Защо те започнаха? За прехода от културни разсъждения към социални действия в европейските национални движения

Заглавието на моята лекция - „Защо те започнаха?” – показва че, предпочитайки каузално обяснение, аз нямам намерение да ви представям описание на събития и действия. Това, което ще бъде обяснявано, засяга централния проблем при анализирането на явлението „национално движение” като един от двата основни типа национално формиране в Европа. Другият тип започва в национални държави с непрекъсната културна и политическа традиция (например Франция и Нидерландия). Националното движение е специфично организирано социално движение, което, както и други подобни явления, има началото си, изходната си точка в интелектуални размишления и дебати. Когато се започва някакво движение, първо трябва да се обмислят и предложат неговите цели и намерения. Някакви активисти - обикновено образовани хора – анализират социалната и културната ситуация, определят мястото си в нея, формулират приоритетите си, преценяват целите си и възможностите те да бъдат осъществени. В този смисъл всички социални движения имат своята „фаза А”.

За съжаление, твърде много изследователи на национализма разглеждат това начало като маловажно, неинтересно, а може би и несъществуващо. Трябва да си призная, че по-рано и на мен тази фаза ми изглеждаше твърде хетерогенна и твърде интелектуална, за да бъде обект за изследване на социалната история. В известен смисъл тази лекция е замислена като компенсация за предишното ми игнориране на явлението.

За да направя разсъжденията за „началото” по-разбираеми, предпочитам да разгранича две нива на този проблем и затова ще разделя лекцията на две части.
Първата част задава въпроса защо учените и интелектуалци започват да се интересуват от етнически или национални особености и защо започват да ги изучават. Втората се пита защо те (или може бе техните ученици) възприемат и развиват визията за бъдещата нация, а оттам и защо решават да започнат пропагандирането на нацията. И в двата случая трябва да имаме предвид, че когато разграничаваме различни периоди в националните движения (независимо от това дали ги наричаме фаза А, В, С), ние наблюдаваме и анализираме процеси, които са асинхронни, т.е. протичат по различно време в различни части на Европа. Няколко примера, които да ориентират тези от вас, които не са запознати с проблематиката:

В Норвегия първото патриотично научно дружество е основано през 1760 г.; в Бохемия първите опити за научни изследвания са публикувани през 70-те години на ХVІІІ в.; в Унгария новият научен интерес към унгарския език и етнос започва с „Поколението на 1865”, първият том на „Historia critica Hungariae” е публикуван през 1779 г.; гърците започват да разискват особеностите на своята история и език през последното десетилетие на ХVІІІ в. Търсенето на присъщия на южните славяни народен език започва през първите десетилетия на ХІХ в., едновременно с появата на подобен интерес във Финландия и Словакия. През 40-те години на ХІХ в. откриваме подобни научни прояви във възникващата национални движения на Каталуния, Рутения (Украйна), Естония и Латвия. Още по-късно – в Литва, Беларус, Македония и страната на баските.

1. Защо започва интересът и изследването на етническото?

Отговорът не изглежда много сложен, но става труден, когато се държи сметка едновременно за частните (индивидуалните) и общите му аспекти. От една страна, това е лично решение на съвсем малобройни учени и то може да е повлияно от случайни събития и преживявания, които могат да станат обект на интересни изследвания. От друга страна, общият знаменател на тези индивидуални решения изглежда очевиден – просвещенската страст за нови знания за всички елементи на обществения, културния и икономическия живот на държавата, в която живеят просветените изследователи. Въпреки това самият избор на тази проблематика е някак изненадващ, тъй като е известно, че през ХVІІІ в. за обществото като цяло етническите групи са нещо маргинално, тяхното политическо значение е нищожно, ако въобще съществува, те не принадлежат към важните проблеми, към централните елементи на обществения и културния живот, понякога дори са разглеждани като нещо куриозно. Следователно изследването на тези маргинални явления не е нещо очаквано. Въпреки това някои от интелектуалци изследват регионалните особености и маргиналните етнически групи. Дали причината е в това, че те или техните родители произхождат от тези групи? Звучи убедително, но знаем, че, от една страна, много от активистите от фаза А не принадлежат към етническата група, която изследват; от друга страна, знаем за изследователи, които не се интересуват от областите, от които произхождат и предпочитат да се заемат с по-общи проблеми или с проблеми, свързани с други области или маргинални групи, различни от тези, към които принадлежа.

В този контекст следва да се припомни една банална, но често забравяна мрежа от предпоставки. Става дума за просвещенската ценностна система. Сред нейните ценности откриваме някои принципи, които имат съществено значение когато се отговаря на нашия въпрос (Защо те решават на изследват маргиналните етнически общности?):

Първо, абстрактният принцип, според който основната добродетел – работата в полза на обикновените хора, тяхното благоденствие и подкрепата за прогреса на човечеството, тази добродетел трябва да се изрази в конкретни действия в полза на народа в дадената страна, на региона, просто на „patria” – отечеството. И е възможно да се помогне на своята patria, на отечеството не само като се подпомага икономическия растеж и образованието, но и като се изучава общия произход и връзките между страната и нейното население.

Второ, принципът на справедливостта подразбира съчувствие и дори подпомагане на по-слабите и онеправданите. Справедливостта означава и равенство на човешките същества, независимо от техния произход или малочисленост. Следователно малките етнически групи, все още възприемани като пренебрежими, не трябва да бъдат пренебрегвани или дори да се отрича тяхното съществуване.

Трето, принципът на толерантността подтиква към уважение и дори съчувствие към „другия”, т.е. към тези, които се различават от „нормалността” на управляващите класи или мнозинствата. И изследването на тази различност, тази все още пренебрегвана специфичност – в случая спецификата на езика, историята и нравите на етническите групи – е сред основните предизвикателства пред просветения учен. През епохата на Просвещението научните изследвания в областта на хуманитаристиката не са „доходоносни” занимания. Спокойното отдаване на подобно l’art pour l’art е възможно само при условие, че задоволяването на основните нужди е гарантирано. В някои случаи това става чрез собствено имущество; но все пак учените земевладелци или търговци са рядкост сред дейците от фаза А, те имат значение само в Унгария и Гърция. По-често срещана е друга категория, хора, които се възползват от условията, предлагани от католическите манастири или от богати спонсори. Но подобни благоприятни материални условия не гарантират духовна независимост, тъй като предполагат съобразяване с интересите на спонсорите и заеманата позиция. Трета категория включва учените, които трябва да си изкарват прехраната като държавни служители или университетски преподаватели, библиотекари, чиновници, лекари и т.н., и които извършват своите изследвания в свободното си време. Когато се опитваме да разберем особеностите на фаза А, не трябва да забравяме този „материален” критерий, който разграничава просвещенските учени: едни са изцяло отдадени на изследванията си, докато „служат” на институции или отделни лица, други извършват изследванията си в свободното си време, донякъде като „хоби”. Естествено, съществуват множество междинни положения.

Това не е единствената типология, която се прилага, за да се разберат техните действия и предпочитания. Както вече споменах, трябва да ги разграничим според етническия им произход, т.е.според връзките между етническата група и изследователя. От тази гледна точка отново се очертават два основни казуса. Първият, по своя произход или като личен избор учените принадлежат към етническата група и се идентифицират с нея. Тази принадлежност не се изразява непременно в активно възприемане на нейния език – много, а в някои случаи дори и повечето публикации от началото на фаза А са писани на латински или на развитите книжовни езици на държавата (немски, руски, френски).

Вторият казус, учените, които изследват и публикуват трудове за дадена етническа група, не принадлежат към нея и не се идентифицират с нея. Най-известните примери са германоезичните естонски и латвийски патриоти (т.н. „естонофили” и „латвиофили”) в Прибалтика, които създават първите (по-късно критикувани) варианти на местни книжовни езици. Научните изследвания от фаза А в Латвия са осъществявани отчасти в германски университет в близкия Кролевец (Кьонигсберг), много от изследванията за южните славяни (и за Балканите като цяло) са провеждани във Виена, значителна част от познанието за гръцкото минало е част от европейската класическа филология.

Когато се опитваме да реконструираме мотивите за даден академичен интерес, можем да допуснем, че при учените от първата група, т.е. при тези, които се идентифицират с етническата група, емоционалните връзки с изследвания обект играят някаква роля за мотивацията. И наистина, много и убедителни прояви на патриотични чувства могат да бъдат открити в текстовете на Адалберт Войт [Adalbert Voigt Микулаш Адаукт Войт] в Бохемия, Паисий Хилендарски в България, Хенрик Габриел Портан във Финландия, да се ограничим само с най-ярките примери. Всички те са написани в края на ХVІІІ в. и не могат да бъдат определени нито като продукт на Романтизма, нито като „националистически”. Най-подходящият етикет – ако въобще има нужда от етикет – би бил терминът патриотизъм. Тази патриотична ангажираност не е изненадваща, тъй като това, което определяме като „просветителско”, не може да бъде сведено – както често правим – до строго научни изследвания и студен рационализъм; често то включва и повече или по-малко изявен емоционален елемент.

Когато се опитваме да разберем по-добре насочването към изследване на етнически групи, трябва да разширим хронологическия хоризонт назад във времето – поне до ХVІ – ХVІІ в. Няма да ви кажа нищо ново, когато спомена, че още по време на късния хуманизъм и барока се откриват силни емоционални връзки между интелектуалците (или трябва да ги наричаме образованите хора) и техните „протонационални” общности. Може би разликите във времето, когато протичат фазите А и В в Европа, могат да бъдат частично – не изцяло – обяснени с наличието или отсъствието на предходна традиция на бароков патриотизъм в една или друга страна. Нека напомня, от една страна, например бароковия патриотизъм в Унгария и Бохемия – и в двете страни националните движения започват рано; от друга страна, земите, в които бароковия патриотизъм е бил потиснат от централизираната държава, например Каталуния, или просто насочен към по-различни, по-големи политически цялости, каквото е положението със словаците (с доминиращия унгарски бароков патриотизъм) или словенците (местния патриотизъм в Карниола, Щирия, Венето). И естествено, положението е различно в Османската империя, където почти отсъства традицията на хуманизма и бароковия патриотизъм. Взаимоотношението между бароковия и просвещенския патриотизъм – доколкото те се срещат – представлява смес от отхвърляне и приемственост едновременно, която, между другото, може да стане поле за вдъхновяващи сравнителни проучвания, които да доведат до интересни наблюдения и изводи.

Но нека продължим с разсъжденията за мотивите за ангажираността по време на фаза А. Предполагам, че освен неутралния просвещенски научен интерес, хуманитарната ангажираност и патриотичните чувства, ще трябва да включим в нашия модел и още два елемента. Първият е интересът на рационалната държавна администрация да разполага с по-точна информация за народите, които живеят на нейна територия, както и за възможностите за ефективно образование и общуване с етническите групи, които не разбират езика на държавата. Положението във Финландия през ХVІІІ в. не е особено сложно – за да бъдат разбирани, държавната администрация превежда всички свои документи на фински, единственият нешведски език там по това време. Положението при Хабсбургската монархия е по-сложно, поради многото езици и диалекти, говорени от населението. Тъй като езикът на образованието трябва да бъде “landesübliche Sprache” [обичайния за областта език], държавата се нуждае от помощта на специалисти. Не е очевидно за всички райони на империята кой език трябва да бъде избран. Друг случай предлага Русия, където министър Уваров разпорежда да се опише езиковата ситуация в монархията. Задачата е възложена на шведско-финския учен Шогрен [Anders Johan Sjögren], който изготвя отлично описание на много непознати дотогава народи и езици в царска Русия. И до днес той се смята за човекът, който конструира нормата на писмения осетински език.

Този тип лингвистични изследвания имат своята аналогия на другия край на Европа и при напълно различни политически условия – прочутото изследване на говорите във френските провинции, осъществено от абат Грегоар като администратор към френското революционно правителство. Целта му обаче е много по-различна – да подготви условията за справяне с „патриотите” в името на писмения език като една от базовите спояващи връзки на новооформената нация. И една друга политическа мотивация от времето на фаза А заслужава да бъде спомената. Това е интересът на провинциалната аристократична опозиция, която се нуждае от аргументи, с които да се противопостави на централизма, аргументи, които демонстрират особеностите на техните области. Това не е обща тенденция, тя се открива само в районите, в които има оцеляла традиция на политическа автономия и където специфичното минало и различната етническа принадлежност могат да бъдат използвани за подобни цели. По най-убедителен начин това се проявява в Унгария, където Диетите се противопоставя на реформите, въведени от просветеният абсолютен монарх Йозеф ІІ. Аристократите отхвърлят както социалната еманципация на селячеството, така и въвеждането на немски език в администрацията. Стремежът да се конструира национална история и национален език са категорично подкрепени от значителна част от аристокрацията, от което следва и солидната финансова и политическа подкрепа за изследванията на учените.

Реформите на Йозеф срещат съпротивата и на Диетите в Бохемия, но тя далеч не е толкова радикална, колкото в Унгария, не включва езикови претенции и е формулирана само от малцинството на така наречената историческа аристокрация. В Бохемия също някои учени имат възможност да се възползват от подкрепата на аристократи, а резултатите от техните изследвания могат да служат – не особено успешно – като аргумент за автономия на земите им. За да се обясни това различие между Бохемия и Унгария може би е необходимо да се спомене, че буквално всички аристократи в Унгария използват унгарски като роден език, докато само съвсем малка част от чешката аристокрация, голяма част от която е немскоезична, знаят чешки, поне като език, на който общуват с прислугата си.
Въпреки че говорят датски, норвежките търговци и висшата бюрокрация се противопоставят на датския абсолютистки централизъм и настояват за по-голяма автономия, като това мотивира техния интерес към норвежката история, природа и селски бит и подкрепата за изследванията им. Те настояват и за основаване на национален университет и го постигат през 1811 г.

И накрая, но не на последно място, в нашите разсъждения трябва да бъде въведено едно важно духовно влияние – Романтизма. Тук изпитвам известни затруднения с хронологията. Възможно ли е просветителският патриотизъм, едно явление от втората половина на ХVІІІ в. да бъде повлияно от Романтизма, чието начало обикновено се свързва с началото на ХІХ в.? Терминът Романтизъм, разбира се, може да бъде разбиран по един по-свободен начин и в този случай бихме могли да определим всички прояви на емоционалност от епохата на Просвещението като прояви на Романтизъм или на проторомантизъм. Все пак, съмненията ми за плодотворността на подобно преосмисляне на термина остават.

Влиянието на Романтизма върху националните движения от първата половина на ХІХ в. не може да бъде отречено.Както вече споменах във въведението, националните движения се проявяват асинхронно и следователно процесите от фаза А, които започват през епохата на Просвещението, са в някаква степен повлияни от Романтизма. Това се отнася преди всичко до дейците от по-късните поколения просвещенски патриоти. Тук бих искал, само като отклонение да припомня един стар и за мен безсмислен спор до каква степен чешките патриоти като Юнгман и Палацки са повлияни от Романтизма и колко мощно е наследството на Просвещението в тяхното дело. Наричам този спор безсмислен, защото отговорът не е или – или: те са повлияни и от двете. Предполагам, че подобни спорове далеч не са нещо специфично чешко.

По-важното е, че тези ерудирани активисти, които започват своята дейност с известно закъснение, т.е. след 1800 г., вероятно наистина са мотивирани от Романтизма, особено от някои негови елементи (идеализирането на обикновените селяни и на селския живот, на Средновековието и т.н.), същата е несъмнено мотивацията и на германските почитатели на естонците и латвийците, същото важи за патриотите литовци, рутенци и каталунци. Знаем активисти от фаза А в Бретан и Прованс, които участват в неуспешни подобни движения. Но, от друга страна, не съм сигурен дали езиковите и културните усилия при българите и сърбите по това време могат да бъдат разглеждани като мотивирани от Романтизма.

Взаимоотношенията между националните движения и Романтизма стават по-важни по време на фаза В и аз предпочитам да говоря за тях по-открито във връзка с втория въпрос, който се отнася до преминаването към национална пропаганда.

В края на първата част от моето изложение, трябва да бъда по внимателен по отношение на действията по време на фаза А. Те не се изчерпват с ерудирани занимания на учени, въпреки че това е най-важният им компонент, а включват и „популярна литература” (“trivial literature”), и публикуване на учебници. Този тип писане е в духа на просвещенския принцип за образоване на народа, но не цели конструиране на модерна национална идентичност. По същия начин и писането на поезия на новокодифицираните езици не е свързано с желание за масово мобилизиране – то е забавление на една тънка страта интелектуалци, а по-сериозната му цел е да провери или да демонстрира способността на тези нови или „възродени” езици да изразяват изтънчени чувства и да артикулират сложни идеи. Същите цели преследват и преводите на висока чужда литература. Ако се опитаме да „открием” емоционалната страна на фаза А, то тя е изразена буквално в употребата на национален език. От друга страна, организирането на народни театрални представления за обикновените хора и публикуването на периодични издания може да бъдат разглеждани и като преходна дейност, насочена към разпространяване на националната идентичност.

2. Защо те решават да започнат национална пропаганда действия?

Когато задаваме този въпрос, на първо място и преди всичко трябва да държим сметка за това, че националните движения прерастват в процес на социална промяна. Това включва нови гледни точки и предизвикателства, резултат от нова терминологична система и ново мислене. Какво означава решението да се започне национална пропаганда, да се влезе във фаза В? Това е решение да се промени колективната идентичност, да се премине към една нова, в чийто център е НАЦИЯТА, която се превръща не само в нов тип социална група или общност, а в символ на нова ценностна система. Следователно не само изследователският обект „като такъв” има силна емоционална основа, но и самото изследване на процеса на национално изграждане има своята емоционална конотация. Тъй като от десетилетия изследването на нациите и национализма е инструмент за национална и националистическа самооценка, много съвременни учени се опитват да забравят своята национална оцветеност и предпочитат да се отдалечат от термина „нация” и да използват „национализъм” като по-всеобхватен и обясняващ всичко инструмент за анализ. Но това е самозаблуда, тъй като необходимостта от обяснение само е препратена на друго ниво. Да вземем един пример – когато се опитва да обясни формирането на нациите Е. Гелнър си дава ясна сметка, че ефектната фраза, че национализмът създава нациите, е незадоволителна. Затова той се опитва да обясни защо „национализмът” (като резултат от индустриализацията и пр.) възниква и осъществява една толкова важна промяна. С други думи, не смятам, че е достатъчно да се отговори на втория ми въпрос с простото твърдение, че просветените патриоти се превръщат в романтични националисти. Не можем да обясним смяната на парадигмата като сменим етикетите.

За да бъда разбран по-добре, бих искал да разгранича за момент гледната точка на думите и термините, от една страна, от гледната точка на социалната и културна реалност, от друга. Знам, че това е нещо изкуствено, но нека го приемем за интелектуална игра. Думата нация, която произлиза от латинската natio, има своите предмодерни корени и, влизайки в европейските езици в началото на модерната епоха, е се превръща в политически термин с различни конотации. Английската nation е по-свързана с държавата, докато германската (и чешката) die Nation е свързана повече с културната и езиковата общност. Но и в двата случая терминът получава силен емоционален елемент. Да се нареди нация сред другите нации – ако се разглежда в координатната система на държавността – естествено е въпрос на власт, а да се принадлежи към една нация, разбирана като общност, също е придружено от позитивни чувства. Този емоционален потенциал може да се наблюдава още в началото на модерната епоха, но той бива сериозно обновен по време на Френската революция, когато la nation бива поставена на върха на пирамидата на гражданските добродетели, следователно и да се действа в името на нацията е гражданско задължение.

Когато признаването на правото да бъдеш „нация” става въпрос на престиж, семейството на нациите започва за проявява тенденция към затваряне – етикетът „нация” се превръща в нещо като привилегия. През ХІХ в. повечето активисти, които говорят от името на национални движения, които нямат своя държава, срещат трудности при получаването на статута „НАЦИЯ” за своите етнически групи. Стремежът към признание има своите корени във фаза А, но категоричните му резултати могат да бъдат забелязани едва при успешна национална пропаганда, т.е. при преминаването към масово движение. Но този етап от изграждането на нацията излиза извън времевия хоризонт на настоящото изложение.

Дотук с терминологията. Да се обърнем към реалността. През ХVІІІ и ХІХ в. европейското общество и неговата култура се развиват независимо от термините и концепциите. Новите процеси като индустриализацията и урбанизацията се разгръщат успоредно със социалната еманципация (и отхвърлянето на феодализма), политическото участие на гражданите, секуларизацията, въвеждането на конституционен ред, граждански права и рационална администрация. Всичко това е придружено от все по интензивна социална комуникация. За краткост обобщавам тези промени с общия термин „модернизация”, въпреки че си давам сметка, че рискувам да навляза в сферата на едно неясно и критикувано понятие. Рано или късно, чрез процеса на модернизация социалната, културната и политическата реалност дотолкова се променят, че старата ценностна система, старите връзки, основани на предмодерни привилегии и религиозна легитимност, са поставени под въпрос. Подобно на другите значими социални промени, това поражда криза на идентичността, която е интернализирана първо от образованите хора, които се опитват да намерят нови връзки, нов centrum securitatis [„център на сигурност”. По едноименния труд на Ян Амус Коменски от 1625], нова ценностна система, нов тип общество. Единствената алтернатива, която могат да концептуализират, за да се противопоставят на разпадащите се връзки на неравенството от времето на късното феодално общество е един нов тип общност. Представата за тази нова общност се основава на принципите на социалното участие и солидарност, но солидарността не е наложена в името на религиозни принципи, както е преди това, а в името на една секуларизирана общност от свободни хора. В повечето случаи тази нова общност е разбирана като общност на равни хора, без претенции към сферата на политиката и политическата власт, но, както ще бъде показано по-долу с някои конкретни случая, известни са и някои процеси на еманципиране, при които новият проект включва и идеята за държавност.

Все пак смятаме, че всичко това се е случило без предварителен замисъл, без формулиране на целите чрез вече готови термини. Наистина, някои интелектуалци разбират все по-значителните социални и културни промени, които се появяват в резултат от западането на стария режим, и изпитват необходимост да принадлежат към зараждащата се нова общност, да се идентифицират с нея. Те се нуждаят от етикет – нов термин, който да назове тази нова общност. Единственият термин, които изглежда съответства на новата реалност, е съществуващият термин НАЦИЯ. Той е използван и по-рано, при това винаги в положителен смисъл.
Както вече споменах, за представителите на една недоминираща етническа група е напредък и привилегия да бъдат определяни като нация. Знаем добре, че и по-рано в много случаи тези етнически групи или поне образованите хора в тях използват термина „нация”. Все пак, при новите условия връзките между представителите на една етническа група се осъществяват посредством техния разговорен език и те се засилват. Езиковите връзки могат да действат както като интегрираща сила – когато езикът се разбира, така и като дезинтегрираща – в случаите, когато езикът на комуникацията не се разбира.

Когато просветените учени използват думата „нация”, те назовават общности от хора, които имат много общи неща: територия, език (или диалекти), обичаи и споделена съдба, история, (ре)конструирана като „национална”. От друга страна, представителите на тези общности живеят при условията на сеньориална система, зависят от своите господари и са тясно свързани с енорията или градската община. Техните разговорни езици са неразбираеми (или несъпоставими) спрямо стандартния език на държавната администрация и се превръщат в символ на тяхната малоценност, която всъщност е следствие от това.

В някои случаи съществува слаба традиция на книгопечатане, започнала с Реформацията, но като цяло тези общности са далеч от това да разполагат с книгопечатане на своя език, съпоставимо с това при напълно оформените нации. При условията на предмодерното общество и неговата администрация липсата на общ език между управляващите държавата елити и етническите общности не поражда някакъв психологически проблем за представителите на тези общности. Те са родени като по-нисши човешки същества и изглежда естествено и техният разговорен език да бъде разглеждан като по-нисш. Тази „диглосия” (в смисъла на Джошуа Фишман) постепенно изчезва с напредването на модернизацияна, когато социалните комуникации се засилват и на все повече индивиди от нисшите класи на етническите групи се налага да станат билингвисти, за да получат равни шансове за социално израстване. При тези нови условия разликите между високия и ниския език се възприемат като несправедливи и като пречка пред социалното израстване. Този преход от диглосия към билингвизъм включва латентна възможност за асимилиране на етническите общности и тази възможност също е осъзнавана и обсъждана от просветените учени. В тази ситуация изглежда съществуват три алтернативи. Нека първо ги илюстрирам с една кратка история.

Няколко години след отменянето на крепостното право в балтийските провинции германските literati там се събират през 1819 г. за да обсъдят бъдещето на „негерманците” (така те назовават хората, които говорят естонски и латвийски), които са станали свободни, т.е. получили са правото да мигрират и да постъпват в по-висши училища, което преди това им е забранено. Либералите сред literaten предлагат систематично германизиране на всички „негерманци”, за да могат те да получат достъп до училищата и занаятите. Консервативното мнозинство предлага противоположна алтернатива – местните разговорни езици да бъдат съхранени, първо, защото са полезни като естествена класова бариера, и, второ, защото е хубаво да се пазят старите народни обичаи и песни. През следващите десетилетия и двете алтернативи се провалят, налага се трета – алтернативата на националните движения, които се стремят да постигнат напълно изградена естонска и латвийска нация, със собствена култура, книжовен език и книгопечатане.

Развитието в Прибалтика може да бъде разглеждано като модел, който да бъде приложен към почти всички национални движения в рамките на мултиетническите империи. Представителите на етническите общности (или категории, както ги нарича А. Смит) разполагат с три възможности в процеса на модернизация:
Първа алтернатива: Приемане на държавния език и асимилация. Знаем за много индивиди, които предпочитат тази възможност, но само по изключение асимилацията може да обхване всички или поне мнозинството от групата (какъвто е случаят със лужишките сорби, кашубите, фризийците или бритите). Между другото, асимилацията е по-успешна при съвсем малките етнически групи („реликти от народи”), които са на нивото на етническите категории; изключително малобройните групи островитяни са неподатливи на асимилация заради силната си групова идентичност.

Втора алтернатива: Превръщане в своеобразен музей на открито, запазване на старите обичаи и разговорни езици като обект на преклонение и като символи или като lieux de mémoire, но използване на езика на държавата за всекидневна комуникация в публичната сфера. Тази алтернатива никога не е била приложена за постоянно. Келтския лингвистичен проект в Ирландия не е алтернатива, а допълнителен аргумент на ирландското национално движение.

Третата алтернатива, която несъмнено доминира: развиване и модернизиране на езика или конструиране на нов език, използван за книгопечатане, основан на диалекти като средство за формиране на пълноценна нация.С други думи, това означава трансформиране от етническа група към пълноценна нация, т.е. избор на алтернативата на националните движения. Единствено при тази трета възможност въпросът „Защо те започнаха?” има смисъл.

Въпреки че преходните случаи, промените и колебанията между различните общности са доста чести, допускам че вариантът „музей на открито” се среща най-често при малките малцинства сред просветените учени от Хабсбургската монархия (с изключение на унгарците) и при прибалтийските народи. Несъмнено това е възможност, която не мотивира никого за започване на национално движение.

За започването му са необходими някои промени в очакванията по посока на третата възможност – изграждане на пълноценна нация. При условията на ранна фаза А (през ХVІІІ в.) такъв е случаят с появата на второ поколение просветени патриоти. При условията на късно начало на фаза А (т.е. след 1820 г.), изглежда, че третата, националната алтернатива е доста силна, може би преди всичко при учени от първото поколение. В този случай важна роля играят както културното преобразуване, изгряло от вече започналите национални движения, така и влиянието на Романтизма. В резултат научните изследвания често са à la thèse, т.е. научното описание на основните черти на бъдещата нация вече са повлияни от предварителните убеждения или мечтания на учения. Качеството на научните резултати е ниско, въздействието на фаза А е по-слабо, особено по отношение на ключовия въпрос за кодифицирането на националния език. Известни са подобни случаи, главно при националните движения в Османската империя. Така например, когато дефинират южнославянската нация с провалилата се конструкция за илирийската нация, националните движения получават противоречиви резултати, които имат трагични последствия. Както сръбската, така и хърватската нация се определят при тяхната припокриваща се форма не на основата на предварителни научни изследвания, а на академични дебати от времето на националната пропаганда. Припокриващите се българска, македонска и дори гръцка идентичност също принадлежат към тази категория. Това може би все пак е по-скоро балканска особеност, отколкото европейско правило.

Балканите са единственият макрорегион в Европа, по отношение на който предишните ми разсъждения за трите възможности пред фаза А не съответстват на реалността. При условията на потисническата османска власт много от действията по време на фаза А се различават от събитията във всички други европейски страни. Не оцеляват исторически земи с исторически граници. Опасността от асимилиране е по-слаба, отколкото другаде в Европа, с изключение на религиозното конвертиране…

Активистите рядко имат възможност да се опират на аргументи, свързани с исторически права и договори.И, най-важното, не съществува автентична традиция на просвещение и рационализъм. Понятието „нация” изглежда като внесено от Европа. Струва ми се, че в Османската империя решението да се изследва народността, историята и т.н. вече включва някаква форма на визия за национално освобождение. Ако терминът „отцепническо” (secessionist) национално движение някъде отговаря на реалността, то това е на Балканите – въздържам се да го използвам за други региони. По тази причина няма смисъл да се пита защо сръбските, гръцките или българските патриоти започват пропагандата в името на новата национална идентичност – те просто не разполагат с друга възможност.

Разсъжденията за особеностите на Балканите могат да послужат за основа за следваща диференциация на модела, с който се обяснява развитието, което води до започване на национална пропаганда (фаза В). Критерият, по който се разграничават различните специфични подтипове може да бъде структурата на националните искания в началото на националната пропаганда, т.е. споменатите разлики в разбирането за новата визия на бъдещата нация.

1. Национални движения с изградена или почти изградена структура и много ранна доминираща програма за държавност, която може да има различни варианти, които зависят от „изходното положение”:

1.1. Национални движения с предходна традиция на борба за еманципация и богати резултати от фаза А (унгарското, ирландското, отчасти норвежкото национално движение).

1.2. Национални движения със слаба фаза А и хлабави, припокриващи се национални наследства (Балканите).

2. Национални движения с предимно езикова и културна програма, които се развиват в условията на недоизградена социална структура, т.е., в някаква степен, без управляваща класа и образовани елити, като и в този случай има варианти, в зависимост от „изходната позиция”.

2.1. При условията на етническа общност (според разбиранията на Антъни Смит), обикновено с остатъци от бивша държавност или автономия и слаба писмена езикова традиция (чехи, хървати, финландци, уелсци, каталунци).

2.2. При условията на етнически групи, обикновено без предишна държавност и почти без писмени езици (естонци, латвийци, рутенци, словаци, словенци).
При първия тип в този модел борбата за политическа власт изглежда имплицитно присъства още при решението за започване на национална пропаганда. Това разбира се е само предположение, което трябва да се докаже. От друга страна, корелацията между политическата програма на изградената социална структура - наличието на икономически и академични елити е предварително условие за насочено към държавност национално движение.

За да избегна впечатлението, че пропускам важни европейски национални движения, ще спомена накратко „обединителния национализъм” (unification nationalism), според термина на Джон Бройли, т.е. три национални движения, чиито искания са насочени към само една цел – политическо обединение (държавност) на различни населения, които имат напълно изградена социална структура и стари традиции на национална култура: германците, италианците и за няколко десетилетия - поляците.

В заключение бих искал да добавя още някои разсъждения за просветените патриоти. Много автори, особено тези, които използват термина „национализъм” като модел, който обяснява всичко, разглеждат историческите изследвания от времето на фаза А в наивно телеологически дух: сякаш трябва да интерпретираме техните ерудитски занимания като осъзнато начало на една дълга развойна линия от неизбежни събития, която завършва с появата на национална държава през ХХ век. С други думи, допускаме, че просветените патриоти сякаш са планирали конструирането на модерна нация и нейния път към държавността. Може би някои от тези просветени учени са имали визия за бъдещата национална слава на своите етнически общности, но това ще да е била една нереалистична визия за възстановяване на стари средновековни държави, разглеждани като „свои” национални държави (най-често това се наблюдава при унгарците и гърците). По правило повечето просветени патриоти се стремят просто към подобряване на условията на живот на своите земи и тяхното население, както в материален, така и в духовен план. И, въпреки че назовават своята етническа общност „нация”, сред тях няма консенсус за значението на този термин. Моята задача тук не е да анализирам различните им интерпретации, но предполагам, че обикновено те не влагат в този термин смисъла на модерна гражданска нация.

Тяхното решение да започнат да търсят своята идентичност, тяхната визия за бъдещата нация не е резултат от някаква „представа за национализма”, а трябва да бъдат разглеждани в контекста на значимите социални, икономически и културни промени, наричани обикновено „модернизация”. Разглеждани в контекста на тези комплексни процеси, просвещенските изследвания (както и първите опити да се пише на новите национални езици) изглеждат, поне в началото, доста маргинална дейност, която засяга само една съвсем тясна социална страта. Но последствията…

Първоначалните просвещенски представи за родина в Централна и Източна Европа поставят на първо място езиковите различия при определянето на идентичността. Учените са убедени, че техен дълг е да бъдат полезни за своите страни, и дори когато назовават тези страни, тези земи с имената, които по-късно ще носят модерните нации, културната реалност по тяхно време е различна. Финландските патриоти, които говорят шведски, в началото не очакват и не предвиждат по-късното разграничаване на свекомани и финомани (svekomans and fennomans), патриотите в Бохемия не очакват настъпилото по-късно, през 1848 г. разграничаване на идентичностите в зависимост от използването на германски или чешки език.

С напредването на просвещенските изследвания се засилва значението на говоримите езици (диалекти) а след това – и на книжовните езици и на необходимостта от кодифицирането им. Би било много интересно да се проучи какъв смисъл се влага в понятията „език” и „диалект”. В един момент се стига до убеждението, че общият книжовен език ще стане основният белег на нацията, а може би дори и израз на нейната душа. Затова и усилията да се кодифицира „националният език” става същностен елемент на новата идентичност от времето на фаза В. Единствено в рамките на националната пропаганда терминът „нация” започва да назовава основна ценност, а свързаните с нацията „интереси” – основна движеща сила на социалната и културната принадлежност. В този смисъл „национализмът” е инструмент и продукт, а не основна сила на националната пропаганда.

Ако разглеждаме прехода от традиционните стари режими към модерни, граждански, капиталистически общества като необратим процес, и ако забелязваме здравата връзка между формирането на нациите и модернизацията, бихме могли да се запитаме за възможни алтернативи на националното формиране. Можем ли да си представим общности, организирани около други оси, различни от националната? Естествено е, че можем да си представим алтернативни конструкции, неотговарящ на фактите модел на развитие на някакви квазинационални общности, появили се в Европа, без да прибягват до идеята за нацията с нейните исторически прояви и конотации. Не съм сигурен дали подобни общности, които не биха намирали подкрепа в Просвещението и Романтизма, биха били основани на хуманистичните традиции и принципите на солидарността и отговорността.

Националните движения възникват именно от решението, че необходимостта от нова солидарност и нова ценностна система в модернизиращото се общество трябва да бъде концептуализирана. Идентифицирането с новия тип общност не просто включва патриотичните хуманистични ценности от епохата на Просвещението, то се основава на тях. В името на тези ценности активистите на националното движение съзнателно разработват визия за бъдещата модерна нация. Тя трябва да си изгради всички атрибути на вече съществуващите нации. Тази визия не съществува като проект преди началото на движението, т.е. тя не е предварително съзнателно съобразена с целите на един абстрактен „национализъм”. Точно обратното, съществуващата по-рано дума „нация” бива използвана като означение за тези нови представи за модерна общност.

Всички усилия, от научните изследвания до решенията за изковаване на нова идентичност, са замисляни и осъществявани за да реализират престижните мечти и проекти на патриотичните активисти. Основните фигури в националните движения не са водени от възможността за финансова изгода или достигане до важни позиции в политическия живот и администрацията. Тяхната мотивация в повечето случаи не се свързва с властта, а с престижа. По-рано или по-късно, с първите успехи на националните движения и с навлизането в сферата на властта и политиката тази безкористна отдаденост на националната кауза постепенно се променя. Но това е друга глава от нашата история.

Разгърналата се борба за политическа власт, придружена от егоизъм и засилващ се национализъм от времето на масовите движения засенчват хуманитарните принципи на равенство на гражданите, национална солидарност и отговорност, които идват както от Просвещението, така и от романтизма. Но, все пак, тези принципи оцеляват до наши дни, поне като наследство, като спомен, като lieux de mémoire.

Превод Николай Аретов

Източник http://spinnet.humanities.uva.nl/images/2011-08/hroch-spin-lecture_-2010.pdf