Национализиране на знанието

Питър Бърк (Кеймбридж).

Последното поколение историци на културата, а към тях се присъединиха и политически историци, оживено обсъждаше културното изграждане на нациите, това личи от цяла лавица книги, от „Въобразените общност” на Бенедикт Андерсън до „Националната мисъл в Европа” на Юп Лерсен. Изследвана беше историята на националните езици, появиха се теории за историята и характера на нациите, вградени в литературата, драмата, изобразителното изкуство, включително паметниците по площадите, историческата живопис и пейзажите.

Днес ще разгледам знанието, по-точно процесът, който бих искал да определя като „национализиране” на знанието, с други думи, нарастващото значение на националното съзнание, съперничеството между нациите и изграждането на нациите в процеса на събиране, анализиране и разпространяване на знанието. Ще се насоча към XIX в., дългият XIX в., който нарушава границите както към XVIII, така и към XX век. Ще говоря за Европа, като в отделни случаи ще споменавам Южна Америка, като ще се занимавам както с по-старите национални държави като Испания и Швеция, така и с по-новите, като Италия и Германия, а също и с нациите, които по това време нямат собствени държави, като Ирландия и Полша.

През XIX в. учените започват да бъдат разглеждани като „представители на техните страни”, призвани, както казва немският учен Херман фон Хелмхолц, в „една организирана армия, която работи за благото на цялата нация”. 1 Една армия от изследователи, които понякога са свързани с продължаването на политиката с други средства. Сред многобройните възможни примери за подобно обвързване, можем да започнем с историята на самата история, защото при нея изследването, преподаването и писането все повече се осъществяват в рамките на нацията. 2 Сред най-важните и най-четените истории, създадени по това време, са историите на нациите и народите (Folk, народ и пр.) Ерих Гайер за шведите, Франтишек Палацки за чехите, Константинос Папаригопулос за гърците, Петрус Блок за холандците и Джон (Ричард) Грийн за англичаните. В Норвегия, която е автономна през Средновековието, доминиращата историческа школа поддържа възстановяването на националната независимост, постигнато през 1905 г.

По това време учените обикновено откриват корените на своите нации далеч назад миналото. В Испания например водещият историк от средата на XIX в. Модесто Лафуенте твърди, че неговата страна вече се е сдобила с „una nacionalidad” в Ранното Средновековие, по времето на вестготите. Лафуенте организира своята многотомна история не около изграждането на нацията, а около постепенното преодоляване на препятствията пред политическото обединяване на нацията, която, според него, по това време е вече съществувала.

Акцентирането върху националната история е поддържано от правителствата и други институции. През 1833 г. във Франция Франсоа Гизо, един историк, който заема поста министър на образованието, основава дружество, което да пропагандира националната история - SocietedelhistoiredeFrance. В Белгия от 1851 г. започва връчването на годишна награда за исторически изследвания.

Нещо подобно се случва и в Латинска Америка. През 1840 г в Бразилия Историческият институт предлага награда за проект за написване на историята на нацията (наградата е спечелена от германец). Няколко години по-рано, по време на посещение в Чили един френски учен пита министъра на образованието дали си струва да се напише история на Чили. Подчертано нетактичният въпрос получава директен отговор – „това е национална необходимост”, unanecessidadnacional.

Преподаването на националната история в училищата все повече се превръща в част от изграждането на нацията, което има за цел, както например твърди покойният Юджийн Уебър в знаменитото си изследване, да превърне селяните, които имат своята локална идентичност, във „французи”. 3 Университетите се движат в сходна посока. През 1860 г. Университетът в Лайден основава нова катедра, посветена на националната история, vaderlandsegeschiedenis. В Оксфорд новото Училище за съвременна история, основано през 1872 г., се извежда на преден план английската история след Средновековието (и все още е така).

Националните герои биват чествани официално, включително героите на науката като Карл Линей в Швеция. През 1829 г. в Упсала е издигната негова статуя, през 1866 г. родният му дом е превърнат в музей, а през 1907 е чествана двестагодишнината от неговото рождение. В Италия поредицата т. нар. edizioninationali, финансирани от правителството, популяризира трудовете на героите на знанието, като се почне с Галилей и през Леонардо да Винчи се стигне до физика Алесандро Волта.

Изучаването на география също е насърчавано по национални причини. Тя се преподава в Италия след Обединението, за да вдъхва патриотични чувства. Малко по-късно в Германия един професор по география от Хале налага същата политика. 4 Изработват се национални, които да стимулират националната гордост и националното съзнание. Може би е излишно да се спомене, че „нацията” на историците и географите нерядко излиза от официалните си граници.

През XIX в. и изучаването на националните литератури в университетите бива институционализирано, главно за сметка на изучаването на гръцките и римските автори. През 1810 г. например, в новия Берлински университет е основана катедра по германистика, две поколения преди обединението; Вилхелм Грим е водещият поддръжник на това, което се нарича deutschen или germanischenAltertumswissenschaft, като името подсказва, че за модел са използвани класическите изследвания. 5

В Скандинавия ентусиазираното отношение към филологията по времето на датчанина Расмус Раск е свързан с търсенето на националните корени. В много страни съставянето на речници се превръща в патриотично начинание, което събира информация за употребата на националния език и спомага за стандартизирането му и повдига националното съзнание, какъвто е случая с полския Słownikjęzykapolskieg (1807-1814), с чешкия Slovník česko-německý (1835- 1839) и унгарския Amagyarnyelvszótára (1862-1874). 6

Докато е професор в Йена, Аугуст Вилхелм Шлегел се надява да стимулира националното съзнание, като напише за нуждите на училищата една история на германската литература, а английският писател Чарлс Кингсли нарича английската литература „автобиография на нацията”.

През XIX в. са създадени поредица от прочути истории на национални литератури, между които трудовете на Георг Гервинус за немската (1835-1842), Франческо де Санктис (някогашен последовател на Мацини) за италианската (1870-1871) и Гюстав Лансон за френската (1994). 7 В Италия, в началото на ХХ век са публикувани „националните издания” на Петрарка (1904) и Данте (1914).

Ако преминем от литературата към материалната култура, извеждането на преден план на това, което днес се нарича национално „наследство”, се отнася към същия период, и специално към времето след Френската революция. 8 През 1826 г. например, Гръцкия парламент решава да обяви за „национални” всички старини. 9 Подобно на литературата, материалното културно наследство на нацията по това време се разглежда като средство за възпитаване на патриотизъм.

Общественият интерес към археологията, която се превръща в академична дисциплина през XIX в., се подклажда отчасти и от националната гордост (провеждат се, разбира се, разкопки в Близкия Изток, които хвърлят светлина върху Библията и Омировата епоха, но и археологията на родната земя също е много важна). Датският археолог Йенс Ворсае, който става министър на културата, говори за местните старини като за „национални паметници”. 10 Във Великобритания аналогично понятие започва да използва през 40-те години на XIX в. Германският учен Густав Клем заявява, че познанието за праисторията е „най-сигурният път към патриотизма”. Ян Еразъм Воцел, първият професор по археология в Карловия университет в Прага, се обявява за това, което нарича „чешка национална археология”. 11

Едва ли има нужда да се споменава, че подобен национален подход води до конфликти. В Испания Историческата академия отказва на един археолог от чужбина да разкопава знаменитото селище Нумансия, заради неговото значение за нацията. Споровете между германски и полски археолози за идентичността на ранните заселници в областта между Одер и Висла е само един от многото възможни примери за подобни конфликти. 12

Същото се наблюдава и в при фолклора и етнографските изследвания. Подобно на археологията, фолклорът и близката до него етнография пораждат ентусиазъм и печелят подкрепа по национални причини, тъй като интелектуалците от средната класа в тях лицето на селяните най-автентичната част от нацията.

Във Финландия, в университета в Хелзинки през 1898 г. е основана катедра по фолклористика, във време, в което страната е все още част от Руската империя. В Ирландия, Келтската лига, която е основана през 1893 г. главно за да забави упадъка на ирландския език, също насърчава събирането на фолклор. Създаването на Ирландската свободна държава през 1922 г. бързо довежда до основаване на Ирландско фолклорно дружество (1927) и малко по-късно - на Ирландска фолклорна комисия (1935) 13.

През XIX век музеи и галерии, които освен всичко са и складове на познанието, често са създавани и финансирани от правителствата по национални причини. До 1900 г изследванията на фолклора по правило са съсредоточени  по-скоро в музеи, отколкото в университети, понякога в музеи на открито както Скансен в Стокхолм. Основан през 1893 г., Скансен е насочен към представянето на Швеция, докато една съседна институция, Нордиска Музеет поставя ударение върху общите белези на нордическа или скандинавската култура. 14

Имената на нови музеи често разкриват, че в основата на тяхното създаване стои формирането на нациите или поне на националната гордост. Да си припомним за Националната художествена галерия в Хага (1800 г.) от която води началото си Rijksmuseum; Унгарски национален музей (1802) в бъдещата Будапеща; Националния музей в Копенхаген (1809); предложенията за Руски национален музей (1817, 1821); Националния музей в Прага (1818); Британския музей и Националната галерия в Лондон (техните сгради са открити през 1823 и 1824); и Германски национален музей в Нюремберг (1852) г., основан като „общо достояние на германския народ” (Gemeingut des deutschen Volkes). 15

Повечето подобни инициативи се подемат от държавата, но частните начинания играят важна роля, например музеят на Националната история в Хилерод, Дания (1878), построен със средствата на Я. К. Якобсен, собственик на пивоварните Карлсберг, вероятно в отговор на скорошното поражение на Дания във войната за Шлезвиг-Холщайн с Прусия през 1864.

Проектите за изграждане на нации стоят в основата и на създаването на някои библиотеки и архиви, както и на преименуването на други. Френската кралска библиотека се превръща в Национална библиотека след Революцията. Както знаете, Кралската библиотека в Хага поема по обратния път, основана като Национална библиотека през 1798 г. и впоследствие „коронована“. Следват Унгарската национална библиотека (1803); испанската Библиотека насионал (1836 г., преди това кралска); проектът за германска Национална библиотека, предложен през 50-те години на XIX в; италианската Библиотека национале (1861, годината на обединението на Италия) и българската Народна библиотека (1879).
Колкото и да е странно, във Великобритания Националната библиотека е построена от чужденец. Италианският емигрант Антонио Паници, който в периода между 30-те и 60-те години на XIX в. работи за развитието на библиотеката на Британския музей, я разглежда като национална институция и обявява, че „Тази подчертано британска библиотека трябва да бъде специално насочена към британски произведения и произведения, свързани с Британската империя”. По друг повод той отбелязва, че „Музеят е библиотеката на английската нация и в нея трябва да присъства всяка книга, публикувана от англичанин, или на английски език, или свързана с Англия“. 16 Забелязваме, че подобно на мнозина от нас на нашия остров до днес, Паници се колебае между „британски” и „английски”.

Що се отнася до архивите, френският Архив насионал е създаден през 1800 г., норвежкият Riksarkivet – през 1817 г., английският Пъблик рекърд офис – през 1838 г. По онова време в много страни публикуването на документи, хвърлящи светлина върху историята на нацията, е важен културен проект. Публикуването на Monumenta Germanie Historica например започва през 1826 г. по инициативата на един пруски министър под мотото Sanctus Amor Patriae dat Animum (Свещената любов на родината извисява духа). Публикуването на средновековните норвежки закони започва от 1846 г., като проектът е одобрен от Стортинга (Парламента).. Хроники и записки за Великобритания и Ирландия през Средновековието (Rolls series) и Monumenta Hungariae Historia започват да се публикуват през 1857 г. В Италия „Депутационе ди Сториа Патриа” е основано за да публикува документи, както и да опазва исторически сгради и да провежда разкопки.

Друго важно начинание е съставянето на огромни национални биографични речници. Те излизат един след друг, като пораждат усещането за съперничество между нациите. Така например двадесеттомният Biographisch Woordenboek der Nederlanden започва през 1852 г.; петдесет и девет томният австрийски Biografisches Lexikon des Kaisertums Oesterreich – през 1856 г.; двадесет и седем томният Belgie Nationale – през 1866 г.; петдесет и шест томният Allgemeine Deutsche Biographie – през 1875 г., четири години след Обединението; английският Dictionary of National Biography в шестдесет и три тома – през 1885 г.; деветнадесеттомният датски Dansk Biografisk Lexicon – през 1887 г.; а Русский биографический словарь – през 1896 г. За разлика от тях, италианците започват публикуването на Dictionario Biografico degli Italiani чак през 1961 г. един век след Обединението.
Тези издания не винаги са политически неутрални. Така например различни нации заявяват претенциите си върху биографиите на едни и същи исторически личности. Ако се върнем към конфликтите между германски и полски учени, изглежда неизбежно, че в германския речник фигурира Copernicus, Nikolaus, а в полския – Kopernik, Mikołaj. Все пак, чест прави на автора на статията в Allgemenine Deutsche Biographie, че е посочил смесения произход на Коперник (баща поляк, майка германка) и че при всички случаи неговите постижения принадлежат по-скоро на целия свят, отколкото на някоя отделна нация.

Общите енциклопедии също придобиват национална окраска. Encyclopardia Britanica, впрочем шотландска инициатива, излиза още от 1768 г., германската Brockhaus от 1796 г., Encyclopedia Americana от 1829 г., полската Encyklopedia Powszechna от 1859 г., френската Grand Dictionnaire Universel (известна като „Ларус“ по името на издателя) от 1864 г., холандската Winkler Prins от 1870 г., чешката Ottův slovník naučný от 1988 г. и испанската Enciclopedia universal ilustrada от 1905 г. Прочутото 11-то издание на Британика е представяно в тогавашните лондонски периодични издания като „голям триумф за нашата нация“, въпреки добре разгласеното участие на чуждестранни знаменитости като датския физик Нилс Бор.
Енциклопедиите се превръщат в една от много арени, в които нациите се състезават една с друга. Както се изразява полският историк Томаш Камусела „От всяка цивилизована нация се очаква да създаде своя енциклопедия, за да заслужи правото да бъде приемана на сериозно от своите съседи и европейските сили“. 17 Представата за енциклопедиите като арена на национално съперничество може да се илюстрира с пример от историята на сравнително късно появилата се Enciclopedia Italiana. Няколко години по-рано, през 1920 г., един бивш италиански министър пише за необходимостта „да се даде на Италия липсващата ѝ до момента национална енциклопедия, по примера на Франция, Англия, Германия и дори Испания”. 18

Enciclopedia Italiana е създадена освен всичко останало и за да популяризира, а дори и да пропагандира всичко италианско. Статията за Гарибалди, например заема 17 колони, докато съответните статии в Брокхаус и Ларус използват не повече от една. Тази за Милано е разтеглена на 51 колони, докато в Ларус и Брокхаус заема по седем. Между другото, Enciclopedia Italiana е и проводник на фашистка пропаганда, както ще се уверите, ако погледнете статиите за „фашизъм“ и „мъченици“ – но това е друга история.

Археологическите проучвания в чужбина също са заразени от националното съперничество. Френските и британските археолози например се състезават да откриват останки от асирийската култура. Хенри Роулинсън, воин, заел се с разкопки, моли Остин Леярд, дипломат-археолог, да събуди интереса на посланика в Османската империя Стратфорд Кънинг: „Къса ми се сърцето като гледам как французите монополизират тази област”. Леярд пише на Кънингам, че съревнованието с французите за разчитането на клиновидните надписи е въпрос на национално достойнство. В другия лагер, френският археолог Виктор Плас заявява, че „ние не трябва да позволим да бъдем изместени от пътя, който сами сме прокарали”. 19 Една археологическа експедиция в Централна Азия е препоръчана на германския министър на културата през 1904 г. по следния начин: „Ние, германците, трябва да използваме всичките си възможности, за да си осигурим справедливо място под това слънце“ (отглас от прочута фраза от една реч на Кайзера произнесена само три години по-рано). 20

Дори естествените науки са обладани от националното съзнание и национални съперничества. 21 Да вземем например геологията: първите държавно финансирани геологически проучвания са проведени във Франция през 30-те години на XIX в. и са копирани от други страни и в други страни. Шведският геологически музей „съдържа предимно шведски минерали“. 22

Основаването на природо-научни музеи също е част от изграждането на нациите. Museo Nacional de Historia Natural в Сантяго, Чили, през 1822 г. например веднага е последван от Museo de Historia Natural в Богота през 1823 г. 23

Съперничеството се пренася и в небесата. Откриването на планетата Уран в края на XVIII в. от Уилям Хершел по това време е разглеждано като победа на английските астрономи над френските им съперници (въпреки че Хершел е немец, който се премества в Англия). Джоузеф Банкс, президентът на Кралското дружество, пише на Хершел, че новата планета трябва бързо да бъде наименувана, „иначе нашите чевръсти френски съседи ще ни спестят грижите около кръщаването ѝ“. 24 Кръщаването на откритията както в небесата, така и на земята, на национални символи като крал Джордж III (на когото първоначално е била кръстена Уран) е всеобща практика. През двадесетте години на ХХ в. холандският астроном Вилем Хендрик ван ден Бос говори за „бясно боричкане и безразборно откриване на двойни звезди“ в южното полукълбо, интелектуален еквивалент на по-ранната „надпревара за Африка“. 25 С други думи, съветско-американското съперничество в космическите изследвания в епохата на Спутник(1957) и НАСА (1958) може и да е най-известният, но определено не е първият пример за подобна надпревара.

В тази лекция аз предлагам примери, чрез които да отбележа многообразните сфери, в които възходът на нациите и национализма влияе върху организацията на знанията. Това е една мощна тенденция. В същото време, не искам да създавам впечатлението, че тя е непреодолима. Големите исторически тенденции често съществуват заедно със своите противоположности. В историята на модерното западно познание например секуларизацията съществува заедно с антисекуларизацията, професионализирането - с аматьорството, тясната специализация с опитите за интердисциплинарност и демократизацията с опити да ѝ се противодейства или да бъде ограничена.

По подобен начин, тенденцията към национализиране на знанието съществува заедно с своята противоположност, която може да бъде наречена денационализация или интернационализация. През ХIX в. тази интернационализация се захранва от парната енергия, която задвижва влакове и кораби. Благодарение на бума на железопътния транспорт, международните конгреси, организирани в различни части на Европа, стават обичайно явление в интелектуалния живот през втората половина на века. Статистиците свикват своя първи международен конгрес през 1853 г., химиците – през 1860 г., лекарите – през 1867 г., географите – през 1871 г., изкуствоведите, ориенталистите и метереолозите – през 1873 г., геолозите – през 1878 г.

Общността на историците се организира сравнително бавно, но първият Международен конгрес на историческите науки е свикан в Париж през 1900 г., като местоположението е избрано да съвпадне със Световното изложение през същата година, което привлича също така конгресите на математици, физици, химици, ботаници, геолози, метереолози и психолози.

Колкото до парахода, той премахва трансатлантическата бариера през четиридесетте години на XIX в., като прави възможни например лекционните турнета до САЩ, предприети от геолога Чарлз Лайел, критика Матю Арнолд, биолога Т. Х. Хъксли и множество британски популяризатори на науката, последвани няколко години по-късно от водещи немскоговорящи интелектуалци като Макс Вебер, Вернер Зомбарт, Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг. Дори Австралия вече е в обсега на европейците – Британската асоциация за развитие на науката свиква своята 84-та годишна среща в Мелбърн през 1914 г.

Казано накратко, национализацията на знанието е мощна тенденция, но представлява само част от формирането на една по-сложна система. Когато през 2011 г поглеждаме назад към тази тенденция, белязала ХІХ в., няма как да не изпитваме смесени чувства. От една страна, завист или носталгия по периода, в който учени като Гизо и Ворсае стават министри, а правителствата отделят солидни средства за финансиране на институции, подкрепящи изследвания както в областта на хуманитарните, така и в сферата на естествените науки.

От друга страна, през ХХ век, особено след 1919 г., все по-ясно проличава, че национализирането на знанието е насърчавало и изразявало националните съперничества, и че нациите не винаги са най-подходящите рамки за изследване. Анри Пирен, голям поддръжник на този вид международно сътрудничество между учени, което току-що споменах, защитава сравнителния подход към историята именно като начин за свеждане до минимум на национални или националистически пристрастия. Според мен той е бил абсолютно прав в това отношение. Именно сравнителният подход, свързван с Анри Пирен и Марк Блок, вдъхновява подхода, който аз възприех за тази лекция.

 

Източник:
http://www.spinnet.eu/images/2011-08/burke_ams-spin-lect_layout_2.pdf

Превод Арам Потурлян и Иван Николов
(студенти в СУ, магистърска програма Преводач-редактор)

Редактор Николай Аретов

 

Бележки

1 Helmholtz (1893), 24.

2 Berger, Donovan and Passmore (1999); Berger and Lorenz (2008); Baár (2010).

3 Weber (1976)

4 Patriarca (1996), 8; Hooson (1994), 117.

5 Ganz (1973); Muller (1974).

6 Kamusella (2009). [чешкият е на Josef Jungmann]

7 Spiering (1999).

8 Poulot (1997).

9 Hamilakis (2007), 81.

10 Diaz-Andreu and Champion (1996), 33.

11 Sklenar (1983); Trigger (1989), 248-61; Diaz-Andreu and Champion (1996), 123, 166 and passim.

12 Diaz-Andreu and Champion (1996), 176, 203.

13 ‘O Giollain (2000).

14 Sörlin, 76.

15 Jensen (1992); Bohman (1997); de Jong (2004).

16 Miller (1973), 117, 134, 275.

17 Kamusella (2009), 407.

18 Turi (2002), 18 and passim

19 Mogens Trolle Larsen, The Conquest of Assyria: excavations in an antique land, 1840-1860 (1994: English translation London, 1996), 67, 95, 310.

20 Harnack, quoted in Marchand (2009), 421.

21 Rocke (2001).

22 Bravo and Sorlin (2002), 101.

23 MacLeod (2000), 109.

24 Quoted in Holmes (2008), 103.

25 Pyenson (1989) 65-6.