Майре Бориславова Буюклиева

1. Първото нещо, което ми идва като отговор на този въпрос е, че се чувствам българка. На второ четене, определено мога да кажа, че българската ми идентичност е в силно взаимодействие с други влияния, които съм получавала още от дете и бих могла да се определя като човек на света. Ситуацията в семейството ми е доста сложна от гледна точка на националните идентичности. Майка ми е от финландците, които са останали в границите на Русия след връщането на независимостта на Финландия през 1917 г. Въпросът с идентичността определено е стоял пред майка ми и нейното семейство (като финландци и финскоговорящи в границите на Съветския съюз), което смятам, че е оформило нейната идентичност и нейния начин на мислене, който от своя страна е оказал влияние и върху мен. Същевременно, имам брат, с когото имаме общ баща, но различни майки, а брат ми е наполовина руснак (винаги сме живели заедно в едно семейство). С други думи, семейството ми винаги е било „интересно“ и необикновено, нещата в нашия дом винаги са били по-различни – от гледна точка на традиции, на ежедневие, на език (освен български, се говореше руски и от време на време фински), дори на хранене. Името ми също е различно, винаги съм в обяснителен режим по тази тема. От малка съм усещала тази разлика, но ми е било трудно да определя откъде идва, тъй като за мен само това е било естественото положение на нещата. Исках да бъда като другите и не разбирах защо не се получава.
Същевременно, винаги съм живяла в България, тук съм получила образованието си, тук са били моите приятели, тук съм израснала с всичките плюсове и минуси от това. Определям се като българка, защото не бих искала да съм израснала на друго място и бих искала, където и да се наложи да живея по света, да се върна тук.
От гледна точка на религията – никога не е била от голямо значение за мен. Баща ми е атеист, майка ми е лутеранка. Аз съм по-скоро формално кръстена в православен храм (макар и още като дете). Бих казала, че интересът ми към верската ми принадлежност се усили след като се омъжих, тъй като близките на съпруга ми са много по-активни в религиозно отношение.
От гледна точка на пола, мисля, че не съм се замисляла никога за това. По-скоро винаги съм се смятала преди всичко за човек, тъй като това е било най-важно в семейството ми.

2. Бих казала, че откакто станах родител, може би това се превърна в най-важната ми идентичност. Вярвам, че първите години на децата са най-важни за по-нататъшното им развитие и затова през последните четири години определено съм преди всичко майка.
Същевременно, все повече се засилва усещането ми за принадлежност в професионално отношение, професията ми определено заема сериозно място в усещането ми за моята идентичност.

3. Понякога мисля за това и отдавам най-важните влияния на семейството ми. Различните култури, различните разбирания и вярвания, които съжителстваха в семейството ми определено са ми повлияли по особен начин. Освен това, животът ми по някаква причина винаги е бил свързан с пътувания, с премествания и това също смятам, че е повлияло на идентичността ми. Има и няколко човека, които имат по-изразено влияние върху мен – мои близки и мои приятели.

4. Мисля, че стандартните сюжети важат и за изграждането на моята идентичност. В дома ни е присъствала най-разнообразна литература, а общочовешките сюжети са характерни за всички култури. Музиката не е най-силния ми стимул, не ми влияе така, както литературата.

5. Бих се идентифицирала с Пипи Дългото чорапче, с Холдън Колфийлд.

6. Не мога да кажа, че мисля за идентичността си в ежедневието, смятам, че съм такава, каквато съм. Както споменах по-горе, като дете се чувствах ощетена от това, че не съм като другите. Сега смятам, че напротив – това ми помага. Дава ми по-широк поглед върху нещата, улеснява ме в това да разбирам другия, да не се боя от новото и различното.

7. Последното изречение на въпрос 6 отговаря на този въпрос :)

8. Не вярвам, че следва нещо съществено. Единственото ми съжаление, че рядко посещавам Санкт Петербург.

9. Интересно ми е как ще възприемат себе си някой ден децата ми.

2017