Писмо до симпозиума на тема „Жената в научната фантастика“ под ръководството, по някаква дълбоко подозрителна причина, на Джеф Смит

Първо, някои опорни факти:
Снощи Мерилин, изпълнена с гняв, обърна гръб на радиото и попита: „Защо е ‘хората правят аборти’, но медицината е едно от ‘постиженията на човека’?“ По Би Би Си вървеше образователна програма, в която двама мъже – лекар и модератор – обсъждаха абортите и законите за тях. Общият тон на разговора беше, че макар легалните аборти да са нещо Добро, законите за тях са твърде либерални. Лекарят обясни, че сега „всеки може да направи аборт“ (като теб, Джеф. Или мен.) В Румъния, изглежда, след като първите закони за аборти са били приети, населението през следващата година всъщност започнало да намалява – затова законите веднага били затегнати (нещо Добро), за да не може просто всеки (като Харлан Елисън или Филип К. Дик) да направи аборт. Програмата завърши с другарски шеги за демографския взрив: „Е, ако изборът е светът да свърши за ден заради контрола върху раждаемостта и абортите, или всички ние [кои?] да продължим щастливо да се размножаваме през следващите около сто години, дори ако това е всичкото време, което имаме, то ние, за съжаление [кои сме тези сега?], ще трябва да изберем второто.“ Това не беше миналия месец, миналата година или през 1942; това беше снощи! Сега кои сме тези „ние“, които ще избират и които са напълно съгласни с „нашия“ избор? Кажи ми, мислиш ли, че тези „ние“ са „хората“, които – макар и за кратко – са свалили раждаемостта в Румъния?

А в последния или предпоследния брой на списание „F&SF“ има удивителен разказ на Филип К. Дик за нещо Лошо: общество, в което аборти могат да се извършват върху деца (сега почакай; на кого обикновено се правят аборти? Кой отива в болницата? Кой е подложен на упойка?) до десетгодишна възраст. В този разказ Майката подкрепя това (и това е Лошото нещо. В крайна сметка „всеки“ може да е лош), докато Бащите и Синовете (които са Добрите неща) се опитват да избягат. И съм сигурен, че Дик очаква „хората“ да харесат разказа му.

Матрицата на човешкия род/ човешката природа/ всеки/ никой се използва от петдесет и четири години насам (и само петдесет и четири години; конкретно откакто жените сами си извоюваха правото да гласуват – преди това никой дори не смяташе за необходимо да направи жеста на включването), под предлог, че „включва“ жените, за да ги абсорбира, прегази и заличи. (Кого? Тях, Джеф. Не нас.)

А тази сутрин получавам писмо, подписано с мъжко име (Джефри Смит; това е твоето име, нали, Джеф?), адресирано до девет жени и двама мъже, което започва така:
„Скъпи хора…“

Виж сега: Има жени. Има мъже. Мъжете са създали сложен и коварен поведенчески синдром, чрез който могат да затварят, експлоатират и потискат жените, без да изпитват вина за това. Ние (кои? Мъжете, ето кои) можем да го правим така, че дори да не осъзнаваме, че изобщо правим нещо, камо ли нещо Лошо.
Има три жени пациенти в психиатрични болници на всеки един мъж.
Това е символ на затворничеството на жените.

В брой от миналия месец на „Scientific American“ (ноември 1974 г.) статия за отчуждението споменава статистика, че средностатистическият американски баща от средната класа прекарва 23,7 секунди на ден (!) в игра с детето си, което няма и една годинка.

Тъй като бебетата биха умрели, ако им се обръщаха само 23,7 секунди внимание на ден, това е символ на затворничеството и експлоатацията на жените.
Днес, докато вървях към ресторанта, където пиша това (седем мъже са в полезрението ми от масата, където седя; чувам един женски глас и виждам друга жена – жената, която виждам, е сервитьорката: това е символ на експлоатацията на жените), преброих колко мъже и жени видях на 200 метра разстояние: 126 мъже към 14 жени.
И това е символ на затворничеството на жените.

Съотношението мъже/жени на титулната страница на повечето НФ¹ антологии (или фензини) е символ на потисничеството и експлоатацията на жените.
Мъжете се отнасят ужасяващо към жените от шест хиляди години насам. (И според доказателствата от археологията и палеонтологията, не много повече от това. От трите милиона години човешко съществуване, сексизмът изглежда е възникнал – въпреки всички [кои?], които биха искали да пренапишат историята – едва след неолитната революция.)

Мъжете се отнасят към жените ужасяващо и потиснически. Аргументът „но жените всъщност не искат“ не е приемлив. Всеки (и за кого говорим тук…?), който би трябвало да изтърпи (влизаме в условно наклонение, което означава, че не говорим за тези, които всъщност изтърпяват, а именно жените, а за „всеки друг“; и кой е този „всеки друг“?), потисничеството, на което са подложени жените, за да запази здравия си разум, е малко вероятно да иска каквото и да е извън строго определени граници. За да запазиш здравия си разум, ти (да, ти) спираш да желаеш това, което е направо невъзможно за постигане или изключително трудно за осъществяване. И ако имаш инстинкт за самосъхранение, забравяш, че изобщо някога си можел да желаеш нещо.

Има жени.
Има мъже; мъжете са сексисти.

Невъзможно е за нас (ти и аз, Джеф) да бъдем каквото и да било друго, освен сексисти. Всеки мъж, който твърди, че не е сексист, просто демонстрира крещящото си невежество за това какво представлява сексизмът и как работи той – жените трябва да му се доверяват много по-малко, да не му дават толкова шансове.
Днес просто няма възможност за щастливо примирие. Ние (кои?) не можем да се държим така, сякаш сме едно голямо щастливо семейство, което за нашите (чии?) цели вече е решило всичко и да се виждаме очи в очи като „хора“.
Дори за този симпозиум.

Трябва да се съгласим още в началото, че ситуацията е ужасяваща.

Тя засенчва убийството на шест милиона евреи в Германия; дори повече – поглъща голяма част от него: сравнете статистиките за смъртта (причинена от германски мъже) на еврейски жени в концентрационните лагери със смъртта на еврейски мъже в концентрационните лагери и ще получите статистики, практически идентични със статистиките за американските психиатрични болници!

По същия начин ситуацията поглъща и практически всеки голям западен мит – от Градината на Едем до Едип, до Троянската война и падението на Дома на Атрей (както Робърт Грейвс посочва, това са кратки разкази за историческото сваляне от власт на матриархалните религии за сметка на патриархалните, написани от гледната точка на триумфиращия патриархат, чиято основна цел в преразказите е да покаже, че матриархатът никога не е съществувал, въпреки че всички традиционни матриархални символи, като близнаците, бокала, змията и ранения мъж, са били прилежно асимилирани в новите патриархални митове) – чак до Джак Изкормвача, престъпление, което Скотланд Ярд разрешава, за свое удовлетворение, шест месеца след последното убийство, но отказва да разкрие досието до 1973 г., защото убиецът, както бележките му с фалшив кокни акцент до полицията и вестниците ясно показват, е „мъж от средната класа“, а шестте жени, които убива и осакатява – всичките проститутки от Източен Лондон – са „никой“.

В брошурите с изображения на маргаритки, които някога съпровождаха тампоните, имаше страница, озаглавена „История на менструацията“, която весело обясняваше на младите жени, които току-що са навлезли в пубертета, че през средновековието менструиращите жени били заключвани по време на цикъла си, защото се считали за нечисти. Но днес, продължаваше брошурата, живеем в по-просветена епоха.

Това, което брошурата не споменава, е, че „нечисти“ през Средновековието е означавало конкретно „нечестиви“ (никой не е бил чист през Средновековието; до изобретяването на ваната остават няколкостотин години времево разстояние). Жените са „нечестиви“ по време на цикъла си, защото е съществувало разпространеното суеверие, останало от матриархалната религия (която тук-таме в Европа е била достатъчно силна, за да предизвика в крайна сметка Инквизицията), че една менструираща жена може да причини смъртта на един от двама мъже, просто като мине между тях; също така се е смятало, че по време на цикъла си жените имат специални сили върху реколтата и приливите. Ето защо бащите са заключвали дъщерите и съпругите си по време на техния (чии? но може би вече започваме да разбираме чии) цикъл – мъжете са се страхували, че ще бъдат унищожени, заради патриархалното лишаване от права на своите женски роднини, което е вървяло с пълна сила. „Хората“ са съвсем щастливи да обсъждат суеверията за „нечистотата и жените“ сред маргаритки и снимки с мек рисунък. Защо не са (и кой пише тези брошури…?) склонни да обсъждат, сред същите гълъби и лилии, суеверията за властта, които стоят в основата им?

Ситуацията е ужасяваща, в целия свят – от различните африкански племена, сред които мъжете обрязват жените („женско обрязване“ е бял, мъжки, антропологичен евфемизъм за „клиторидектомия“, при която целият орган се премахва от основата с остър камък), до антрополога Едмънд Лийч, който само преди около шест месеца, в почетна лекция, изнесена в Лондонския университет, призоваваше ние (кои?) да възстановим половата сегрегация във висшето образование, жените да бъдат разубеждавани (от кого…? е, от „хората“) да изучават определени предмети, да бъдат ограничавани (отново, от кого...?) до други и да се обърнем към примитивните общества със строга полова сегрегация като модел за решаване на нашите (чии...?) проблеми.

Аз съм мъж; аз съм сексист.
В текущия социален контекст двете твърдения са синоними.
Всеки мъж, който не започва с това признание, лъже.

Всяка жена, която отказва да признае това, е прекалено съчувствена жертва на някаква лична стратегия, измислена, за да живее по-спокойно със собствената си ситуация, като игнорира по-голямата, която я предопределя.

Когато излизам с Мерилин на вечеря в местния френски ресторант (където ходим почти веднъж седмично вече повече от година) и Мерилин плаща сметката с чек (от пари, които тя е спечелила от собствения си бизнес, който носи 80% от доходите ни), усещам лек момент на дискомфорт. Сега той е много по-слаб, отколкото беше преди година, но го има – това е сексизъм.

Когато отидем в същия ресторант с нашата стара приятелка Джуди (с която сме приятели от осемнадесет години) и Джуди, която пуши дълги, тънки пури, ни предлага по една след вечеря и аз отказвам, а Мерилин приема (друг път съм приемал пура след вечеря – конкретно от (кого?) Майкъл Пъркинс, в ресторанта „Mexican Gardens“ на Корделия Стрийт в Ню Йорк, и ми е харесвало много), а келнерът идва, за да ги запали, усещам момент на смущение, унижение и дискомфорт – това е сексизъм (чий? мой!).
Мерилин работи в издателството си три дни в седмицата, редувайки се с партньорката си; в останалите дни често трябва да обикаля други магазини и да описва протоколи, така че аз се грижа за деветмесечната ни дъщеря 70% от времето. Мерилин, писателка, която ръководи и собствен бизнес на пълен работен ден, се грижи за дъщеря ни 30% от времето. Когато с Мерилин се уговорим тя да се върне, за да вземе Аликс в определено време, тя обикновено се връща на минутата или дори няколко минути по-рано. Когато аз реша да изляза и да се върна, за да взема Аликс в определено време, девет от десет пъти закъснявам с двадесет до четиридесет минути.
Това е сексизъм.

Тази сутрин имах свободно време да разгледам книжарницата за научна фантастика в Лондон, „Тъмни бяха и златооки“, и се отбих да обядвам в един ресторант, където между ястията нахвърлях първата чернова на всичко това – резултатът от което е, че вероятно ще закъснея с половин час за „смяната“ си с дъщеря си; дори времето, което отделям за писането на това писмо, включва моя сексизъм.

Като чернокож американец бих казал, че средно веднъж месечно трябва да търпя някаква ситуация на явен расизъм (расовата ситуация се обсъжда по-малко и е много по-лоша в Англия, отколкото, да речем, в североатлантическите щати – два пъти тази година банди руси младежи (гледах от прозореца) чупеха витрината на индийския ресторант на ъгъла, където живея, в богатата и жилищна половина на Лондонския Уест Енд, веднъж я обезобразиха със спрейове и изписаха „Чернилки вън!“ и „Убийте негрите!“; а веднъж на следващия ден слушах също толкова русите полицаи да мънкат на индийския собственик нещо от рода на „Е, какво да се прави“, а после си тръгнаха, смеейки се), от неизтънчения вид, който създава добра подплата за либералните дискусии в хола – видът расизъм, който дори белите могат да разберат, защото им е обясняван толкова пъти преди, че дори те знаят за какво става дума.

Като притежател на радиоапарат почитател на поп музиката, като човек, който се разхожда по улиците, като женен мъж с дъщеря, не мога да изкарам и час по лондонските улици, без да видя някакъв символ на явен и яростен сексизъм – мой или нечий (чий?) друг. Понякога, в някои квартали, мога да изкарам три-четири часа, без да видя явни признаци на расизъм.

Сексизмът е серия от социализирани и обичайни липси на реакция към поведението на жените, когато това поведение следва много ограничени и предопределени пътеки; и е набор от социализирани, обичайни, субективни негативни реакции (а те могат и да доведат до действия), които мъжете изпитват, когато поведението на жените излезе извън същия този потискащ, експлоататорски и ограничаващ набор от очаквания.

Дълбоко вкоренено ли е в расовото несъзнавано на мъжете? Или е просто повърхностен навик, който може да се промени чрез размисъл и излагане на нов социален ред?

Това, заради което на този въпрос не може да се отговори, е безнадеждното бъркане между топологията на „ума“ и топологията на „мозъка“. Нашите „висши мисли“ и „дълбоки идеи“ се случват на повърхността на мозъчната кора – която, топологично погледнато, е най-дълбоката част на мозъка, а еволюционно погледнато, е най-новата, ако се вземе предвид онази малка площ от 19 квадратни сантиметра на мозъка, където цялата информация както влиза, така и излиза от органа, като „най-високата“ повърхност. Тази входно-изходна повърхност, еволюционно погледнато, е най-старата част на мозъка; и нервната материя точно „под“ нея изглежда играе важна роля в контрола на всички автоматични и навикови процеси – от функцията на „отражение“ на езика („отражението“ е способността да повтаряш това, което някой ти казва; с малко практика повечето хора могат непрекъснато да повтарят думите на другия говорещ със средна пауза от четвърт секунда, което е приблизително минималното време за всяка човешка реакция – имайки предвид относително дългото време на синапсите, това означава, че сигналите не могат да преминават през повече от два и половина сантиметра мозъчна материя) до гризането на нокти, сърцебиенето, дишането, храносмилането, както и контрола на ендокринните жлези. Очевидно е, че някои от тези навици могат да бъдат програмирани от (или чрез) „по-дълбоката“ повърхност на „съзнателната мисъл“, а други – не. Но топологичното бъркане на това какво са „вътрешните реакции“, какво е „външното поведение“, които са основно „дълбоки и неотстраними“ (с какво са толкова дълбоки и откъде не могат да бъдат отстранени?), и какво е „повърхностно и променимо“ (коя повърхност; на „мозъка“ или на „ума“; и имаш ли ясна представа как двете се свързват?) извежда дискусията извън границите на рационалното.
Това топологично объркване между ума и мозъка, тогава, пример за сексизъм ли е?

Не. По-скоро проблемът със сексизма е толкова всеобхватен, че всяко човешко объркване може да бъде използвано в негова подкрепа. („Сексизмът е твърде дълбоко вкоренен, твърде основополагащ за умовете (на кого?), за да бъде изкоренен“ и затова е „тривиален, повърхностен и не е сериозен проблем за повечето зрели личности (кои са те?), а жените (о, ето кои), които се противопоставят, се лепват на повърхностната краткотрайна мода, за да прикрият своите (чии пак?) дълбоки неврози… и т.н., и т.н.“) Рационалният подход, при който хората сядат и учтиво се опитват да покажат на другия къде греши, е с ограничена полезност пред такъв всеобхватен проблем.

За антисексиста остава бремето да разясни всяко човешко объркване (объркването между ума и мозъка при дискусиите за сексистки „инстинкти“/навици; объркването между показването/разказването в сексистката литература; объркването между описание/обяснение в сексистките твърдения; объркването между действие/намерение в сексистките взаимодействия… и така нататък), докато другата страна лекомислено прескача от едно на друго (а формите на човешка нелогичност, от телеологични заблуди до грешки в категорийни концепции, са безбройни като звездите – и е много лесно човек да се подхлъзне там, независимо за какво спори). Но тъй като сексизмът е толкова разпространен социално, всички тези, че и повече такива заблуди, съзнателно или несъзнателно, ще станат част от проблема; и по-конкретно, ще бъдат насочени срещу антисексистките жени.

Сексизмът е изтощителен, болезнен, злобен и разрушителен за здравето, богатството на духа, ума и живота. (Чий…? Познай!)

Когато някой има пълен контрол върху теб, той (или брат му) може да е напълно готов да обясни своята позиция и причините си да стои там, над вас или сестра ви (ако попитате). И дори може да се опита да ви убеди, че всъщност не ви боли толкова от натиска му отгоре, нали? Но би било изключително глупаво да хабите енергията си, за му обясните любезно (на него или на брат му) защо ви боли и какви са логическите грешки в неговите аргументи, романи или отношения с езика и/или обществото.
В сексисткия контекст на западното общество единственият рационален отговор (чий отговор, все пак…? Това поне изяснихме ли?) е да излезете и да се въоръжите. Робин Морган (редакторка на „Sisterhood is powerful“) вече е получавала заплахи за живота си и носи оръжие по време на своите университетски лекции.
Рационалният дискурс в такава ситуация е само „гарнитура“.

Следователно, ако ние (кои? Аз, Джеф, ти и Типтри², защото сме единствените трима, за които можем да се говори в този симпозиум) не се съгласим за сериозността на ситуацията от самото начало, тогава този симпозиум не си струва времето, енергията и фрустрацията, които ще последват.

Това ясно ли ни е? Ако да, тогава какво правиш ти, като контролираш този „Симпозиум за жените в научната фантастика“ в това социокултурно време? Дръж си ръцете на масата, където аз мога да ги виждам.
Това е страшно сериозна тема.

Не искам коментарите ми да бъдат смекчени и редактирани по каквато и да е причина. И със сигурност не искам коментарите на жените да бъдат смекчени и редактирани; още повече от теб.

Това си е тяхната тема; и ти (Джеф) не бива да имаш право да ги смекчаваш и редактираш. Знам това, защото по случайност, като теб, съм роден от същата страна (мъжката) на огромния културен разрив и знам изкушенията/натиска, под който сме поставени. Също така знам за „хората“, които, в тази култура, по тази тема, започват писма със „Скъпи хора…“

Миналия месец разговарях с една дванадесетгодишна девойка и нейния баща. Разговорът започна като дискусия за трилогията „Землемория“ и премина към липсата на силни, активни женски персонажи в детските книги, които да процъфтяват (като други, например: Конан Завоевателя или Тарзан, или Лорк Вон Рей, или Том Суифт, или Робинзон Крузо, или Хъкълбери Фин, или Пиер на Толстой (или на Мелвил), или Дейвид Копърфийлд, или Том Джоунс). Знаех от предишен разговор, че преди шест месеца Ливи е прочела всички шест книги на Джийн Рис; тя е доста умно дете! Ето една извадка от разговора:

Аз: Какви книги обичаш да четеш?
Ливи: О, ами... знаеш. Книги за разни хора.
Аз: Можеш ли да се сетиш за някой женски персонаж в книгите, които четеш, който особено да харесваш?
Ливи: О, никога не чета книги за жени!

Трагичното е, че дори на дванадесет години тя вече знае, че жените не са хора; и дори едно дванадесетгодишно дете вече е започнало да изгражда всички тези трагични стратегии, които трябва да създаде, ако е жена, за да живее с тази потресаваща истина, отразена в текстовете на всяка популярна песен, подсилена от всяка реклама, филм, телевизионна програма и разходка по улицата.

Бащата на Ливи (възпитаник на Оксфорд, с един син на шестнадесет и три дъщери – една на петнадесет и две на дванадесет), в дискусията за детските книги, изведнъж започна да се тревожи за сексизма, защото получи явния пример за ефекта от това и се изправи лице в лице със собствената си дъщеря. Два месеца преди това го гледах как довежда петнадесетгодишната си дъщеря до сълзи – не, тя не можела да изключи стерео уредбата и да я свали от третия етаж! Трябвало да изчака шестнадесетгодишния си брат (който, между другото, е пет сантиметра по-нисък от нея), за да го направи! Тя не знаела нищо за тези неща и можела да я счупи или да получи токов удар...!
Сексизъм ли е това? Сигурно е просто начинът, по който хората в семействата понякога трябва да действат, за да поддържат реда. И мисля, че мога спокойно да кажа, че въпреки загрижеността му за сексизма в детската литература, в неговото семейство редът ще надделее.
Това е сериозна тема.

Или ще я обсъдим правилно, или няма да я обсъждаме изобщо. Не чувствам задължение да бъда интелигентен, цивилизован и рационален по всички тези въпроси – имам дъщеря за възпитаване и книги за писане, които тя някой ден да може да чете, без да се налага да разделя душата си наполовина, за да влезе в тях и да им се наслади.
Само една простотия и съм вън.
Имам и по-важна работа.
Вече изяснил това, преминавам към действителните ти въпроси:

Първите три изречения на първия ти въпрос са логическа безсмислица; затова ще ги игнорирам. Последните две – „Какво привлече жените писателки към научната фантастика? Какво привлече теб?“ – звучат така, сякаш отново са адресирани към „хората“ (освен ако не използваш третото лице като форма на обръщение…?), и като се има предвид темата ти, са доста обидни.

Въпреки всичко, една от причините, поради които първоначално бях привлечен от научната фантастика, беше, че, подобно на уестърна и детективския роман, тя сякаш предлагаше малко по-широк диапазон от интересни женски персонажи в сравнение с обикновената белетристика, чиято ситуация в това отношение Лесли Фидлер така проницателно оплаква в „Любов и смърт в американския роман“ около година преди да напиша първата си (публикувана) книга. Поне съществуваха Императрицата на двайсет вселени в „Пътят на славата“ на Робърт Хайнлайн или някоя друга жена-учен, или доброжелателния суперизвънземен, прикрит като жена. В сериозната съвременна литература всичко се пишеше от Филип Рот, ранният Барт и Маламъд: безгръбначни преподаватели по английски, които имаха афери с напълно несъществуващите съпруги на други преподаватели, които забременяваха/правеха аборти/умираха. (От 1930 до 1965 г. всеки „човек“, който направи аборт в американски роман или филм, автоматично биваше убиван от автора. Това се наричаше „Смело писане“.)

Не се интересувах особено от писането на изцяло мъжки ексцентричности ала „Моби Дик“, с привкус на „Голите и мъртвите“. Интересуваха ме жените – току-що се бях оженил за една. Освен това ми бяха казали, че те съставляват почти половината от хората на света. (По-късно открих, че те съставляват малко повече от половината от хората на света.) Знаех, че жените, за които чета в книгите, нямат нищо общо с жена ми или с нашите жени приятелки. Първата литературна задача, която съзнателно си поставих, в първия си роман, беше да покажа женските персонажи по различен начин от стереотипните.

На деветнадесет години, представата ми за това разчупване беше да опиша женските си персонажи като стереотипни и накрая да кажа: „Виждате ли, те изобщо не са такива!“ Имах една „зла жрица“, която в края се оказа добър герой. И имах една „принцеса за спасяване от кула“, която се оказа доста находчива, вместо обичайната глупачка. И това, което научих от този наивен опит, беше, че стереотипите са много по-мощни, отколкото съм си представял. В момента, в който умът ти се подхлъзне в техните добре утъпкани коловози, те те завладяват, заедно с историята ти и значителна част от твоя свят!

Мерилин беше на осемнадесет, а аз на деветнадесет, когато през 1961 г. се оженихме. Първата работа на Мерилин беше в „Ace Books“, като помощник-редактор. Току-що беше завършила Нюйоркския университет (и беше добавила няколко години към възрастта си, за да получи работата). Аз работех като продавач в отдела за учебни материали на „Barnes and Noble“. Мерилин работеше в „Ace“ от, може би, две седмици, когато разбра, че един млад мъж на двадесет и три години на име Ед, който нямаше висше образование и който споделяше офиса с нея, нает същата седмица за същата работа, получаваше двадесет долара повече на седмица от нея. От чисто любопитство тя попитала управителя защо. (Това беше първа работа в издателската сфера и за Ед. А по документи Мерилин и Ед бяха на една и съща възраст.) Управителят с усмивка ѝ обяснил, че е обичайно мъжете да започват с по-висока заплата.

Скоро в офиса им бил инсталиран телефон – на бюрото на Ед. Тогава Мерилин се занимаваше с авторски права за „Ace“ и е трябвало да използва телефона за работа. По това време Ед основно е чел, избирал и редактирал ръкописи. Така че Мерилин е трябвало да става от бюрото си и да отива до това на Ед, за да се обади в отдела за права на друг издател. След няколко седмици тя е споменала това на офис мениджъра и ѝ е било казано: „О, никога не даваме телефони на жени служители, защото провеждат твърде много лични обаждания.“ (През 1961 никой дори не смяташе подобно изказване за обидно, за нещо, което, дори и да го мислиш, поне би могъл да се постараеш да го прикриеш, когато те попитат.) Около седмица след това Мерилин се прибра разстроена от сблъсък, който е имала същия следобед с Ед. Тя, както казах, се нуждаеше от телефона за работата си. По-голямата част от обажданията, които влизали в офиса обаче, били (лични) обаждания за Ед. През първата седмица, просто защото работата ѝ изисква да използва телефона толкова често, тя започнала да отговаря на обажданията – да оставя това, което прави, да става от бюрото си, да отива до това на Ед и да вдига телефона. Когато станало ясно от какъв характер били обажданията, тя изведнъж осъзнала, че той все още очаква от нея да прави същото. Ед се е бил настроил да седи и да чете, докато телефонът звъни седем или осем пъти на бюрото до лакътя му, докато Мерилин не стане, не отиде там и не отговори вместо него.
В онзи ден, Мерилин, която след обяд коригира щпалти, просто е решила, че повече няма да вдига телефона. Следващия път, когато звъннал, тя го оставила да звъни, докато Ед не я погледнал и не я попитал:

– Ще вдигнеш ли?
– Не – казала Мерилин и продължила да чете.

Нямало голяма кавга. Ед вдигнал телефона, обаждането било за него. По-късно обаче попитал Мерилин дали поне не може да вдига телефона, когато в офиса има писатели или други редактори, и продължил да обяснява, че не му пречи да го вдига, тъй като повечето обаждания са си за него, но ще му е неудобно, ако отговори на обаждане, което се окаже за нея. С други думи, обяснил, че иска Мерилин да се прави на негова секретарка, и ще му бъде неудобно, ако някой евентуално се обърка и си помисли, че той е нейният секретар. И не виждал никакви противоречие или несправедливост в това. По онова време „хората“ не ги виждаха.

В сряда сутрин имало редакционни срещи, на които помощник-редакторите не са канени. Мерилин вече беше разбрала, че единственият начин да оцелее в такава ситуация е да се издигне възможно най-бързо и да излезе от нея. Тя създаде шестмесечна програма за публикуване на класически произведения без права, с които „Ace“ лесно да навлезе в образователния сектор. Тя представи програмата на главния редактор; той я показа на А. А. Уин, тогавашния издател, който реши, че Мерилин сигурно е едно „наистина умно момиче“ (по онова време наричаха „момичета“ всички жени в издателския бизнес, дори и 55-годините старши редактори в „Harcourt Brace“). Така че следващата седмица Мерилин и Ед бяха поканени да присъстват на редакционната конференция. Не, Ед не беше имал нищо общо с идеята, разработването или представянето на програмата. Но просто било обичайно на редакционни конференции (на Мерилин ѝ беше пояснено) да се канят мъжете помощник-редактори, след като са били във фирмата поне шест месеца, като част от обучението им. Не, жените помощник-редактори обикновено не са канени на редакционните конференции. Но тъй като в случая с Мерилин било направено изключение, било решено поканата на Ед да се измести с три месеца напред във времето, тъй като програмата на Мерилин показала, че помощник-редакторите (кои? Е, хората, които са помощник-редактори, разбира се) могат да бъдат наистина умни. Освен това, Ед можел да се почувства зле, ако издигнат първо нея. А знаела ли тя, че е първата жена редактор, която изобщо е поканена на редакционните конференции на „Ace“? Това е нещо, с което трябвало да се гордее! (А защо да е горда, когато никой не би се замислил за нейните чувства три месеца по-късно, когато Ед щеше автоматично да бъде канен на редакционни конференции, а тя щеше да бъде оставена в офиса си?) С две думи, редакционната програма на Мерилин беше спечелила още една битка за „хората“.

Жените приятели, които минаваха през апартамента ни в „Долен Ийст Сайд“ през онази година, изглежда имаха само една тема на разговор. Повечето бяха приятелки на Мерилин от университета и всичките преминаваха от света на университета в света на работата. Най-често обсъжданата тема беше: Какво да правиш с обяви за работа за „редактори“, „туристически агенти“ или „борсови посредници“ в специално селектираната секция за жени в „Times“, които завършват с изречението: „Изисква се известно владеене на машинопис“? Включването на тази фраза, както установиха всички тези жени, означаваше, че независимо от наименованието на работата, ще бъдат нечия секретарка.

Те не искаха да бъдат секретарки.
Току-що бяха завършили университет.
Искаха да бъдат редактори, туристически агенти, борсови посредници.

Прекарал съм сигурно стотици часове в слушане на разговорите на тези млади жени, които се опитваха да измислят стратегии как да се справят с това. Някои просто отказваха да се научат да пишат на машина. Някои отказваха да признаят, че вече знаят. Една стратегия, която в началото ми се струваше добра, беше отговарянето с: „Мога да пиша достатъчно добре за собствените си кореспонденции“ на подобни обяви, което поставяше нещата така: Лъжеш ме, ще лъжа и аз; и двамата знаем какво имаме предвид. Единственият проблем с тази тактика (както си спомням, че обясняваше една млада жена, която беше започнала работа в туристическа агенция) е, че всички ние (кои?) знаем, че ако можеш да пишеш достатъчно добре, за да напишеш собствените си писма, можеш да пишеш достатъчно добре, за да напишеш и нечии (чии?) чужди писма.

А едната стратегия, която не можеше да се използва, беше да отидеш на интервю за работа и да кажеш: „Работата от обявата ли ми предлагате, или ме лъжете и се опитвате да ме изпързаляте да започна, с висшето си образование, като секретарка срещу по-ниска заплата, отколкото бихте платили на една секретарка, завършила секретарски курс, с обещания за „напредък“, които трябва да компенсират за ниската начална заплата (за секретарка)?“
Какво мислех за всичко това?

Ами, мислех, че това са само част от различните проблеми, с които хората (кои ли?) трябва да се справят в света на труда. В крайна сметка, и аз имах реални проблеми в „Barnes and Noble“ – магазинът беше вързан за някаква асансьорна музика от 16-оборотни плочи и по цял ден се пускаха най-досадните възможни песни. Няколко човека научихме, че управителката на магазина има магистърска степен по музика от Колумбийския университет. Един от другите продавачи имаше няколко Моцартови дивертименти записи на плоча от 16 оборота. (оригиналната асансьорна музика, но толкова по-добре композирана). Една делегация от нас отиде при управителката и я попита дали няма да е по-добре за всички ни, ако замени музикалния фон с Моцарт.
Отговорът ѝ беше: „Не понасям Моцарт!“

И това беше всичко.

Това беше типът проблеми, които аз трябваше да търпя на работното си място. Не показваше ли сега това, че всички (кои ли?) трябва да се научат да живеят с проблемите?
Някъде тогава се случи инцидентът, който мисля, че бе решаващият момент в осъзнаването ми за това, което се случва. Онзи следобед Мерилин беше излязла някъде. Валеше като из ведро. Изведнъж вратата се отвори и Мерилин, мокра до кости, влезе и остави на пода няколко пазарски чанти.

– Ето – подадох ѝ чифт мои дънки, тъй като бяха най-близко до ръката ми. – Преоблечи се в тези.
И в средата на нарастващата локва на пода в кухнята, Мерилин се съблече, избърса се с кърпа, нахлузи дънките ми (тогава и двамата носихме размер 28/28!), закопча ги, завъртя се, докато пъхаше ръцете си в джобовете, и…
– Какво има? – попитах.
Тя направи най-странното изражение.
– Джобовете! – възкликна тя. – Толкова са големи!

И ми показа джобовете на дамските дънки, които си беше купила преди няколко седмици, както и джобовете на палтото ѝ. И на полите ѝ. Нито един от тях не беше достатъчно голям, за да побере кутия цигари, без тя да стърчи отгоре. (Това, не забравяй, беше 1961 година – преди убийството на Кенеди; преди Бийтълс; преди тесните деним поли; когато дори хората, които се смятаха за „битници“, имаха къса коса; когато пейотът беше законен, а баща ми, някогашен джаз музикант, ми беше казал, че марихуаната води до смърт, не защото вярваше в това, а защото смяташе, че е добра идея да го вярвам аз; когато да се опиташ да обясниш на интелигентен човек, че „Heat Wave“ на Martha and the Vandellas има изключително сложна музикална структура, се срещаше със същото недоверие, като да се опиташ да обясниш, че „Cry of the Children“ на Stockhausen е истинската музика днес.) Идеята, че джобовете в мъжките дрехи са функционални, никога не беше хрумвала на Мерилин. Идеята, че джобовете в женските дрехи са по същество декоративни, никога не ми беше хрумвала на мен. Започнахме да говорим за това, а то ни доведе до други теми и скоро осъзнахме, че, въпреки че бяхме посещавали една и съща гимназия, бяхме се виждали ежедневно в продължение на четири години, бяхме споделяли хиляди интимни разговори, някак си, бяхме възпитани в две напълно различни култури, без да знаем, че другата съществува.

Какво определя една култура?

Един антрополог би казал, че се определя от традициите, езикът, икономическата организация и връзката със света, връзката с изкуствата (за мен, Джеф, повечето Велика Музика е написана от други мъже; за една жена, повечето Велика Музика е написана от Някой Друг) и връзката с Бог/религията. Стриктно на мъжко/женска основа, всички тези неща бяха социално напълно различни за Мерилин и мен. Вече бях видял икономическата страна на нещата (двадесет долара седмично за новопостъпилите) и ми беше напълно ясно, че що се отнася до възможностите, няма никаква симетрия между двете култури. Женската култура беше стеснена, ограничена и експлоатирана. (Точно през 1960 година чух тогавашната популярна шега от млад борсов посредник: „В американския бизнес, жените вършат работата; мъжете вършат мисленето“. Той смяташе, че това е много смешно.) Всичко това се случваше в месеците преди, по време на и след като реших да напиша първия си научно-фантастичен роман. Какво мислех за това ли?
Мислех, че е несправедливо, фрустриращо, унизително, принизяващо и напълно неприятно.
Беше толкова неприятно, че не исках да имам нищо общо с него!

Като писател все още имах неясната представа, че писането съществува, за да забавлява. И как можеш да забавляваш „хората“, ако им кажеш, че светът е такъв, какъвто е? Така че реших, че ще пиша научна фантастика.

Каква научна фантастика исках да пиша? Ами, мислех, че научната фантастика е напълно способна да разглежда реалните проблеми на реалните хора – като асансьорната музика срещу Моцарт! Бях сигурен, че превеждането на този вид проблеми в термини от научната фантастика няма да представлява истинска трудност.

Можеш ли обаче да преведа проблемите на Мерилин в термини от научната фантастика?

Мисля, че вече подозирах, че това е тема, която, като големия, гнил плод, който тя беше, би се разпаднала и разпръснала само ако я докоснеш на някое чувствително място.

Да, научната фантастика беше за предпочитане.

Хроничните оплаквания на Мерилин относно работата ѝ бяха за самата литература, която редактираше, по-специално женските персонажи. Те бяха напълно ограничени до два типа. Имаше зли кучки, които всъщност бяха мъжемразки. Мъжемразката е жена, която не е наясно, че мрази мъжете, но всички нейни действия, дори нейната осанка (самоуверена) и държание (уверено), проясняват на всеки мъж и жена, които се доближат на двадесет крачки от нея, каква е тя. Бизнес мъжемразката например не мрази мъжете, защото получава двадесет долара по-малко от тях за същата работа, а защото е била изнасилена от чичо си, когато е била дете, и го е изтрила напълно от съзнанието си. Ако можеше само да си спомни, че е била изнасилена, (тогава) ще спре да мрази мъжете. И ако само можеше да прави хубав секс (което обикновено се случва насилствено, против волята ѝ и на някое особено неудобно физически място, като на плаж или в гората, пълна с клонки – и всеки, който е правил секс на плаж или в гора, знае за техните почти потискащи недостатъци за страстта и/или романтиката), тогава ще напусне бизнеса завинаги и ще стане щастлива домакиня. (Това го наричаха „психологическа прозорливост“ и често се комбинираше със „смелото писане“.) Ако работеше в издателство например, нямаше да отговаря на телефоните за мъжете от другата страна на офиса; тя мразеше да се прави, че е нечия секретарка. И никога не разбирате каква заплата получава (че как, тя получава същата заплата като всеки [кой…?] друг, нали?); и ако предложеше редакторски проект, тя беше открито възхитена, ако той ѝ донесеше някакво издигане, но скрито разочарована, ако се окажеше, че е полезен за „хората“. Истински „психологически прозорливите“ писатели стигаха дотам, че да обясняват как основният проблем, стоящ зад психическите заболявания на тези болни жени, е фригидността. Те били фригидни, което било причината да имат всичките тези ужасни чувства на първо място. (Но, както казах, аз се бях оженил за жена и знаех, че това не е проблемът.) От време на време обяснението беше, че са нимфоманки, което означаваше, че всъщност са фригидни, което било причината изобщо да имат всички тези ужасни чувства. (Но, както казах, аз живеех с жена, ден след ден, и това просто не беше обяснението...) Въпреки това, Злата кучка винаги можеше да разчита на своето поражение в края (това беше също толкова сигурно, колкото и смъртта от аборт); ако не я убиеха, не прегазеха, не паднеше от скала или не я удареше мълния, то тогава някой Изключително Мъжествен Мъж щеше я „постави на мястото ѝ“ и да се смее по пътя до бара, за да изпие едно с момчетата. Кучките обаче поне вдъхваха някакъв живот на историите, в които се намираха.

Много по-често срещаният образ от кучката обаче беше Глупачката. Глупачката обикновено присъстваше в историята само за да бъде спасена и неизменно „гледа ужасена“ последната битка между героя и злодея, прекалено парализирана от страх, дори да се опита да нанесе удар или да хвърли някой канцеларски предмет сама. Ако една глупачка, дори случайно, попаднеше в някой бизнес, не само че с радост щеше да отговаря на телефоните за всеки (кой…?), да прави кафе и да остане след работа, за да помогне на всеки мъж, който ѝ се усмихне; ами и ако ѝ хрумнеше идея за издателски проект, тя много тактично щеше да го предложи на мъжа от другата страна на офиса по начин, по който дори той щеше да си помисли, че това е неговата собствена идея, след което да си гризе ноктите от притеснение дали той е бил поканен на редакторската конференция или не. И по принцип беше от онзи тип жени, които хората (кои…?) просто обожаваха да имат около себе си, докато не излезеше извън сцената, когато някой (кой? Обикновено едно от Момчетата в бара) се обадеше да обясни: „Тя всъщност е кучка. Всичко, което иска, е да се вкопчи в теб (независимо колко бе мила, под всяка глупачка стоеше кучка; глупачката беше „добрата“ кучка, която демонстрираше колко е добре психически, като потискаше всички доказателства за поведението си на кучка, освен това, че искаше отчаяно да се омъжи за Теб [кой?]); и можеш ли наистина да си представиш живот, обвързан с тази крехка, безгръбначна, изплашена малка сърничка като нея?“ Тогава всички се засмиваха и изпиваха по още едно. (Кои…?)

И двамата с Мерилин бяхме писатели, а също и книжари и редактори. Мерилин работеше с поезия. Аз работех с белетристика. (Не съм, нито някога съм бил поет.) Тази „малка част“ от проблема – женските персонажи в прозата – мислех, че ще мога да разреша, без да си цапам ръцете. Както казах, не исках да изключвам жените от моето писане. Създаването на по-добри, по-разнообразни и по-убедителни женски персонажи ми се струваше безопасна и, ако не лесна, то поне чисто литературна задача. Вече бях написал един роман, който ми показа капаните при опита да вместя някого (кой беше този човек пак?) в стереотипа и после да го разчупя внезапно. Преди да започна „Падането на кулите“, мислих сериозно върху това какъв би бил един модел за създаване на добри женски персонажи.

Няколко часа обсъждане с Мерилин и ето, че си разяснихме нещата:

Първо, действието е най-ясният (и най-комерсиалният) начин да се представи един персонаж. Добрият персонаж, независимо от пола, трябва да бъде показан да извършва целенасочени (заради които сюжетът напредва), рутинни (които го дефинират) и безсмислени действия (действия, които подсказват живот извън пределите на самото литературно произведение). Просто поради начина, по който са изградени повечето книги, мъжките персонажи обикновено получават възможността да се потопят във всичките три типа действия. Женските персонажи обаче, ако са зли кучки, са само целенасочени, но не извършват рутинни или безсмислени действия; а ако са глупачки, са просто безсмислени и не извършват целенасочени или рутинни действия. Така че първата задача на писателя, след измислянето на сюжет, който да не поставя жените в рамките на тези два грозни, банални, скучни и клиширани начина, е да се увери, че показва как женските му персонажи ясно изпълняват и трите типа действия. (А по отношение на целенасочените действия – да ги изпълняват успешно!) (В случай, че не си забелязал, сега отговарям на единствения отговорим въпрос от втората ти част: „Как създавате персонажи от противоположния пол?“ Стремя се да не питам „Противоположен на какво?“, за да избегна война.)
Това е една от осите на проблема.

Другата ос, както я възприемах на двадесет години, изглеждаше по следния начин:

За да се създадат силни, убедителни персонажи, независимо от пола, икономическите им връзки с обществото трябва да бъдат ясно показани. Белетристиката, каквато я познаваме, е отговор на същите елементи на индустриалната революция, какъвто е и марксизмът: Маркс открил, че „Начинът на производството на материалния живот обуславя процеса на социалния, политическия и духовния живот изобщо“³. Поради тази връзка (която щеше да си съществува, независимо дали Маркс я бе открил или не), белетристиката работи на принципа, че продуктите на производството, които отразяват начина на производство, също отразяват (и обуславят) социалния, политическия и духовния живот – което всъщност правим, когато описваме дрехите на хората, мебелите им, колите им, какво ядат и в какви условия живеят, в произведение, което официално се занимава само с „това, което се случва“. Ето защо е толкова важно, при поддържане на „реалността“ в прозата, да се изясни или чрез импликация, или чрез пряко изявление, откъде идват парите, колко са и каква е връзката им с парите на другите хора, които са замесени. Почти всяка жанрова литература – от уестърните до Джеймс Бонд – се превръща във фантазия в момента, в който този важен момент се замъгли. Помислете само за броя женски персонажи, чиято работа просто никога не се споменава. Получават парите от съпрузите си ли? Добре, как ги получават? Някаква месечна издръжка ли е? Ако е така, колко и какво се очаква да покрие тя? Следващите две „поддържани домакини на богати съпрузи“ са, социополитически, две напълно различни личности, и трябва да бъдат ясно разграничени в произведение, в което и двете се появяват: жената, чийто съпруг изкарва 75 000 долара на година, плаща всичките големи разходи на домакинството сам и ѝ дава стотина долара на седмица като чиста и свободна за използване издръжка, в замяна на което тя трябва да управлява дома, да готви, да се грижи за децата и да приема гости, прехвърляйки всички сметки към него; и жената, чийто съпруг изкарва 60 000 на година и поддържа обща сметка с нея, в която винаги има поне 10 000, а тя плаща всички сметки от там. Икономическата свобода на две подобни жени, романтизираният хаос на този живот, техните нагласи към ситуацията им и това какво би означавала тя за останалата част от живота им, би била коренно различна! (Бих се зарадвал да получа такава информация например за персонажа на Фей Дънауей в „Китайски квартал“ на Полански.) Независимо дали е изрично заявено или намекнато, писателят трябва да направи тази информация осезаема за читателя, ако иска персонажът – женски или мъжки – да бъде убедителен в художествен смисъл.

Това е първата точка; втората е:

Женските персонажи трябва да имат централни за сюжета, силни, развиващи се и положителни отношения с други женски персонажи. Комерсиалният/художествен роман би бил невъзможен без такива отношения между мъжете: от Ишмиъл и Куикуег, Фафрд и Мишелов, Хък и Джим, Холмс и Уотсън до Ник и Гетсби, такива приятелства са форма, съдържание, двигател и тема на сюжета на романите. Тук ще направя пауза, за да заявя, с вече тринадесетгодишен опит в бъдещето, че всеки роман, който в днешно време не включва силни, централни, положителни отношения между жени, може да бъде отхвърлен като сексистки (независимо от пола на автора) още от самото начало.

 Причината за това се съдържа в третата точка:

Независимо какъв любовен интерес присъства в сюжета, необходимо е всички централни персонажи, както мъжете, така и жените, да имат някакъв основен, неромантичен проблем, който да трябва да решат. Винаги много се е обсъждал сюжетът „Момче среща момиче, момчето губи момичето, момчето печели сърцето на момичето“. Доколкото ми е известно, такъв роман никога не е бил писан на английски или на който и да е друг език, с който съм запознат. (Много на брой са написаните със сюжета „Момиче среща момче, момичето губи момчето, момичето печели сърцето на момчето“ и почти всичките са абсолютно ужасни.) Сюжетът, който обикновено се съкращава като „Момче среща момиче и т.н.“, всъщност винаги е: „Момче открива проблем, който трябва да реши, в хода на което среща момиче; момчето се опитва да реши проблема, в хода на което губи момичето; момчето решава проблема (или понякога момчето открива, че проблемът не може да бъде решен), като резултат от което/за награда за което (или като компенсация за което) печели сърцето на момичето“. И проблемите, които той открива/опитва да реши/решава, са намиране на нова работа, изкачване на планина, писане на роман, разрешаване на мистерията около убийство, издигане в обществото; романтиката винаги е допълнение към сюжета, никога не е самият сюжет.
„Падането на кулите“ започна (като „Голи пред звездите“ на Гордън Диксън и няколко други романа) като полемичен отговор на „Звездни рейнджъри“ на Хайнлайн. В него реших да подложа женските си персонажи на същото структурно изчисление, под което попаднаха и мъжките. Смятам, че това, което постигнах, беше успешно; и все още вярвам, дванадесет години по-късно, че параметрите, които поставих на двадесет години, са основните, необходими за преодоляване на литературния проблем – ако се има предвид, че те са параметри, а не аналитични определения на „какво трябва да включва всяка добра история“. Те не са параметри, автоматично отлични в границите си и автоматично изключващи всякаква посредственост. Във всеки случай, те, малко или много, ми помогнаха да изкарам докрая „Падението“, „Баладата на Бета-2“, „Вавилон-17“ и „Имперска звезда“ – и все пак, тук-таме, открих, че въпреки всичко, което знаех, не следвах винаги това важно за мен правило за приятелствата между жените.

Все още мисля, че тези параметри са основни.

И далеч не са достатъчни!

Всеки, който някога се е опитвал да постави мъжки и женски персонажи в сюжет, така че всичките да имат неромантични проблеми за разрешаване, да са ясно икономически очертани, да имат, освен романтичните си интереси, сериозни приятелства с представители на собствения си пол и чрез решаването на проблемите си да претърпят промяна по начин, който ясно се драматизира в сюжета (да получат по-добра работа, повече слава, богатство, престиж – любовта е лична награда, не социална), се е сблъсквал неизбежно с причината, поради която тези параметри не са достатъчни:

Освен ако не пишете тотално фентъзи – всъщност, ако пишете за практически какъвто и да е аналог на нашето общество, в което възпитанието на децата е основно възложено на жените и значителен брой жени не се включват в статистиките за трудоспособното население, защото са у дома или за да се грижат за деца, или да се подготвят да се грижат за тях, и под „значителен“ разбирам, че повече жени, отколкото мъже, се занимават именно с това – ще се сблъскате с (и ще трябва да накарате женските си персонажи да преминат през) всички тези гадни, неприятни проблеми, с които Мерилин се е сблъсквала ден след ден в работата си: точно тези проблеми, които аз смятах за твърде гадни и грозни, за да разработвам в научната фантастика.

Научната фантастика предлага на писателя стандартно решение на горния проблем: решението със „супер-жената“. Можете да пишете за жената капитан на космически кораб (която вече е на върха), но никога не правите централен персонаж (или някой от симпатичните основни) жената първи лейтенант, която е в конкуренция с мъже за позицията на капитан, решавана и предоставяна от мъже, защото тогава ще се върнете директно към писането за политиките около половете, а това е отвратително грозно, както ми доказаха преживяванията на Мерилин в „Ace Books“. Можете да направите женския си персонаж шеф на издателска фирма или разузнавателна служба или пък императрица на вселената; но ще трябва да свършите и мръсната работа и да се опитате да разкриете как е стигнала до там, какво е трябвало да понесе, какво е трябвало да измайстори; и вярвайте ми, няма да е като „Асансьорна музика срещу Моцарт“. Другото, разбира се, е, че супер-жената не трябва да има никакви приятелки, с които да може да си говори от време на време (и особено това да не е нейна подчинена, към която е проявила симпатии и на която да дава някакви майчински съвети, тип „Какъв е светът“; защото, ако го прави, „хората“ просто няма да се изкажат особено добре по въпроса. И знаете кои са те, нали?). Ако го направите, няма начин да избегнете тези гадни проблеми. (Да кажем, че 20% от космическия флот имат жени капитани; и да кажем, че 20% от екипажа са жени. Това изглежда доста равнопоставено, нали, като се има предвид, че някой трябва да ражда деца и да ги отглежда през тези първи, формиращи години. Това означава, че повечето жени капитани, 80%, ще са израснали в кариерата, ръководени от мъжки капитани. Сетете се само за два културни сблъсъка при съотношение 80:20. С това разпределение може да се злоупотребява най-много. Навремето редакционният екип на „Ace Books“ бе съставен от петима мъже и една жена: 20%!) Въобще, аз самият съм използвал решението със супер-жената в собствените си произведения (от Мейбъл Уайман до Модлин Хинкъл); това решение позволява използването на символи на успеха за женските персонажи, вместо фикционалните необходимости, като промяна и растеж.

Необходимите параметри за писане на научна фантастика с добри женски и мъжки персонажи са изложени по-горе, а тук добавям последната, четвърта точка: Не избягвайте, не лъжете и не крийте грозното, когато логичното развитие на историята ви отвежда към него (а с проблем като сексизма, не можете да направите и три крачки, в която и да е посока, без да се натъкнете на него). Знаех ги, когато бях на двадесет, толкова ясно, колкото ги знам и сега. И в нито една книга, която съм написал, не съм следвал тези четири точки напълно – конкретно защото исках да избегна грозното и просташки претенциозното; защото имаше неща, които не можех да си позволя да кажа за „хората“, хората, които не бяха Мерилин, но сред които съм се родил. Това определи моя особен подход към писането на научна фантастика. И всяко проучване на фактите в моите книги – независимо от интелектуализациите, на които понякога се поддавам и които може да съдържат обратното – показва, че именно с „хората“, на мъжете и срещу жените, служа винаги аз.

Разбираш ли, Джеф, сега, защо съм толкова недоверчив към твоята?

Превод: Валентина Истаткова

Източник:
Samuel R. Delany. The Jewel-Hinged Jaw. Notes on the Language of Science Fiction. Wesleyan University Press. Wesleyan University Press, 2009.

³ Маркс, Карл. Капиталът. Том 1. Книга 1. София: БКП, 1948, с. 9.