Ориентализъм, оксидентализъм и познанието за Другите

Ако се приеме, че реално съществува нещо, което може да бъде наречено културна хегемония на Запада или културен империализъм, то „ориентализмът“ е неговата литературна и социологическа форма, а „оксидентализмът“ е програма за отмъщение.

Азиатците и европейците, които взаимно се изучават, са едновременно агенти и изследователи на взаимоотношенията между Изтока и Запада. Това несъмнено може да бъде размяна, основана на равенство и взаимно уважение, но винаги съществува опасността изследванията и изследователските програми в Европа, Съединените щати и Австралия да се превърнат в продължение на ориенталистката традиция на културна доминация, а изследователските центрове в Азия да се опитат да формулират своеобразен „автентичен“ азиатски подход към културата и науката, противопоставен на основните идеи на Запада.

Тази статия предлага разсъждения върху отношенията между Изтока и Запада, а и върху ролята на изследователите и интелектуалците в тези отношения. Изследователските публикации и конференциите днес представляват изключително бързо развиваща се индустрия и играят все по-значима роля в културния, както и в политическия и икономическия обмен между държавите и регионите. Изследователите в областта на хуманитарните и социалните науки не могат да се преструват, че стоят извън процесите, които наблюдават. По силата на това, което правят, те са активни участници във формирането на бъдещите културни модели по осите Изток-Запад, Север-Юг и в глобален план.

Империализмът след края на Студената война

През последните години отношенията Изток – Запад претърпяха огромна промяна. Ще спомена шест разнопосочни процеса. Първите два са свързани с глобалната култура.

1. Капитализмът на свободния пазар триумфира до степен, която беше немислима само няколко години по-рано. Повече или по-малко затворени икономики от бившия Съветски съюз, в Индия Китай, Латинска Америка и много африкански страни се отвориха за търговия и инвестиции, като по този начин значително нарасна влиянието на международните корпорации за сметка на свободата на отделните страни да се противопоставят на интересите на международните банки и инвеститорите.

2. Медиите и комуникационните мрежи създадоха един обединен информационен свят, в който стана невъзможно да се защитава една културна територия от външни влияния – освен ако населението на тази територия не реши да се огради със стена. Днес живеем в глобален медиен капитализъм, а английският е почти навсякъде приет за лингва франка. Доброто му владеене е задължително за всички, които искат да изявяват на глобалната арена.

Останалите четири тенденции към промяна са по-двусмислени, тъй като, от една страна, те се противопоставят на глобализацията, като поставят нови трудности пред сближаването между Изтока и Запада, но, от друга страна, съдействат за сближаването им:

3. Забелязва се промяна в баланса на производствените мощности, при която икономическият растеж се осъществява главно в Далечния Изток. Поради това някои западни кръгове останаха с впечатлението, че махалото на историческите отношения Изток-Запад, което от ХІV в. категорично е насочена на Запад, сменя посоката си обратно на Изток.

4. Краят на Студената война и падането на всички западни комунистически режими (с изключение на Куба) ограничи комунизма до Далечния Изток и смекчи вътрешното за Запада идеологическо разделение Изток-Запад, като го замени с разделението между целия Запад и реалния Изток. Русия се оказа потънала в криза западна демокрация, а доскорошните ѝ източни приятелски държави просперират икономически, оставайки авторитарни. Основната линия на политическия конфликт в този свят вече не разделя Европа и Запада на две, а противопоставя Изтока и Запада. Сега изтокът се оказва разделен на конфуцианска зона на растеж в далечния край, пренаселена хиндуистка федерация по средата и фрагментиран ислямски Близък Изток.

5. В отношенията между Запада и Близкия Изток настъпи жесток сблъсък - Войната в Залива от 1991 г. - последван от ръкостискане между англоговорещ евреин и арабоезичен палестинец. Това ръкостискане се разигра по западните условия в градината на най-свещения западен храм с участието на младия архиепископ, който излезе от овалния си офис, за да се изяви като широко усмихнат помирител.

6. Шестата промяна в най-голяма степен противостои на глобализацията. Имам предвид почти всеобщото възраждане на ритуалите, на религиите и традициите. Това е отговор на глобализацията, които използва новите медии, за да изкове културна защита на въобразените общности, малки и големи. Ще го илюстрирам с един епизод от живота на човека, който е големия вдъхновител на тази лекция – светския антиимпериалист Едуард Саид. През 1989 той изнася лекция пред английския факултет на университета в Кайро и един час говори за национализма, независимостта и освобождението като алтернативни на империализма културни практики. След това един от слушателите задава въпрос за „теологическата алтернатива“. Лекторът погрешно чува „сократическата алтернатива“, но веднага е поправен. Слушателят е добре изразяваща се забулена млада жена; оказва се, че в своя антиклерикален светски патос Саид е пропуснал това, което е важно за нея. (Edward Said, Culture & Imperialism, London, Chatto & Windus, 1993, pp. 369-70).

Едуард Саид

Възможности

При сегашното положение в света как трябва „ние“ (голямото глобално интелектуално „ние“, всички хората от Запада и от Изтока и особено тези, които подобно на Саид са едновременно и в двата лагера) да се отнасяме към противопоставянето Изток – Запад? Виждам три възможности: теза, антитеза и синтез, ако използвам схемата на Хегеловата диалектика:

Първата възможност за тези, които вече сме хора от Запада, е да се самоопределим напълно съзнателно като такива, да разпространяваме или да защитаваме западните ценности и да привличаме хората от Изтока към това начинание. Онези от нас, които изпитват сантиментално безпокойство от това, че са хора от Запада, било заради място на раждане, цвят на кожата, език или религия, трябва приемат западничеството заради неговите по-висши ценности: свободата да говориш това, което искаш (и да си продадеш душата по телевизията).

Втората възможност, антитезата, е противоположна – да се ангажираме с критичния морален анализ на вековната западна доминация над Изтока, като същевременно запазим критична дистанция спрямо източните потисническите социални системи.

Третата възможност, синтезът, ще бъде разкрита в края на статията. Едва ли ще е изненада това, че тя е моят собствен избор. Преди да я представа като заключение, ще разгледам един защитник на западническата и двама – на антизападническата позиция.

Сблъсъкът на цивилизациите

Моят представител на Запада е Самюел Хънтингтън, бивш съветник по въпросите на националната сигурност на президента Линдън Джонсън, и автор на високо оценения труд „Третата вълна: Демократизацията в края на ХХ век“ (Norman, OK, Univ. of Oklahoma Press, 1991), сега Итънов професор по държавно управление и директор на Института за стратегически изследвания „Джон Л. Олин“ в Харвардския университет. В продължение на много години той се посвещава на смените на политическите режими и специално – на преминаването от диктатура към демокрация. През 1993 г., в програмна статия за летния брой на „Форин афеърс“, която провокира разгорещен дебат през цялата есен, той се опита да формулира нова гледна точка към света, която да замести изгубения вашингтонски антикомунизъм. За многоетническата мисионерска политическа култура на Съединените щати е необходим един подреден свят с конфликт между доброто и злото. В статията си Хънтингтън лансира идеята за конфликт, основан на „Сблъсъкът на цивилизациите“. Големите разделения на човечеството и основен източник на конфликт щели да бъдат културни. Той заявява: „Сблъсъкът на цивилизациите ще доминира световната политика“ и дефинира цивилизация като „най-висшето културно групиране на хора и най-широкото ниво на културна идентичност, с което хората разполагат, нещо подобно на онова, което различава хората от другите биологични видове“. Изследователят различава седем или осем подобни цивилизации: Западна (Европа и Северна Америка), Конфуцианска, Японска (според Хънтингтън Япония представлява уникално общество и цивилизация), Ислямска, Индуистка, Православна славянска, Латиноамериканска, и, „Африканска (вероятно)“. ¹ Според Хънтингтън отликите между тези цивилизации са по-фундаментални от идеологическите различия и политическите режими. Комунистите могат да станат демократи, а богатите – бедни, но руснаците не могат да станат естонци, нито азерите – арменци. По-нататък Хънтингтън настоява, че именно разликите между цивилизациите пораждат най-продължителните и кървавите конфликти. В момента, според Хънтингтън, Западът е достигнал кулминацията на своята мощ, но срещу него стои Не-западът, който „все повече изпитва желание, има волята и ресурсите да оформи света по не-западен начин“… „Кадифената завеса на културата замени Желязната завеса на идеологията“. Срещу Запада стои Източен икономически блок, който вероятно ще бъде поведен от Китай, а Войната в залива не бе Света срещу Ирак (както я представяше Буш), а всъщност „Западът срещу Исляма“. Хънтингтън има дързък речник и стига дотам да каже: „Следващата световна война, ако има такава, ще бъде война между цивилизации“. Западното културно влияние върху останалия свят е само повърхностно. „На базово ниво… западните представи се различават фундаментално от преобладаващите в другите цивилизации. Западните идеи за индивидуализъм, либерализъм, конституционализъм, права на човека, равенство, свобода, върховенство на закона, демокрация, свободен пазар, отделяне на църквата от държавата, често получават твърде слаб отзвук в ислямските, конфуцианските, японските индуистки, будистки или православните култури… Самата представа, че може да съществува „универсална цивилизация“ е западна, която въобще не се съгласува с партикуларизма на повечето азиатски общества и техния акцент върху това, което разграничава един народ от друг“. Въпреки разликите между самите азиатци, Хънтингтън е убеден, че те ще се обединят в една конфуцианско-ислямска връзка, за да се противопоставят на западните интереси, ценности и мощ. Западът трябва да посрещне това предизвикателство, казва Хънтингтън, като насърчава по-голямо коопериране и единство в рамките на своята цивилизация и като ограничава военната експанзията на конфуцианските и ислямските държави.

Самюел Хънтингтън

Откровено признавам, че смятам гледната точка на Хънтингтън за плашеща, особено когато тя се разпространява от водещо списание за международна политика като „Форин афеърс“, още повече, защото администрацията на Клинтън е склонна да вижда света през очите на Хънтингтън. За щастие САЩ са достатъчно отворено общество, което съумя нееднократно да възрази на Хънтингтин. Още в есенния брой на „Форин афеърс“ за 1993 г. се появяват няколко реплики. Фуад Аджами коректно настоява, че на сцената на международната политика актьори са държавите, а не цивилизациите. И на Изток, и на Запад националните държави ще продължават да действат според собствените си интереси, без да се съобразяват със задълженията си към цивилизациите: „Нека бъде ясно: цивилизациите не контролират държавите, държавите контролират цивилизациите“. По тази причина през 1991-1992 г. повечето арабски страни дори не се солидаризираха в Ирак и със сигурност не биха се чувствали задължени да подкрепят конфуцианците срещу Запада, ако това не съвпада с техните интереси. Аджами отхвърля и идеята на Хънтингтън, че влиянието на Запада в Азия е само повърхностно. „Секуларизмът, разделението и баланса на властите, популярната култура, преодоляването на данъчните бариери, държавата като инструмент на благоденствието – всичко това е възприемано и в най-отдалечените региони“, казва Аджами от позицията на умерен мюсюлманин. Същото заявява и китайския дисидент Лю Бинян: „Въпреки че конфуцианството постепенно се завръща в Китай, то не може да се сравни с нарастващото мощно влияние на западната култура върху китайския народ през последните двадесет години“.

Фуад Аджами

Хънтингтън е критикуван и от друг учен от конфуцианска страна – Кишор Мабубани от Сивил сървис колидж, Сингапур. Той вижда в статията на Хънтингтън доказателство за опасно обсадна менталност: „Много хора от Запада… ще бъдат крайно изненадани, когато разберат, че останалия свят се страхува от Запада дори повече, отколкото Западът се страхува от него, и особено когато става дума за заплахата от ранения Запад.“ Мабубани има една малка утеха за Хънтингтън: конфуцианско-ислямската връзка е малко вероятна, защото: „Простата истина е, че Изтокът и Югоизточна Азия се чувстват по-свързани със Запада.“ Но Мабубани се тревожи за Запада. При липсата на бюджетна дисциплина, при ниски спестявания и ерозия на трудовата етика, при отсъствието на лидери и прекалена демокрация „Западът сам причинява своя упадък“.

Може ли да се каже нещо положително за тезата на Хънтингтън? Да, нещо много положително. Като изразява грубата, почти наивистична гледна точка на един бял англосаксонец към света след края на Студената война, изречена безцеремонно, Хънтингтън въвлича многобройните читатели на „Форин афеърс“ в една ключова дискусия по един от най-важните въпроси, пред които е изправено човечеството. Когато четем Хънтингтън и неговите критици ние сме принудени да вземем отношение към някои от нашите най-дълбоки вътрешни убеждения.

Джоузеф Конрад и въпросите, които Западът си поставя

Ако сега напуснем стабилна Америка и се насочим към Близкия Изток, ще забележим, че при интелектуалната левица съществува тенденция да се подменят вече доста изчерпените критики към западната икономическа и политическа неоколониална експлоатация на „Третия свят“ с културна критика. Основната фигура тук е Едуард Саид. Вече десетилетия той се бори със западната културна доминация над Изтока и Юга. Саид е човек с двойна културна принадлежност: палестинец, следователно арабин и „ориенталец“, но също и човек на Запада по образование, кариера и познаване на европейската и американската литература. Книгата му „Ориентализмът“ (1978) е масирана атака срещу френското и британското познание за Азия. Неговите „ориенталисти“ използват западните интерпретации за да принизят Изтока по начин, който представлява допълнение от сферата на културата към икономическия и политическия империализъм. И това не свършва с деколонизацията, настоява Саид, то продължава под формата на американските регионални изследвания.

В своята последна книга „Култура и империализъм“ Едуард Саид прави дисекция на западната литература, за да покаже как големите романи на Запада отразяват западното отношение към Изтока и Юга. В отношението си към с черния Юг европейската доминация се проявява в най-жестоката и най-отблъскващата си форма в Белгийско Конго. В книгата на Саид европейското разрушаване на Конго на прехода към ХХ в. олицетворява европейската антихуманност. Авторът, който, поради своята честност и безкомпромисен самоанализ най-пълно разкрива тази антихуманност, е Джоузеф Конрад. Неговата новела „Сърцето на мрака“ е цитирана в книгата на Саид от 1978 г. В новата му книга Конрад се появява още на първата страница:

Завоюването на земята, което обикновено означава да отнемеш нещо от други, които имат различен цвят на кожата, или малко по-плоски носове от нашите, е грозно, когато се вгледаш в него. Само идеята го спасява. Идеята, скрита в него; не сантиментална преструвка, а идея; не егоистична вяра в идеята - а нещо, което можеш да издигнеш на пиедестал, да му се кланяш и да му принасяш жертви…(Прев. Григор Павлов)

Саид не е единственият антиимпериалист, който цитира Джоузеф Конрад. „Сърцето на мрака“ се появява и в трудовете на двама самокритични европейци, негови последователи: холандския учен Ян Бреман и шведския писател Свен Линдквист. Бреман публикува статия за примитивния расизъм в колониална среда (Jan Breman, ed., Imperial Monkey Business: Racial Supremacy in Social Darwinist Theory and Colonial Practice, Amsterdam, CASA Monographs 3, 1990). Тук Конрад се появява с едно живо описание на безименните жертви не на белгийското „лошо начало“, а на суровата идеална проява на западната доминация:

Слаб шум от триене на метал ме накара да обърна глава. По пътеката се изкачваха в индийска нишка шестима черни мъже. Те се движеха изправено и някак тромаво. Носеха малки кошници, пълни с пръст, върху главите си и този шум звучеше в такт със стъпките им. Около кръста си носеха завързани черни парцали, чиито краища се люлееха като опашки. Можех да преброя ребрата им, ставите на крайниците им приличаха на възли от въже; всеки един от тях носеше на врата си желязна яка и всички бяха свързани с обща верига, чиито краища се люлееха и издаваха ритмичен звук. Те минаха на шест стъпки от мен, без да ме погледнат, с мъртвешкото безразличие на нещастни туземци. (Прев. Григор Павлов)

Новелата на Джоузеф Конрад за Конго се появява за трети път в заглавието за бунта срещу това да бъдеш европеец на Свен Линдквист (Utrota varenda jävel, Bonniers, 1992):

Думата „Европа“ произлиза от семитска дума, която означава именно „мрак“ [залез]. Фразата, която се появява на монитора пред мен е истински европейска. Тази мисъл е пътувала дълго, докато накрая е формулирана през 1898-1899 г. от един полски автор, който често мисли на френски, но пише на английски – Джоузеф Конрад. Курц, главният герой в „Сърцето на мрака“, завършва своя трактат за цивилизационната мисия на белите сред диваците на Африка с написан на ръка добавка, който обобщава смисъла на блестящата реторика. Това е изречението, което в момента мига на монитора ми: „Унищожете всички скотове!“.

Свен Лундквист

Това изречение, в шведски превод – „Utrota varenda jävel“ – става заглавие на книгата на Линдквист от 1992 г, в която той се опитва да напомни на победилия в Студената война Запад неговото минало, споделеното европейско минало, което води директно към нацистките лагери. Линдквист завършва своята книга, писана в духа на Саид: „Навсякъде по света, където съществува дълбоко скрито знание, което, ако се изведе наяве, ще ни отвори очите, ще нацепи нашата представа за света и ще ни заставим за се усъмним в себе си, и тогава ще открием сърцето на мрака.“

Оксидентализъм

Оксидентализмът е позитивен арабски отговор на критиката на Едуард Саид към западния ориентализъм. Човекът зад тази идея е проф. Хасан Ханафи, водеща фигура в Института по философия към Университета в Кайро, а преди това – изследовател в Университета на Обединените нации в Токио. През 1992 г. той публикува книга от 881 страници, посветена на оксидентализма (Muquaddima fi ilm al-Istighrab [Въведение в науката за оксидентализма]). Проектът на Ханафи се стреми да превърне Запада в обект по начина, по който хората от Запада се отнасят към Изтока, като целта е да се създаде наново една независима арабска интелектуална традиция. Досега Западът беше учител, а ние – ученици, казва той. Колко ще продължи това обучение? И отговаря: Докато разглеждаме Запада като източник на познание, а не като обект за изследване. Арабите трябва да се научат да правят дисекции на Запада по същия начин, по който се прави с мишки в лабораториите. Ханафи е убеден, че Западът е в упадък. Попитан от фрески журналист за твърдението на Франсис Фукуяма че историята наближава своя край, Ханафи отговаря: „За арабите, африканците, латиноамериканците и азиатците историята не е завършила. Тя може би дори не е започнала (Arabies, 1992). Историята не съвпада на Изток и на Запад. За арабите периодът, който на Запад се нарича „Средни векове“, е същинската Древност. Сега е време за Ренесанс.“

Хасан Ханафи

Хасан Ханафи не вижда и в Япония извор на вдъхновение: „Япония е страна, която познавам добре – обяснява той, - тя е едновременно великан и джудже… в сферата на философията тя е джудже. Съществува френска, германска, англосаксонска философия, но не и японска. Това е най-превеждащата страна на света. Преводи, не творчество.“ А арабите могат да бъдат креативни, само трябва да се освободят от митичната доминация на Запада. Арабите не трябва да бъдат заблуждавани от представата за универсална култура. Представата за универсална култура е мит, създаден за да заблуждава доминираните. Това е правено от древноегипетската цивилизация, по-късно от китайците, индуистите и от Запада. Проектът на Ханафи цели да отнеме светостта на западните богове в очите на арабите: Декарт, Кант, Хегел и Марк.

Универсализъм, все пак

Третата възможност е точно това, срещу което Ханафи предупреждава: отхвърляне на дихотомията Изток – Запад като цяло в името на един универсалистки подход. Изтокът и Западът имат много общи черти, същевременно те са и толкова вътрешно раздробени, че всеки опит да се разбере света от гледната точка на разделението Изток – Запад е обречен на провал. Следователно трябва да отхвърлим твърдението и на Хънтингтън, и на Ханафи, че хуманизмът винаги служи за димна завеса пред западната доминация. Трябва да е възможно да направим това, което предлага Лю Бинян: да използваме „най-доброто от всички цивилизации, без да подчертаваме различията между тях“, да допринасяме за една глобална цивилизация, създадена или изградена на базата на споделените човешки ценности, да се борим с претенциите за изключителност и протекционализма, без по този начин да пропагандираме доминацията. Мостовете могат да бъдат изграждани по проекти на архитекти от двете страни и по тях могат да преминават хора и в двете посоки. Основната идея на хуманистичния подход е, че в същността си всички хора са сходни. Различията, които релативистите в полето на културата подчертават, трябва да бъдат разглеждани като изключения от общото правило и не трябва да бъдат преувеличавани.
 

Лю Бинян

Позволявам си, без да съм искал разрешение, да наредя Едуард Саид сред вероятните поддръжници на универсалистките междукултурни начинания. В „Култура и империализъм“ той оплаква загубата на нещо, което е съществувало в Близкия Изток, какъвто той го е познавал като млад:

Моята арабска среда беше до голяма степен колониална, но когато аз растях, човек можеше да пътува по суша от Ливан и Сирия през Палестина до Египет и на запад. Днес това е невъзможно… Миналото не беше по-добро, но беше по-здравословно обединено, така да се изразя, хората наистина бяха свързани едни с други, а не се гледаха иззад строго охранявани граници. В много училища човек можеше да срещне араби отвсякъде, мюсюлмани и християни, плюс арменци, евреи, гърци, италианци, индуси, иранци, всички на едно място, всички поданици на един или друг колониален режим, но общуващи помежду си, сякаш това е нещо напълно естествено… Усилията да се хомогенизират и изолират отделните населения в името на национализма (не на освобождението) доведе до колосални жертви и провали. Идентичност, винаги идентичност, отвъд и над опознаването на другите. (с. 361-362)

Към края на книгата Саид се връща към желанието си да постави опознаването за другите начело на задачите пред хората, и извежда на преден план една визия за съвършеното отсъствие на роден дом в един отворен свят. С тази цел той цитира един красив пасаж от един саксонски монах от ХІІ в. Хуго от Св. Виктор: „Човек, комуто е скъпа родината, е все още крехък начинаещ; този, за когото всяка земя е родна, е вече силен; но съвършен е този, за когото целият свят е като една чужда страна.“ (Саид 1999: 321-322)

Това трябва да е било трудно през ХІІ в., но би могло да се осъществи по-лесно в ерата на сателитите. Синтезираният хуманистичен вариант несъмнено е идеалистичен, но не е лишен от реализъм. Цяла редица от мощни сили са на страната на строителите на мостове между културите. Нека спомена само някои от тях: компютърната индустрия, учителите по английски, издателите, туристическите агенции, международните корпорации, въздушният транспорт, телекомуникационните компании, високотехнологичния капитализъм, хотелите, международните финансиращи агенции, бившите колониални институции, бежанците и имигрантите, ресторантите за разнообразна етническа кухня, изследователските мрежи и институтите, специализиране в опознаването на Другите.

2008

Превод от английски Николай Аретов