Розия Самуилова

Израснах в среда (майка българка, баща албанец, съседи българи и евреи), в която взаимоотношенията се градяха върху елементарния възглед, че най-съществена е принадлежността ни към човешкия род, че отликите помежду ни, независимо от тяхното естество, само привнасят цвят, аромат и чар към неповторимостта, към уникалността на индивида. Колкото повече навлизах в обществения живот обаче, толкова по-често откривах, че „тривиалният" ми възглед, ценностите, в които съм била възпитавана, се сблъскват с друго, къде по-широко застъпено схващане. Щом си, видите ли, малцинство, мнозинството „по право" те отпраща не в страната, отдето си родом, дето живееш, учиш и се осъществяваш, сиреч - родината ти или земята на твоето рождение, а в страната на другостта. Съзнателно или подсъзнателно, директно или индиректно мнозинството не приема другостта на малцинството като равнопоставена на собствената си другост. И ти, представителят на която и да е малцинствена различност, си принуден да полагаш доста усилия в повече, за да се утвърдиш в социален, професионален и пр. план, принуден си (понеже, видите ли, си белязан и уязвим) да доказваш лоялността си към мнозинството, лишено априори от твоя „недъг". За радост животът ни среща и с представители на мнозинството, за които най-съществена е личностната изява, които с широтата на своите възгледи те карат да забравяш споделеното дотук. Търся общуване с такива човеци, търся го и в света на духовното, а когато се е налагало да дефинирам своята идентичност, се осланям, колкото и да изглежда романтично, на Екзюпери: „Защо да се ненавиждаме? Ние сме сдружени, понесени от една и съща планета, екипаж на един и същ кораб."

Всеки подарен миг живот разбърква установената до преди него йерархия на идентичностите в една игра на закономерности и случайности, подтиквана единствено от еднопосочността на напредващото време...

Маркирам: детството с многобройните гостувания на „роднини от чужбина", ученичеството ми в българска среда, твърде ранното поемане на домакинските отговорности и грижи за болен родител, новото ми семейство (съпруг с майка българка и баща евреин), раждането на сина ми (как ли пък да ви изчисля неговата етническа принадлежност?), приятелският и професионален кръг, приобщаването към света на литературата, изобразителното изкуство и музиката, откъсването на сина ми от „родното огнище" и реализацията му далеч от нас, диспропорциите в глобалната обществена уредба, расовото и етническото високомерие (без значение дали е на мнозинството или на малцинството), войните, запознаването ми с различните религии, озлоблението към себеподобния, породено от ниското качество на живот, любопитството ми към възникването, развитието и изчезването на велики цивилизации. Разходка из улиците на Толедо, например, ме прави по-голям гражданин и на България, и на света, от разходка сред унифицираните градчета с „модерна архитектура".

Съществува една-единствена, според мен, градация на възприятията за принадлежност (и тази градация, в зависимост от случая, се ползва във възходящия й или в низходящия й варианти):
Уютът на родния дом - уютът на родното място - уютът на родната страна - уютът на родния континент - уютът на родната планета...
Както и същото, прочетено в обратен ред.
А в личен план добавям само част от образите и сюжетите, с които се идентифицирам: очертанията на Витоша, мирисът на Черно море, уханието на моя дом, образите от картините на Модиляни, Фрида Кало, Моне, Дали, Златю Бояджиев...; творчеството на Емили Дикинсън, Маркес, Доктороу, Блейк, Фернандо Песоа, Куприн, Чехов, Достоевски, Марина Цветаева, Оскар Уайлд, Робърт Пен Уорън, Блаватская, Унамуно...
За връзката между музикалните ми предпочитания и Аз-а: от „Я кажи ми, облаче ле бяло" и „Притури се планината" до „Черный ворон" и „Another brick in the wall", от Албинони и Карл Орф до Брегович и Вангелис, от Сачмо и Рей Чарлз до Окуджава и циганските романси, от Джанис Джоплин и Джо Кокър до Ениа и Сезария Евора... Не се наемам да установявам сложните им конвенции с моята идентичност.

Няма да изреждам - всяка вълнуваща творба е разказ за (поне) духовното разбиване на някаква стена (черупка, клетка, граница) и отразява колизията между волния човешки дух и закрепостения човек в калъф.

В личен план, не скривам, случвало се е да ми попречи. Но пък ми помага заръката на Кубрат, пресътворена с удивително сходство и от Чосър: „Във снопа само пръчките са здрави!"

Нищо екстраординерно. Вероятно в неизследваните кътчета на земята все още биха могли да се срещнат представители на относително чист етнос. Но тук, на Балканите - този кръстопът на народите? Кой би могъл да твърди, че е чист българин (албанец, македонец, турчин, грък...) Тайната на „най-чистият цвят" - белият - е в това: той заблестява благодарение на черната капка, добавяна към него още от първомайсторите на живописта. Пък и хайде сега - твърди ли някой, че е чист каскадьор, чист пациент, чист астронавт, чист тинейджър, чист ходжа?

Един анекдотичен щрих към темата за „чистотата на произхода", заимстван от сатиричните миниатюри на Виктор Самуилов - представете си табела пред касата на нашенска къпалня: „За чисти българи - с намаление!"

2005