Ирен Иванчева-Мерджанска

  • Възраст
    52
  • Пол
    Жена
  • Етническа принадлежност
    Българка
  • Религия
    православна
  • Образование
    Ph.D.
  • Семейно положение
    омъжена, две деца
  • Място на раждане
    София, България
  • В момента живея в (селище, държава)
    Синсинати, САЩ

1. Българка, живееща в САЩ, където преподава френски език и литература на американски студенти. Бих могла да преподавам и български, завършила съм като първо висше образование българска филолгия в СУ “Климент Охридски” и имам докторати по българска литература и по френска и франкофонски литератури... За съжаление, поне засега, няма достъчно изявен интерес към изучаване на езика ни в американската академия. Имам предвид интерес, който да създаде преподавателски постове на пълно работно време за българисти в университетите на САЩ. Инак, има тук-таме отделни курсове по български в малко на брой американски университети, обикновено за начално ниво и с това нещата приключват.

2. Разбирам, че този въпрос по неизбежност е абстрактно конструиран... Като всичко в живота, тези елементи на идентичността ни са в непрестанно взаимодействие. Това, което може би ме определя най-добре, е фактът, че съм майка и след това - човек, който обича професията си на филолог, – свързана с писане, четене и контакти с различни езици и култури. Забелязвам, че в условията на емиграция, семейната ориентация, дори и за високообразовани хора, се засилва. Казвам семейството, а не дома, тъй като домът, разбиран като място на живеене, често се сменя в емиграция, особено в САЩ, където и местните хора го правят често – хората отиват да живеят там, където си намерят работа, а не обратното. За това е естествено, че за американците семейството, а не дома и мястото на живеене, добива особена важност. Семейството, макар и видоизменящо се в модерността и постмодерността, е единствено все още някакъв устой, носталгичен дар от предпостмодерността. Това влияние на американската култура върху емигранта е факт. Но има и нещо повече... За емигранта, ако е семеен и споделя с членовете на семейството си родната култура, семейството става онази символна територия, която започва почти неусетно да реферира родината, тъй като само то е мястото на спомняне за нея и на боравене с майчиния език, в една или друга степен поради условията на двуезичие или многоезичие. Например, аз се стремя да говоря с децата си на български, но той нерядко е смесен с думи от американския английски, които отразяват битови или институционални реалии. Реалии, които или не съществуват в родната култура, или ни е по-лесно да си ги кажем на чуждия език, поради навика да ги употребяваме на него. С майка ми, която не говори английски, общувам на по-чист български, тоест връзката с нея в най-голяма степен устоява територията на родното, но ме кара и с учудване да забелязвам собственото си отдалечаване, когато правя усилия да се превеждам, за да може майка ми да ме разбере и когато виждам нейното учудване от невинаги сполучените ми преводи. Ще определя този парадокс като прогресивното ми приближаване към “междинния човек”, употребявайки тук това находчиво понятие на емигранта-писател Димитър Бочев. “Междинният човек”, човекът, нито “тук”, нито “там” е човекът, който все повече започва да изразява моята идентичност.

3. Разбира се, семейната ми среда също ме е формирала – мога да кажа, че нося “баща ми в мен”, скулптор и ерудит, който ме възпита да обичам изкуствата и литературата (особено символистите, Пенчо Славейков, кръстил ме е Ирен на едноименното стихотворение на късния символист Емануил Попдимитров, и пр.) и да не се привързвам към материалното, нагласа, която става все по-нелека за отстояване във времето на търговци и трейдъри. Да благодарим, че съществува другото простанство, това на литературата и изкуствата! Четящите хора си приличаме по това, че търсим себе си и множествеността на истините за света в текстовете на хора, живяли в различни епохи, култури и езици. Добитото чрез четене богатство мултиплицира идентичността ни, до степен, че можем да се питаме, дали литературата не е истинската ни родина, разбира се, няма да изпадам в литературен центризъм , но, често казано, не съм и съвсем далече от него. Обичам българската литература, бях и съм професионално свързана с нея, но това не ми пречи да търся нови хоризонти и да “поканя” да участват в диалог чрез мен като читателски съсъд различни гласове на писатели от различни литератури. В последните 12 години се занимавам с франкофонска литература и направих за себе си открития, които не биха били възможни, ако не бях дошла в САЩ. За съжаление, Европа не познава добре франкофонската литература, дори във Франция не изучават толкова задълбочено франкофонските писатели от Африка, Канада, Белгия и т.н., за разлика от задълбоченото им изучаване в американската академия. Трябва да се подчертае, че това е специфично американски феномен, който е резултат както на прословутата “политическата коректност”, така и на разрушаването на установените литературни канони, процес с плюсове и минуси...

4. Образът на пътя, на чужбината и търсенето на дома, на Светия Граал, фигурата на чужденеца и пътешественика, на преводача и посредника са някои от образите и мотивите, сложили отпечетък върху моето въображение и световъзприятие... За музиката, както и за литературата, не мога да спомена всичко, но все пак в контекста на въпроса, ще щрихирам... Да, започнах като типична източно-европейска гимназистка от края на 70-те да понаучавам английски (с удоволствие) чрез слушане на Бийтълс; от малка, покрай баща ми, обичам френския шансон, класическата музика, свирех дълги години на пиано, вълнува ме носталигчното в Шопен, Шуберт, метафизичното в пасионите на Бах и Моцартовия реквием... музиката ни помага да търсим и пътуваме надълбоко в себе си,отвъд всякакви идентичности тя е нашата надежда за универсалност.

5. Още от отделенията, може би като предчудствие за бъдещото ми емигранстване, ме впечатляваха лирическото отстъпление от втора глава на “Немили-недраги “ на Вазов: “О,Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе!”, както и лиризма на съчувствие и съпреживяване на драмата на изгнаниците в Яворовото “Арменци”. Като дете, а и по-късно, любимата ми приказка бе и остана “Грозното патенце” на Андерсен. Със “състрадание и страх” следвах перипетиите му - неразбирането му от околния свят въпреки преместването в пространството, докато не попада в естествената си среда и не разбере, че е лебед и затова не е било понасяно от патиците. Ама кой да ти каже днес, както и тогава, къде са лебедите и къде – патиците! Екзюпери – смелите пилоти и опасния чар на полетите в “Южна поща”, “Земя на хората” и “Нощен полет” и, разбира се, “Малкият принц” (в оригинал, но и в конгениалния превод на Константин Константинов) като квинтесенция на мотива за запазването на верността към някого и някъде в Пътуването, което пък е нужно, за да задоволим гностичното си любопитство и тестваме здравината на своята привъзаност към Дома. До Кавафис и неговата безпощадна констатация, позната ни от великолепния превод на един друг метафизик и многолюбим ми писател, космополит и преводач - Стефан Гечев:

Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.
И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.

(Кавафис, “Итака”)

6. В отговор на един от предишните въпроси се определих като “междинен човек,” това и помага, и пречи… Помага ми като пътувам да се оправям по-леко в различни култури и на различни езици... Е, да - пречи ми да се чувствам единна и балансирана, да съм уверена в това, което говоря, вместо да се чувствам, сякаш непрестанно превеждам, уморително е... От друга страна, не бих заменила лесно всички тези прозорци, които ми дава досегът с различни култури и езици, за къща само с един-единствен прозорец.

7. В някои от предишните ми отговори засегнах и този въпрос.

8. По-горе вече отговорих и на този въпрос.

9. Via viatores quaerit. (Пътят пътници търси, лат.)