Развитие на детската литература в Швеция

Увод

Детската литература е жанр, който се определя от целевата читателска аудитория. Различните епохи отговарят по различен начин на въпроса какво е детска литература. По какъв начин детската литература се отнася към литературата за възрастни? Възможно ли е да се опише с какво се отличава тя? Или може и трябва да я възприемаме и анализираме по същия начин, по който анализираме литературата за възрастни? Връзката между тези две категории, подобно на взаимоотношенията между деца и възрастни, е най-вече въпрос на съотношението на силите и засяга едновременно както литературната, така и езиковата йерархия. Не може да се отрече това, че утвърдените литературни кръгове дълго време са пренебрегвали и подценявали детската литература. Когато, например, автор на литература за възрастни напише детска книга, тя рядко влиза в презентациите за писателската му кариера. В някои отношения детската литература е възприемана като ,,по-проста“. Подобно отношение кара английския писател Хюг Лофтинг да настоява детските му книги да бъдат отбелязвани в издателските каталози като ,,детско-юношеска литература“ само при условие, че книгите му за възрастни бъдат категоризирани като ,,сенилна литература“.

Детската литература е важен източник на информация за това как с времето отношението към детето се променя. Детето често е възприемано като ,,другото“, колонизираното, което се намира под сянката на възрастния. В исторически план то е както демонизирано, така и романтизирано. Понякога е разглеждано като нещо диво и животинско, а друг път в положителния смисъл, като едно примитивно и непокътнато създание. Развитието на детската литература трябва да бъде разгледано в исторически контекст, който взема под внимание както положението на детето през различните епохи, така и отношението на възрастните към него. Социалните отношения в обществото, както и достъпът на децата до образование, са в основата на развитието на детската литература. Ако няма достатъчно голяма грамотна детска аудитория няма особен смисъл да се печатат детски книги, макар че не бива да пренебрегваме ролята, която детската литература има при четенето на глас.

Този обзор върху развитието на детската литература в Швеция е с акцент върху шведските писатели. Като се има предвид, че шведският е малък език, е необходимо да се обърне внимание и на влиянията от другите европейски страни. Затова и в този обзор се засягат и преводни литературни произведения. Необходимо е да се уточни, че термините ,,детска книга“ и ,,детска литература“ включват книги, предназначени за младежи.

Историческо развитие

От историческа гледна точка детската литература има помощна функция и играе важна роля в отглеждането на детето. С помощта на книгата у младите се възпитават желани ценности и норми, независимо дали става въпрос за религия, трудолюбие или лична хигиена. Отдавна детската литература е тясно свързана с педагогиката и именно педагозите са първите, които започват да се интересуват от четенето на детска литература. Дори първата дисертация за детска литература, написана през 1964 г., е в полето на педагогиката – ,,Шведската детска и детско-юношеска литература в периода 1591-1839“ от Йоте Клингберг. Педагогическата цел на детската литература изцяло доминираща в миналото е направила така, че по-старите детски книги не винаги са били особено вълнуващи и интересни за целевата детска аудитория. За разлика от съвременните детски книги, тези не били напаснати към нуждите на читателите. Вместо това децата и младежите се наслаждавали на произведения, които изобщо не били предназначени за тях, например различни видове народни книги¹ и старовремски брошури с популярни народни песни². Устните разкази също играели голяма роля – не само защото книгите били скъпи и поради тази причина достъпни само за богатите. Все пак, до голяма степен съвременната детска литература все повече и повече се освобождава от педагогическата усмирителна риза, в която по-рано е затворена. Понастоящем тя не е възприемана толкова като дидактическо помощно средство. Първото, което се критикува днес, не е нито идеологията на текстовете, нито техните тенденции. Книгите се обсъждат най-напред въз основа на естетическия критерии.

В детската литература имало и продължава да има множество жанрове. Жанрове, които са уникални и едва се откриват в литературата за възрастни: училищни разкази/романи, текстове, предназначени само за един пол като например книги за момчета и съответно за момичета, религиозни пропагандни текстове, народни и авторови приказки, т.нар. тактилни книги, направени за малки и слепи деца, литературни анализи и преразкази на митове и легенди. Към тях се числят и книгите с картинки, съставляващи една определена категория, която трябва да бъде разграничавана от илюстрованите книги. Според гореспоменатия Йоте Клингберг, първата шведска детска книга е издадена през 1591 г. Свещеникът Конрад Порта пише: ,,Едно красиво и божествено отражение на девица. Книгата е превод от немски и се обръща към девойките, както може да се съди от заглавието. Би могло да се твърди, че това е първата шведска детска книга за момичета, но тя едва наподобява това, което разбираме под понятието днес. Целевата аудитория не са момичетата от всички обществени прослойки, а най-вече госпожиците с благородническо потекло, на които, посредством Библията например, им се дават норми на поведение с цел внушаване на религиозни и дори светски добродетели. Година по-късно, през 1592 г., е ред и на момчетата да получат книга, с която да се научат на добро поведение. „Златна книга за благоприличието на младите според нравите, която също е превод от труда на известния хуманист Еразъм Ротердамски.

Книгоиздаването на детска литература в Швеция през XVII в. е изключително ограничено. През цялото столетие не са публикувани повече от четиридесетина заглавия, всички с предимно религиозен характер и в превод от чужди езици. Едва през XVIII в. в Швеция започват да се отпечатват детски книги в по-големи тиражи. Идеалът на Просвещението – знание и разум – проправят пътя на литература, в която има опит за обединяване на полезното със забавното. През 80-те на XVIII в. са издавани заглавия, които вече не са толкова религиозни. Но целта все още е да научат децата на „правилните“ знания. Писателите от XVIII в., които често са и педагози, искат да научат децата да използват разума си, за да могат в бъдеще да изпълняват по един добър начин гражданските си задължения като част от общество.

Особено важен през XVIII в. е жанрът на баснята, която тогава се превръща в четиво за деца с възпитателна цел. Във връзка с въвеждането на задължително общо учебно образование през 1842 г. се увеличава необходимостта от литература и басните често влизат в учебниците, като по този начин достигат до деца от всички социални прослойки. Тъй като структурно басните са кратки и драматични и не на последно място, поради дидактичния им характер, който позволява децата да бъдат възпитани добре, басните са подходящи за учебните помагала. Между другото, през XVIII в. Улуф фон Далин, в качеството си на възпитател на престолонаследника, пише басни за бъдещия монарх Густав III. Далин е вдъхновен от френските стихотворни басни и на петия рожден ден на престолонаследника през 1751 г. отпечатва първата си басня – моралистична фабула с животни за лъв, който смело спасява няколко овци от вълците. През 1752 г. издава „Нравоучителни басни“ с дванадесет истории в стихотворна форма, в които се появяват различни животни. От сборника е ясно, че става въпрос за детска литература. Но според Йоте Клингберг Далин пише тези истории по поръчка на крал Густав Фредрик, който иска да даде на сина си гравюри, съпровождани от подходящ текст. Далин пише и басни в проза, предназначени за бъдещия владетел. Анна Мария Ленгрен по подобие на кралския съветник К. Г. Тесин също пише басни. Госпожа Ленгрен е представена в сборника „Басни за шведската младеж от известни шведски автори“ от 1832 г. Името на Тесин има своето място в шведската детска литература най-вече благодарение на сборника Избрани писма на един старец за младия принц, книга с житейски знания и опит, която пише през 1785 г. и посвещава на престолонаследника. Често старата детска литература е писана за специални личности, особено за бъдещите владетели. През 1780 г. например е издадена Детска книга на престолонаследника” със стихове от Юхан Веландер, предназначена за сина на Густав III, тогава двегодишният Густав Адолф.

Други жанрове и типове детски книги, които могат да се проследят от XVIII в. са екзотични приключенски романи и пътеписи, научнопопулярна литература и всекидневни морализаторски истории. Съдържанието на подобни книги съвпада с интереса по време на Просвещението към други части на света, историята, географията и ежедневието. През XVIII в. се създава и нов вид медиатор в детската литература – детският вестник. В международен план Швеция започва от рано да издава „Ежеседмичник за полза и забавление на деца”, който излиза през 1766 г. Златният век на детския вестник обаче настъпва по-късно, през последните десетилетия на XIX в. Пример за това е „Линеа“ (1861–‘71 г.) на Чичо Адам – К. А. Ветербери вестник, който си струва да се отбележи най-вече заради положителната позиция, която има спрямо жените. Момичетата са възприемани като равнопоставени на момчетата, а Чичо Адам се грижи дори за тяхната духовна дейност.

Разбирането за децата, а с това и за детската литература, се променя из основи със замяната на просвещенския идеал с романтическия. Романтиците поставят чувството и фантазията по-високо от разума и знанието. Детето, което все още не е покварено от общественото лицемерие, е видяно като носител на качества, които възрастният не притежава или е изгубил с пригаждането си към културата и обществото. Детето все още е близо до природата и до естественото, дори божественото. Поради това жанрове като народната приказка, песните и римушките, с корени в устната традиция, са особено подходящи за деца. Римушките, за които се смята, че са се появили в зората на човечеството, биха могли да допринесат за развитието на детското въображение и чувствитилност. През XIX в. в почти цяла Европа се събира народно творчество от различни видове - приказки, народни песни и римушки. Братя Грим в Германия са първите, които започват да събират такова творчество, основно с научна цел. През 1812 г. излиза сборника им с народни приказки, някои от които стават любими на децата. Измежду тези приказки са например Пепеляшка, Хензел и Гретел и Снежанка – истории, издадени в много различни варианти и илюстрирани от различни художници. В Швеция някои от тях са представени в двутомник с приказки и разкази, издаден през 1837-‘39 г. със заглавието „Коледно четиво за деца“ от Хенрик Ройтердал, бъдещ министър на образованието, културата и църковните дела³ и архиепископ.

В духа на делото на Братя Грим в Швеция започват да се събират народни приказки и песни, отчасти от А.И. Арвидсон Г.У. Хюлтен-Кавалиус и Дж. Стефенс. Арвидсон издава „Древни шведски песни“, а през 1844-49 г. Хюлтен-Кавалиус и Стефенс издават „Шведски народни приказки и приключения“. Макар и тези публикации да не са направени с идеята да бъдат четени от малките, те се оказват златно находище за многобройни издания за деца, публикувани през втората половина на XIX в. Важно място в развитието на римушките заема труда „Шведски детски римувани стихове и песни“ от 1886 г. на фолклориста Юхан Нордландер. Той продължава събирането на народни традиции, подето през Романтизма. Същата година издава Шведска книга за деца I–II”, която е богато илюстрирана от Йени Нюстрьом. Тези книги съдържат множество детски песни и римувани стихове, които отразяват традициите на селяните. По същото време започват да се пишат нови, авторови приказки, които използват народните като образец. Преди всичко автори жени като Хелена Нюблум, Йеана Отердал, Анна Мария Рус и Анна Валенберг, които в началото на ХХ в. започват да пишат приказки за деца. По това време дори писатели на литература за възрастни като Селма Лагерльоф и Ялмар Бергман издават детски приказки. През 1906-’07 Лагерльоф издава бестселъра си „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“, написан по поръчка на Националната шведска учителска асоциация.

Дебатът за детската литература и детското четене

През XIX в. в Швеция вече се води дискусия за четенето на детска литература. Преподавателят по гръцки език Ларш Аулин пише в „Педагогически вестник“ от 1865 г. статията „Младежка литература“, а през 1871 г. излиза публикацията на Юлиус Хумбал за „Четенето на младежта днес“. Както Аулин, така и Хумбал са повлияни от виждането за детската литература на шведскоговорящия финландец Закариас Топелиус, както и на немскоговорящи педагози, измежду които Карл Кюхнер. Обявяват се срещу не малко неща в съвременната им детската литература, особено срещу „констуираното“ и всички „лигавщини и сантименталности“ в книгите, като едновременно с това предупреждават за твърде „безконтролното“ четене.

В края на XIX и началото на ХХ в. все по-голямо внимание се обръща на необходимостта децата да четат свободно. Идеалът за възпитаването на общността включва и детето, чиято естетическа подготовка става важна. Отхвърлят се второстепенните неща, включително и по отношение на детето, и започват да се появяват изисквания за естетическата визия на детските книги. През 1897 г. специалистът по история на изкуството Карл Г. Лаурин украсява Асоциацията за декориране на шведските училища с произведения на изкуството. Замисълът е, че децата, които пребивават в тази среда, ежедневно могат да бъдат повлияни естетически от изкуството. В публикациите „Изкуството в училище“ и „Изкуството у дома“ Елен Кей критикува тогавашното обучение в училищата, което „подлага чувството и въображението на диета“. Във „Векът на детето“ от 1900 г., тя разпространява идеята, че децата в ранна възраст трябва да виждат добро изкуство и добра литература. Под девиза „красота за всички“ Елен Кей до голяма степен оказва влияние върху интереса към децата и детската култура, който съществува в началото на XX в.

Непрекъснат предмет на дебат е доколко приказката е подходяща за деца. Според едно виждане, появило се през Просвещението, приказката не е възприемана като достатъчно образователна, а по-скоро като твърде фантастична с героите си – тролове и вещици, които биха могли да плашат децата. Все пак, защитниците на приказките били повече от критиците. През първите десетилетия на ХХ в. някои психолози твърдят, че има определена възраст за четенето на приказки при децата, когато са особено привлечени от смесването на ежедневното и нереалното, от ясния морал и простите персонажи, които са или добри, или лоши. По-късно американският психолог Бруно Бетелхайм в своя труд, насочен към психоанализата (“The Uses of Enchantement” от 1975 г., преведен на шведски през 1979 г.) подчертава значението на приказката за детското развитие. Според Бетелхайм символната форма на приказката се обръща директно към подсъзнанието на децата и по този начин им помага да обработят вътрешните конфликти.

Увеличаване на тиража на детската литература и разнообразяване

Децата пробуждат интереса на търговците още в средата на XIX в., когато постепенно нараства производството на стоки, предназначени за тях. Промишлено и в големи количества се произвеждат игри и играчки, издават се и детски книги и вестници. Със създаването на общинското народно училище в средата на XIX в., читателската аудитория се разраства значително. Дълго време притежаването и четенето на книги е предназначено за една доста ограничена група, въпреки повишената грамотност на децата във всички обществени прослойки. Първите училищни библиотеки се появяват през XIX в., но едва през 1911 г. първата изцяло детска библиотека започва да работи в Стокхолм. Много по-късно, едва през ХХ в., може да се твърди, че книгите стават достъпни за всички деца в обществото. По това време библиотечната система е разширена и се лансират някои евтини серии. Преди всичко повсеместното благосъстояние вече не е както по-рано.

Издаването на детска литература в Швеция се увеличава значително през XIX в. Тогава се разширява и поделя на различни жанрове и видове. Категоризацията се основава най-вече на пола, възрастта и принадлежността към дадена обществена прослойка. Появява се класическото деление на момчета и момичета. Книгите за момчета, които започват да се  възприемат като синоним на приключенски романи, в много по-голяма степен се запазват като своеобразни основи на детската литература в сравнение с книгите за момичета, най-вече по отношение на преводи като например „Островът на съкровищата“ от Р. Л. Стивънсън, издаден през 1887 г. Произходът на литературата за момичета може да бъде проследен отчасти в старата литература със съвети за млади жени и отчасти в семейния роман от XIX в. Литературата за момчета е насочена към събития извън дома, показва подвизи и напрегнати ситуации, в които се изпитват силите на героите, а светът функционира като сцена на повествованието. Литературата за момичета се развива между четирите стени на дома, където централни са ежедневието, чувствата и връзките. Книгите за момичета и момчета ясно отразяват очакванията, които обществото има към младите и показва бъдещите им роли в живота. Вече в края на XIX в. литературата за момичета бива критикувана за своята повърхностност и нереалния образ на действителността, която представя. Дори литературата за момчета, която често пъти изглежда като да е поощрявана за свeжестта си, понякога може да е подложена на критика за своята „грубост“. Междувременно това не пречи и двете да следват традиционния модел от XX в. Едва с развитието на феминизма през 60-те години на ХХ в. и дебата за ролите на половете се лансира детско-юношеската литература, чиято целева група са и двата пола.

Първите шведски илюстровани книги

Издаването на детска литература през по-голямата част от XIX в. е извършвано основно през преводи от други езици, най-вече от немски. Също така много от ранните детски книги – като ръководство им служат само богобоязънта и добрият морал, не са написани с амбиции за художественост. Изключение от това е „Откъси от шведски скалдически произведения за младежи“ на Вендела Хебе, събрани и издадени от В. през 1845 г., с музикално приложение от Е. Г. Йейер. Според Ева фон Цвайгберг трудът се отличава от повечето в други шведски творби от съвремието ѝ „като букет лилии от нива с картофи“. Едва към края на столетието би могло да се говори за създаването на повече детски книги на местна почва. Крайъгълен камък в историята на шведската детска литература е книгата с картинки „За детската стая“, която излиза през 1882 г. Тя съдържа народни песни и римушки, с илюстрации на Йени Нюстрюм, която е възпитаничка на Художествената академия в Стокхолм и дори се е обучавала в Париж. Още през 1875 г. тя илюстрира „Приключенията на малката Виг на Бъдни вечер“ на Виктор Рюдбек. От 80-те години на XIX в. нататък тя е една от най-продуктивните шведски илюстраторки на детски книги. Създава стотици корици за коледни списания и рисува множество коледни картички с илюстрации на томте⁴, които се издават и до днес. Благодарение на книгата „За детската стая“ старите шведски народни детски римушки се разпространяват и популяризират в цялата страна. Много от тях се превръщат в класика и се използват и до днес, например „Язди, язди – хоп-хоп“, „Люлей, люлей детето мило, котенцето пак се свило“ и „Клюкарчето Бум-тряс, обикаля дворовчето завчас“. Книгата изразява родолюбието и националния романтизъм, които характеризират духа на епохата. Творбите на Нюстрьом се приемат с ентусиазъм и от рецензентите в ежедневниците, които по-рано се оплакват от „чуждестранния боклук“ сред детските книги.

Следователно „За детската стая“ е една от първите автентични шведски детски книжки с картинки. В своята реклама издателството също подчертава, че е шведска. Още през 50-те години на XIX в. ,,книга с картинки“ се превръща в знак, който се използва за много издания за малки деца, а през 60-те те извоюват и собствена рубрика в каталозите на издателствата. Създаването на повече илюстровани книги става възможно едва с появата на по-голяма читателска аудитория, технически условия за репродуцирането на картини и художници, които да се занимават със създаването им. В Швеция тези условия се появяват едва в края на XIX в. Тъй като повечето илюстровани книги, издавани по това време, са скъпи, те са достъпни преди всичко за децата на буржоазията.

Към първите големи шведски художници на илюстровани книги принадлежи Отилия Аделборг. През 80-те и 90-те години на ХХ в. тя издава дузина илюстровани издания, сред които „Цветна азбука за принцовете“, „Спретнатия Пеле“, „Децата от село Мърльовица“. Аделборг е повлияна от френския художник Буте дьо Монвел от английския стил ар нуво, който представен Уолтър Крейн. Интересът ѝ към северното народно изкуство проличава преди всичко в картините – не само в носиите и други детайли, но и в стилизирания подбор на цветовете и композицията. Именно комбинацията от международна ориентираност и северна принадлежност има особен отпечатък върху илюстрованите ѝ книги, където страницата на книгата никога не е претрупана, а текст и картина са композирани в хармонична цялост. Измежду ранните художници, илюстриращи детски книги трябва да се спомене и Нана Бенедиксон. Нейната книга „Горският томте“, издадена през 1886 г. се явява предвестник на илюстрованите издания на Елса Бесков, най-вече от гледна точка на начина, по който изобразяват природата, изпълнена с декоративни цветя, шишарки и гъби.

Елса Бесков дебютира през 1897 г. с „Историята за дребната старица“, последвана от дълга поредица от илюстровани книги, между които могат да се споменат „Путе в боровинковата гора“ от 1901 г., която е и нейният пробив, „Децата от Тумтебо“ от 1910 г. и популярните книги за леля Брун, леля Грьон и леля Гределин, които започват да се публикуват през 1918 г. Бесков е продуктивен писател, който твори дълги години. Нейната последна илюстрована книга – „Червеният автобус и зелената кола, излиза през 1952 г., година преди да почине. Книгите на Бесков и до днес постоянно се продават, четат и преиздават. Нещо, което отличава илюстрациите ѝ в книгите е детайлният и прецизен начин на изобразяване шведската природа и нейния животински и растителния свят. В творчеството на Бесков децата срещат безопасна и сигурна среда, в която приключенията и опасностите са умерено комбинирани. По отношение на ценностите и представите за обществото, книгите на Бесков са продукт на националния романтизъм и култа към семейството от началото на XX в. Те често изобразяват с идилична окраска живота на село, празнуването на рождени дни, плавания с лодки и разходки на плажа, както и други невинни занимания, характерни за много книги от това време. През 70-те години, които се характеризират с политическа ориентираност, книгите на Бесков са критикувани заради буржоазната идеология и традиционните мъжки и женски роли, които се смята, че предават.

Освен Елса Бесков има няколко изявени художници, които издават илюстровани книги. През 1910 г. Моли Фаустман, известна също така и като колумнист под псевдонима Вагабонт, издава „Мидсомар на Малин“. Ейнар Нерман дебютира като илюстратор на книги през 1911 г. – едно оригинално заглавие както с избора на тема, така и с илюстрациите си. Тази книга е сатирична картина на това как животните в Скансен се освобождават от плена си, завладяват града и поставят хората в клетките. Но единствената илюстрована книга от това време, която освен книгите на Бесков се превръща в класика, е „Котешкото пътуване“ на Ивар Аросениус от 1909 г. Привидно простите стихове и илюстрации представят разказ, който привлича деца от различни поколения. „Котешкото пътуване“ е приключенска история – един често срещан мотив в детската литература. Отправната точка е реалистична: Лилан излиза на пътя и среща котка, от която се уплашва. Но ежедневното бързо преминава във фантазно. Оказва се, че котката говори и Лилан може да се качва на гърба ѝ и да я язди. Историята продължава в поредица срещи или няколко „станции“, през които Лилан и котката преминават, преди да се върнат в сигурния дом и обятията на майката. Препускането на силната и смела Лилан, държаща камшика, докато язди котката, може да се разглежда като предшественик на Пипи Дългото чорапче, предизвикваща страх у околните, когато се носи напред на коня си.

Тиражът на една илюстрована книга към 1900 г. рядко надхвърля 2000 екземпляра. Но посредством коледните вестници, които започват да се издават през 90-те години на XIX в., става възможно достигането на по-широка читателска аудитория. Вестници като „Коледният подарък“ и ,,Дядо Коледа“ имат тиражи от 200 000 екземпляра. Големият тираж се обяснява и с ниската цена – 25 йоре. Освен коледните вестници се публикуват и много песни и книги със стихове, в голяма част илюстрирани. „Пей с нас, мамо“ на Алис Тейнер излиза още през 1892 г. В „Маминият малък Оле“ от 1903 г. Елса Бесков илюстрира някои от най-известните песни на Алис Тейнер. ,,Книга на цветята“ от 1905 г. включва песни на Жана Отердал с илюстрации на Елса Бесков. Там гълъбови очички се покланя по хълмовете, малкото Върбово клонче спи, а сладките котешки лапички гледат дяволито към нас.

Демократичният културен идеал на времето води до стремеж за достигане на всички деца в обществото, не само на тези от заможните семейства. Такива амбиции са в основата на появата на ,,Сага за детската библиотека“ от 1899 г., едно издание, появило се благодарение на хора като учителската двойка Емил и Аманда Хамарлунд. Критикува се и тенденцията детската литература да разказва почти само за деца от висшата обществена прослойка. Отговор на тази критика се явява издадената през 1907 г. ,,Децата от планината Фростмо“ от Лаура Фитингоф, книга, която се превръща в крайъгълен камък в шведската детска литература. В нея главните герои група деца от най-долната прослойка на обществото, а дори и писателката да не изглежда като някакъв обществен реформатор, картината, която изобразява, носи отявлен патос за слабите в обществото.

През XX в., столетието, за което Елен Кей предрича, че ще е векът на детето, се оформя шведският ,,дом на народа“⁵. От страна на обществото са предприети редица инициативи с цел на всички деца, независимо от социалното положение на родителите им, да се осигури спокойно детство с право на образование и обучение, както и възможности за културно развитие. Това усилие дава значителни резултати едва след края на Втората световна война, когато започва да се оформя т.нар. ,,държава на всеобщото благоденствие“. С нарастването на обществената подкрепа както на семействата с деца, така и на културата на малките, все повече детски книги започват да се издават. През 40-те години на XX в. издаването на детски книги се удвоява, а до 1950-та година достига до малко над 400 заглавия годишно. Около края на XIX и началото на XX в. излизат към стотина заглавия годишно, а в наши дни всяка година се публикуват приблизително 1500 заглавия. От тях малко над половината са преводи от други езици, повечето от английски.

През 30-те години на XX в. настъпва промяна в дебата за условията на живот на децата. Това може да се проследи на фона на високата безработица по това време, която засяга особено силно семействата с деца. Социалдемократите, които печелят парламентарните избори през 1932 г., поемат инициативата за редица реформи с цел подобряване на условията за живот на децата. Изграждат се т.нар. жилища за многодетни семейства, а под егидата на Жилищното спестовно и строително дружество на наемодателите (ЖССДН) се откриват редица дървени къщи за игра. За тях е необходим персонал и затова Алва Мюрдал през 1936 г. започва собствен семинар към дружеството – в Социалнопедагогическия институт в Стокхолм. Там се развива нова педагогика за ранното детство и играта – педагогика, която наред с други, е вдъхновена от английския реформатор и педагог А. С. Нийл, който подчертава значението на това децата да се развиват на свобода и сами да избират своите занимания. Авторите на детски книги не остават безразлични към новите педагогически течения и в детската литература могат да се проследят промени както в избора на теми, така и в художественото оформление. Обикновеното дете и неговото ежедневие, често в градска среда, получават повече внимание, отколкото по-рано.

Зараждането на модерната детска книга

Обикновено зараждането на модерната шведска детска книга се поставя след края на войната през 1945 г. Тогава започва вторият златен век за детската литература, след първия, който в края на XIX и началото на ХХ в. Започва ново повишаване на конюнктурата увеличава се темпото, с което се издават книги и авторите на детска литература затвърждават позициите си като през 1948 г. изграждат Шведски съюз на младите автори. Забелязва се нова посока по отношение на съдържанието на книгите. Авторите започват да проявяват солидарност с децата и да застават на тяхна страна срещу авторитета на възрастните. Светът е изобразяван през перспективата на детето. Най-изявените обновители на шведската детска литература след края на войната са Ленарт Хелсинг и Астрид Линдгрен заедно с шведско-финландската писателка Туве Янсон. В своите стихове и рими Хелсинг преминава границите, които важат до този момент в детската литература. Той обръща гръб на спокойната градска идилия и общоприетата домашна среда и вместо това създава детски свят, където има място за екзотичното, за светът на джунглата и атмосферата на Ориента. Също така, когато пише за ежедневни случки като например бързо пазаруване ,,Да се пазарува е нужно“ от 1991 г. или снеговалеж в Смоланд ,,Бяло: една история от област Калмар“ от 1984 г. притежава способността да създава напрежение и предизвиква неочаквани ефекти. ,,Пипи Дългото чорапче“ на Астрид Линдгрен, която се появява на сцената на детската литература през 1945 г., се превръща в символ на новото, свободно дете, което се изправя срещу забраните и изискванията на възрастните. Пипи вдъхновява дори по-късни силни детски персонажи в шведската литература за деца, като например Малката Мю на Туве Янсон и ,,Дивото бебе“ на Барбро Линдгрен и Ева Ериксон.

60-те години на ХХ в. се характеризират със силен икономически растеж и всеобщ оптимизъм. Културният живот се отваря за нови идеи и експерименти. Попартът пробива и установената култура бива атакувана и критикувана. Игривост и младост стават нови идеали, а понякога децата и детската литература служат като източник на вдъхновение за възрастните. В дебата се набляга на собствените идеи на децата и на това, че желанията им трябва да са водещи, а не представите на възрастните за това как децата биха могли да станат по-добри. Детската литература, подобно на детската култура, и желанията на децата са теми, които подлежат на обществено обсъждане – водят се ангажирани дискусии в пресата и на конференции, както и се пишат манифести от различен вид. В селекцията от детски книги превес вземат реалистичните изображения, а през 70-те години изборът на теми и мотиви продължава да расте. Много табута са разчупени, особено в детско-юношеската литература, където сексуалната отвореност е голяма. Проблеми като този за климатичните промени, политически и социални такива се подемат дори от детската литературата. Развитието на предучилищното образование води до увеличаване на нуждата от детски книги, особено илюстрирани издания, и през 70-те години се развиват дори енциклопедиите за деца. Между илюстраторите на детски книги от това време са имена като Инга Борг, Улф Льофгрен, както и Ингер и Ласе Сандберг.

Социално ангажираната детско-юношеска литература

Социално и проблемно ориентираната детско-юношеска литература пробива през първата половина 70-те години на ХХ в. – нещо, което може да се разглежда във връзка с всеобщото радикализиране и политизиране по това време. Виетнамският въпрос и Младежкият бунт от 1968 г. имат отзвук дори в детско-юношеската литература, където традиции и авторитети – родители и учители – са подложени на строги обвинения. Обществото, средата и възрастните са отговорни за трудната адаптация на младежите. Т.нар. ,,битов реализъм“ се разпространява в произведения с подчертано репортажен характер, които съответстват на книгите с отчети и доклади за възрастни. Преживяното е видяно от гледната точка на младежите, а разказите от първо лице са обичайни. Детско-юношеска литература се чете и в училищата, където тя се превръща в основа за разговори и дискусии. Терминът ,,практическа литература“ е въведен, за да означи книги, които може би не винаги имат висока художествена стойност, но могат да имат важна педагогическа функция.

Литературата от 70-те години на ХХ в., която е силно обществено ангажирана и акцентира върху рeпортажа, през следващото десетилетие довежда до особено изтощение. Критиците смятат, че проблемът не се разглежда в перспектива, че темите и мотивите се повтарят и се изобразяват твърде песимистично. Интересът към реалистичното изобразяване като цяло намалява, а приказката изживява нов ренесанс, като едновременно се издават много фантастични истории. Фентъзи или фантастичните истории често пъти прекрачват границите между детска литература и литература за възрастни и могат да бъдат разглеждани като пример за това, което се нарича литература за всички възрасти. Жанрът се появява най-вече в англоезичната литература с имена като Дж. Р. Р. Толкин и К. С. Луис, писатели, които са изключително четени и в Швеция. Писател на фентъзи романи от по-късни години, постигнал невиждан досега успех, е Дж. К. Роулинг с книгите ѝ за Хари Потър, които започват да се издават в Англия през 1997 г. Книгите се продават в милиони екземпляри и са преведени на малко повече от тридесет езика, включително и на шведски. Между шведскоговорящите автори на фентъзи могат да се назоват Ирмелин Сандман Лилиус, Свен Кристер Сван и Гунила Амбьорнсон. Астрид Линдгрен и Туве Янсон също могат да бъдат причислени към тези автори.
През 70-те години хората започват да проявяват интерес към шведската история и култура, което може да се възприеме като продължение на националния романтизъм от началото на века – едно движение на родна почва,  произлизащо от буржоазната класа. Но ангажираността с народната култура през 70-те се коренни в лявото и алтернативни на него движения като женското и екологичното такова. Писателите на детски книги откриват своите истории. Ан-Маделейн Йелоте разказва за собственото си детство, това на майка си и на баба си в три детайлни и почти реалистични картини на детството на три поколения – ,,Мария от Арфлиден“ от 1977 г., ,,Тюра в десети клас на улица Оденгатан“ от 1981 г. и ,,Живеехме в Хеленелунд“ от 1983 г. Автори като Оле Матсон, Кай Сьодериелм и Матс Уал пишат дори няколко исторически детско-юношески книги. Появява се психологизиран реализъм, понякога с нотка на мистицизъм, който заличава социалния реализъм на 70-те години.

Детско-юношеската литература от последните десетилетия показва напълно различна от по-рано многообразност и сложност. Може да се отбележи, че вниманието се съсредоточава върху езиковите възможностите за изразяване. Книгите са повече ориентирани към личността, не толкова към някакво действие или проблем. Изоставят се традиционните епически сюжети и все по-често се среща полифоничния разказ. Характерни за детско-юношеските романи са особен филмов, визуален начин на разказване, с бързи видеозаписи, постоянни смени на сцени и на перспективи. По-ранната потребност от достоверен реализъм, доколкото той е възможен, вече не важат. Много писатели съзнателно експериментират със стилово и жанрово смесване. През 1985 г. Петер Пол се прочува с ,,Жан, моят приятел“ – една мрачна картина за уязвимостта на малките деца и тийнейджърите. Терминът ,,идилофобия“⁶ започва да се употребява за множеството книги, които еднозначно се спират на трагичното в живота. Тези ,,страдалчески изображения“ съдържат също и насилие, културен песимизъм и критика към цивилизацията, например в книги на Матс Бергрен и Пер Нилсон.
Но има и автори, които оставят разпасания морал и абсурда да заменят социалния патос. Семейни трагедии, в които децата са оставени да заплатят цената, могат да бъдат смекчени и прикрити с помощта на комедийното и хумора. Така прави например Улф Старк в ,,Глупаци и балъци“ от 1984 г. и някои други свои книги, насочени както към малки деца, така и към младежи. Друг пример е Аника Еклунд Люкул, която пише модерни реалистични романи, в които главните героини са момичета. ,,Изповеди на Бленда“ от 2004 г. е история, която с фиксираността си върху тялото може да се приеме, че е напълно в съзвучие с времето си. Романът би могъл да бъде определен като история на успеха, но също така и като нещо необичайно – роман на израстването, в който проследяваме живота на Бленда през годините. Повечето детско-юношески романи обикновено се развиват в значително по-кратък времеви период. Новата естетическа ориентация, която нанася траен отпечатък върху детско-юношеските романи допринася за това границата между роман за младежи и за възрастни да е още по-гъвкав. Детско-юношеският роман също така трябва да се разглежда на фона на развитието на младежката култура или по-скоро на култа към младежта, характеризиращ съвременното обществото. Границата между младеж и възрастен е много по-разсеяна в наши дни от преди, а младостта е подложена на един вид митологизиране, не на последно място посредством изтъкването ѝ от културната индустрия и медийния свят.

Чрез изследване на детската литература обществените промени често могат да се наблюдават по-ясно, отколкото в литературата за възрастни. Социалните промени и промяната на условията в бита се отразяват в детската литература. Например в детските книги могат да се проследят промените, настъпващи в семейните взаимоотношения. Развитието през ХХ в. се случва по линия на промяна от идилията на затворената детската стая към отворения колектив в детската градина и предучилищната подготовка. Не се изобразява само традиционното семейство, състоящо се от майка, баща и дете – през 60-те и 70-те години все по-често в детските романи започват да се появяват образите на самотните родители. Пример за това са илюстрованите книги на Гунила Бергстрьом за Алфонс Оберг, които започват да се издават през 1971 г. В тях е показан образа на самотния баща на Алфонс, който се грижи за сина си, чете му приказки, готви и чисти. Той олицетворява новата роля на мъжа, която се лансира по време на дебата за женския въпрос през 60-те години на ХХ в. Самата Гунила Бергстрьом споделя, че е повлияна от дискусията в женското движение.

Може да се проследи развитие по отношение на образите на родителите от авторитетния възпитател, към едно равенство и приятелство между родители и деца, до родители, които разочароват децата си и, повече или по-малко, ги оставят на произвола на съдбата им. Тук могат да се посочат писатели като Сив Видерберг, която прави проникновен портрет на уязвимите деца. Също и Барбро Линдгрен в своите понякога автобиографични книги, която представя проницателно мрачните страни на детството. В книгите за ,,Лоранга, Мазарин и д’Артанян“ от 1969-’70 г., тя представя абсурдно хумористични образи от един семеен живот, които противоречат на установените конвенции. Все по-слабата роля на родителите, както и описанията, в които връзката между родители и деца се преобръща с краката нагоре и детето е принудено да поеме родителската отговорност, се забелязват в повествованията от по-късните десетилетия. През 2008 г. излиза книгата ,,Буквар“ на Ева Лундгрен, в която буквата ,,К“ е илюстрирана с думата „куиър“. В едно съпътстващо стихотворение можем да прочетем за момчето Квинтус и семейство с родители от един и същи пол.

Ако трябва да обобщим, появата на детската книга може да се разглежда като постоянно взаимодействие между търсенето на реализъм и фантазия. По отношение на начина, по който се изобразява детският свят, се наблюдава развитие от идеалистичен към все по-социално критичен и натуралистично оцветен реализъм. Детските писатели и критиците на детската литература често повдигат въпроса за това какъв вид реалност трябва да се изобразява в детската литература. Трябва ли детето да бъде защитавано или информирано? Несъгласията по този въпрос понякога водят до дебати около определени заглавия. Книгата „Черното петно“ на Хари Кулман от 1949 г., наричана ,,първият шведски роман за юноши“, разказва за група младежи от работническата класа, а темата е младежката престъпност. Авторът обаче е критикуван за това, че не заема ясно становище срещу извършеното в книгата престъпление. По морални причини някои библиотеки не закупуват книгата. Когато през 1966 г. Ленарт Хелсинг публикува „Книгата за Багар Бенгтсон“, основана на стара римушка за един пекар, който се опарва от хляб и умира, се смята, че той твърде много се надсмива над смъртта и погребалните ритуали. Някои критици твърдят, че това не е подходящо за деца.

По-старото разбиране, според което децата биват научавани да са мили и послушни, работливи и усърдни, изчезва и е заменено от психологически теории за необходимостта на децата от независимост, активност и определена степен на бунт. Вижданията за развитието на чувствителност у децата днес е различно от това преди сто години. Строгата педагогика, изпълнена с изисквания, е заменена с по-мека, основана на нуждите на децата. Дисциплината от миналото, при която желанията могат да бъдат насочени към бъдещето, отстъпва на незабавното удовлетворение. Нарастващата секуларизация на обществото води до това християнското послание, което по-рано е така силно застъпено в детската литература, постепенно да се смекчи. Едновременно с това детската литература е повлияна от техническия напредък на обществото и глобализацията. Мултикултурализмът в Швеция се проявява и в детската литература, където често се хвърля светлина върху културни противопоставяния. През последните години на преден план излизат автори с имигрантски произход, които, въз основа на своя специфичен опит, пишат за младежи. Голямо внимание, например, получи романът „Едно око червено“ от 2003 г. на Юнас Хасан Хемири. Това е книга, която макар и представяна като литература за възрастни, се чете от много млади хора. За разлика от нея, романът „Шуу бре“ от 2003 г. на Дъглас Фоули е лансиран като младежки; действието се развива в училищна среда и разказва за влюбването между ученик и учителка.

Детската литература от края на ХХ и началото на ХХІ в. е здраво вкоренена в по-стара традиция, като същевременно предлага множество примери за експерименти и новаторство. Голям брой илюстрирани книги са многопластови и демонстрират особена сложност както в текста, така и в илюстрациите, което води до това, че днес те са насочени не само към малки деца, а и към значително по-възрастни групи от обществото. Пример за това са книгите на Анна Хьоглунд, Пия Линденбаум, както и на Анна Клара и Томас Тидхолм. Неукрасеният реализъм на съвременните илюстровани книги е далеч от идилията на Елса Бесков. Други писатели, които ефективно допринасят за премахването на образа на „сладкото дете“ като единствена властваща визуална конвенция в илюстрираната книга са писателите Ева Ериксон и Гуна Грехс. Но традицията на Елса Бесков продължава да е жива. Разказите на Свен Нордквист за стареца Петсън и котката Финдъс са дълбоко вкоренени в шведската провинция с червени къщи, ниви и ливади, заобиколени от тъмни гори от смърчове. Също така илюстрованите книги на Лена Андершон с техните детайлно изрисувани цветя и уютни, приветливи обстановки на дома могат да насочат мисълта към Бесков.

Детската литература днес е заела своето заслужено място в националната шведска литература, което показва, че тя се разглежда като естествена част от културното и литературното развитие на Швеция. В литературно-историческия труд „Шведската литература“, издаден през 80-те години на ХХ в., например са включени раздели за развитието на детската книга – нещо, което по-рано липсва в подобни изследвания. Статутът на детската книга непрекъснато расте от 60-те години насам, макар тя все още да не съществува при напълно равнопоставени условия с литературата за възрастни. През 70-те години детската литература навлиза в академичните среди и получава статут на университетска дисциплина. През 1970 г. става задължителен предмет за бъдещите учители по шведски език. През 70-те години също се развива в по-голям мащаб  също и научното изследване на детската литература, а първите литературоведски дисертации, посветени на детската литература, се появяват през 1977 г. Изследванията се задълбочават и разширяват още повече, когато през 1982 г. в Стокхолмския университет е създадена специална професура с насоченост към детската литература. Съвременното шведско книгоиздаване на детска литература е богато и разнообразно и се радва на високо международно признание. Шведската детска литература изглежда успешно отстоява позициите си в съперничество с други медии.

Библиография

Alfvén-Eriksson, Anne-Marie, Brottslingen – villebråd eller med människa?: bilden av brottslingen i svensk barn- och ungdomslittera tur mellan åren 1945 och 1975, Stockholm 1986
Andræ, Marika, Rött eller grönt?: flicka blir kvinna och pojke blir man i B. Wahlströms ungdomsböcker 1914–1944, Stockholm 2001 Bergstrand, Ulla, En bilderbokshistoria: svenska bilderböcker 1900 1930, Stockholm 1993
Bratt, Ingar, Barnböcker utgivna i Sverige 1890–99: en kommenterad bibliografi, Lund 1996
Edström, Vivi, Astrid Lindgren – vildtoring och lägereld, Stockholm 1992
Edström, Vivi, Astrid Lindgren och sagans makt, Stockholm 1997 Ehrenberg, Maria, Sagans förvandlingar: Eva Wigström som sago samlare och sagoförfattare, Stockholm 2003
Ehriander, Helene, Humanism och historiesyn i Kai Söderhjelms his toriska barn- och ungdomsböcker, Lund 2003
Fagerström, Gudrun, Maria Gripe, hennes verk och hennes läsare, Stockholm, 1977
Friman, Wiveca, Växandets gestaltning i Peter Pohls romansvit om Micke, Lund 2003
Från flygdröm till swingscen. Ungdom och modernitet på 1930-talet, red. Mats Franzén, Lund 1998
Hedén, Birger, Individ, våld och klassamhälle: en studie i Harry Kullmans ungdomsböcker, Stockholm, 1983
Hunt, Peter, Criticism, Theory, and Children’s Literature, Oxford 1991
Klingberg, Göte, Svensk barn- och ungdomslitteratur 1591–1838. En pedagogikhistorisk och bibliografisk översikt, Stockholm 1964
Klingberg, Göte & Bratt, Ingar, Barnböcker utgivna i Sverige 1840 89: en kommenterad bibliografi, Lund 1988
Klingberg, Göte, Till gagn och nöje: svensk barnbok 400 år, Stockholm 1991
Kåreland, Lena, Modernismen i barnkammaren. Barnlitteraturens 40-tal, Stockholm 1999
Kåreland, Lena, En sång för att leva bättre. Om Lennart Hellsings författarskap, Stockholm 2002
Lundqvist, Ulla, Tradition och förnyelse i svensk ungdomsbok från sextital till nittital, Stockholm 1994
Läs mig – sluka mig! En bok om barnböcker, red. Kristin Hallberg, Stockholm 1998
Mählqvist, Stefan, Böcker för svenska barn 1870–1950: en kvantitativ analys av barn- och ungdomslitteratur i Sverige, Stockholm 1977 Nikolajeva, Maria, Barnbokens byggklossar, Lund 1998
Nordlinder, Eva, Sekelskiftets svenska konstsaga och sagodiktaren Helena Nyblom, Stockholm 1991
Om flickor för flickor: den svenska flickboken, red. Ying Toijer Nils Ying Toijer Nils son & Boel Westin, Stockholm 1994
Svensson, Sonja, Läsning för folkets barn: Folkskolans barntidning och dess förlag 1892
Tellgren, Christina, På barnens bokmarknad: utgivningen av barn- och ungdomslitteratur i Sverige 1966–1975, Stockholm 1982
Theander, Birgitta, Älskad och förnekad. Flickboken i Sverige 1945 1965, Stockholm 2007
Toijer-Nilsson, Ying, Berättelser för fria barn: könsroller i barnboken, Stockholm 1978
Toijer-Nilsson, Ying, Minnet av det förflutna: motiv i den moderna historiska ungdomsromanen, Stockholm 1987
Toijer-Nilsson, Minnet av igår, Stockholm 1990
Tojer-Nilsson, Ying, Skuggornas förtrogna: om Maria Gripe, Stockholm 2000
Thorson, Staffan, Barnbokens invandrare: en motivstudie i svensk barn- och ungdomslitteratur 1945–1980, Göteborg 1987 – 1914: med en inledning om fattiga barns läsning på 1800-talet, Stockholm 1983
Ungdomsboken. Värderingar och mönster, red. Vivi Edström och Kristin Hallberg, Stockholm 1984
Vår moderna bilderbok, red. Vivi Edström, Stockholm 1991
Westin, Boel, Familjen i dalen. Tove Janssons muminvärld, Stockholm 1988
Zweigbergk, Eva von, Barnboken i Sverige 1750–1950, Stockholm 1965

Превод Гергана Васева

Източник Litteraturbanken.se 2008

Бележки

¹ На шведски език ”folkböcker” са литературни произведения, издавани в многотомни издания, съдържащи най-вече народни песни (на шведски език: “skillingtryck”). Книги, попадащи в тази литературна разновидност са например Библията, псалмите, алманаха и издания като ,,Разкази на фелдшера“ (на шведски език: “Fältskärns berättelser ”). – бел. прев.

² На шведски език ”skillingtryck” е вид печатано издание, чиято целева група е широката общественост. Този тип брошури са предназначени изключително за разпечатването на текстове на песни. Отпечатват се от края на XVI в. до първите десетилетия на XX. – бел. прев.

³ Понятието “ecklesiastikminister” отговаря по смисъл на „министър на образованието, културата и църковните дела“ и няма еквивалент на български език. Това е позиция в Шведския парламент в периода 1840-1967 г. Министерството на образованието, културата и църковните дела работи в сферата на културата, общото образование, държавните архиви и библиотеки, университети, музеи, научни изследвания и въпроси, свързани с църквата и духовния живот в Швеция. Последният министър на образованието, културата и църковните дела е Улоф Палме, който е и първият министър на образованието в Швеция след реформата от 1967 г. – бел. прев.

⁴ Томте са свръхестествени природни същества от скандинавския фолклор – надарени, сръчни дребни, скрити от човешки очи. Те най-често са доброжелателни създания, които бдят и носят късмет над нещо конкретно, най-вече над стопанствата. Някои от тях обаче могат и да наказват хората за лошите им деяния като правят бели. – бел. прев.

⁵ На шведски “folkhemmet” е метафора за общество, устроено на принципа на благоденствието. В Швеция понятието се свързва със Шведската социалдемократическа работническа партия и с Пер Албин Хансон, който го въвежда като концепция, влагайки в него идеята за дом за целия народ, в който царят съгласие и равенство. – бел. прев.

⁶ Терминът е буквално предаден от шведската дума “idyllofobi“, което назовава страха от хармоничния, твърде перфектен начин на живот. – бел. прев.