Култура и империализъм

Култура и империализъм

Едуард Саид
edward-said-smile-large.jpg

Едуард Саид

Бих искал да започна с един неоспорим факт, а именно, че през XIX в. невиждана дотогава сила, в сравнение с която мощта на Рим, Испания, Багдад или Константинопол в техния разцвет е далеч не толкова огромна, се съсредоточава във Великобритания и Франция, а по-късно и в други западни държави, най-вече САЩ. През този век, деветнадесети век, връхна точка достига т.нар. „възход на Запада“. Западната мощ позволява в края на XIX в. имперските метрополии да придобият и да натрупат територии и поданици в удивителен мащаб. През 1800 г. например западните сили претендират, че притежават петдесет и пет процента от земната повърхност, но всъщност имат приблизително тридесет и пет. Към 1878 г. обаче процентите, които им принадлежат, са шестдесет и седем, т.е. скоростта на увеличаване е 83 хил. кв. мили на година. Към 1914 годишната скорост на придобиване на територии от страна на Запада е достигнала изумителните 247 хил. кв. мили. Европа общо притежава около осемдесет и пет процента от земята под формата на колонии, протекторати, зависими територии, доминиони и държави от Британската общност на нациите, една от които, разбира се, е Канада. Нито една система от колонии в историята не е била толкова голяма, толкова тотално доминирана, толкова неравна по сила на западната метрополия. В резултат на това, казва Уилям Макнийл в книгата си „Преследването на сила“, „светът е обединен в едно единно цяло, както никога преди“.

В самата Европа в края на XIX в. почти няма житейска сфера, която да е останала недокосната от реалностите на империята. Икономиките са гладни за отвъдморските пазари, суровини, евтина работна ръка и доходоносна земя. Структурите, свързани с отбраната и външната политика, са все по-заети с това да поддържат обширни далечни територии и огромен брой подчинени народи.

Когато Западните сили не се състезават непосредствено и понякога безскрупулно помежду си за повече колонии – и е добре да си припомним, че великият шотландски историк, изследовател на империята В. Г. Киърнан казва, че всички модерни империи се имитират една друга – те работят здравата, за да организират, проучат, изследват и, разбира се, да управляват териториите под своя юрисдикция. От самото начало опитът на САЩ се базира върху идеята за империя. САЩ са основани като част от империя, държава, зависима от суверен, която ще се разширява демографски и териториално и ще се сдобива с повече мощ. Претенциите за северноамериканската територия се издигат и отстояват с удивителен успех. Местното население бива подчинено и избито и прогонено по най-различни начини. След това, през XIX в., когато американската република вече е по-зряла и по-влиятелна в северното полукълбо, някои далечни страни се набелязват като „жизненоважни за американските интереси” и като такива, които трябва да бъдат завладени със сила. Например Филипините, Карибите, Централна Америка, Варварския (Берберския) бряг на Северна Африка, части от Европа, Близкия изток, Виетнам и Корея.

Любопитно е обаче, че дискурсът, който отстоява изключителността на Америка, нейния алтруизъм и възможностите, които тя предлага, е толкова влиятелен, че империализъм в САЩ като дума или идеология се появява много рядко в трудове за културата, политиката и историята на Щатите, и то в по-ново време. Връзката между имперска политика и култура в Северна Америка и най-вече в САЩ обаче е изумително пряка. Американските нагласи към величието, йерархията на расите, опасностите, които другите революции крият – Американската революция се смята за уникална и някак неповторима никъде другаде по света – си остават константи, диктуват и прикриват реалностите на империята, докато апологетите на отвъдокеанските интереси на Америка настояват, че тя е невинна, прави добро, бори се за свобода. Пайл от романа на Греъм Грийн „Тихият американец“ (1951) е безмилостно точно превъплъщение на това културно образувание. И все пак за гражданите на Великобритания и Франция през XIX в., за разлика от гражданите на Америка, империята е главна тема на лишено от всякакъв срам културно внимание. Дори само Британска Индия и Френска Северна Африка играят огромна роля във въображението, икономиката, политическия живот и социалната тъкан на британското и френското общество. Когато споменем имена като Едмънд Бърк, Дьолакроа, Ръскин, Карлайл, Джеймс и Джон Стюарт Мил, Киплинг, Балзак, Нервал, Флобер или Конрад, ще картографираме само едно мъничко ъгълче от една много по-голяма реалност от тази, която дори съвкупността от техните огромни таланти покрива. Има учени, администратори, пътешественици, търговци, парламентаристи, романисти, теоретици, спекуланти, авантюристи, визионери, поети и всякакви видове аутсайдери и особняци в отдалечените краища на тези две имперски сили, всеки от тях допринася за формирането на колониална действителност, съществуваща в сърцевината на живота в метрополията.

В смисъла, в който ще го използвам – за мен не са толкова важни терминологичните уточнения – терминът „империализъм“ означава практиката, теорията и настроенията на доминиращ метрополия, който управлява далечна територия. „Колониализмът“, който почти винаги е последица от империализма, е заселването на далечна територия. Историкът Майкъл Дойл го представя по следния начин „Империя, това е връзка, формална или неформална, в която една държава контролира реалния политически суверенитет на друга политическа общност. Тя може да бъде постигната със сила, политическо сътрудничество, икономическа, социална или културна зависимост. Империализмът е просто процесът или политиката по установяване и поддържане на империя.“

В наши дни прекият колониализъм, например британският в Индия или френският в Алжир и Мароко, като цяло е приключил. Империализмът обаче се задържа там, където често се е проявявал като един вид обща културна сфера с нейните специфични политически, идеологически, икономически и социални практики. Мисълта ми е, че нито империализмът, нито колониализмът са прости действия на натрупване и придобиване. Въпросът не е просто в това да идеш някъде, да завземеш една територия и да останеш там. И двете практики са подкрепени и вероятно дори задвижени от впечатляващи културни образувания, които съдържат идеята, че определени народи и територии имат нужда от и молят да бъдат под нечие господство. Ако например погледнете какво се е писало за Индия в Англия от средата до края на XIX в., ще стигнете до заключението, че Индия съществува, за да бъде управлявана от Англия. Както Киплинг показва главно в своя роман „Ким“, но и в някои от разказите си, и както някои от персонажите му индийци казват, без англичаните, Индия ще изчезне. Просто няма да бъде същото място.

Така че тези народи и територии изискват както доминация, така и форми на познание, които са обвързани с нея. Речникът на класическата имперска култура от XIX в. на места като Англия и Франция изобилства от думи и идеи от рода на „по-низш“ или „раси поданици“. С представи за „подчинени народи“, „зависимост“, „експанзия“, „авторитет“. Някои идеи за културата са разяснени, затвърдени, разкритикувани или отхвърлени въз основа на имперския опит. Що се отнася до любопитната, a може би и допустима идея, разпространявана преди около сто години от английския историк Дж. Р. Сийли, че някои от отвъдморските империи на Европа първоначално биват придобити по случайност, тя, дори и с голяма доза въображение, не може да обясни тяхната противоречивост, постоянство и систематично придобиване и администрация, да не говорим за тяхното засилено управление и тотално присъствие. Както твърди Дейвид Лендис в своята книга „Освободения Прометей“, посветена на индустриалната експанзия на Европа в ранния XIX в., „решението на някои европейски сили да установят плантации, т.е. да се отнасят към колониите си като към непрекъснати предприятия, е, независимо от моралната страна на въпроса, навременна иновация“.

Превъзходството на Британската и Френската империя през XIX и по-голямата част от ХХ в. ни най-малко не засенчва изключителната съвременна експанзия на Испания, Португалия, Холандия, Белгия, Германия, Италия, Япония и, по различен начин, на Русия и САЩ. Русия обаче се сдобива с имперските си територии почти изцяло с присъединяване, т.е. като взема територии, които са на изток или юг от действителните ѝ граници. За разлика от Великобритания и Франция, които прескачат хиляди мили отвъд собствените си предели към други континенти, Русия поглъща всички земи или народи, намиращи се до нея, и така се придвижва все по на изток и юг. В случая на Великобритания и Франция обаче самата отдалеченост на привлекателните територии е свързана с по-далечни цели. Това е и основният проблем за мен, отчасти защото се интересувам от изследването на културните форми и емоционалните структури, които те пораждат, и отчасти защото светът на отвъдморското господство е този, в който израснах и в който продължаваме да живеем.

Статутът на Съветския съюз и САЩ на суперсили, на който те се радват малко по-малко от половин век, води началото си от много по-различни истории и имперски траектории от тези на Великобритания и Франция през XIX в. Има няколко разновидности на доминация и реакции към нея, но западната, заедно със съпротивата, която провокира, е отчасти предмет на моята лекция. При експанзията на великите Западни империи печалбата или надеждата за бъдеща печалба е очевидно изключително важна, както през вековете щедро свидетелства привлекателността на подправките, захарта, робите, каучука, памука, опиума, калая, златото и среброто. Също и инерцията – фактът, че щом си се установил там, трябва да останеш. Инвестирането във вече потръгнали предприятия. Традицията. И пазарът или институционалните сили, които поддържат предприятието.

Империализмът обаче не е само това. Съществува посвещаване на империализма, което е отвъд печалбата, посвещаване, което е в постоянно обращение и преобращение, и което, от една страна, позволява на порядъчни мъже и жени от Англия или Франция, от Лондон или Париж, да приемат идеята, че далечни територии и тяхното местно население трябва да бъдат подчинени и, от друга страна, зарежда енергията на метрополията, така че тези честни хора да могат да мислят за империята като за продължително, почти метафизично задължение да управляват подчинени, низши и не толкова напреднали народи. Не трябва да забравяме, и това е много важен аспект от моята теза, че във Великобритания и Франция почти никой не се противопоставя. Съществува нещо като потресаващо единодушие по въпроса за притежанието на империя.

През XIX в. има много малко домашна съпротива срещу имперската експанзия, въпреки че тези империи често биват основавани и поддържани при неблагоприятни и дори враждебни условия. Не само, че белите колонизатори срещат огромни трудности в дивите земи и пустош на Африка, „тъмния континент“, както е наричана тя през втората половина на XIX в., но винаги съществува и невероятно рискованото физическо несъответствие между малък брой европейци, много далеч от дома, и много по-голям брой местни на собствена територия. В Индия например през 1930-те, само 4000 британски държавни служители, подпомогнати от 60 000 войници и 90 000 цивилни, съумяват да удържат страна с население от 300 млн. Можем само да предполагаме каква воля, самоувереност, дори арогантност е нужна, за да се поддържа такова състояние на нещата. Както обаче може да се види в текстовете на романи като „Пътуване до Индия“ на Форстър или „Ким“ на Киплинг, тези настроения са поне толкова значими, колкото и броят хора в армията, държавната администрация или милионите лири стерлинги, които Англия извлича от Индия.

Имперското начинание зависи от идеята за притежаване на империя, както Джоузеф Конрад, изглежда, с такава сила е представил в „Сърцето на мрака“. Той казва, че разликата между нас в модерната епоха, модерните империалисти, и римляните е, че римляните нахлували просто заради плячката. Просто крадели. Ние обаче го правим, водени от идея. Той очевидно има предвид представата, например на французите и белгийците в Африка, че когато отиваш до тези континенти, ти не просто ограбваш местните от тяхната слонова кост, роби и т.н. Ти по някакъв начин ги облагородяваш. Напълно сериозен съм. Идеята на Френската империя е, че Франция има „mission civilisatrice“, че е там, за да цивилизова местните. Това е много мощна идея. Очевидно не много местни вярват в нея, но французите са убедени, че правят именно това.

Идеята за притежанието на империя е много важна и за мен това е основният момент. Всякакви видове подготовка за тази идея в рамките на една култура са осъществени и после, когато му дойде времето, империализмът се сдобива с някаква цялостност, набор от опит и осезаемо присъствие както на управляващ, така и на управлявани в рамките на тази култура.

Епохата на високия империализъм от XIX в. в много голяма степен приключи. След Втората световна война Франция и Великобритания се отказаха от най-великолепните си притежания, по-малките сили също се лишиха от далечните си доминиони. Ясно е, че тази епоха има своя идентичност – Ерик Хобсбом например, в третата книга от трилогията „Векът на революциите“, „Векът на капитала“ и „Векът на империята“, разглежда втората част от XIX в. Въпреки че епохата на империята очевидно има своя собствена идентичност, а историците я определят грубо между 1878 г. и до края на Втората световна война, значението на имперското минало не се побира напълно между тези две точки, а е и навлязло в живота на стотици милиони хора. Неговото съществуване като споделена памет в една високо конфликтна текстура от култура, идеология, памет и политика продължава да упражнява огромно влияние. Франц Фанон казва, че „Трябва категорично да отхвърлим ситуацията, на която западните страни искат да ни обрекат“. Той заявява това през 1961 г. „Колониализмът и империализмът не изплатиха дълга си, когато оттеглиха своите знамена и полицейски сили от нашите територии. Векове наред чуждите колонизатори са действали в недоразвития свят единствено и само като престъпници“. Едно правилно разбиране на империализма трябва да отчете и настоящето с неговата носталгия по империята, която все още се среща в трудовете на френските и английски историци, които например окайват деня, когато и идеята, според която е трябвало да се откажем от Индия или да се оттеглим от Алжир. Това все още го има. Все още ги има също гнева и възмущението, които споменът за империята провокира у онези, които са били управлявани, и които не виждат в нея нищо друго освен абсолютно бедствие за местното население.

Затова ние трябва да се вгледаме внимателно и цялостно в културата, която подхранва този сантимент, реалността, и най-вече въображението за империята. Трябва също да разберем и хегемонията на имперската идеология, която в края на XIX в. е станала неразделна част от културите, чиито други, не толкова осъдителни характеристики, все още възхваляваме.

Така стигам до настоящето. Империализмът всъщност не приключи, не се превърна изведнъж в минало, веднага щом деколонизацията задвижи разграждането на класическите империи. Наследство от връзки продължава да обединява страни като Алжир и Индия с Франция и Великобритания. Огромен брой ново население от бившите колониални територии – мюсюлмани, африканци и хора от Карибите – днес живее в метрополиите на Европа. Дори Италия, Германия и Скандинавия в наши дни трябва да се справят с тези размествания, които до голяма степен са резултат от империализма и колонизацията, както и от нарастващото европейско население. И още нещо – краят на Студената война и на Съветския съюз определено промени световната карта. Триумфът на САЩ като последната суперсила предполага нова мрежа от силови линии, които да структурират света. Те вече бяха започнали да кристализират през 60-те и 70-те.
Кои са характерните черти на ре-презентацията на старата имперска несправедливост, „упорството на стария режим“ според показателния израз на Арно Майер? Една от тях със сигурност е огромната икономическа пропаст между Севера и Юга, между бедните и богатите държави, чиято като цяло доста елементарна топография е най-пълно очертана от т. нар. „Доклад на Вили Бранд“ със заглавие „Север-Юг: Програма за оцеляване“, публикуван през 1980 г. Заключението, до което той достига, е облечено в езика на кризите и спешните случаи. Според него трябва да се вземат мерки за приоритетните нужди на най-бедните нации в южното полукълбо. Гладът трябва да бъде премахнат, печалбите от икономическата активност – засилени. Индустриалната дейност в северното полукълбо трябва да направи възможен естествения растеж на южните производствени центрове. Транснационалните корпорации трябва да бъдат ограничени. Глобалната монетарна система – реформирана. Развитието и финансите трябва да бъдат променени, за да се елиминира т. нар. „капан на дълга“. Неразрешеният проблем, както го нарича докладът, е „споделянето на властта“, т.е. предоставянето на южните страни на по-големи права при вземане на решения в монетарните и финансовите институции.

Трудно е да не се съгласим с диагнозата от доклада на Вили Бранд, която вдъхва дори по-голямо доверие, благодарение на балансирания си тон, тихата картина на безгранична ненаситност, алчност и безнравственост на Севера, която изобразява, както и с препоръките си. Как обаче ще настъпят промените? Следвоенната класификация на всички нации в три свята – Първи свят, Втори свят и Трети свят –изкована от един френски журналист през 50-те, до голяма степен вече е изоставена. Вили Бранд и неговите колеги имплицитно признават, че Обединените нации – по принцип достойна за възхищение организация – не са адекватни. Дори и днес изглеждат неадекватни спрямо неизброимите регионални и глобални конфликти, които възникват все по-често – в Югославия ООН са безсилни, най-вече заради волята на т. нар. постоянни членки на Съвета за сигурност, главна роля сред които играе САЩ.

С изключение на работата на малки групи (например Проектът за моделите на световния ред), глобалното мислене има склонност да възпроизвежда суперили, Студената война, старите регионални, идеологически или етнически борби. Югославия е съвършеният пример за това. Тази склонност е дори и по-опасна в ядрената и постядрената епоха, както потвърждават югославските ужаси. Силните най-вероятно ще станат по-силни и богати, а слабите – по-безсилни и бедни. Африка, разбира се, е живо доказателство за това. Пропастта между Севера и Юга надхвърля предишните различия между социалистически и капиталистически режими, които поне в Европа вече не са толкова значими. Ноам Чомски обобщава, че през 80-те „конфликтът Север-Юг няма да се уталожи“. Мисля, че това важи и за 90-те. „Ще трябва да бъдат сътворени нови форми на доминация, за да се гарантира, че привилегировани сегменти на западното индустриално общество ще запазят съществен контрол върху глобалните ресурси, човешки и материални, и ще спечелят непропорционално от този контрол. Следователно не е изненадващо, че идеологическото преустройството в САЩ“ – а аз бих казал особено след Студената война – „намира отзвук из целия индустриален свят. За западната идеологическа система обаче е абсолютно необходимо да се установи непреодолима пропаст между цивилизования Запад с неговата традиционна преданост на човешкото достойнство, свобода и себеопределяне, и варварската бруталност на онези, които поради някаква причина, вероятно дефектни гени, не съумяват да оценят дълбочината на тази историческа отдаденост, както азиатските войни на Америка например много добре разкриват“. Мисля, че като цяло Чомски има право, като измества вниманието си от дилемата Север-Юг към темата за американското и западното надмощие. Въпреки спада на американската икономическа мощ и урбанистичната икономическа и културна криза в САЩ например, мисля, че голяма част от течащата напоследък там дискусия за „канона“ и това какво е западна литература, е свързана с преустройството на идеологията. Отслабването на американската мощ и тези разнообразни кризи в Щатите, възходът на държавите от азиатско-тихоокеанския регион като Тайван и Япония и объркването на многополюсния свят, са заглушили гръмогласието от времето на Рейгън и Буш. На първо място, това подчертава непрекъснатата идеологическа нужда надмощието да бъде консолидирано и оправдавано от културна гледна точка, както е било на Запад от XIX в. и дори по-рано. Второ, точно подхваща темата, основавана на повтарящи се проекции и теоретизации на американската мощ. Тема, която често изразява по един много несигурен и следователно преувеличен начин това, че днес живеем в период на американско господство.

Изследванията от последните десетина години върху най-известните личности от средата на американския ХХ век предлагат примери, които илюстрират какво имам предвид. Да вземем случая на Уолтър Липман, най-известния политически коментатор и журналист през тези години. Той въплъщава възгледа за американското първенство и е най-уважаваният и влиятелен журналист на века. Това, което прави кариерата му изключителна, не е, че репортажите или прогнозите му за световните събития са точни или особено прозорливи; не са. По-скоро е това, че от позицията на вътрешен човек, т.е. на човек, който винаги е бил близо до властта и се е стремял да говори сякаш е вътрешен, той обсъжда американската глобална доминация, без да я оспорва, с изключение само на Виетнам, когато не е съгласен с Линдън Джонсън. Вижда ролята си на политически коментатор в това да помага на сънародниците си „да се приспособят към реалността“ – реалността на безспорната американска доминация в света, която той прави по-приемлива, като подчертава нейния морализъм, реализъм и алтруизъм и виртуозно съумява да не се отдалечава твърде много от водещите тенденции на държавната политика.

Тезата ми е, че американската власт в света наистина не зависи само от суровата военна мощ на САЩ, довела до кризите в здравеопазването, икономиката, университетската система и пр., които заливат страната. В страната все още е налице много силен идеологически и културен консенсус, според който, както се вижда от кариерите на хора като Липман, Америка трябва да изпълнява ролята на световен лидер. Подобен възглед се съдържа и във влиятелното творчество на Джордж Кенан. Той разработва стратегията на сдържането, която задава основната линия в американската политика през голямата част от периода на Студената война. Кенан вярва, че страната му е пазителка на западната цивилизация. Според него подобно предопределение не изисква да се полагат специални усилия САЩ да печелят симпатиите на неевропейския свят. Нарича това „ротариански идеализъм“, който обаче зависи от, както той се изразява, „ясните възгледи за властта“. Тъй като след края на класическите империи никой от бившите колониални народи или държави няма необходимите средства да се противопостави на военната и икономическата мощ на САЩ, той препоръчва политиката на сдържане. И все пак, в меморандум от 1948 г. до екипа на Държавния департамент на САЩ, отговорен за планирането на политики, той одобрява повторното колонизиране на Африка. На друго място, през 1971 г., той изразява одобрението си и на апартейда в Южна Африка. Не подкрепя насилническите му страни, но смята, че сама по себе си идеята е добра. Въпреки че осъжда американската намеса във Виетнам, Кенан като цяло поддържа това, която нарича „чисто американски вид неформална имперска система“. Няма съмнение, че в мислите му Европа и Америка имат уникалната привилегия да ръководят света; поради това той вижда собствената си страна като юноша, който се готви да поеме ролята, играна някога от Британската империя.

Наред с Липман и Кенан, други сили също оформят политиката на САЩ след края на Втората световна война. И двамата са самотници, които странят от обществото на масовата култура, в което живеят, и мразят шовинизма и по-грубите форми на агресивно американско поведение. Знаят, че изолационизмът, интервенционизмът, антиколониализмът, империализмът на свободната търговия са свързани с характеристиките на родния им американски политически живот, определян от историка Ричард Хофстатър като „противен на интелекта и параноичен“. Тези характеристики стават причина за непоследователността във външната политика на САЩ, за настъпленията и отстъпленията преди края на Втората световна война и, разбира се, след нея. И все пак представата за лидерството и изключителната роля на Америка никога не отсъства. След като британците и французите се изтеглят и особено в периода след Втората световна война, когато изчезват империите, идва ред на Америка да излезе напред на световната сцена. Независимо от това какво прави Америка, определени сили в нея не искат тя да бъде имперска държава, подобна на онези, на чието място е дошла, като предпочитат да използват понятието „световна отговорност“ – което според мен е същото – като логическа обосновка на действията си. По-ранните стратегии като доктрината „Монро“, идеята за „явното предопределение“ и т.н. са свързани с поемането на световна отговорност, което съответства на нарастването на глобалните интереси на САЩ след Втората световна война и на формулираната от външната политика и интелектуалния елит на САЩ концепция за огромната им мощ.

В много ясен преглед на нанесените щети Ричард Барнет отбелязва, че между 1945 и 1967 г. всяка година е имало американска военна намеса в Третия свят. Оттогава САЩ продължават да са много активни на световната сцена, особено по време на войната в Персийския залив от 1991 г., когато 650-хилядна войска е изпратена на 6000 мили от дома, за да спре иракската инвазия в техен богат на петрол съюзник. Подобни интервенции, пише Барнет в книгата си „Корените на войната“, носят

всички черти на мощно имперско верую… Те носят в себе си усещане за смисъл, историческа необходимост и евангелски плам. Както според гръмогласните глобалисти като Линдън Джонсън, така и според по-сдържаните като Никсън, имперското верую почива на една теория за създаването на закони. Целта на американската външна политика е да реализира свят, който във все по-голяма степен да се управлява от закони. Само САЩ обаче се разпореждат с установяването на мир и формулират законите. Те налагат международните си интереси, като определят основните правила за икономическото и военното развитие на цялата планета. Така САЩ определят правилата за съветските действия в Куба, бразилските действия в Бразилия, виетнамските – във Виетнам. Днес американските разпореждания се самопровъзгласяват за валидни в целия свят, включително в Съветския съюз и Китай (над който според претенциите на САЩ по време на Студената война могат да летят техни военни самолети). Съединените щати, които единствени са благословени с преизобилно богатство и изключителна история, стоят над международната система, а не са част от нея. Превъзхождащи останалите нации, те са готови да бъдат носители на Закона.

Въпреки че са публикувани през 1972 г., тези думи описват дори още по-точно САЩ от времето на нахлуването в Панама и Войната в Персийския залив – САЩ, които продължават да се опитват да налагат възгледите си за закона и за мира в целия свят. Не е удивително, че се опитват; удивително е, че го правят при подобен консенсус и при почти пълно единодушие в публична сфера, конструирана като някакво културно пространство специално с цел да представлява и обяснява тази политика. В моменти на голяма вътрешна криза, например около година след Войната в Персийския залив, това подобие на моралистичен триумфализъм временно се преустановява и слага настрана. Но докато то е налице, медиите играят извънредно важна роля в – както го нарича Чомски – „производството на съгласие“ 1: в това да карат редовия американец да мисли, че сме в правото си с противоречивост и непостоянство да поправяме злото по света и да се борим с дявола. Инвазията в Персийския залив беше предхождана от поредица операции в Панама, Гренада, Либия и всички те бяха широко обсъждани в обществото и повечето бяха одобрени или поне не бяха оспорвани, сякаш „ние“ имаме несъмнено право на това. Както казва Киърнан, „Америка обичаше да мисли, че, каквото и да желае, то е просто това, което желае човечеството“.

За да завърша тази твърде мрачна картина, позволете ми да направя някои общи наблюдения относно условията в Третия свят. Разбира се, не можем да обсъждаме не-западния свят отделно от случващото се на Запад. Опустошенията на колониалните войни в Африка, Латинска Америка, Азия, продължителните конфликти между национализма и империалисткия контрол, непримиримите нови фундаменталистки и нативистки движения, подхранвани от отчаянието и гнева, разпространяването на световната система в развиващия се свят – всички тези обстоятелства са пряко свързани с актуалните събития на Запад.

От една страна, както казва Eкбал Ахмад в най-доброто описание на тези обстоятелства, селската и докапиталистическата класа, които преобладават в епохата на класическия колониализъм, в новите държави се разпиляват в нови, често внезапно урбанизирани и неспокойни класи, приковани към засмукващата икономическа и политическа мощ на западните метрополии. В Пакистан и Египет например непримиримите фундаменталисти са водени не от интелектуалци от селски или работнически произход, а от образовани на Запад инженери, лекари и адвокати. Управляващите малцинства се появяват заедно с новите деформации в новите властови структури. Тези патологии и разочарованието от властта, което те носят, покриват спектъра от неофашизма до династичното управление и олигархизма, като само малко на брой държави запазват функционираща парламентарна и демократична система.

При цялата си видима сила, този нов модел на доминация, който по мое мнение е реплика на стария имперски ред и който се развива в епохата на масовите общества, командвани отгоре от една мощно централизирана култура и сложна инкорпорираща икономика, е принципно нестабилен. Сега стигам до частта за контрадискурса на империализма. Както казва забележителният френски социолог урбанист Пол Вирилио, тази система (т.е. светът, в който живеем днес) е основана на скоростта, мигновената комуникация, далечния обхват, постоянните извънредни ситуации и несигурността, предизвиквана от нарастващ брой кризи, някои от които водят до войни. При тези обстоятелства бързото окупиране на материалното, както и на публичното пространство, колонизацията, се превръща в централен милитаристичен прерогатив на модерната държава – както САЩ показаха, когато изпратиха огромна армия в Персийския залив и дадоха нареждане на медиите да помагат в провеждането на операцията. С други думи, тази система е толкова нестабилна, че, ако се чувстваш застрашен, ако интересите ти са заплашени, изпращаш огромна армия със страхотен логистичен капацитет, окупираш и водиш война. Като противник на тези възможности на съвременната имперска държава, Вирилио твърди, че модерният проект за освобождаването на езика и словото днес има паралел в освобождаването на критичните пространства: болници, театри, фабрики, църкви, празни сгради. И в двата случая фундаменталният трансгресивен акт е да обитаваш обикновено необитавани места. Вирилио посочва като примери хората, които са обратното на имперския нашественик и чийто сегашният статус е следствие от деколонизацията: работници имигранти, бежанци, гастарбайтери в Германия; те са обратното на империализма, защото от южните части на света идват в западните метрополии и причиняват нестабилност в центъра. Сегашният им статус е следствие или от деколонизацията – като работниците имигранти, или от големи демографски и политически промени: черни, имигранти, самонастаняващи се, студенти, бунтовници. Те представляват истинска алтернатива на държавната власт. Ако 60-те години на ХХ в. днес се помнят като десетилетието на масовите демонстрации в Европа и Америка, то 80-те със сигурност трябва да са десетилетието на масовите бунтове извън западните метрополии. Да помислим на колко места имаше такива: Иран, Филипините, Аржентина, Корея, Пакистан, Алжир, Китай, Южна Африка, на практика цяла Източна Европа, окупираните от Израел територии на Западния бряг и Газа. Това са някои от най-впечатляващите места, разбунени от тълпите, всяко от тях натъпкано с като цяло невъоръжено цивилно население, отдавна преминало прага на поносимост спрямо наложените ограничения, тиранията и непреклонността на правителства, които са го управлявали твърде дълго.

Двете точки, по които има съгласие почти навсякъде, са, че трябва да има гаранции за личната свобода и че околната среда трябва да се защитава от допълнително влошаване. Демокрацията и екологията – с всяка от които са свързани местни условия и разнообразие от конкретни зони на конфликт – се разглеждат в глобален контекст. Независимо дали става дума за националните борби, проблемите на обезлесяването, глобалното затопляне или епидемията от СПИН, взаимодействието между индивидуалната идентичност, изразявана в дейности от малък мащаб като пушенето или използването на аерозоли, и общата рамка е ужасяващо директно, и утвърдените от времето конвенции на изкуството, историята и философията не изглеждат съответстващи на тези реалности. Много от нещата, които свързваме със западната модерност и годините след това, неща, които в продължение на четири десетилетия бяха толкова вълнуващи, днес изглеждат отчайващо европоцентрични и абстрактни отживелици. Сега вдъхват повече доверие репортажите от фронтовите линии, където се водят битки между местни тирани и идеалистични опозиции, хибридните смесици на реализъм и фантазия, картографските и археологическите описания, изследването в смесени форми, есето, видеото или филмът, фотографията, мемоарите, историята или афоризмът за бездомничеството и изнаничеството.

В такъв случай главната задача е новите икономически и социални размествания и конфигурации на нашето време да се съгласуват с поразителната реалност на човешката взаимообвързаност на глобално ниво. Ако японският, източноевропейският, ислямският и западният случай имат нещо общо, то е – и на това държа най-много – че е нужно ново критично съзнание, някакъв контрадискурс спрямо империята. Той може да се постигне само по пътя на преразглеждането на отношението към образованието. Ако просто насърчаваме учениците да държат на своята идентичност, традиция, история и уникалност, то отначало това би могло да ги подтикне да заявят основните си искания за демокрация и за право на осигурено, достойно съществуване. Ние обаче трябва да отидем по-далеч и да разположим идентичностите на учениците ни, както и своите собствени, в географията на други идентичности, народи, култури и след това да изследваме как, въпреки различията, те винаги се припокриват чрез нейерархично влияние, пресичане, сливане, спомняне, съзнателна забрава и, разбира се, конфликти. В никакъв случай не сме близо до края на историята, но все още сме далеч от това да сме свободни от монополизирането ѝ и от имперското отношение към нея.

В миналото това отношение не е довело до нищо добро, независимо от съвместния протест на политическия сепаратизъм, мултикултурализма и малцинствения дискурс. И колкото по-бързо се научим да намираме алтернативи, толкова по-добре за нас и за сигурността. Истината е, че всички ние сме смесени помежду си по начин, за който повечето национални образователни системи не са подготвени. Да съгласуваме познанията от областта на хуманитаристиката и науките с тази интегрирана реалност е, струва ми се, интелектуалното и културното предизвикателство на нашето време. Не бива да забравяме системната критика на национализма от гледната точка на истинското освобождение. Защото не бива да се обричаме на това да повтаряме историята на империализма, макар и тя да се повтаря навсякъде около нас. Как в предефинираната и все пак все още много близка връзка между култура и империя, връзка, която допуска обезпокоителни форми на доминация, можем да поддържаме освободителната енергия, произведена от големите съпротивителни движения срещу колониализма и масовите бунтове през 80-те? Може ли тази енергия да се изплъзне на хомогенизиращите процеси в съвременния живот? Може ли да задържи интервенцията на ново имперско централизиране?

„Всички необичайни, особени, безподобни, чудати неща.“ Това е стих от стихотворението на Джерард Менли Хопкинс „Петниста прелест“. Въпросът е къде са всички тези неща. И бихме могли също да попитаме къде е мястото на онова удивително хармонично пресичане на времето с вечността, което се появява към края на последния от четирите квартета на Елиът, „Литъл Гилдинг“, и което Елиът вижда като „естествена връзка между новото и старото, / простата дума – прецизна, но не педантична: / съвършената двойка, която танцува“? 2 Да си припомним сега Пол Вирилио, представата му за това как се живее в свят, който е необичаен, особен, безподобен, чудат, в който съществуват много различни идентичности, а не само твоята, и в който не искаш да налагаш една доминация над останалите; идеята на Вирилио се състои в това, което той нарича контраобитаване – да живееш като мигрантите в обикновено необитаваните, но все пак обществени места. Можем да си дадем сметка за това, ако хвърлим поглед към политическата карта на съвременния свят – защото е очевидно, че една от най-злощастните страни на нашата епоха е, че тя произведе повече бежанци, мигранти, разселени хора и изгнаници, от когато и да било в историята, като повече от тях – каква ирония! – като непредвиден резултат от големите колониални и имперски конфликти. Борбата за независимост създаде нови държави и нови граници, но тя създаде и бездомни странници, номади, скитници, неасимилирани от оформящите се структури на институционалната власт, отхвърлени от установения ред поради тяхната непримиримост и упорита непокорност.

Бих казал, че в последно време израз на упоритата неотстъпчивост пред старото статукво са четиристотинте палестинци на онзи хълм в Ливан. Те бяха изритани в страна, която не ги прие с добре дошъл, и не можеха да се върнат в своята собствена. Доколкото тези хора съществуват между старото и новото, между старата империя и новата държава, тяхното положение изразява напреженията, неопределеността, противоречията в застъпващите се територии на културната карта на империята. Впрочем има голяма разлика между оптимистичната мобилност, интелектуалната живост и логиката на осмеляването, от една страна, и масовите разселвания, загубите, страданията и ужасите, които, от друга страна, се повтарят в миграциите и в осакатените животи (повечето от които в резултат на империята) през нашия век.

И все пак, не би било преувеличено да се каже, че освобождението като интелектуална мисия, родена от съпротивата и опозицията срещу ограниченията и опустошенията на империята, се измества от уседналата, установена и опитомена динамика на културата към нейната бездомническа, объркана и изгнаническа енергия, чието въплъщение днес е мигрантът и чието съзнание е това на интелектуалеца и твореца в изгнание. Политическата фигура между владенията, между формите, между домовете, между езиците. Така че от тази гледна точка всичко действително е необичайно, особено, безподобно, чудато. От тази гледна точка може да се види също как, по думите на Елиът, „съвършената двойка… танцува“. И въпреки че би било отвратителна панглосова непочтеност да кажем, че бляскавите изпълнения на интелектуалеца в изгнание и страданията на разселеното лице или бежанеца са едни и същи, мисля, че е възможно да разглеждаме дейността на интелектуалеца като дестилиране и артикулиране на категориите, които обезобразяват модерността: масовите депортации, лишаването от свобода, изселванията, колективното лишаване от собственост и принудителната имиграция.

Да вземем например опита да се заяви женската гледна точка в „Собствена стая“ на Вирджиния Улф, приказното разместване на времето и героя, което поражда следващите разделени поколения в „Среднощни деца“ на Салман Рушди или забележителната универсализация на живота на афроамериканците, бляскаво представен с всичките му детайли във „Възлюбена“ и „Бог да бди над детето“ на Тони Морисън. Натискът или напрежението идват от заобикалящата среда, от империалистичната сила, която в противен случай би те принудила да изчезнеш или да възприемеш някаква миниатюрна версия на себе си като доктрина, която да бъде пробутана в училищните програми.

От друга гледна точка изгнаническата, маргиналната, субективната, мигрантска енергия на модерния живот, порявила се в освободителните движения, ако се окаже прекалено жилава, за да изчезне, намира израз и в така наречените от Имануел Уолърстийн „антисистемни движения“. Да си припомним, че в исторически контекст основното свойство на империалистическата експанзия е натрупването – процес, който се ускорява през ХХ в. Според Уолърстийн натрупването на капитала в основата си е ирационално, защото при него придобиването и събирането продължават безконтролно, дори когато разходите са прекомерно високи и не се оправдават от печалбите. Така че, казва Уолърстийн, „самата надстройка на държавната власт и на поддържащите я национални култури, създадена, за да се увеличи до максимум свободният поток от производствени фактори в световната икономика, самата тя е разсадник на националистични движения, които мобилизират нагласи срещу неравенствата, заложени в световната система“. Хората, обречени от системата да заемат роли на подчинение или затворничество, се оформят като нейни съзнателни противници и я подриват, като предявяват искания и предлагат аргументи, които оспорват принудите на световния пазар. Не всичко може да бъде купено.

Всички тези хибридни контраенергии конституират контрадискурс, който оперира в много области; отделни хора или цели движения създават общност или култура, съставена от много антисистемни внушения и практики за съвместно човешко съществуване, което не се основава на принуда или доминация. Те подхранваха бунтовете през 80-те. Следователно авторитетният, покоряващ образ на империята, който се е промъкнал във и е завладял толкова много изключително важни за модерната култура дейности в интелектуалната сфера, намира обратната си страна в обновяващите се, почти крещящи интелектуални и светски смесици, в разнообразието от стилове, неочакваните комбинации от традиция и иновации, както и в политическата практика, основана на общности по усилия, а не на класи или на обединения по линията на собственост, присвояване или власт.

И най-сетне никой днес не е само едно нещо. Етикети от типа на „индиец“, „канадец“, „жена“, „мюсюлманин“, или „американец“ не са нищо повече от изходна точка, която изоставяме веднага щом се обърнем към действителния житейски път на конкретните личности, които стоят зад тях. Империализмът затвърди смесването на култури и идентичности в световен мащаб. Но неговият най-лош и най-парадоксален дар бе, че позволи на хората да вярват, че са само, главно, изключително бели или черни, западняци или ориенталци. Така както създават историята си, хората създават и своите култури и етнически идентичности. Никой не може да отрече трайността на дългите традиции, на постоянното обитаване на дадена територия, на националните езици и на културните географии. Но изглежда няма друга причина освен страха и предразсъдъците за това да продължаваме да държим на разделението и несводимостта, сякаш с тях се изчерпва човешкият живот. Оцеляването всъщност зависи от връзките между нещата. По думите на Елиът реалността не може да бъде лишена от „други екове / [които] обитават градината“. По-удовлетворително и по-трудно е да мислим конкретно и със съчувствие за другия, а не само за „нас“. Но това означава и да не се опитваме да управляваме другия, да не се опитваме да го класифицираме или включваме в йерархии и преди всичко да не повтаряме безспир, че нашата страна или култура е номер едно, или, ако щете, че не е номер едно. Интелектуалецът е пребогат с ценности и без да прави това. Благодаря Ви!

Йоркски университет, Торонто, 1993

Превод от английски: Андриана Хамас и Ива Манова

1 „Произвеждане на съгласие – политическата икономика на масмедиите“ е заглавието на книга, която Ноам Чомски пише в съавторство с Едуард С. Херман. Вж. Chomsky N., E. Herman. Manufacturing Consent: The Political Economy of the Mass Media. New York: Pantheon, 1988. – Бел. пр.

2 Цит. по Томас Стърнс Елиът. Избрани стихове. Прев. В. Левчев, София: Народна култура, 1993.