Потиснатите гласове в българската словесност от ХІХ в.

Потиснатите гласове в българската словесност от ХІХ в.

НИКОЛАЙ АРЕТОВ

Свободата на словото и нейните ограничения представлява възел от проблеми, в който автоматизмът на общоприетия израз като че ли допълнително усложнява осмислянето му в исторически план. Очевидната патетична метафора „слово” има сакрализиращи конотации неусетно отпраща към говорене, което ще се опитам да избегна чрез друга очевидна метафора – „гласове”. Трудно е тази замяна да бъде прокарана последователно и затова опитът може да се надява на само частичен успех. Още по-трудно ми е да подредя мислите си около двата аспекта на ограниченията върху свободата на словото/гласовете – институционалния (цензурата) и социалния (неинституционалните ограничения).

Предварителни уговорки предполагат и въпросите, свързани с публичността. (Хабермас) Как тя е очертана, кои са възможните публики, до кои от тях гласовете реално искат да достигнат гласовете им. Един значим аспект от проблема особено по отношение на ХІХ в. (и по-рано) е, че по това време модерната публичност е в процес на формиране. Условията, в които това се осъществява, далеч не са уникални, но все пак са специфични. Държавата (Османската империя) първоначално няма, а след това е в началния период на формиране на модерна публичност.

Различните общности в нея, за които може да се каже, че частично се припокриват с миллетите, но поне от един момент нататък са повече от тях, изграждат свои публичности, които в някакъв смисъл и в различна степен са алтернативни спрямо изгражданата от държавата, а в някои случаи може да се допусне, че предхождат изгражданата от нея публичност. При всички случаи те са доста различни, разположени в спектъра от публичността около Вселенската патриаршия до различните емигрантски общности – гръцки, български, други.

С възникването на публичността, дори още с обръщането към по-широк кръг от възприематели, се появяват и йерархии на говоренето, привилегировани и потиснати гласове (дискурси). Всъщност дори могат да се потърсят няколко йерархия, които зависят от гледната точка, като в общия случай всеки дискурс (доколкото не проявява някакъв мазохизъм) открито или не толкова открито вижда себе си някъде в по-високите степени на йерархията. Йерархиите, разбира се, са динамични и зависят от обществото. Социалните и историческите процеси ги променят, могат дори да ги преобърнат, както става относително бързо след 1944, и сравнително по-бавно след 1878 г. Иманентните процесите в културата също имат отношение към динамиката на йерархиите в културата.

Сравнително рано се появяват и известни кръгове от хора, които участват в обществения дебат, но същевременно изграждат някакви свои частни общности, достъпът до които е затворен, а в някои случаи дори и възпрепятстван от тайни езици. Говоренето в тях съзнателно се поставя сами извън йерархията на дискурсите в цялостното общество. Напоследък М. Калинова заговори за „контра-дискурси”, които „удвояват и „ре-омагьосват” модерността още със самото ѝ зараждане”. Подобни явления са откривани в дейността на хора като Неофит Рилски, а по-късно революционерите последователно разгръщат подобен тип писане. Парадоксално на пръв поглед, подобни „контра-дискурси” едновременно се стремят и да скрият съдържанието на посланието, и да заявят за себе си и така да получат някакъв символен капитал.

Неинституционалните ограничения само частично се покриват с автоцензурата. Много често авторите се въздържат да кажат нещо, което не е формално забранено и не предполага последваща репресия, но знаят или предполагат, че няма да се приеме добре от публиката. (От публиката не само и не непременно от официалните институции, които може да не го забележат.) В едни случаи потенциалните автори си замълчават (това е нещо като автоцензура), в други случаи се опитват да го кажат, но медиите го отхвърлят, в трети случаи неприемливото мнение все пак достига до медиите и поражда възражения, в четвърти – то бива отхвърлено чрез различни форми на игнориране. 2 Пò в страни стоят съзнателните провокации, при които се казва нещо неприемливо, точно защото е неприемливо, като осъзнатата или неосъзната цел е да се привлече вниманието към говорещата персона.

Един възможен подход към проблематиката, свързана с доминиращите и потиснатите гласове, може да тръгне от много коментирания в постколониалната критика въпрос, поставен от Гаятри Спивак: Могат ли подчинените да говорят? Струва ми се, че можем да се опитаме да го конкретизираме и да го насочим към българската словесност, а и по общо – към Балканите, и да се запитаме: Кои са „подчинените” тук, има ли „непредставени групи”, „потиснати гласове”. Лесният отговор е – религиозните, етническите и сексуалните малцинства и жените. Още по-лесният и доста прибързан отговор е – християнските етноси и култури са „непредставените групи” и „потиснатите гласове” в Османската империя. Освен прибързан, този отговор е и доста съмнителен или поне предполага множество уточнения. Системата на миллетите дава някаква форма на представеност на християните, а и османците, за разлика например от британците, не налагат своята култура чрез въвеждането на своята образователна система в своите владения. (По отношение и на образованието, и на религията умишлено не споменавам Руската империя, за да избегна многобройните уточнения, които биха се наложили.) Независимо от споровете, които обграждат този въпрос, очевидно е, че и доминиращата в империята религия (ислямът) не е налагана така последователно и неотстъпчиво, както правят католическите империи.

Специфичен проблем представляват културите на неправославните християнски общности в Османската империя, а и след нея. Дали и доколко те могат да се разглеждат като „непредставени”? Може би в някаква степен те са „потиснати”, но „непредставени” – едва ли, при подкрепата, която получават от влиятелни в империята външни сили.

Всъщност етническите и религиозните общности формират отделни сфери на публичност, които са доста категорично разделени, поне по отношение на множество въпроси. И това, което е недопустимо за една от тях, може да е задължително за друга. Например преклонението пред символите на една религия (християнство, ислям) е задължително за нейната общност и най-малкото неприемливо за другите. Тук се намесва и т.н. нарцисизъм на малките разлики (Фройд), според който конфесионалните различия (православни – католици – протестанти) пораждат не по-малко по-остри дебати от религиозните (християнство – ислям). От друга страна, в някакъв момент общностите оформят вътрешни сфери, подчинени на различни правила на допустимост. Това, което е допустимо в сферата на религиозния дискурс, понякога може да е нежелано в светския. И накрая, поне от един момент нататък, различните общности все пак частично се припокриват в някаква споделена сфера на публичност.

Забелязването на наличието на потиснати или поне по-слабо представени гласове в българското общество преди 1878 г. припомня очевидната и отдавна известна сложност на обществения дебат по това време, която понякога днес удобно е премълчавана не само в публицистиката, но и в изследователски текстове, в които се говори на едро за желанията, стремежите, борбата на българите, на (целия) български народ. В този смисъл формули като „държавност преди държавата” (Здравка Константинова) също трябва да бъдат използвани внимателно и с уговорки. Държавата и нейната идеология също е динамична, но синхронно погледнато, тя винаги е монолитна, нещо, което едва ли може да се каже за медиите, не само преди Освобождението.

Цензурата е стара институция, която под някаква форма съществува и през Средновековието, а в зората на новите времена постепенно се официализира, регламентира и бюрократизира. Както е известно, тя бива два вида – предварителна и последваща, като последващата е по-старата и по-размитата форма, докато предварителната предполага някакви структури, които редовно се занимават с подобна дейност. В най-общи линии наличието и функционирането на цензура върху българската книжнина през всички периоди от съществуването ѝ изглежда сравнително ясен проблем, въпреки че важни детайли липсват или са премълчавани, ако не са и съзнателно игнорирани. Да припомня някои от тях от ХІХ в.:

Българската книжнина през ХІХ фактически е подложена на няколко цензури – Патриаршеската, османската и руската (в по-малка степен и в Дунавските княжества и другаде).

Патриаршеската по замисъл е насочена към църковната литература и може да се обръща за съдействие към светската (османска) власт. През 90-те години на XVIII век вече съществува нов индекс на забранените книги, включващ трудовете на дейците на европейското просвещение и на техните гръцки последователи 3, като емблематичния „враг” е Волтер. Патриаршеската цензура всъщност е насочена преди всичко към книжнината на гръцки език и влиза в остър конфликт с кръговете в гръцкото общество, свързани с Просвещението. Известни са случаи на аферосване на дейци на Гръцкото просвещение, като изворите свидетелстват, че от страна на църквата е набелязано и физическото премахване на някои от тях. 4

Патриаршията въвеждане „имприматур”, специално разрешение за отпечатването на дадена книга. Първото известно подобно разрешение е от 1787 г. А от 1798 г. съществува специална комисия, която е натоварена със задачата да контролира верността към православието на книгите под печат. През същата 1798 г. излиза и трудът на приближеният до Патриаршията духовник Атанасиос Париос, който настоява, че книгите на „философите” трябва да бъдат заклеймявани и изгаряни. На практика Цариградската патриаршия разполага с целия апарат, чрез който може да упражнява цензура върху печатната продукция на православното си паство 5 в Османската империя. Документирани са и опитите ѝ да влияе върху Църквата на княжество Сърбия и други православни страни. 6 Отдавна е известно, но публицистиката и немалко патриотични писания игнорират несъмнения факт, че гръцките просветители са не само жертви на патриаршеската цензура, но и учители и съюзници на поне част от българските възрожденци. В този смисъл, а и не само в него, опозициите българи – гърци и цензори – цензурирани не се покриват.

Другият важен обект, към който е насочена патриаршеската цензура, е протестантската книжнина и книжнината, възприемана като протестантска. По този показател под ударите ѝ, малко парадоксално, попадат и новобългарските преводи на Библията. Вероятно най-значителният сблъсък на патриаршеската цензура с българската книжнина са действията ѝ срещу публикуването и разпространяването на повечето от първите преводи на Новия завет. 7 Такава е съдбата на „Новый Завет Господа нашего Иисуса Христа. Сега ново преведенный от славенский на болгарский язык от Неофита, иеромонаха Рылца” (1840).

Парадоксално днес изглежда, че това издание всъщност е подготвено по инициатива на Търновския митрополит Иларион (1821-1827; 1830-1838), който е посредник между представителя на библейското общество Бенджаним Баркър и българския книжовник. Иларион Търновски (Критски) е крайно интересна личност, представена полярно от съвременниците, а и от историците. Той е човекът, обвинен в унищожаването на българските книги от библиотеката на Търновската митрополия. 8 От друга страна, самият той е преводач на Библията на новогръцки по поръчение на Британското библейско общество, което му възлага и превода на славянски. Според Илиу 9 още около 1820 г. на Иларион (тогава той е „Синайски”) се приписва централна роля в цензурирането на гръцката книжнина, изгаряне на радикална просвещенска брошура, намерение за физическа разправа с противници на Патриаршията и на първо място - с Адаматиос Кораис и хората от неговия кръг, между които е и Никола Пиколо - един от основните противници на Иларион.

Османската държава всъщност по-късно се насочва към пряк контрол на книгите и печата. Извън религиозните въпроси, свързани с исляма, които имат слабо отношение към православните поданици на империята, за нея важни са противодържавните издания и тя има властта да ги санкционира. Това е и най-познатата част от сблъсъците на предосвобожденската българска книжнина с цензурата – исканията (и отказите) за създаване на печатници и издаване на вестници и списания, спиране на издания и хвърляне на редакторите или издателите им в затвора.

Османският закон за печата, въведен през 1864 г., изисква всяко издание да има свое отговорно лице, което да депозира в Управлението на печата по един екземпляр от всеки брой на вестника или списанието. За нарушаването на „добрите нрави”, включващо обидите срещу лица и институции са предвидени и реално се налагат строги глоби и дори затвор, а вестникарят е задължен да отпечата присъдата в своя си вестник. За разликата при действието на цензурата при образованието и печата Десислава Лилова посочва един интересен парадокс, който всъщност отличава тогавашната практика от модерната. Докато контролът върху печата е систематичен и строг, образованието на християните фактически е оставено извън контрола на държавата. 10 Днес като че ли се наблюдава обратната ситуация – общественото внимание и държавните органи са фокусирани върху учебниците и промените в учебните програми, които дават поводи за не винаги безкористни и компетентни публицистични изблици в медиите.

Мемоарите и други източници от епохата предлагат много свидетелства за подобни действия, които са добре известни и охотно цитирани от изследователите. Панайот Типографов например си спомня:

След Пруско-френската война в 1871 г. П. Р. Славейков бе заподозрян от турската власт за съучастник в Букурещкия революционен комитет, печатницата му бе затворена и запечатана от турската власт и всички негови архиви и кореспонденция, и други книги бяха отнесени с чували в турската правителствена цензура, както и самият него (П. Р. Славейков), така и назе, 7-8 работника словослагатели от печатницата му, заедно с неговия син Рача и прислужницата му Катерина Стойова, търновчанка, ни отведоха в полицията (Паша-Капусу) и арестуваха, гдето престояхме около десетина дни и ни освободиха всички след няколко разпитвания и по нямане на улики за престъпление или за участие в комитетски работи в Букурещкия революционен комитет, пуснаха ни. 11

Не липсват и комични случаи като познатото от спомените на Й. Груев обявяване на Пушкин за опасен автор заради името му, превеждано като „Тюфекчи” 12.
Българи също участват в османската цензура (Иларион Макариополски 13, Никола Михайловски, Никола Генович, Драган Цанков) и обикновено по-късните историци и публицисти ги заклеймяват като предатели или премълчават тази им дейност. Съществуват и примери, документирани в мемоари, при които българи в османската цензура тенденциозно спират гръцки книги, като по този начин смятат, че „си връщат” на традиционно вижданите като врагове гърци.
Забавни са и случаите с надхитряванията на цензурата и по-общо – на властта. Най-познатия пример е свързан с песента, която се пее в края на театралното представление в „Под игото”. „Пламни, пламна ти в нас, любов гореща, противу турци да стоим насреща!” от Чинтуловата песен „Къде си, вярна ти любов народна” е преведена на бея от Дамянча Григорът по специфичен начин:

Песента, според Дамянча [Григорът], изражавала сърдечната любов на графа към графинята. Графът ѝ казва: „Обичам те сто пъти повече сега”; а тя му казва: „Обичам те хилядо пъти”. Той казва, че ще издигне черкова, дето е била пещерата, за спомен, а тя му казва, че ще си продаде всичките ялмази, за да раздаде милостиня на сиромасите, и ще направи сто чешми от мрамор.
- Че много чешми, по-добре да направи и мостове за хаир - пресече го беят.
- Чешми, че в Немско водата е малко, та пият повече бира хората - отговори Григорът.
(„Под игото”, Гл. XVII. „Представлението”)

Историята на руската цензура 14 е интересен проблем, който има отношение и към българската книжнина. Първият известен руски списък на забранените книги е от ХІ в. При Петър І вече има и светска цензура, при Екатерина ІІ е изградена официална институция и е въведена професия „цензор”. Светият синод и Академията на науките следят за неподходящи текстове, като, както и при гърците, Френската революция води до затягане на контрола. Той бива възложени и на Министерството на вътрешните работи и на Министерството на просвещението.

От една страна Русия активно подпомага публикуването на български книги и периодични издания, както и разпространението на руски книги сред българите, но, от друга, нерядко се намесва превантивно и не допуска български издания, които ѝ изглеждат подозрителни. Известно е, че въпреки относително продължителния и относително благоприятен престой на в Русия (1858-1860, 1866) Раковски не успява да започне свой вестник и публикува там само „Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бития, язика, народопоклонения, славнаго ни прошествия” (Чяст първа, Одеса, 1859).

Интересен случай предлага две публикации на Христо К. Даскалов – човек, който в никакъв случай не е опозиционно настроен спрямо руските власти. През 1858 и 1859 г. той публикува на руски два текста, които стоят в основата на мита за изгорените български книги - „Возрождение болгар или реакция в Европейской Турции”, а след това и в „Открытия в Тернове, древней столице болгарской” 15. „Возрождение болгар...” предизвиква остра реакция. След жалба на патриарха оберпрокураторът на Св. Синод граф А. П. Толстой определя публикациите на българина като „ожесточение и клевета” и изисква от „Русская беседа” и „Русский вестник” (публикувал „Турецкие дела” - друга статия на Хр. Даскалов) да обнародват опровержения. В отговор двете издания пращат „Обяснителна записка” до московската цензура. Статиите на Даскалов дават повод Министерството на просветата да изпрати циркулярно писмо до цензурните комитети, в което да напомни, че всички съчинения по религиозни проблеми и за положението на православните трябва да се пращат за проверка в Духовната цензура. 16 Едва ли някаква канонична неточност може да е предизвикала тези реакции. Нито пък в писанията на българина има нещо антируско - напротив. По-скоро цензурата е усетила политическата тенденция, които не съответстват на руската политика за запазване на целостта на Вселенската патриаршия.

За един друг любопитен случай на руска цензурна намеса от малко по-ново време съобщава накратко Г. Цанев. Руски архив пази свидетелство за съкращения върху стихосбирката „Под чуждо небе” (с. 14 и 15, стихотворението „Чест, правда и свобода”) на Иван Вазов; документът е от 1894 г., а съобщението излиза през 1957 г. 17

Още през ХІХ в. съществува едно по-различно явление, което има допирни точки с цензурата - политиката на финансиращите структури, които могат да подкрепят или да отклонят някое начинание, някой издателски проект. Към тях, с още повече уговорки, могат да се добавят и предпочитанията на индивидуалните благодетели. Подобни структури не са много преди възникването на новата българска държава, но все пак съществуват и имат свои предпочитания и възражения. Такива са Одеско българско настоятелство, появило се през 1854 г. Книжовното дружество в Браила (от 1869), Печатарското дружество „Промишление” в Цариград 18 и други по-малки организации. Дейността им е преплетена с жестовете на индивидуалните благодетели. От друга страна, те не само подкрепят отделни издания, но и отклоняват предложенията за други. Известен е например отказът на одеските филантропи да финансират печатно издание на „История славянобългарска”.

През следващите периоди финансиращите институции се разнообразяват, в едни моменти те нарастват, в други – намаляват, като държавата през цялото време е основният спонсор, дефинира свои (национални) приоритети и се стреми да ги осъществява. Друг е въпросът, че нерядко субективни критерии и пристрастията на представящите държавата на различни нива играят немалка роля. И това се отнася както до публикуването на български издания в България, така и, дори в по-голяма степен, до подпомагането на преводите на български творби в чужбина.

Ако се опитам да обобщя предлаганата типология на потиснатите гласове в българската литература, вероятно ще установим, че ограниченията се налагат не само институционално (чрез цензурата), но и с различни механизми на социално отхвърляне. Парадоксалното е, че потиснатите гласове могат да идват и от групи, които имат добро място в социалната йерархия. Не толкова парадоксални се различните форми на игра с цензурата и опитите за надхитряването ѝ, а и за използването ѝ за някакви други цели, лични и не съвсем безкористни.

Бележки

1 Така през 1965 г. пред Института за литература акад. Михаил Арнаудов изказва желанието си да не бъде използван редактор за книгата му за Българското книжовно дружество. Цит. по Динеков, П. Дневници. (1933-1992). – Библиотека, ХХІІ, № 1, 2015, с. 212.

2 Пространната информация на Теодора Георгиева за конференцията „Свободата на словото и печата и нейните ограничения в България ХІХ – ХХ век” (СУ, 16 окт.) във в. „Култура” (бр. 37 и 39) предлага чудесна илюстрация за целенасочено игнориране на, да кажем, нехаресваните автори – единственият доклад, който не бе споменат, бе „Допустимо и нежелано: Потиснатите гласове в българската култура”.

3 Δημαράς, Κ. Θ. Νεοελληνικός Διαφωτισμός. Αθήνα, 1980, σ. 143, с. 163, 165, 450. Цит. по Данова, Н. По трудния път на модернизацията: бележки върху цензурата на Балканите през ХVІІІ-ХІХ век. - Историческо бъдеще, ХІV, 2010, 1–2, 81–105. Тук и библиография.

4 Данова, Н. Отново за “Оксидентализма” като образ на Другия. - Следва, 2007, бр. 17, 18-28.

5 Данова, Н. Книгата и движението на идеите на Балканите през ХVIII-ХIХ век. Наблюдения върху някои налагани ограничения. - Литературна мисъл, 1995-1996, 3, 85-99.

6 Данова, Н. По трудния път на модернизацията…

7 Вж. Clarke, J. Bible Societies. Americam Missionaries and the national Revival of Bulgaria. New York, 1971; Ваклинов, Сл. Библейското дело в България - история, традиции и значение. - http://www.pravoslavieto.com/bible/docs/prevodi/biblejskoto_delo_v_bg.h…; Донев, Д. Историята на българската Библия. - http://old.evangelskivestnik.net/statia.php?mysi"d=37

8 Вж. Аретов, Н. Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от ХVІІІ и ХІХ век. С.: Кралица Маб, 2006

9 Илиу, Ф. Предреволюционните кризи и Н. С. Пиколо. - Балканистика, № 3, 1989.

10 Вж. Лилова, Д. Възрожденските значения на националното име. София: Просвета, 2003.

11 Цит. по Минев, Д. Из живота на П. Р. Славейков в Цариград и Одрин. - Литературна мисъл, 1964, № 2.

12 Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, 1906, с. 41.

13 Вж. Цариградски вестник, Х, № 447, 5 септември 1859.

14 За нея има обширна литература. Вж. напр. Жирков, Геннадий. История цензуры в России XIX-XX века. Аспект-Пресс, 2001; Блюм, Арлен. Русские писатели о цензуре и цензорах. От Радищева до наших дней. 1790-1990. Полиграф, 2011.

15 Возрождение болгар или реакция в Европейской Турции - Русская беседа, 1858, № 10. (Текста вж. в Български автори в руския периодичен печат (1854-1844). Издирила и подготвила за печат Цв. Унджиева. С.: БАН, 1982, от където е цитиран надолу. По-рано той е публикуван в Духовна култура, 1929, № 41-42.). Открытия в Тернове, древней столице болгарской. Письмо к О. М. Бодянскому. - Чтения императорского Общества истории и древности российских, 1859, № 2. Второто му произведение е "брошурата", коментирана от Ю. Трифонов. Преданието за изгорената старобългарска библиотека в Търново. - Сп. БАН, № 14, Клон историко-филологически и философско-обществен № 8, 1917.

16 Вж. Л. И. Ровнякова. Борьба южных славян за свободу и русская периодическая печать. 50-70е годы ХIХ века. Ленинград, 1986, с. 59-60.

17 Цанев, Г. Иван Вазов под удара на руската царска цензура. – Литературна мисъл, № 6, 1957.

18 За него вж. Вж. Тилева, В. Българско печатарско дружество „Промишление“ в Цариград. 1870-1885. С.: НБКМ, 1985.