пола ѝ от страна на лекаря, основано на биологична предопределеност, или за мита за универсалната жена (разбирайте „бели жени“ и жени от развитите страни). Харауей цитира Трин Мин-ха: „Ако феминизмът се представя като демистифицираща сила, тогава той ще трябва да постави под въпрос вярата в собствената си идентичност“ (p. 93). Соуджърнър Трут отказва да се съгласи с определението за „женственост“, основана на пола. Тя отказва да бъде включена в категорията на „недиференцираната“ жена.
Тезата на Харауей, че има значителни разлики между несвободата на бялата жена и робството на африканската жена, е подкрепена. Тя ни напомня, че „свободните жени в (...) патриархалното общество на белите са били разменяни в система, която ги е потискала, но белите жени са наследили чернокожите жени и мъже“ (р. 94). Тя цитира Хортенс Спилърс: „Свободните мъже и жени наследявали името си от баща си, който, от своя страна, имал права над непълнолетните си деца и съпруга, които те нямали, но той не ги притежавал в пълния смисъл на отчуждаема собственост. Несвободните мъже и жени наследявали своето положение от майка си. (...) Робините майки не можели да предават име; не можели да бъдат съпруги; те били извън системата на брачния обмен“ (р. 94) . Мери Шели, която пише от нужда като вдовица на Пърси Шели и майка на по-късно превърналия се в сър Пърси Флорънс Шели, е много различна от Соуджърнър Трут, чийто житейски опит включва да бъде търгувана, изнасилвана, принудително обвързана с друг роб и да стане свидетел на продажбата на повечето си деца. Но на диалогично ниво и двете жени разпалено говорят за надеждата и промяната. Подобно на разчлененото женско същество, което символизира непредставителната жена писателка, „разчленените тела на историята“ могат да предложат „фигури на възможна свързаност и отговорност“. Харауей казва за Соуджърнър Трут: „Тази определено неженствена Трут има шанс да преосмисли нетипичното, неоригинално човечество след разпадането на дискурсите на европейския хуманизъм“ (р. 96, подчертаване С. П.). Изхождайки от историята на робството, разселването и дехуманизацията, Соуджърнър Трут говори със сила за човешкото същество, положението на робите, положението на жените, определението за женския труд, способността на жените да изкарват прехраната си. Например в отчета от срещата за правата на жените в Акрон, Охайо, през 1851 г. е записано, че по време на почивката и преди своята въздействаща реч Соуджърнър Трут е била заета с продажбата на книгата „Разказ за Соуджърнър Трут“.
Може би поради съвсем различни обстоятелства, Мери Шели се опитва да реализира подобен проект. Тази млада писателка, обзета от ужасна тревога, която разплита идентичностни героични дискурси във „Франкенщайн“, която по-късно спасява литературното наследство на съпруга си и която изкарва прехраната си с разнообразни литературни задачи, е творец на не-артикулиране. Нейните нетипични, неоригинални „преходи“ може би не са стремеж към собственото ѝ безсмъртие, но представляват различаващо се писане, което „предвещава нетипичен, неоригинален образ на човека след разпадането на дискурсите на европейския хуманизъм“. Нейният разказ за разчленяването предлага нови възможности след разпадането на авторефлексивните идеали, които захранват европейския хуманизъм – практика на свързване и отговорност, която създава и поддържа нов живот.

Библиография:

Baldick, Chris. "The Politics of Monstrosity" Frankenstein. Ed. Fred Botting. New York: St. Martin's Press, 1995. 48-67.
Bate, Jonathan. "Caliban and Ariel Write Back" Shakespeare Survey, 48. 155-62.
Bennett, Band S. Curran. Ed. Shelley: Poet and Legislator of the World. Baltimore and London: The Johns Hopkins University Press, 1996.
Botting, Fred. Making Monstrous. Manchester: Manchester University Press, 1991.
Curran, Stuart. The Cambridge Companion to British Romanticism. Cambridge: Cambridge University Press, 1993. 177-95.
Eagleton, Terry. The Function of Criticism. London: Verso, 1984.
Hansberry, Lorraine. A Raisin in the Sun. New York: Signet, 1994 (includes citation of poem by Langston Hughes, "What happens to a Dream Deferred?").
Haraway, Donna. "Ecce Homo, Ain't [Ar'n't] I a Woman, and Inappropriate/d Others: The Human in a Post-Humanist Landscape" Feminists Theorize the Political. Eds. J. Butler and J.W. Scott. New York: Routledge, 1992. 86-100.
Johnson, Barbara. "My Monster/ My Self" A World of Difference. Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1987. 144-54.
Mellor, Anne. "Am I Not a Woman, and a Sister?": Slavery, Romanticism, and Gender" Romanticism, Race, and Imperial Culture, 1780-1834. Bloomington: Indiana University Press, 1996. 311-329.
---"Choosing a Text of Frankenstein to Teach" in Approaches to Teaching Shelley's Frankenstein. Ed. S. Behrendt. New York: MLA, 1990. 31-7.
---Mary Shelley: Her Life, Her Fiction, Her Monsters. New York: Routledge, 1989.
Poovey, Mary. The Proper Lady and the Woman Writer. Chicago: University of Chicago Press, 1984.
Shelley, Mary. Frankenstein. Ed. A. Mellor & T. Reyes. New York: Washington Square Press, 1995.
Spivak, Gayatri. "Three Women's Texts and a Critique of Imperialism" in "Race", Writing, and Difference. Ed. H. L. Gates, Jr. Chicago: Chicago University Press, 1985, 1986. 262-80.
Williams, Raymond. "The Romantic Artist" Romanticism: Points of View. Ed. R. Cleckner and G. Enscoe. Detroit: Wayne State University Press, 1974. 269-85.
Wolfson, Susan. "Editorial privilege: Mary Shelley and Percy Shelley's Audiences" The Other Mary Shelley: Beyond Frankenstein. Ed. A. Fish, A. Mellor and E. Schor. New York: Oxford University Press, 1993. 39-72.

Превод. Мартина Стефанова и Невена Милева.

Източник. Cynthia Pon. "Passages" in Mary Shelley's Frankenstein: Toward a Feminist Figure of Humanity? – Modern Language Studies, Autumn, 2000, Vol. 30, No. 2 (Autumn, 2000), pp. 33-50.